събота, 31 януари 2009 г.

Пренасяне мощите на свети безсребреници и чудотворци Кир и Йоан Чудотворец. Св. Никита Новгородски

Св. безсребреник и чудотворец Кир бил египтянин. Родил се през втората половина на ІІІ в. в Канопа и се прочул като знаменит лекар в славния гр. Александрия. Той бил дълбоко вярващ християнин и като лекувал с огромен успех различни болести, от никого не приемал никаква награда за своите трудове. Малко се ползвал от рецептите на Хипократ и Гален, а вдъхновено разказвал за учението на апостолите и пророците и внушавал на всички, че основната причина за всички болести са греховете, които предизвикват тежки страдания на тялото и още по-тежки старадания на душата. Лекувал повече с чудотворна молитва, отколкото с тогавашната медицина. Благодарни за своето излекуване и удивени от истините на неговата евангелска вяра, мнозина от жителите на този център на елинистичната култура ставали възторжени изповедници на християнската вяра. Когато пламнало по всички краища на Римската империя десетото гонение (при император Диоклетиан), александрийският лекар Кир избягал в Аравийската пустиня. Не страх подгонил св. безсребреник. Той помнил наставлението на своя божествен Учител: "Кога ви пъдят от един град, бягайте в друг" (Мaт. 10:23). Предали го на управителя, че е християнин и християнски мисионер и било дадено нареждане да бъде задържан под стража, а той имал желание да помогне на други за тяхното спасение от болестите и от езическите заблуждения. Но също така имал желание и да се подготви още по-достойно за близкото мъченичество. Голямо било неговото влечение към ангелския образ на монашеското житие. Като можал да получи монашеско пострижение в Арабия и да избави мнозина от идолската пагуба, св. Кир получил и дара на чудотворството. Нямало болест, която той да не може да излекува с името Христово. Славата му растяла всеки ден и големи множества народ масово приемали християнството. Тази слава достигнала Йерусалим, където бил пристигнал от Едеса младият воин Йоан. Като чул за александрийския лекар Кир и за неговите чудни дела, вярващият в Иисуса Христа едески воин издирил великия Божи угодник и станал негов неразделен спътник и най-усърден подражател.

По това време в неговия роден град Каноп била затворена заради християнската си вяра една благородна жена Атанасия заедно с трите си дъщери: Теоктиста на 15 години, Теодотия - на 13 и Евдоксия - на 11. Предстоящите изпитания на това християнско семейство смутили верния Христов служител. Плашила го младостта на трите девици. Тревожила го опасността да не би тези три неразцъфнали още цветя да се пречупят в огъня на заплахите и мъченията и да се върнат към езичеството. Още повече се боял той за устойчивостта на Атанасия. Опитният лекар много пъти бил виждал вече смъртния ужас в очите на много майки, надвесени над болните им рожби. Ще издържи ли нейното майчино сърце, когато види прекрасните си дъщери обезобразявани от мъченията на палачите и заплашени от надвисналия над главите им смъртоносен меч? Кир и Йоан скоро дошли в град Каноп. Техните вдъхновени и богомъдри слова така укрепили твърдостта на Христовите изповеднички, че те напълно се успокоили за тяхната бъдеща съдба. Градоначалникът обаче скоро разбрал за дошлите в Каноп двама чужденци, единият в монашеско, а другият във воинско облекло, които подтикнали трите християнски девици и майка им да не се подчиняват на императорската наредба и да не принасят жертва на идолите. Разяреният управител Сириан веднага заповядал да доведат непознатите смелчаци, които дръзнали и в тъмницата да проповядват галилейската си вяра. Не трепнали двамата изповедници пред заплахите на Сириановия разпит. Никакви увещания и обещания не поколебали убедената и непоколебима решителност на Кир и Йоан. Безпомощният градоначалник решил не само жестоко да се разправи с тях, но да използва тяхното изтезание за сплашване и вразумяване на четирите християнки, които били доведени да видят как се постъпва с непокорните на Диоклетиановите заповеди. С озверено и безмилостно ожесточение мъчителите неуморно сменявали все по-жестоките изтезания. Месата били разкъсани от бичовете, костите се чупели под тоягите, раните били горени с восъчни факли и поливани с разтвор от оцет и сол. Опитали всички средства на познатите по цял свят Диоклетианови мъчения. Сириан искал да отмъсти за дързостта на незнайните странници и да сломи всякаква упоритост у християнките, които наблюдавали по негова заповед великото страдание и свръхчовешката издръжливост на Христовите мъченици. Но жестокият градоначалник не постигнал целта си. Когато свалил оковите от Атанасия и от рожбите й и започнали да измъчват с продължителни изтезания и тях, Сириан се убедил, че тези нежни създания с нищо не се различават от героичните мъже. Те страдали сякаш в чужди тела и техните чисти и възторжени очи били устремени към небето. Засрамен и безпомощен, управителят наредил незабавно да обезглавят светата майка и нейните достойни за Бога и за нея дъщери. За да си отмъсти за това неочаквано поражение от подвига на християнките, той подложил на нови най-ужасни мъки светите безсребреници чудотворци Кир и Йоан и след това обезглавил и тях на същото място на 31 януари. Тайни християни взели техните свещени останки и ги погребали в два отделни гроба – двамата мъже в единия, четирите жени в другия. За да ограничи езическия култ на египеската богиня Изида в Каноп, родното място на св. Кир, архиепископ Кирил Александрийски пренесъл светите мощи на Кир и Йоан в постоената още от вуйчо му Теофил Александрийски църква в Каноп. Оттогава славата на великите безсребреници и чудотворци се разнесла по света и привличала безбройни поклонници в техния храм, където продължавали да стават дивни чудеса и изцеления.
Житието на тия мъченици води началото си от три малки речи на св. Кирил Александрийски. То било разширено от св. Софроний Йерусалимски, който го допълнил със 70 свидетелства за станали чудеса, едно от които станало със самия него. Той бил излекуван от очна болест.

(Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев))

Святитель Никита, епископ Новгородский, в молодые годы поступил в Киево-Печерский монастырь и вскоре пожелал уйти в затвор. Игумен предупреждал его о преждевременности такого подвига для молодого инока, но он, понадеявшись на свои силы, не послушался. В затворе святой Никита впал в искушение. Диавол явился ему в виде Ангела, и неопытный подвижник поклонился ему. Бес дал ему совет, как уже достигшему совершенства: "Ты не молись, а только читай и учи других, а я буду молиться вместо тебя", - и стал около затворника, делая вид, что молится за него. Прельщенный инок Никита превзошел всех в знании книг Ветхого Завета, а о Евангелии ни говорить, ни слушать не хотел. Киево-Печерские старцы пришли к прельщенному и, помолившись, отогнали от него беса. После этого преподобный Никита, оставив по благословению старцев затвор, жил в строгом посте и молитве, более всего упражняясь в послушании и смирении. Милосердный Господь, по молитвам святых старцев, возвел его из глубины падения на высокую степень духовного совершенства.

Впоследствии он был поставлен епископом в Новгород и за свою святую жизнь был награжден от Бога даром чудотворений. Однажды во время засухи он молитвой низвел дождь с неба, в другой раз по его молитве прекратился в городе пожар. 13 лет управлял святитель Никита новгородской паствой и мирно скончался в 1109 году. В 1558 году, при царе Иоанне Васильевиче, состоялось прославление святителя. Мощи его покоятся ныне в церкви святого апостола Филиппа в Новгороде.

петък, 30 януари 2009 г.

св. Три Светители - св. Василий, св. Григорий и св. Йоан. Св. Иполит, папа Римски. Св. благоверни цар Петър Български. Св. мъченик Димитър Сливенски

Като въздава равночестна прослава на св. три светители Василий Велики (379), Григорий Богослов (390) и Йоан Златоуст (407), светата Църква свидетелствува, че те са равни пред нейния съд по дарования, заслуги и светост. Тези великани на светостта, благовестието и богословието, които Сам Бог подарил на Своята Църква в тежките дни на нейните противоеретически борби, засияли с безсмъртна светлина след своето блажено отминаване от света. Пред техните ослепителни дарования и нетленни приноси продължавал да се прекланя свещеният сбор на вселенската православна общност. Растящият възторг на вярващите християни още от V век за мнозина се превърнал в опасно увлечение на неуместни предпочитания. В Цариград през XI век се стигнало до истинско разделение между вярващите, които започнали да се обявяват за "василиани", "григориани" и "йоанити".

Наложила се благодатната намеса на самите трима светители, които целия си живот посветили на църковното единомислие и общохристиянския мир. Те се явили във видение на св. Йоан Евхаитски († ок. 1095), който станал митрополит на Евхаита през времето на византийския император Алексий I Комнин (1048–1118). И от вечността великите светители проявили любвеобилна грижа за Църквата, която била застрашена от смущения поради неразумната любов към тяхната памет. Те поръчали на евхаитския светител Йоан да каже в Цариградската патриаршия тя да обяви един календарен ден за общото им чествуване, с което да се утвърди истината за тяхното еднакво достойнство пред Бога. За такъв ден през 1076 година бил обявен 30 януари. За новоустановения празник Йоан Евхаитски съставил тържествена служба. В последно време той е също така и празник на православните богословски факултети и духовни академии.

За римския папа св. Иполит се знае, че бил ученик на св. Ириней Лионски († ок. 200), бил епископ на Рим и станал мъченик. В 1551 година била изкопана около Рим статуя върху трон с лъвски крака. От дясната страна на седалката била издълбана на гръцки език Иполитовата пасхална таблица и непълен списък на неговите съчинения. Главата и ръцете на статуята били счупени, но гръцките надписи позволили да се отъждестви с Иполита. През IV век Иполит Римски бил вече почитан светец в Рим. През 1842 година в Париж се получава от Атон ръкописът на "Опровержение на всички ереси" в книги 4-10. От Девета книга, която съдържа съобщения за събитията в Рим, се узнава за личността и житието на св. Иполит. Той бил бележит учен, многостранен писател, с благороден характер. През време на папа Виктор (189-198) той заемал видното положение на архидякон. Той умира като римски папа в 235 година на остров Сардиния, където бил заточен от император Максимиан Траканин (235-238). Мощите на св. Иполит били прибрани в Рим през 236 година. Творенията му се запазили на Изток в гръцки, арабски и грузински преводи, а в Рим те били забравени, както и историята на неговия живот. Много новооткрити негови съчинения в различни преводи и от разни времена изясняват образа на този бележит църковен йерарх. За неговото мъченичество ние разполагаме само със сведенията на църковното предание. Като узнал името му (Иполит значи конски камък), римският префект извикал: "Добре, нека понесе участта на Тезеевия син, който беше влачен от коне!" Така мъченически завършил своя първосветителски подвиг св. Иполит Римски.

Св. благоверни цар Петър Български (927-969) бил син на цар Симеон Велики и внук на покръстителя св. цар Борис-Михаил. Някои български историци възприемат съобщението на византийския летописец Лъв Дякон, че като узнал за победата на Киевския велик княз Светослав над българската войска в 968, цар Петър получил апоплексичен удар, вследствие на който и починал на 30 януари следващата година. Но местни старобългарски паметници твърдят, че благоверният цар Петър, след като се отказал от царския престол, приел монашество и ревностно се подвизавал в някакъв манастир на столицата Преслав, където и мощите му лежали нетленни подир смъртта му. От благочестива жажда той, като човек боголюбив и благочестив, бил в Средец (София) и оттук тръгнал по стръмната и недостъпна планина Рила да търси светия пустинножител Йоан. И само поради непристъпността на местожителството му не могъл да се срещне лично с него, а само от далеч видял запаления огън на преподобния, който пък видял отдалеч неговата шатра, и си разменили писма. Известни са и неговите писмени връзки с прочутия на онова време византийски подвижник св. Павел Латърски. Навярно той съставил известен брой прекрасни поучения с нравоучителен характер, чийто автор именува себе си “Петър монах, Петър цар, Петър някой си, Петър черноризец, Петър недостойний”. До наше време се запазили две служби, съставени в негова чест, навярно към края на Х век: едната е собственост на българския атонски Зографски манастир и съдържа непълен канон и светилния на утренната, а другата е собственост на Белградската народна библиотека и съдържа няколко стихири на вечернята и утренната. За светите мощи и за гроба на благоверния свети цар Петър засега нищо не ни е известно. От много древни времена той е наречен светец: в българската летопис от ХI век, в грамотата на цар Константин Асен от XIII век, в житието на Зографски преподобномъченициот същия век, в известния пролог на Станислав от XIV в., в Драгановия именник на българските царе.

Св. Димитрий Сливенски е роден в Сливен на 9 октомври 1818 година. Родителите му били бедни и благочестиви люде - баща му Иван и майка му Комна. След като осем години били бездетни, родил се Димитрий като плод на много вяра и молитва. Поради бедност той останал без образование и бил неграмотен, но поради постоянното посещение на храмовите богослужения и добрата си памет, той пеел прекрасно и наизуст много от църковните песни. След като умрели родителите му бедната им къщица се срутила и мястото било присвоено от съседите-турци. Той останал бездомен и се видял принуден да стане слуга. Бил среден на ръст, но хубавец, та работодателят му правел опити чрез синовете си да го отвлече от християнството и да го потурчи. Димитър смело заявявал, че Христос е от Бога изпратен, че е пострадал изкупително, възкръснал подир смъртта си, възнесъл се в небесата и всичко владее на небето и земята; а Мохамед е един прост и обикновен човек. В отговор на тия му думи турчинът силно пламнал от гняв, ударил му плесница и с ругателни думи го изгонил из дома си, без да му плати нищо за дотогавашната работа. Димитър се зарадвал, че така трябвало да напусне този нечестив дом и се хванал на друга работа, за да изкарва прехраната си. И много често се налагало да влиза в спор с турците по въпроса за вярата - християнска или мохамеданска, което стигало и до представителите на властта. В това време пристигнал нов турски кадия (съдия) от Одрин в Сливен, който според турските закони имал не само съдебна, но и върховна за областта административна власт. Димитър - нарочно бил повикан да прислужва при угощението, което местните бейове устроили в чест на новодошлия. Той бил наклеветен пред кадията, затова когато си свършил работата и се наканил да си отиде, кадията го задържал с намерение да го убеждава и насилва да стане мохамеданин. Димитър в отговор на убеждаванията и обещанията иронично заявил: "Олур ба, ефендим" ("Бива, бе, господин съдия!"). Турците взели сериозно тези думи и веднага един от тях се заловил да навие на главата му бяла чалма, каквато могъл да носи само правоверният мохамеданин. Но Димитър я хвърлил на земята и избягал, защото знаел, че това много ще озвери турците. Гонили го, търсили го по къщите на града, но напразно: Димитър осъмнал в една плевня на село Ичера, гдето прекарал скрит три денонощия гладен и жаден. Най-после го открива собственикът на плевнята, който като узнава станалото, дал му пари, цървули и хляб, и го изпратил на север да се спасява, защото тук за него вече нямало живот. През Разград Димитър отишъл в Русе и се явил при владиката, който го задържал в митрополията си няколко дни. След като го поучил достатъчно във вярата и подвига, дал му пари и го изпратил назад в Сливен, за да пострада мъченически на същото място, гдето станало отричането от Христа макар и на шега. Предал се на турската стража още в Жеравна, а в Сливен, когато го водели вързан в градското управление, той на всеки срещнат християнин се покланял и казвал: "Простете ме, братя, аз се предадох на тези безбожни читаци, за да прославя нашата вяра!" В затвора три дни подред той молил стражата да му повикат християнския свещеник игумен х. поп Стефан, обаче стражите не изпълнили молбата му. Свещеникът от своя страна правил опити да проникне до него в затвора, обаче властниците не му позволили. На първото съдебно заседание кадията му припомнил, че той открито обещал да смени вярата си, и сега като дошъл и сам се предал в ръцете им, това направил навярно с намерение да изпълни обещанието си. Св. Димитрий изслушал думите на кадията, извадил от пазвата си кръста, който русенският митрополит му подарил, показал го и рекъл, че той вярва в Бога, в Иисуса Христа, Който приел човешко естество и бил разпнат за нас на кръст. "Не съм давал обещание да си меня вярата. Ако ли моите думи, казани на шега, вие сте взели за истина, тогава вие сте за съжаление. Аз съм християнин и в Името на Христа съм готов да претърпя всичко, което можете да ми сторите!" Целунал кръста и го пуснал пак в пазвата си. Кадията го предупредил, какво го чака ако не се потурчи, дал му тридневен срок за размисъл, и го пратил в затвора. След този срок отново го изправил на съд, и понеже обещанията и ласканията не могли да изменят мисълта на мъченика, тогава го предал на мъчения. Целият град се развълнувал: фанатичните турци искали или да се потурчи, или да бъде обезглавен, а християните тръпнели, да не би Димитрий да отпадне от вярата и се радвали на мъжественото му поведение. Най-после игумент на Донхиарският светогорски метох в Сливен х. поп Стефан успял да види мъченика в затвора, и той му разказал всичките си страдания: били го на голо с мокри дюлеви пръчки, поставили го легнал на земята и върху корема му натоварили четири хромелни къмъни (камъни за мелене на булгур); после цяла нощ го оставили да лежи на голата земя, вързан за ръцете и нозете и опънат на четири страни; набивали трески под ноктите на ръцете и нозете му. Цяла година св. Димитрий лежал в затвора изтезаван, без да може някой да облекчи съдбата му. На втората година свикали ново съдебно заседание, на което турците искали мъченикът да бъде осъден на смърт. Но смъртната присъда трябвало да бъде потвърдена от Цариград. След три месеца, на 28 януари 1841 г., потвърждението пристигнало в такъв смисъл: "Да му се предложи – в джамията ли иска да се поклони Богу или в църквата, и ако поиска това последното, тогава да се пристъпи към изпълнение на смъртната присъда!" Като му прочели дума по дума това писмено решение, св. Димитрий казал: "Водете ме в църквата! Там ще се поклоня на Бога и на св. Богородица и ще се помоля да приемат душата ми!" С това съдбата му била решена, Сливенските първенци успели да издействат решение от кадията, мъченикът да бъде посетен от игумена х. поп Стефан, за да го изповяда и причасти. На 29 януари специални викачи обявили, че утре ще бъде заклан "нечистият гяурин, който се подиграл и похулил вярата на турците". На 30 януари 1841 г. в 8 часа сутринта извели мъченика от затвора, окован в железни вериги, с вързани назад ръце, и го повели към лобното място. Св. Димитрий бил спокоен, покланял се на срещнатите християни и казвал: "Прощавайте, братя, и се молете на Бога за мене!" Пред фурната, гдето св. Димитрий работел някога, го поставили на колене. Палачът удря веднъж – потича буйна кръв, удря втори път – главата увисва, но все още се държи на тялото, удря трети път – главата пада. Игуменът х. поп Стефан събрал окървавената пръст в едно сандъче, което положил под престола на катедралата "Св. Димитрий". По-късно сливенският митрополит Гервасий наредил на свещениците да закопаят Сандъчето под светия престол, гдето си стои и досега. Тялото останало на лобното място едно денонощие, пазено от стража. На другия ден излязло решение то да бъде хвърлено в реката, защото според Корана земята не могла са приеме тялото на човек, който похулил Мохамеда. Но влиятелните сливенски християни успели да получат разрешение от кадията да го погребат по християнски, и игуменът х. поп Стефан и поп Янко го погребали тържествено в двора на Дохиарския метох.

четвъртък, 29 януари 2009 г.

Пренасяне мощите на св. Игнатий Богоносец. Св. Лаврентий, затворник Печерски, епископ Туровски

Заместникът на първия антиохийски епископ Еводий, знаменитият антиохийски свещеномъченик св. Игнатий Богоносец приел мъченическа съмрт през времето на император Траян (98-117 г.). Той бил разкъсан от зверовете в Римския цирк Максимус. Като пшеница той бил смлян чрез зъбите на зверовете и се превърнал в бял хляб за Бога, както предварително сам говори за себе си. Верни християни събрали с благоговение оглозганите му кости и ги върнали в неговия град, където "за пръв път учениците бидоха наречени християни" (Деян. ап. 11:26). Това станало през 107 година. Преди арабските мюсюлмани да заемат Антиохия в 637 г. светите му мощи били отново върнати в Рим, където почиват в църквата "Св. Климент". Тези две пренасяния на св. Игнатиевите мощи светата Църква възпоменава на днешния ден.

След изкушението, постигнало преподобните Печерски затворници Исаакий и Никита*, придобил известност подвизаващият се в същия манастир блажени Лаврентий, който също добил дръзновение като добър воин Христов, само със собствени сили да води борба със съпротивляващия се на душата погубител - дявола, врага на подвижниците. Той пожелал да се посвети на молитва в строг затвор, като се утвърдил в мисълта, че Господ е имал предвид именно затворническото житие, когато е казал: "А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве" (Мат. 6:6). Но преподобните отци решително го съветвали да не прави това в светия Печерски манастир, където дяволът плетял най-много козни срещу спасяващите се отци. Те му припомнили, как тук врагът надвил Исаакий и Никита, които се борели срещу него сами, в затвора; и двамата дошли на себе си само след многото молитви на братята. Тогава свети Лаврентий, като се простил с братята, отишъл в манастира "Свети великомъченик Димитрий", построен от княз Изяслав*, и там се подвизавал в затвор. Той започнал да води най-строг живот и да проявява голяма ревност за спасението си, като с всеки изминал ден предприемал все по-големи трудове, умъртвявайки всички страстни въжделения с въздържание и глад, изкоренявайки ги с духовния меч, тоест със силата на молитвата и угасяйки нажежените стрели на врага с водата на сълзите си. Така с Божията благодат той не само избегнал бесовските стрели, но получил от всещедрия Господ и дар чудесно да изцерява различни болести и недъзи на хората, както и да изгонва бесове... Така се прославил светият лик - Печерската обител, по благоустроение Божие, възвестено на блажения затворник Лаврентий, който, след като изминало известно време, оставил Печерската обител и бил възкачен на Туровската катедра (Туров е град в днешна Минска губерния. Св. Лаврентий бил Туровски епископ до 1182 година). След блажената кончина на свети Лаврентий* тялото му било пренесено в Киево-Печерския манастир и било положено с чест в пещерите, където чудотворните му мощи и досега пребивават нетленни, в чест на виждащия в скришно, но въздаващ на затворниците наяве, прославяния в Троица Бог, Комуто слава во веки. Амин

сряда, 28 януари 2009 г.

св. преподобни Ефрем Сирин. Св. преподобни Исаак Сирин, епископ Ниневийски

Църковният учител преподобни Ефрем Сирин се родил към 306 г. през времето на Константин Велики (306–337 г.) в град Низибис, провинция Мигдония, която граничела с Персийското царство. Според сирийски актове той бил син на езически жрец, но според указания в собствените му съчинения неговите родители били прости земеделци и добри християни. Между неговите прадеди и сродници имало няколко мъченици и самият той бил възпитан в страх Божи от ранно детство. С особено видение през време на неочакваното му престояване в тъмница, където бил затворен по недоразумение, той самият бил призован към духовно вглъбяване и молитвено внимание в изявите на Божия промисъл. Наскоро след излизане от тъмницата той напуснал света и се отдалечил при отшелниците в планината, където станал ученик на Св. Яков, който в 314 заел Низибийската епископска катедра. Той скоро придобил славата на велик молитвеник и мъдър наставник, а някои братя имали видения, които свидетелствували, че на св. Ефрем била дадена особена благодат от Св. Дух да проповядва и поучава християните. През своя дълъг молитвен живот преподобни Ефрем посетил много страни, взел участие със своя епископ Яков Низибийски в Никейския I Вселенски събор (325 г.), а според някои предания бил и в египетските пустини при великите нитрийски подвижници.

Но повечето от своето време той посвещавал на молитва и на писане проповеднически и изяснителни книги. Той писал полемични книги дори и в стихове, например срещу Аполинарий Младши, и изтълкувал стих по стих цялото Св. Писание. До наше време са се запазили много негови беседи, наставления, проповеди, увещателни слова към монасите, тълкования на Св. Писание, много съчинения по догматически въпроси, много молитви и песнопения, предназначени за богослужебна употреба и известната на всички негова великопостна молитва "Господи и Владико на моя живот...", плод на велик духовен опит. Според преданието, той написал около 300 стихотворения и чрез тях толкова успешно противодействувал на еретическите учения, че еретиците го нападнали с оръжие, като едва не го убили. Това не охладило неговата ревност да разпространява божествените истини, тъй че мнозина го наричали "Сирския пророк". Св. Григорий Нисийски (331–394 г.) писал за него – "за Ефрем да плаче било същото, каквото за другите да дишат: ден и нощ по лицето му се леели сълзи, но лицето на Ефрем сияело от това."
В 338 умрял покровителят на Ефрем, св. Яков Низибийски, а през 350 Сапор II (309–380) превзел Низибия, и преподобни Ефрем се преселил в Едеса, град разположен на половината път между Низибия и Антиохия. Като по-близък до тази столица на Изтока, този град бил видимо по-голям, по-оживен и изпълнен с повече съблазни. За своето препитание преподобни Ефрем се наел да работи в една баня, а в свободното си време проповядвал словото Божие на езичниците, но все пак той се теготил от живота в големия град и по съвета на някой си старец Юлиан отишъл на подвиг в една от съседните на Едеса планини. Обаче на същия старец било открито във видение, че Ефрем е избран от Бога за вразумяване на съотечествениците, и Ефрем като се върнал в града, отново се заел с тълкуването на Св. Писание. Проповедта му привличала към него мнозина. За успеха на работата си той основал в Едеса училище, от което по-късно излезли много знаменити учители на Сирийската църква. Впрочем, понякога той все пак се отдалечавал за безмълвие и молитвен подвиг в пустинята и дори основал недалеч от Едеса малка обител – но след това наново се връщал в Едеса, където с поученията си привеждал към покаяние и придобивал за Бога много души. Голям приятел на св. Ефрем бил преподобни Авраамий Затворник (336). Те двамата често се посещавали един друг и прекарвали известно време в благочестиви беседи. Невероятно било смирението на св. Ефрем Сирин. Настъпил смут един ден в Низибия, докато той бил още там. Градът бил развълнуван от новината, че дъщерята на виден търговец очаквала дете от Ефрема "светията". Самият преподобен не отхвърлил клеветата, виждайки и в тая неочаквана беда някакъв Божи промисъл...
Веднъж св. Ефрем Сирин имал видение. Видял на сън извисен до небето огнен стълб и чул глас: "Ефреме, Ефреме! Какъвто виждаш този огнен стълб, такъв е и Василий, архиепископът на Кесария Кападокийска!" Понеже не знаел гръцки език, а само родния си сирийски св. Ефрем Сирин, придружен от преводач, се отправил за Кесария и заварил Василий по време на проповед в храма. Умилен от това видение, Ефрем започнал гласно да слави Василия, а след службата те се запознали и беседвали приятелски. И двамата отдавна вече знаели един за друг. Василий Велики го запитал:
– Честний отче, защо ти не си ръкоположен за презвитер, като си достоен за това?
– Аз съм грешен, владико – отвърнал Ефрем.
– О, ако бих могъл да имам само твоите грехове! – въздъхнал Василий и добавил:
– Да преклоним колене!
И когато коленичили, св. Василий възложил ръце върху Ефремовата глава и го ръкоположил за дякон. След това св. Ефрем чудесно проговорил гръцки, прекарал още три дни при Василий, който го ръкоположил и за свещеник и се завърнал в Едеса. Там той продължил предишния живот, прекарвайки в молитва и писане на своите назидателни поучения, като винаги избягвал човешката почит и временната слава. Един път народът искал насила да го улови и да го постави за епископ, но той се престорил на луд и тичал по града, влачейки дрехата си, докато за епископ бил посветен друг.
Преподобни Ефрем малко спял, малко се хранел – колкото да не умре от изтощение. Денем и нощем пребивавал в молитви и сълзи, мислейки за Страшния съд, за който много писал и говорил. За него казвали съвременниците, че се уморявала устата му да говори, но не и умът му. А благодатта Божия била толкова изобилна в него, щото той молел понякога Бога: "Намали вълните на благодатта Си!"

Преживял богоугодно много години, преподобни Ефрем Сирин тихо отминал във вечността, като своевременно написал знаменития си Завет към учениците си, понеже му било открито, кога ще умре. Той починал в ръцете на един от любимите си ученици през 373 година. Съгласно завещанието му, погребали го в края на градските гробища, където заравяли бедните странници. По-сетне неговите нетленни мощи били положени в гробницата на едеските епископи в една от градските църкви. Днес неговият гроб се показва в крайградския манастир "Св. Сергий". Части от светите му мощи се съхраняват в храма "Св. Преображение" на Синайския манастир. Свети Ефрем Сирин е един от древните отци, които са най-рано преведени на старобългарски език. Св. Йоан Рилски цитира неговия "Паренесис" ("Увещание") в своя Завет.

Свети Григорий Двоеслов, папа Римски, в своя диалог с дякон Петър разказва следното за свети Исаак. По времето на древните готи близо до град Сполето живеел праведен мъж на име Исаак; той прекарал тук до края на владичеството на готите и мнозина жители на Рим го познавали. Особено много почитала свети Исаак една девойка Грегория, която живеела в Рим при храма на Пресвета Богородица. В дните на младостта си Грегория била сгодена, но когато дошло време за бракосъчетанието, побягнала в църквата, с желание да получи монашески образ. Преподобни Исаак отървал Грегория от роднините й, които насила искали да я извлекат от храма, и с Божието съдействие я постригал за монахиня. Така Грегория презряла земния жених и се удостоила с небесен годеж. Свети Григорий Двоеслов научил твърде много неща за Исаак от честния отец Елевтерий, който бил в близки отношения с преподобния, и онова, което той разказвал за него, напълно се потвърждавало от другите сведения за живота му. Исаак не бил родом от Италия, но тук ще опишем само онези чудеса, които е извършил в тази страна. Когато преподобни Исаак пристигнал от Сирия в Сполето, първо влязъл в църквата; помолил клисарите да му разрешат да се моли толкова време, колкото желае, дори ако поиска да остане в храма и през нощта, когато вече ще бъдат затворени църковните врати. И като застанал на молитва, прекарал в църквата без почивка две денонощия и половина. Един от клисарите, който бил горд - и тази гордост го довела до греха, като възбудила у него несправедливо негодувание срещу преподобния, - като забелязал това, започнал да се подиграва на свети Исаак с оскърбителни думи, наричал го лицемер, който престорено се моли почти три денонощия, за да си спечели известност. После се приближил до преподобния, ударил го по бузата и настоявал със срам да напусне храма като лицемер. И в същия миг клисарят бил постигнат от наказание: по Божие допущение внезапно го нападнал нечист дух и като му причинявал силни мъки, го хвърлил в нозете на Божия човек с вик: "Исаак ще ме изгони!" Допреди нечистият дух да обяви името, никой не знаел как се нарича странникът. Преподобният се навел над измъчвания и нечистият дух веднага го оставил. Вестта за това, което станало в църквата, бързо се разнесла из града и мъже и жени, богати и бедни, веднага забързали към храма, за да поканят у дома си Божия угодник; едни му обещавали да уредят манастир с владения и имения, други искали да му дадат храна и всичко необходимо за живеене. Но рабът на Всесилния Бог отхвърлил всичко, което му предлагали: излязъл от града и недалеч намерил пустинно място, където си направил малка килия. При него започнало да се стича множество народ: като виждали добродетелния му живот, някои от идващите се възпламенявали от любов към вечния живот и под ръководството на преподобния се посвещавали на служба Богу; така бил създаден манастирът. Когато учениците на свети Исаак го молели заради манастирските нужди да приема даровете, които му донасят, той, който твърдо пазел любовта към нищетата, отговарял: щом монахът придобива имане, вече не е монах; така се боял да не изгуби бедността си, както богаташът скъперник се страхува да не изгуби съкровищата си.

Свети Исаак бил надарен с пророчески дух; поради чудесата и своя сияен като светлина добродетелен живот станал известен на всички жители на тази страна. Веднъж, когато се свечерявало, той наредил на братята да нахвърлят в градината всички лопати, които се намерят в манастира, и когато на другия ден станали за сутрешните молитви, преподобният им казал: към изгрев слънце пригответе храна за нашите работници. После, когато в посоченото време храната била приготвена, Исаак наредил да я вземат и се упътил с братята към градината; тук намерили толкова работници, колкото лопати били донесли вечерта. Тези хора били крадци, които се промъкнали в градината за грабеж; но като влезли се отказали от намерението си, взели лопатите, които били там, и започнали да работят, докато дошъл преподобният; през това време те прекопали всичката необработена земя. Като се приближил към тях, Исаак казал:
- Радвайте се, братя! Оставете работата, защото през нощта добре се потрудихте.
Той им дал храната и ги поканил да се подкрепят, и да отпочинат от труда си. Когато се нахранили, преподобният се обърнал към тях с думите:
- Отсега нататък оставете всяко желание да вършите лоши неща; ако ви е нужно нещо от градината, влезте открито, поискайте каквото ви трябва и го вземете с благословение, а кражбата оставете.
След това преподобният наредил да им дадат толкова пшеница, колкото поискат. Така онези, които били влезли в градината с лоши намерения, излезли оттам без грях, с благословение, като носели и награда за труда си. Друг път при Исаак дошли странници, облечени в дрипи, и го молели да им даде дрехи. Като им казал да почакат малко, преподобният извикал при себе си един от учениците и му казал тайно:
- Иди в горичката зад манастира, там на едно място има дърво с хралупа; вземи дрехите, които намериш в нея, и ги донеси тука.
Братът се отправил натам и наистина намерил скрити дрехи в хралупата; взел ги всичките и ги предал на учителя. Като получил дрехите, Божият угодник ги дал на странниците с думите:
- Понеже сте голи, вземете и се облечете.
Те ги взели и разпознали собствените си дрехи, които нарочно били скрили; обхванал ги голям срам, защото, като мислели с лъжа да придобият чужди дрехи, те отново получили своите.
Случило се също, че един благочестив човек изпратил на преподобния по слугата си две кошници с храна, като просел молитвите на светеца. Слугата скрил едната кошница по пътя, а другата донесъл на Божия угодник, като предал молбата на този, който го изпратил. Свети Исаак приел кошницата мълчаливо, после дал такова наставление на слугата:
- Аз приемам даровете, а ти внимавай с кошницата, която скри по пътя: в нея е влязла змия и ако не се предпазиш, ще те ухапе.
Тези думи засрамили слугата и събудили у него страх, но и радост при мисълта, че е научил за змията, от която можел да умре.
Така разказва свети Григорий Двоеслов за преподобния Исаак Сирин. От него е запазена книгата "Подвижнически слова", в която са събрани твърде полезни наставления за монасите. Заради своя живот самият той се удостоил от Бога да бъде записан в книгата на вечния живот и заедно със сонма на светиите предстои пред Словото на Отца, Христа, Божия Син, на Когото заедно с Отца и Светия Дух слава навеки. Амин.

вторник, 27 януари 2009 г.

Пренасяне мощите на св. Йоан Златоуст

След като изминали повече от тридесет години от кончината на великия вселенски учител свети Йоан Златоуст в град Комана, светейшият Прокъл, който някога бил негов ученик, а след това го заместил на престола му, извършвайки през лятото богослужение в негова памет във Великата Константинополска църква, произнесъл слово към народа, прославяйки Божия угодник с много похвали...
Когато свети Прокъл говорел така в църквата, народът, горящ от любов към свети Йоан Златоуст, не могъл да дочака края на словото, но всички като че ли с едни уста извикали към него, като го молели да побърза с връщането на светите мощи на Йоан от Комана в Константинопол. Силните викове ехтели в църквата толкова дълго, че патриархът не могъл да довърши беседата си. Веднага след църковния отпуст той се отправил към цар Теодосий, сина на Аркадий, внук на Теодосий Велики, и го помолил за пренасянето на честните мощи на Йоан Златоуст, като казал:
- Царю, върни този, който евангелски те роди със свето Кръщение и със светителските си ръце те внесе в църквата, тъй както някога старецът Симеон взел на ръце Господа...
И така, като казал много от името на Църквата, той склонил царя да се съгласи. В Комана били пратени най-почетни мъже със сребърна ракла, за да пренесат светите мощи с голяма почит. Когато те пристигнали там и показали царското послание на Команския епископ и на целия народ, между людете настъпили голяма скръб, печал и ридание, поради лишаването от това велико съкровище. Народът не искал да даде светите мощи. Дълго разсъждавали по този повод, но не можели да се противят на царската заповед. А когато изпратените от царя хора искали да вземат мощите от гроба, те в същия миг станали толкова тежки, че въпреки всички усилия, било невъзможно да бъдат помръднати. Пратениците много се потрудили, но нищо не постигнали. Като разбрали от това, че светецът не съизволява мощите му да бъдат взети, те веднага известили писмено царя. Той, като се посъветвал със светейшия патриарх и с други свети мъже, разбрал грешката си, а именно, че не с молба, а със заповед изпратил хората си да вземат мощите на свети Йоан от Комана. Той намислил да му напише послание като на жив човек, просейки прошка за дързостта си и умолявайки го да съзиволи да се завърне на престола си и да утеши стадото си... Като написал това послание, царят го дал на бързоходци и заповядал, като отворят ковчега на светеца, да го положат на гърдите му и след това да извършат всенощно бдение. Когато изпратеното от царя в Комана царско писмо било положено на гърдите на свети Йоан и когато, след това, след извършването на всенощното бдение, царските мъже се допрели до светите мощи, светецът веднага им съдействал: той станал така естествено лек, какъвто бил преди това. Пратениците се зарадвали и като взели честните мощи от ковчега, ги положили в царската рака.
Царските хора тръгнали на път и стигнали до халкидонското пристанище. Царят с целия синклит, патриархът с клира и голямо множество народ излезли на кораби да посрещнат светите мощи. Когато раклата с мощите била пренесена на брега, целият народ излязъл със свещи, кандила и песнопения. Клириците, като взели раклата, първоначално я внесли в църквата "Свети апостол Тома", а след това - в църквата "Света Ирина", наричана и църква на Христовия мир. Тук царят и патриархът отворили раклата и намерили тялото на свети Йоан подобно на лозова пръчка, цъфтящо от красота и нетление и издаващо голямо благоухание. Като свалил багреницата си, царят я прострял над мощите, а след това, като паднал върху гърдите на светеца, казал през сълзи:
- Отче, прости прегрешението, причинено ти поради завист. Не ме считай за съучастник в греха на майка ми и не допускай да страдам заради родителската невъздържаност. Макар че съм син на твоята гонителка, аз съм невинен за причиненото ти бедствие. Прости й съгрешението, за да бъда и аз свободен от упрека, тежащ върху нея...
На сутринта мощите на светеца били поставени в царска колесница и откарани с голяма чест и слава в голямата съборна църква "Свети Апостоли". Когато раклата била внесена вътре и поставена на патриаршеския престол, целият народ възклицавал като че с едни уста: - Приеми престола си, отче!
Тогава патриарх Прокъл, а с него и мнозина от най-достойните мъже видели как свети Иоан раздвижил мъртвите си устни, сякаш бил жив, и прознесъл архиепископско благопожелание: - Мир на всички!
По време на извършването на светата Литургия, от светите Златоустови мощи били подадени много чудесни изцеления на боледуващите, а също и гробът на царица Евдоксия прекратил дълговременното си разтърсване. Презвитерите положили светото тяло на Йоан в олтара под жертвеника, прославяйки с веселие и радост Христа Бога, превъзнасян с Отца и Светия Дух во веки. Амин.

понеделник, 26 януари 2009 г.

св. преподобни Ксенофонт, Мария и синовете им. Пренасяне мощите на св. преподобни Теодор, игумен Студийски

Преподобни Ксенофонт, съпругата му Мария и техните синове Йоан и Аркадий живели през V век в Цариград. Ксенофонт бил знатен патриций и Бог благословил християнският му брак с двама сина – Йоан и Аркадий. Голямо било благочестието на този богат велможа, който вършил всичко, за да даде на любимите си деца съвършено възпитание не само чрез едно блестящо образование, но и с личния си образцов пример на крайно добродетелен християнин. За да обогати техните знания, той ги изпратил да се учат в стария финикийски град Бейрут, където по онова време имало прочуто училище. Пътуването започнало приятно, но ненадейно се извила все по-застрашителна буря. Моряците проявили рядко безчестие: като си давали вид, че вземат предпазни мерки, те се измъкнали с единствената спасителна лодка и оставили кораба с пътниците на произвола на морската стихия. Достойни за своите родители, изпадналите в беда младежи горещо се молели на Бога да пощади младия им живот от гибелните вълни, които напирали да разломят на парчета целия кораб. Йоан и Аркадий мислели в тези страшни минути повече един за друг, за родителите си и за своите слуги, отколкото за себе си. Но Бог не оставил никого да погине. Всички до един се спасили, изхвърлени на различни брегове. Излязъл на морския бряг, Йоан скърбял повече за смъртта на милия си брат. Той усърдно се помолил на Бога да насочи неговите стъпки и скоро се озовал пред портите на една света обител. Игуменът ведната изслушал Йоан и неговата прозорливост му открила, че пред него стои един бъдещ Божи угодник, защото преданието твърди, че това бил самия сетнешен св. Йоан Лествичник. Йоан бил приет в манастира. Подобна била съдбата и на по-младия брат Аркадий... Старецът го завел в Сукийската обител на св. Харитон, постригал го и му дал монашеска килия.

Изминали две години без никаква вест от двата синове. Ксенофонт и Мария с растяща тревога напразно чакали вест от своите любими рожби. Най-сетне бащата изпратил верен слуга в Бейрут да потърси младите си господари, но той не открил никаква следа от тях. Сам решил да ги потърси в далечна Атина, която била най-прочутото средище на тогавашната образованост, но и тук търсенията му останали безуспешни. Отчаян тръгнал верният служител за Цариград, но спрял по пътя да почине в един крайпътен дом и там разпознал в лицето на един пътуващ за Светата земя монах едного от слугите, които преди две години тръгнали с младите господари за Бейрут... Голяма била мъката на верния слуга и с много сълзи оплакал горката участ на клетите младежи и на още по-нещастните им родители, които изведнъж били лишени и от двамата си сина. Привлечени от плача му, околните узнали за великата злочестина и го увещали да се завърне и да съобщи на господарите си за станалото. С горки ридания преданият служител разказал за гибелта на кораба и на нейните синове. Но вместо да припадне от разкъсваща майчинска скръб и да избухне в неудържими ридания, вярващата майка повторила с християнски думи старите библейски слова на многострадалния Иов. Тя забранила на слугата да казва комуто и да било за случилото се и зачакала своя мъж, който още не бил се прибрал в къщи. Когато тя му съобщила за сполетялото ги нещастие, благочестивият и безкрайно предан на Божията воля Ксенофонт не останал по-долу от героичната си съпруга. Двамата се затворили в своята молитвена стая и през цялата нощ променяли сълзите с молитва и спомен за синовете си с надежда за бъдещия живот на своите чисти и праведни рожби. Изморени от силните преживявания, те задремали и Бог ги утешил с чудно видение на техните деца, от което пламнала надеждата им, че те навярно не са загинали. На сутринта решили да заминат за Йерусалим. Когато били в околностите на реката Йордан, те срещнали прозорливия старец на малкия си син Аркадий. Той устроил общата щастлива среща най-напред между двамата братя – монаси, а след това и на синовете с техните родители. Тази среща станала в храма Гроба Господен. Братята се познали един друг и прегърнати изливали в радостни сълзи горещата си благодарност към Бога за своето необикновено намиране в ангелския образ на иноческия подвиг. Но родителите не могли да познаят двамата си сина – толкова много били те променени от строгия молитвен и постнически живот в своите манастири. Най-сетне в странноприемницата, където били отседнали Ксенофонт и Мария, старецът накарал Аркадий да разкаже пред родителите си своята и на брата си история. Неизказана била радостта, неспирни били общите сълзи от това богоустроено събиране на цялото благочестиво семейство на Ксенофонт. Старецът изпълнил молбата на родителите да постриже и тях в монашество, след което ги наставил в пътя на иноческото житие. Мария постъпила в женски манастир и достигнала върхове на монашеското съвършенство, като била удостоена с дара на чудотворството и с блажено отшествие във вечността на Божиите угодници. Йоан и Аркадий отишли със стареца си в пустинята, където ги последвал и Ксенофонт, след като раздал цялото си имущество на бедните и освободил всичките си роби. Ксенофонт също се прославил с дар на пророчество, а цялото семейство било причислено от Църквата в лика на светците заради дивните подвизи на своя отшелнически живот.

В тот же час было видение преподобному Илариону Далматскому. Воссиял свет небесный, послышалось пение и был Голос: "Это душа преподобного Феодора, пострадавшего даже до крови за святые иконы, отходит ко Господу". Преподобный Феодор при жизни своей и по смерти совершил много чудес: призывающие его имя избавлялись от пожаров, о нападений диких зверей, получали исцеления, воздавая благодарение Богу и Его святому угоднику - преподобному Феодору Студиту. 26 января празднуется память перенесения мощей преподобного Феодора Студита из Херсонеса в Константинополь в 845 году.

неделя, 25 януари 2009 г.

св. Григорий Богослов, архиепископ Цариградски. Св. преподобни Анатолий Оптински Старши

Свети Григорий, св. Василий Велики и брат му св. Григорий Нисийски образуват тризвездието на "тримата Кападокийци". Св. Григорий бил майстор на словото и на стихотворната реч. Сведения за неговия живот ни дават не само писанията на св. Василий Велики и блажени Йероним, но и неговите собствени трудове, особено писмата и автобиографичнирв му стихове. Св. Григорий сам ни е разказал своя живот и то с истински лиричен драматизъм. Любител на безмълвието и богосъзерцанието, устремен с волята си към пустинното богомислие, той бил призован към пастирско служение сред бурята на житейските смутове в Църквата през IV век. Той преминал славния си жизнен път в постоянно насилие над своята лична воля, в непрекъснато смиряване на своите пориви и с винаги наранено сърце.
Св. Григорий се родил в Арианз при Назианз (Кападокия) около 330 година. От най-ранно детство неговите родители – св. Нина и св. Григорий, епископ Назиански Старши – са му наложили "златната вериге на благочестието". Овладян от пламенна и неудържима склонност към науката, с по-младия си брат Кесарий той започнал образованието си в близкия Назианз и го продължил в Кесария Кападокийска, където за пръв път се срещнал в Василий Велики. След кратък престой тук св. Григорий пристагнал в Александрия, където брат му Кесарий изучавал медицина. Но целта на бъдещия велик богослов е по-голямата наука. Затова той оставил брат си и отишъл в 349 г. в Атина. По пътя за елинската столица, сред смъртната заплаха на бушуващите вълни, св. Григорий повторил обета на майка си да се посвети на Бога.

В Атина той намира повече, отколкото търсил. "Аз търсих там красноречие и намерих щастие, защото там намерих Василий. Аз заприличах на Саул, който търсил ослици, а си намерил царство (1Цар. 9:3,10). Случайната придобивка се оказва по-висока, отколкото главната цел..." Свети Григорий и Василий Велики свързали най-тесните връзки на взаимно доверие и привързаност. Те могли да кажат за себе си: "С единомислие ходихме в Божия дом" (Пс. 54:15). "У нас всичко беше общо – казва св. Григорий, - и едната душа свързваше това, което разделяха телата..." Чувствителната, кротка и впечатлителна душа на св. Григорий се нуждаела от привързаност и обич, а дружбата с Василий била най-нежната от всички му привързаности. В шумната и душегубна Атина двамата приятели знаели само два пътя: единият ги водел към християнските храмове, а другият – към учителите на външните науки. Свършили се годините на учението и странстването. След многогодишно отсъствие и двамата трябвало да се завърнат в родните места. Върнал се св. Григорий с решителна готовност да положи в нозете на Христа всичките си насъбрани знания, за да отстъпят те място на словото на великия Бог. Не веднъж и не лесно намерил той лекия и гладък път.
"Идваха в ума ми Илия Тесвитянинът (3 Цар. 17:1), великият Кармил (3 Цар. 18:17-46), необичайната храна и пустинята на Предтеча (Мат. 3:1-4). Надделяваше от друга страна любовта към божествените книги и черпената от тях светлина на духа, а такова занимание не е работа за пустинята и безмълвието. Много пъти се люшках аз насам–нататък и накрай умирих желанията си и бродещият ум се установи по средата".
Смущавала го още и неговата нежна и гореща обич към родителите му – "тя ме теглеше като товар към земята". Той останал в родителския дом и споделял домашните грижи на майка си и баща си. Но и сред мирските залисии той се стараел да води съзерцателен живот, като възприел от отшелниците углъбеността на техния ум, а от миряните – старанието да бъде полезен на обществото. Св. Григорий прекарвал безсънни нощи в молитви и размишления, а благочестивото му въображение го отнасяло към отдалечените пустини на Понт, където се трудил и предавал на безмълвие светият му приятел Василий "в съжителство с Бога, покрит от облак като един от старозаветните мъдреци". Около него се събирали неколцина ревнители на подвига на духовното бдение – "ангелоподобни лица, които стоейки на нозе, призовават Бога в псалми и възнасят сърцата си към Него с песнопения, отправяйки общи славословия от много уста..."
За малко се удало на св. Григорий да вкуси насладата на пустинното безмълвие в Понт. Родителският зов скоро го върнал в света и против желанието му, както и по силното настояване на назианците, баща му го възвел на един от най-високите престоли – в 361 или 362 година го ръкоположил за свещеник.
"При тази принуда аз затъгувах така силно, че забравих всичко – другари, родители, отечество, род и като ужилен от насекомо вол заминах за Понт, като се надявах у божествения приятел да намеря лекарство против горестта".
И той го намерил там. Единствено времето смекчило чувството за злощастие. Завърнал се в Назианз, той приел върху себе си пастирските задължения, чието величие и товар така ясно съзнавал. Синовното послушание пак надмогнало у него любовта към безмълвието: той споделял епископските трудове на своя родител. А в 372 година Василий Велики го ръкоположил за епископ на Сасима. В този град той наистина отишъл, но не се и приближил до дадената му църква поради арианска съпротива. "Нито веднъж не извърших там богослужение, не се молих с народа, не възложих ръце нито на едного от клириците" – казва св. Григорий.
По новата просба на баща си той се върнал в Назианз и вече като епископ му помагал в дълбоката му старост. След неговата смърт в 374 година младият епископ Григорий не пожелал да заеме неговото място, макар да управлявал паството до избора на нов епископ. Най-после и за него дошла свободата да разполага със себе си, и той, "като беглец" се уединил в Селевкия при храма "Св. Текла", където искал да се отдаде на самота и съзерцание. И това не продължило много. Този път той трябвало да отстъпи пред призива на православните жители на столицата и да преустрои стопената от арианските императори Цариградска православна църква.

Между 379 и 381 година настъпил върховният момент от неговия живот.
"Приканиха ме да стана помощник на народа, защитник на Словото, да орося със струите на благочестието изсушените, но все още зеленеещи души, с хранителността на елея да засиля светлината в светилниците, да разкъсам с твърдото учение паяжините – тези гнили вериги на многосръчните словоплетници, които са смешни за крепките, но впримчват лекомислените". "Не по добра воля, а насилствено увлечен от други", св. Григорий се явил в Цариград като защитник на Словото. Той не намерил тук нито един православен храм: всички били заграбени от еретиците – ариани. Наложило се да извършва божествената служба в частен дом, в бедна къща. Така възникнал храмът "Анастасия" – "Възкресение", в който "Троическият Богослов" произнесъл своите знаменити и благодатни слова на богословието, разкрил и изповядал неизречимите тайни на Божественото триединство и възкресил православието в Цариград. Тези слова му спечелили названието "Богослов". Чрез тях той оживил, ободрил и събрал разпръснатите овци на истинското словесно Христово стадо.

На 27 май 380 св. Григорий Богослов бил тържествено утвърден в църквата "Св. апостоли" за цариградски архиепископ от император Теодосий І (379-395) и потвърден на ІІ вселенски събор в 381, който бил открит под негово председателство и на който възтържествувало православието. Но блясъкът не продължил много. Скоро той трябвало да напусне заслужения с толкова пастирски подвизи престол и мястото на "общата победа". Съмнителни произшествия и интриги му дали повод да подаде оставката си и през юни 381 година се завърнал в родния Низианз. Той завеждал вдовстващата там катедра до 383 година, докато избрали Евлалий, и след това окончателно се оттеглил в наследственото си имение в Арианз.

В началото на седмото десетилетие от своя живот той склопил очи към 390 година. Църквата облажава св. Григорий като "Троически Богослов", като "таинник на Св. Троица". Църквата пази и следва неговото богословско учение, което разкрива със словата на философстващия разум възвишените истини на апостолската проповед. По отношение на християнската мисия всред славяните и на славянската писменост той трябва да бъде отбелязан като най-големият от древните отци любимец на св. Константин–Кирил Философ, който изучавал дори наизуст неговите произведения и написал похвала в негова чест.

Saint Anatole (Zertsalov) was born in the village of Bobolya on March 24, 1824. His father, Moses Kopev, was a deacon, and his mother's name was Anna. The parents were exceptionally devout Christians who hoped that their children would enter the monastic life. Their only son Alexis was taught to read from the age of five. He was studied at the St Boris Theological Seminary, then later he entered the seminary at Kaluga. When he was fourteen, Alexis was stricken with a fever which kept him out of school for a year. From a very early age, Alexis wanted to become a monk. He even thought about going to the Roslavl forests to live with the hermits at that place. His plans were not fulfilled, however, because a thunderstorm prevented him from continuing on his way. He decided to turn back, regarding the storm as a sign that God did not wish him to proceed on his journey. The young man returned to seminary, where he was renamed Alexis M. Zertsalov. Sometimes students at Russian seminaries were given new names, as was the case with St Innocent Veniaminov. After being healed of tuberculosis, he arrived at Optina Monastery with his mother. St Macarius praised her for setting her son on such a good path. The Elder took Alexis under his wing, instructing him in the Jesus Prayer, and in the principles of the spiritual life. When Fr Macarius was too busy, he blessed Alexis to seek advice from Fr Ambrose or Fr Anthony.
Alexis fulfilled various obediences in the monastery, beginning in the kitchen. He did not get much sleep, and then only on the wood pile. He was frequently transferred from cell to cell, and he experienced many sorrows and trials. These difficulties taught him the virtues of humility and patience. St Ignatius Brianchaninov once visited Optina hoping to meet and converse with monks experienced in the spiritual life, and was referred to Fr Anatole, who was then a deacon. The bishop was impressed with Fr Anatole, and related the details of their conversation to Fr Macarius. The Elder began to beat him with his staff, and ordered him out of the room. When someone asked why he had been so harsh, Fr Macarius said, "Why shouldn't I scold him? It's easy to become proud." After Fr Macarius reposed in 1860, Fr Anatole became very close to Fr Ambrose. When Fr Ambrose noticed that Fr Anatole was mature enough to guide others, he began to train him for this service, just as Fr Macarius had trained him. Fr Anatole was ordained to the priesthood in 1870. On August 3, 1871 he was assigned as Superior of the Spassky-Orlov Monastery, and raised to the rank of archimandrite. Fr Anatole did not wish to leave Optina, and Fr Ambrose made a formal request to have him assigned as his assistant, and so the appointment was made. Fr Anatole was made Superior of the Skete in 1874, at the urging of Fr Ambrose. Fr Anatole accepted these duties out of obedience to his Elder, and fulfilled them to the best of his ability. Even in his new position, Fr Anatole continued to respect and obey Fr Ambrose. Fr Ambrose's cell was to the right of the doors to the Skete, while that of Fr Anatole was to the left. Visitors to one often went to see the other, as well. In addition to receiving visitors, Fr Anatole maintained a correspondence with many people who relied on his advice. Fr Ambrose, because of his illness, relied greatly on Fr Anatole in ordering life at the Shamordino Convent. He told the nuns that he rarely visited them because of his confidence in Fr Anatole. Fr Ambrose called him a great practicioner of the Jesus Prayer, who had received grace and the gift of unceasing prayer. Only one in a thousand received such grace, he informed the nuns.
Near the end of his life, Fr Anatole had atained the same spiritual wisdom, discernment, and clairvoyance possessed by Fr Macarius and Fr Ambrose. He saw the secrets of the human soul, and was able to foretell future events. After Fr Ambrose's repose in 1891, the bishop (who did not approve of Fr Ambrose) forbade Fr Anatole to visit Shamordino. This caused him deep sorrow, which affected his health. He traveled to St Petersburg in 1892 and met with St John of Kronstadt (December 20). On October 10, the anniversary of Fr Ambrose's death, they served together. Doctors in the capital examined him and found that his heart and lungs were not good. Fr Anatole's health grew worse during 1893, and on October 10, he was secretly tonsured into the Great Schema. St Anatole fell asleep in the Lord on January 25, 1894, and was buried near his beloved instructors St Ambrose and St Macarius.
The Moscow Patriarchate authorized local veneration of the Optina Elders on June 13,1996. The work of uncovering the relics of Sts Leonid, Macarius, Hilarion, Ambrose, Anatole I, Barsanuphius and Anatole II began on June 24/July 7, 1998 and was concluded the next day. However, because of the church Feasts (Nativity of St John the Baptist, etc.) associated with the actual dates of the uncovering of the relics, Patriarch Alexey II designated June 27/July 10 as the date for commemorating this event. The relics of the holy Elders now rest in the new church of the Vladimir Icon of the Mother of God. The Optina Elders were glorified by the Moscow Patriarchate for universal veneration on August 7, 2000.

събота, 24 януари 2009 г.

св. преподобна Ксения Римлянка. Св. Македоний Сирийски.

Преподобна Ксения Римлянка се родила в Рим като дъщеря на знаменит сенатор и носила името Евсевия, което отговаряло на нейното религиозно настроение, защото Евсевия значи благочестива. Когато станала девойка, родителите й я сгодили за един велможа и сенатор. Иначе обаче мислила благочестивата Евсевия. Тя отдавна била решила да посвети целия си ангелоподобен живот на Иисус Христос. Времето на сватбата наближавало. Никой и не подозирал бурята в чистата душа на Евсевия, чиито мисли били устремени само към изпълнението на нейния свещен обет за целомъдрие. Усърдно се молила и най сетне взела едно смело решение: да напусне тайно родителския дом и да изчезне завинаги от суетния свят на римската аристокрация. Тежко било за нейното нежно сърце да причини такава скръб на благородния баща, на милата майка. Но по-скъпи от всичко за нея били словата на Спасителя: "Който остави... баща или майка... заради Моето Име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен" (Мат. 19:29). Възторжено съчувствие и всеотдайна преданост тя срещнала от двете си служителки, с които прекарала цялото си детство. По поръка на своята господарка двете девойки раздали на бедните всичко, което скрито могла да отдели Евсевия от личното си притежание. Преоблечени в мъжки дрехи, снабдени с малко злато за най-дребните си разноски, те се промъкнали в потайна нощна доба през случайно отключените порти на бащиния дом и успели да се качат на един кораб за далечна Александрия. Оттам доплували до остров Коа, който се намирал на 54 километра южно от Халикарнас, в малоазийска Кария.
На малкото островче Евсевия наела една бедна къщица и помолила своите спътнички за две неща: да я считат за равна на себе си и да я наричат само Ксения, което значи странница. Скрита зад това име, тя искала да заличи всички следи от своя произход и фамилия, за да не я открият родителите й. Верните и единомислени девойки изпълнявали безпрекословно желанията на своята предишна господарка и ревностно подражавали на нейния суров отшелнически живот. Само едно липсвало на тези предани Христови невести: те имали нужда от духовно ръководство и от защита на тяхната душевна чистота. Скоро Бог им изпратил подходящ отец. Веднъж Евсевия срещнала на острова един старец с почтен вид, който бил облечен в монашески дрехи. Тя го помолила да приеме за свои духовни дъщери нея и другарките й.
- Аз мисля, че ти си епископ Божий.
- Кои сте вие?
- Ние сме от далечна страна и търсим само едно - спасение на душите си.
- Самият аз съм странник тук, идвам от светата земя. Аз не съм епископ, а игумен на манастира "Св. ап. Андрей" в Карийския гр. Милас.
Старецът Павел се съгласил да поеме ръководството на римските подвижнички, ако дойдат в неговия град, гдето те купили дом и устроили малка църквица наблизо до катедралата, като избрали за неин покровител св. архидякон Стефан. Игуменът усърдно се грижил за малката девическа община и постригал в монашество Ксения и нейните другарки, към които се присъединили и други ревнителки на монашеското целомъдрие. Наскоро Павел заместил починалия миласки епископ Кирил. Новият епископ посетил малката обител и посветил Ксения за дякониса, въпреки нейното нежелание. Възвишен бил животът на дякониса Ксения. Тя приемала храна през ден, през два, а понякога и през неделя. Помнейки псаломските слова: "Ям пепел като хляб, питието си със сълзи размесвам" (Пс. 101:10), преподобната посипвала хляба, с който единствено се хранела, с пепел от кадилницата и го овлажнявала със сълзите си. Освен общата храмова молитва, тя скришом се молела в килийката си с вдигнати към небето ръце. Облеклото й било най-бедно. Колкото била строга към себе си, толкова тя била грижлива, снизходителна, милосърдна и нежна към своите сестри. Когато епископ Павел бил в с. Левкин и заедно с целия си клир чествал паметта на св. Ефрем Миласки пред неговите мощи, дошъл краят на преподобната Ксения Римлянка. Бележити са прощалните й думи към разплаканите сестри:
- Сестри, вие проявихте много любов към мене. Продължете и нататък вашата любов, молете се за мене, аз умирам. Помолете и нашия отец Павел да се моли за мене, той толкова много се е грижил за душата ми. Апостол Петър казва: "Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние. И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем" (2 Петр. 3:9,10). И затова не бива да се леним, а трябва да бодърстваме. Бъдете бодри, сестри, бъдете готови да срещнете Господа с елея на добрите дела и с гореща любов!
Отпратила сестрите, тя останала сама в храма и по пладне я намерили починала. Епископ Павел положил тялото й в посочения от нея гроб при стечение на голямо множество народ. След една година починала и едната от нейните другарки, която помолила останалата да разкаже, коя е била светата покойница. Така светът узнал и Църквата съхранила житието на преподобната Ксения Римлянка, отминала в блажената вечност през втората половина на V век на 24 януари.

Saint Macedonius, a Syrian hermit, lived during the end of the fourth century and the beginning of the fifth. At the beginning of his ascetic path he led the life of a wanderer, roving through the cities of Phoenicia, Cilicia and Syria, and then he spent forty-five years in a deep pit and lived under the open sky in the Syrian wilderness, shunning human glory. A multitude of people came out to him, seeking spiritual help and guidance. Only in his old age did he accede to the requests of people to live in a narrow cell built for him. Throughout his life St Macedonius ate only barley, ground up and mixed with water, for which he was called "Kritophagos" ("Barley-Eater"). Only when he felt his strength decline did he begin to eat baked bread.
Because of his ascetic life, God granted him the power to cast out demons and to heal the sick. He died around the year 420, having reached his seventieth year.

петък, 23 януари 2009 г.

св. Климент Анкирски, епископ и св. мъченик Агатангел. Св. Павлин, епископ Нолански

Свети Климент се родил в Анкира, в областта Галатия – една от люлките на малоазийското християнство, което оставило спомена за безбройни и славни изповедници на евангелската вяра. Своя бърз възход във вярата, благочестието и изповедническото мъжество той дължал на блажената си майка Ефросиния. Убедени в словата на апостола, че “не повярвал мъж бива осветен чрез вярваща жена” (1 Кор. 7:14), нейните родители я омъжили за един закоравял езичник, но надеждите им не се оправдали. Този мъж не само не мислел да приеме вярата на жена си, но с всички средства полагал усилия да привлече нея към езичеството. По цели нощи вярващата християнка се молила на Бога да й дари или духовно единство, или пълна разлъка с този неповярвал мъж. Господ се отвърнал от този порочен човек, като непотребен Свой раб, и той скоро умрял, като оставил Ефросиния с пеленаче на ръце, на което дали името Климент. Когато той бил на 12 години, умряла и майка му. За останалия сирак се погрижила приятелката на майка му, богатата и благородна София, която нямала деца. Тя била много състрадателна. По време на един глад в Галатия мнозина от жителите на Анкира оставяли на произвола на съдбата своите дечица, понеже нямали с какво да ги хранят. Климент, който и след майчината смърт се намирал под добро влияние, събирал тези дечица и ги водел в дома на София, а тя ги хранила и обличала. Благодарение на Климентовата помощ нейната къща се превърнала не само в дом за бедните, но и школа за възпитание. Защото нейният питомец учил тези изоставени деца и ги подготвял за кръщение. Тези негови занимания и чистият му живот събудили общото уважение към него и затова рано приел свещенство, и едва достигнал 20 години, той бил избран за Анкирски епископ. Сега върху плещите му легнала не само грижата за Софиините питомци. Той с успех разпространявал християнството и укрепвал всички в евангелските добродетели.
Скоро настъпило времето на тежки изпитания за Църквата. Тъкмо в Мала Азия пламнал и се пръснал по света пожарът на деветото гонение срещу християните. Главният прицел на гонителите станали християнските епископи, останалите клирици и дори църковните четци. Органите на римската власт изпълнявали царския указ за гонението с такова усърдие, че в тъмниците не оставало място за углавните престъпници. Ревностният архипастир на Анкира бил първата жертва. Мъчителите изнемогвали и се сменяли един след друг в изтезанията. Пребит и стърган с железни зъбци, младият епископ не приличал на себе си. Цялото му тяло се превърнало на една рана; дори вътрешностите му се показали. Когато най-сетне го захвърлили в тъмницата, за общо изумление на другата сутрин го намерили напълно изцелен. Решили да го изпратят в Рим. Отново се заредили мъчения и тъмница, но на Бога било угодно да го прослави с такива изцеления, че поразеният народ масово изповядвал християнството и мнозина поради това приели мъченическа смърт. От Рим той бил прехвърлен в Никомидия, където отново го предали на изтезания заедно с неговия новопокръстен ученик Агатангел. Никога не изнемогвала душата на великия страдалец. Като виждал с очите си, колко много люде преминават в християнството поради неговото страдание, свещеномъченикът просто се сродил с болката и сам желал все повече да страда. Тъмничните надзорници припомнили на градското началство за отдавнашните затворници Климент и Агатангел: "Много години те са мъчени от разни властници, но са все живи и здрави, и ние почнахме да си мислим дали те не са безсмъртни?" По заповед на Максимин св. Климент бил отведен в Анкира и тогавашният управител наредил да го затворят в тъмницата и всеки ден да го измъчват най-жестоко. В продължение на два месеца всеки ден нанасяли по лицето и главата на удивителния мъченик 150 удара с чепата тояга. Самите мъчители били слисани от неговото непоколебимо търпение. Той понесъл изтезанията на единадесет мъчители от започването на гонението до мъченическата си смърт - цели 28 години.
По случай пристигането на нов анкирски управител на Климент било позволено да излезе от тъмницата в нощта срещу Богоявление (6 януари) и да остане сред своето паство до 23 януари. Той извършвал божествената служба и произнасял проповеди, в които предсказал своята скорошна смърт и близкото прекратяване на гоненията. По време на самото богослужение, когато принасял безкръвната евхаристийна жертва, св. Климент Анкирски бил обезглавен заедно със своите дякони Христофор и Харитон в 296 г. и техните останки били погребани от блажената София. Св. мъченик Агатангел бил измъчван до смърт и починал малко по-рано, но неговата памет се празнува на 23 януари заедно с паметта на неговия учител св. Климент Анкирски.

Saint Paulinus the Merciful, Bishop of Nola, was descended from an aristocratic and wealthy family of Bordeaux (France). By virtue of his extensive education and upbringing, the twenty-year-old youth was chosen to become a Roman senator, later he became consul and finally, governor of the region of Campagna in Italy. At twenty-five years of age, he and his wife were converted to Christ and were baptized. After this he completely changed his manner of life. He disposed of all his property, and distributed the money to the needy, for which he endured the scorn of his friends and servants. Not having children of their own, the pious couple adopted poor orphans and raised them in the fear of God. In his searchings for a secluded life, St Paulinus went to the Spanish city of Barcelona. News of his ascetic life spread about, and in 393 they asked him to be ordained as a priest. Soon he left Spain and went on to the city of Nola in Italy, where he was elected bishop. When the Vandal barbarians invaded Italy and carried off many people to Africa in captivity, St Paulinus used church funds to ransom the captives. However, he did not have enough money to ransom the son of a certain poor widow from slavery in the household of the Prince of the Vandals. So, he volunteered to take his place. Dressed as a slave, St Paulinus began to serve the Vandal prince as a gardener. Soon his identity was revealed to the ruler, King Riga, in a dream. Not only did he receive his own freedom, but he also won the release of all the other prisoners from Campania, and returned home with them.
St Paulinus is known both as a builder of churches and as a Christian poet. Among his many virtues, his love for mankind and his compassion for the poor and needy deserve special mention. He died at seventy-eight years of age on June 22, 431. Thirty-two of his poems and fifty-one of his letters survive. They contain various moral discourses filled with deep piety.
His relics are in Rome, in the church of the holy Apostle Bartholomew.

четвъртък, 22 януари 2009 г.

св. апостол Тимотей. Св. Анастасий Персиец. Св. свещеномъченик Петър, епископ Български, св. Сионий Български и други с тях

Градът Листра се намирал в Ликаония, в Мала Азия. В този град се родил Тимотей (Деян. 16:1), който бил обърнат в християнството от св. апостол Павел по време на първото му мисионерско пътешествие. Майка му Евника и баба му Лоида били еврейки, а баща му бил елин. При второто си пътешествие великият апостол на езичниците го обрязал "заради юдеите, които бяха по ония места" (Деян. 16:3) и го взел за свой спътник. От това време нататък Тимотей бил постоянен спътник на св. ап. Павел, който му възлагал важни поръчения. Сведенията, които Тимотей донесъл на своя учител от Солун в Коринт (1 Сол. 3:1-3), станали повод за написването на Първото послание до християните в Солун.

Важна роля по отношение на коринтските християни има ап. Тимотей и при третото пътешествие на ап. Павел (1 Кор. 4:17, 16:10; Рим.16:21). Заедно с други шест спътници Тимотей придружавал учителя си и до Йерусалим (Деян. 20:4). Тимотей бил заедно със затворения Павел в Рим (Кол. 1:1; Филим. 1; Фил. 1:1), и св. Павел съобщава, че ученикът му преди него бил освободен (Евр.13:23). През последните години на ап. Павел той бил поставен като негов заместник на отговорното апостолско поприще в Ефес (1 Тим. 1:3). Скоро преди смъртта си ап. Павел чувства копнеж да го види и му поръчал да отиде в Рим (2 Тим. 4:11), след което Тимотей отново се върнал в Ефес. Евсевий Кесарийски (263-339) в своята "Църковна история" го нарича "първи епископ на Ефес".

Св. ап. Тимотей бил умъртвен на 22 януари 97 г. от езическа тълпа, защото излязъл пред езическото шествие и го изобличил за безсрамните действия по време на Артемидините тържества. Светите му мощи са били пренесени от император Констанций (337-361) в Цариград и положени заедно с мощите на св. Лука и св. Андрей Първозвани в храма "Св. апостоли". По-късно били отнесени в Италия от кръстоносците. В канона на новозаветните свещени книги влизат две Павлови послания до св. апостол Тимотей (1 Тим., 2 Тим.), които принадлежат към неговите "пастирски послания". Първото е написано след "първите окови" на ап. Павел, а второто малко преди неговата мъченическа смърт в 67 г.

В мирския си живот Анастасий се наричал Магундат и бил син на персийски маг. Служил в конницата на Хорзой ІІ (590-628) и взел участие в похода на пълководеца Шахин, с когото проникнал дори до гр. Халкидон във Византия. Когато се отклонил от войската, той отишъл в Йераполис при река Нил и постъпил при един персийски златар да учи занаята му и да слуша учението на Иисус, защото златарят бил християнин. Посещавал с него църквата и разпитвал за изобразените по стените икони, които разказвали за подвизите на мъчениците и светците. В самата Персия християнската религия станала много известна след 614 г., когато Хозрой превзел Йерусалим и отнесъл със себе си светия Господен кръст, чрез който ставали много чудеса и който бил върнат обратно при сина му Кобад. Всичко това все повече разпалвало вярата му и той все по-силно желаел да получи кръщение, но златарят отклонявал своята помощ, защото по това време се бояли от персите. Тогава Магундат решил да осъществи мечтата си, като замине за Палестина и скоро се озовал в Йерусалим. Тук постъпил на служба при един христолюбив златар, който го завел при свещеник Илия от храма "Свето Възкресение" (Храм Гроб Господен).
За младежа узнал и йерусалимския патриарх Модест, който го кръстил, и след свалянето на бялата кръщелна дреха на осмия ден го поверил на един благочестив старец от йерусалимските манастири. Голямо било неговото усърдие. Той се научил да чете от свещените книги на гръцки и така безупречно изпълнявал всичките си монашески задължения като послушник, че старецът го постригал за монах и му дал името Анастасий. И така този млад персиец, който владеел магическото изкуство на баща си и участвал в победоносните походи но Хозрой, сега станал образцов монах, който спечелил обичта и уважението на всички братя със своите добродетели: смирение, кротост и трудолюбие. С каквото и да се занимавали ръцете му, неговите мисли били винаги устремени в молитва към Бога. Мислите му често се спирали и върху мъченическите подвизи и това обливало в сълзи очите му, като все повече в сърцето му запламтявал копнежът да сподели тяхната свята участ.
Когато укрепнал достатъчно в духовното си издигане и неговият старец се убедил в искреността на намеренията му, Анастасий получил най-сетне благословия да отиде на мъченически подвиг. По онова време Палестина се намирала под персийска власт. Скоро след това той бил задържан под стража в Кесария Палестинска и разпитван в преторията пред персийския управител. Изтезаван на два пъти, хвърлян в тъмница и изкарван да носи камъни, окован във вериги, Анастасий водил дълги спорове и произнасял защитни речи пред мъчителите си за истинската вяра. През една нощ друг затворник–юдеин видял как цялата тъмница просияла от неземна светлина и около дивния персиец се събрал цял сонм от лъчезани набожители, които облажавали мъченика заради неговите страдания. Облажавали Анастасия и събратята му от неговия манастир, а неговия старец така силно съчувствал на ученика си, че сякаш сам бил подлаган на същите страдания. Многократно мъчен и пребиван, смелият изповедник бил пуснат да посети празничното богослужение по ходатайството на виден сановник. С голяма радост християните посрещнали невинния старадалец и целували със сълзи неговите тежки вериги. В уреченото време той отново бил върнат в тъмницата, за да бъде изпратен на съд пред самия Хозрой в Персия. Тук бил подложен на нови жестоки мъчения. В тежко състояние го отнесли в тъмницата. Тъмничният пазач бил таен християнин и много се грижил да облекчава участта на своите измъчвани едноверци. По заповед на царя Анастасий бил подложен на другия ден на нови изтезания. Разярен от непобедимото мъжество на своя някогашен войн, Хозрой заповядал да го удавят на другия ден заедно със седемдесет негови другари.
- Аз желаех да бъда разкъсан на парчета от вас заради моя Христос, и тая смърт е малко за мене. Благодаря на Господа, че с това малко страдание ми дава възможност да премина във великата и неизказана слава на светите мъченици! – казал Анастасий на своите смаяни палачи.
Оставили телата на удавените мъченици да бъдат разкъсани от зли кучета, но нито едно не се докоснало до тялото на св. Анастасий. Строги войници пазили, да не би някой християнин да вземе тялото му. Св. Анастасий Перски загинал в 628 година. По-късно неговите св. мощи били пренесени в Йерусалим.

В този ден - 22 януарий се чества паметта на св.мъченици Мануил, Георгий, Петър, Леонтий, Сионий, Гавриил, Йоан, Леонт, Парод и др. на брой общо 377, пострадали за Христа от езичниците през 814 година. Мануил - великият архиерей на Адрианополската епархия с меч на две части бе разсечен, като запази Христовата вяра. Георгий - архиереят на Девелската епархия и Петър - епископ, едновременно убити, били посечени заради Владиката на общата благодат. Неизречено въжделение имал Леонтий, светият епископ Никейски, прободен в утробата с меч, който достигнал чак до тила му, неразделяйки го с Христа Спасителя. По-нататък пострадали Гавриил и Сионий, които не се побояли от меча, доблестните Йоан и Леонт, боговдъхновеният Парод, пребит от множеството с камъни, всички те благоговейни презвитери, служители до смъртта си на Самаго Бога. Пострадали за Христа още 368 миряни от тези епархии и всички придобили мъченически венец. Тези светии били от различни места на Адрианополската и Девелската епархии и живеели в Адриановия град (днешния град Одрин), околностите, и гости от Константинопол. Езичниците, неразумни и непознаващи истинския живот на Христа Бога, навлезли в Македония и Тракия и ги превзели, като нападнали и самия престолен град и го обсадили. После, като дошли в Адриановия град, обсаждали и него три месеца и пленили колкото намерили в него жители. Това станало, когато царувал над ромеите злочестивия Лъв V Арменец, който изповядвал иконоборската ерес и, поради това, зле завършил живота си. А над българите воеводствал Крум, който пленил 40 000 души от Тракия, и ги отвел отвъд Дунава, сред тях множество духовници. Той и неговите наследници извършили множество безчовечия над християните, които не искали да се отрекат от вярата, които изповядвали Христа Бога, и продължавали вярно да усърдствуват в благочестието и изпълнението на Христовите заповеди.
Тези християни, които езичниците предадоха на смърт, придобиха живот вечен, Църквата се украси с чистотата им, а ние намерихме молитвени застъпници пред престола на Бога. По техните свети молитви, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!

сряда, 21 януари 2009 г.

св. преподобни Максим Изповедник. Св. мъченик Неофит от Витиния

Преподобни Максим Изповедник се родил около 580 в Цариград в знатно семейство. Получил прекрасно образование и с особена любов изучавал философия. Този знаменит църковен труженик бил най-могъщият философски ум на Изтока в своето време, дълбок познавач на Платон, Аристотел и неоплатониците. Неговата изключителна слава в църковната история е изградена върху неуморимата му и енергична борба против монотелската ерес, която признавала в Иисус Христос само една воля – Божествената и която представлявала лукаво видоизменение на осъденото монофизитство. И двете ереси последователно се стремели да изтръгнат от понятието за Христа Неговото човешко начало и по този начин стигали до сриване на самите основи на християнството като богочовешка религия.

Монотелитската ерес била създадена от император Ираклий (611–641) и цариградския патриарх Сергий (610–638) при противодействието на римския папа св. Мартин и на йерусалимския патриарх св. Софроний (560-638). Св. Максим, който поради знатния си произход и блестящо образование заемал длъжността на императорски секретар, веднага напуснал длъжността си след излизането на благоприятния за новата ерес указ и се отдалечил от двореца. Постъпил в уединената Хризополска обител до Халкидон, където процъфтявало любомъдрието. Неговият смирен подвиг му спечелил уважението на братята и те против волята му го избрали за игумен, но поради смирение той не приел свещен сан и си останал обикновен монах. Когато ереста се засилила, той напуснал манастира си и от това време неговият живот бил неразривно свързан с историята на догматическата борба против монотелитите. От Цариград св. Максим се отправил на Запад и пътят му за там бил дълъг и труден. Известно време той бил и на остров Крит, където спорил с монофизитската партия. В края на 30-те години от VII в. той живял в Александрия и другаде в Египет. Едва в началото на 40-те години той вече е в латинска Африка (Картаген), където по това време се прехвърлили монотелитските размирици. Максим организирал православно противодействие. Всички жители на Африка и на близките острови почитали Максима като свой наставник и водач. Вижда се, че преподобният пътешествувал много из страната, бил във връзка с епископите, водил обширна преписка. Главно събитие през този африкански период от живота на преподобни Максим бил диспутът му с цариградския патриарх Пир, който дейно разпространявал ереста. В този картагенски спор доводите и красноречието на Максим увлекли и самия Пир, който се отказал за известно време от монотелитското си увлечение, но по-сетне страхът от гонение го заставил да се отрече наново от православието. И в Рим Максим се ползувал с голямо влияние и почит.

Спорът с Пир в 645 г. дал повод за свикване на няколко епископски събори, които заедно с Латеранския събор (649) на папа Мартин I (649–653) излезли с ясни и решителни постановления за неслитната богочовешка двойственост на естествените воли и действия в Христа. Решенията на Латеранския събор със съпроводно послание на папата били разпратени навсякъде до християните. Обаче защитниците на православието претърпели сурово наказание като непокорници на царската воля. С военна принуда папа Мартин бил отведен през 653 г. в Цариград и след прибързан съд бил изпратен на заточение, гдето и починал. Едновременно бил отвлечен и Максим. В Цариград той бил съден като държавен престъпник, който смущавал църковния и гражданския мир. След увещанията, мъченията и оскърбленията, на които бил подложен, изповедникът кротко приключил: – Благодаря на моя Бог, че съм изтезаван за престъпления, които не съм извършил! Нека чрез това се умият волните ми прегрешения!

Светските защитници на ереста – императорът и дворцовите сановници – се озлобявали, че преп. Максим твърдо отричал правото на императора да се разпорежда с догматите на вярата. Дълго и настойчиво те спорили с него, и когато той все пак се оказал непреклонен, била издадена присъда за изгнание в крепостта Визия в Тракия. И в заточението му те продължавали да го убеждават и угнетяват, като го местили от един затвор в друг. В 662 г. преподобни Максим отново бил подложен на кървави изтезания в Цариград, като накрай отрязали езика му и отсекли дясната му ръка, за да не може да проповядва и да пише. Подхвърлили на същото наказание и ученика му Анастасий, а след това развеждали и двамата по улиците и стъгдите за общо поругание, като показвали на тълпата отрязаните езици и ръце на мъчениците. Въпреки понесените страдания и рани те били изпратени на далечно заточение в Скития, както тогава се наричала Добруджа. Анастасий починал още по пътя, а св. Максим бил затворен в крепостта Схимарис, където починал на 13 август 662 г. като 82-годишен старец.

Когато на VI вселенски събор в Цариград (680 г.) православието възтържествувало над ереста, мъченическият подвиг на св. Максим Изповедник бил оценен по достойнство. Светата Църква високо почита този прославен учител и проповедник на православната вяра. Бурният и страдалчески живот не попречил на знаменития изповедник да пише. Към най-важните му съчинения могат да се споменат: "Тълкуване на трудни места от Свещеното Писание", обяснения към съчиненията на Дионисий Ареопагит и Григорий Богослов, една дълга поредица от догматико-полемични трактати против монофизитите и монотелитите, забележителен диалог между игумен и монах върху духовния живот, 400 глави върху милосърдието, други 200 и 500 глави на богословски и икономически теми, "Мистагогия" – символично-мистично разглеждане на Църквата и култовите действия, 45 послания и други. Неговото литературно наследство е скъпо съкровище на християнската църква.

Във времето на жестокия император Диоклетиан (284–305 г.) в древния град Никея на малоазийската област Витиния живяло благочестивото християнско семейство на Теодор и жена му Флоренция, които имали благодатна рожба – юношата Неофит. Той бил слънчево дете. Още от 10-годишна възраст, когато посещавал училище, проявил изключителни за годините си качества. Той раздавал на бедните си другарчета вземаната от къщи храна и, докато те ядели, той се молил пред изображението на светия кръст, което сам начертавал върху източните порти на родния си град. Надарен от детство с дар на чудотворство, малкият Неофит удрял с ръката си каменната стена и от нея бликвала вода за пиене на другарчетата му, на които той запрещавал да казват за виденото чудо. Негово голямо чудо било възкресението на собствената му майка. Но той особено се проявил като удивителен мъченик за Христовата вяра.
На 15-годишна възраст Неофит живеел в една пещера на Олимп (в Мала Азия) с един лъв. Гонението против християните било в пълна сила. По случай някакъв езически празник местните управители Декий и Уар устроили всенародно жертвоприношение на идолите. Усърдието им през този ден било още по-голямо, защото във Витиния пребивавали августът Диоклетиан и неговият кесар Максимиан Галерии, главният подбудител на кървавото гонение. Всред разгара на шумното езическо празненство изведнъж на тържището се появил юношата Неофит с лице, осияно от небесна светлина, както някога греел образът на Мойсей подир срещата му с Йехова. Ангел Божи го пренесъл на площада, за да свидетелствува пред всички истинността на християнската си вяра. Докато неговите съграждани едва познали сина на Теодор и Флоренция, а всички се учудвали на лъчезарния юноша, Неофит, за общо слисване, произнесъл дръзко изобличение на празната езическа вяра в неодушевените идоли и благоговейно възхвалил истинския Бог. Занемелият от изненада и гняв Декий напразно увещавал момъка да принесе жертва на идолите. Тогава той употребил върху него всевъзможни свирепи изтезания. Повесили на едно дърво съблечения Неофит и жестоко го били с волски жили. Мъките само увеличавали вдъхновението на младия изповедник и той изричал все по-пламенни слова за покаяние и вразумление на обезумелите езичници. Раните на пребитото и стъргано тяло на мъченика поливали с оцет и ръсили със сол, а от устата му излизал само молитвеният шепот: «Сине Божи, помилвай ме! Не помогнали и неизбежните ласкателни обещания за награди и лекуване от най-изкусните лекари. Изуменият управител се видял в чудо пред това неустрашимо момче. Той го затворил в тъмница и изтичал до императорския палат.
Августът и неговият кесар решили сами да видят този чудесен момък и на другия ден събрали населението на Херакловото игрище, където били поставени статуите на двамата императори. Самият Диоклетиан си присвоил прозвището Йовиан (Юпитер – римски бог) и изисквал да му принесат жертви, както на Юпитер. Нито императорското присъствие, нито силно разпалената пещ уплашили непоколебимия млад изповедник. Три дни държали юношата в огнената пещ със затворени врати, като се надявали, че и костите му ще се превърнат в пепел. На третия ден Неофит излязъл от пещта невредим, подобно на тримата момци от вавилонската пещ (Дан. 3:94). Но и това не вразумило мъчителите. Те търсили, с какво друго да го измъчат и погубят. Завели юношата на арената и пуснали срещу съблечения Неофит мечки стръвници, но те като укротени животни превили крака пред мъченика, а после се отдалечили. Накрай довели огромен и страшен лъв, но той се оказал същият, с който Неофит живял в Олимпийската пещера. Вместо да разкъса юношата, свирепият звяр близал нозете му и всички видели от очите му да се ронят сълзи. Така Бог посрамвал жестокостта на езичниците, които били по-свирепи от най-страшните зверове. Поразеният мъчител в безсилна злоба заповядал да убият Неофит. Тогава един звероподобен езичник с един удар на копието си го пронизал.
Така юношата-мъченик прославил Бога със смъртта си на 21 януари 290 година.