сряда, 20 август 2008 г.

св. пророк Самуил

...Между това момчето Самуил растяло и било едничка утеха на Илий. Скоро станало явно, че то е угодно Богу, че Бог му е пратил Своята благодат и чрез него ще възвестява Своята воля. Веднъж дванадесетгодишното момче, което спяло всяка нощ в скинията (храма Божи), било пробудено от глас, който го викал. Като мислело, че го вика Илий, то бърже станало и отишло в предверието, гдето първосвещеникът спял при вратите на храма.
- Ти ли ме вика, отче? – казало то на Илий. - Не, чедо – отговорил той, - аз не съм те викал. Иди си легни!
Но току-що момчето заспало, същият глас отново извикал: "Самуиле, Самуиле!" Момчето станало пак и пак отишло при първосвещеника. Три пъти Самуил бил събуждан и отивал при Илий. Тогава Илий разбрал, че Господ вика момчето и му казал:
- Ако пак чуеш, че те викат, кажи: "Говори, Господи, понеже Твоят раб слуша!"
Действително Самуил чул четвърти път същия глас и отговорил: "Говори, Господи, понеже Твоят раб слуша!" И Господ заговорил на Самуил и му възвестил, че ще накаже Илий, загдето той не обуздал синовете си в техните беззакония.
Самуил станал сутринта, отворил вратите на храма, но се боял да обади на първосвещеника това, което Бог му казал за него. Обаче Илий го повикал и поискал да му разкаже всичко. Като чул Господните думи, Илий казал: "Той е Господ, каквото Му е угодно, това ще направи."
Господ благословил Самуил и оттогава често възвестявал чрез него Своята воля. Всички в Израил разбрали, че на момъка почива Духът Господен и го почитали като пророк...

вторник, 19 август 2008 г.

св. мъченик Андрей Стратилат

Мученик Андрей Стратилат был военачальником в римских войсках в правление императора Максимиана (284-305). За его храбрость, непобедимость и справедливость святой был любим в римских войсках. Когда многочисленное персидское войско вторглось в сирийские пределы, правитель Антиох поручил святому Андрею руководство римскими войсками, дав ему титул "Стратилат" - главнокомандующий. Святой Андрей выбрал себе небольшой отряд храбрых воинов и выступил навстречу противнику. Его воины были язычниками. Сам святой Андрей еще не принимал Крещения, но уверовал в Иисуса Христа. Перед сражением он убеждал воинов, что языческие боги - бесы и помощи в сражении оказать не могут. Он проповедовал им Иисуса Христа, всесильного Бога Неба и земли, подающего помощь всем верующим в Него. Воины вступили в сражение, призывая на помощь Спасителя. Небольшой отряд обратил в бегство многочисленное войско персов. Святой Андрей вернулся из похода со славой, одержав полную победу. Но завистники донесли правителю Антиоху, что он - христианин, обративший в свою веру подчиненных воинов. Святой Андрей был вызван на суд, и там он подтвердил свою веру во Христа. За это его подвергли пытке. Он сам лег на раскаленное медное ложе, и, как только обратился за помощью к Господу, ложе остыло. Воинов распяли на деревьях, но ни один из них не отрекся от Христа. Заточив святых в темницу, Антиох послал донесение императору, не решаясь сам предать смерти прославленного победителя. Император знал, как войско любило святого Андрея, и, опасаясь возмущения, послал приказ освободить мучеников, а тайно велел под каким-либо предлогом казнить каждого порознь.
Освободившись, святой Андрей вместе с дружиной воинов пришел в город Тарс. Там их крестил местный епископ Петр и епископ Верийский Нон. Затем воины перешли в местность Таксанаты. Антиох написал письмо правителю Киликийской области Селевку, чтобы тот под видом погони за оставившими знамена настиг дружину святого Андрея и умертвил их. Селевк нагнал мучеников, остановившихся в ущельях горы Тавра, где им по откровению предстояло пострадать. Святой Андрей, называя воинов своими братьями и детьми, призвал их не бояться смерти. Он молился за всех, кто будет чтить их память, и просил Господа послать людям целебный источник на месте, где прольется их кровь. Во время этой молитвы несопротивляющиеся мученики были усечены мечами († ок. 302). В тот же миг из земли истек источник. Епископы Петр и Нон, которые с клириками тайно следовали за дружиной святого Андрея, погребли их тела. Один из клириков, с давнего времени страдавший от злого духа, напился из источника воды и сразу исцелился. Молва об этом разнеслась среди окрестных жителей, и они стали приходить к источнику и, по молитвам святого Андрея и пострадавших с ним 2593 мучеников, получали благодатную помощь от Бога.

понеделник, 18 август 2008 г.

св. мъченици Флор и Лавър. Успение на св. Йоан Рилски

Св. мъченици Флор и Лавър били родни братя, по занятие каменоделци. Те живеели в Илирия (Балканския полуостров) на Адриатическо море, вярвали в Господа Иисус Христос и се стараели да Му угодят чрез добри дела.
В съседната на тях област езичниците пожелали да построят великолепен езически храм. Управителят на Илирия изпратил там тия двама братя, които били известни като изкусни каменоделци. Флор и Лавър отишли и започнали усърдно да работят, като получаваната от тях заплата раздавали на бедните, а сами се задоволявали с най-необходимото.
И не само такава помощ оказвали на ближните. Изпълнени с най-пламенна вяра, двамата братя се стараели да просветят и другите със светлината на истината. Те често говорили на езичниците за истинския Бог, за милосърдието на Господа Иисус Христос, умрял за нас грешните. Мнозина от тия, които ги слушали, се уверили в суетата на идолите и приемали християнската вяра. Господ със своята сила помагал на благочестивите братя.

Веднъж синът на главния идолски жрец гледал как те работят. Неочаквано го ударило в окото отлетяло камъче. На виковете на детето се затекъл бащата. С гняв и ругатни се нахвърлил той срещу Флор и Лавър, които считал за виновни за случилото се. Но братята усмирили гнева му чрез надежда на Божията милост. Те взели при себе си детето, цяла нощ се молили за него, поучавали го на Христовата вяра. А на заранта направили кръст над него. Окото на детето се отворило и то започнало да гледа, както по-рано. Тогава сам идолския жрец с целия си дом повярвал в Бога, Който извършил чудото чрез ръцете на Своите верни служители.
Броят на вярващите се увеличавал всекидневно. Когато храмът бил готов, повярвалите жители на страната – около 300 души – се събрали в него, за да го посветят на Господа Бога. Поставили в него св. Кръст и във време на всенощното пеене силна светлина осияла отгоре чудния храм. Християните побързали да унищожат идолите, които езичниците искали да поставят в него.

Като узнал за станалото, началникът на страната заповядал да заловят всички участници и ги наказал смъртно. Флор и Лавър били жестоко измъчвани и след това изпратени вързани при илирийския управител Ликион. Като узнал, че те са християни, управителят се постарал отначало да ги склони да се отрекат от Христа. Но като не успял, заповядал да ги хвърлят в пресъхнал кладенец и да ги засипят с пръст. След много години телата на мъчениците били намерени и пренесени в Цариград. Господ дарувал целебна сила на светите им мощи.

Най-великият светец на българската земя, преподобни Иван Рилски се родил около 876 г. в Скрино, разположено в гънките на Осоговската планина край р. Струма (край град Дупница). Бил съвременник на княз Борис (852-889) и на неговия син Владимир, на цар Симеон Велики и на Симеоновия син цар Петър. До 25-годишната си възраст бил пастир. От крехка възраст в душата на Иван започнала да се развива и крепне религиозната вяра. По това време из цяла България започнали да се строят църкви и манастири.
Новооснованите обители ставали не само огнища на християнството, но и книжовни и просветни средища. Желанието на юношата било да се посвети напълно в служение на Бога и в някоя света обител да се отдаде на монашески живот. Отначало Иван постъпил в близкия манастир "Св. Димитрий" под самия връх Руен. Тук той не само развил своите заложби към духовно съзерцание, но и получил образование и придобил знания от свещените, богослужебни и религиозни книги. Приел монашеството, но не останал задълго в обителта, а се отдал на живот в пълна самота, молитви, пост и лишения.

Преподобни Иван Рилски се подвизавал на много места, докато най-после се установил в прекрасната рилска планинска пустиня, където останал до края на живота си. Там той основал манастир, който съществува вече хиляда години. Извършил много чудеса през живота си и подир смъртта си: нахранил овчари, излекувал с молитвата си един побъркан, изцерил и изцерява от разни болести благочестиви люде, опазва манастира си чрез своята благодатна сила.
Славата на отшелника постепенно се разпространила по цялата страна и достигнала чак до столицата. Използвайки едно свое пътуване до София, цар Петър I изминал около 120 километровото разстояние до планината, за да се види с благочестивия старец. Праведният Иван обаче не го допуснал до себе си, а само му се поклонил отдалеч, като монархът отговорил със същото. Отшелникът, естествено, върнал обратно и изпратеното му от цар Петър злато. Това още повече увеличило славата му и към него започнали да се присъединяват ученици, които строели за себе си колиби наоколо. Такова било началото на най-известния български манастир.

Преди смъртта си преподобни Иван отишъл на пълно уединение, там съставил своето "завещание". Починал на 18 август 946 година на около 70-годишна възраст и бил погребан в притвора на църквицата в каменна гробница, която е запазена и до днес. Неговото успение Църквата възпоменава всяка година на същата дата.
Преподобният Иван Рилски е изключителен небесен покровител на българския народ и се ползва с народната благовейна почит.

След смъртта си през 946 година св. Иван бил погребан в основаната от него Рилска обител, но скоро след това цар Петър (927-969) наредил мощите му да бъдат пренесени в гр. Средец (София). Вероятно тогава този първи и най-велик български светец е бил и канонизиран. Византийският историк Йоан Скилица свидетелствува, че в Средец мощите му излекували византийския император Мануил I Комнин (1143-1180).
През 1183 г., по време на поредната унгарско-византийска война, унгарският крал Бела ІІІ превзел Средец и отнесъл мощите на свети Иван в своята столица Гран (Остергом). Според преданието, местният католически архиепископ твърдял, че не му е известно да съществува такъв светец, за което св. Иван го наказал с онемяване. След като се преклонил пред мощехранителницата и поискал прошка, говорът му се възвърнал. Впечатлени и обезпокоени от това чудо, през 1187 г. унгарците върнали мощите на светеца в Сердика.

Малко по-късно, след като цар Асен І освободил България от византийско робство, мощите били пренесени през 1194/5 г. в столицата Търново. Те оцелели по чудо след плячкосването на града при превземането му от турците през 1393 година.
С разрешение на султан Мурад II през 1469 г. монаси върнали мощите в обновения Рилски манастир, където и до днес са предмет на преклонение. Като едно от значимите събития в нашата духовна история, Църквата всяка година празнува на 1 юли връщането на мощите на св. Иван Рилски.

неделя, 17 август 2008 г.

Девета неделя след Петдесетница. Св. мъченик Мирон Презвитер

Свети Мирон бил презвитер в Ахая по време на царуването на нечестивия цар Деций. Игемон на тази страна бил Антипатър. Светецът произхождал от знатен и богат род. Имал много кротък нрав. В сърцето си винаги питаел топла любов към Бога и хората и прекарвал живота си богоугодно.
Веднъж, на празника Рождество Христово, игемонът Антипатър влязъл в християнския храм, за да улови християните, събрани на молитва, и да ги предаде на мъчения. Като видял това, свети Мирон се преизпълнил с ревност, със сила изобличил игемона и го укротил. Заради това той бил хванат по негова заповед и предаден на жестоки мъчения: окачили го на дърво и стъргали тялото му с железен гребен. След това го горили с огън. Накрая бил хвърлен в силно разпалена и изригваща страшни пламъци пещ. В същия миг от пещта излязъл огън и изгорил сто и петдесет нечестиви слуги на игемона, стоящи наблизо. По благодатта на Христа, светият останал жив, като не претърпял никаква вреда, и стоейки сред пещта, благославял Бога. В същото време в нея се виждали свети ангели, стоящи сред огъня около светеца и охлаждащи пещта.
Когато пещта угаснала и светецът излязъл от нея, без да претърпи вреда, игемонът започнал да го принуждава да се поклони на идолите. Светият не изпълнил тази нечестива заповед и игемонът наредил да одерат кожата му на ремъци, от плещите до нозете. Като взел от себе си един ремък, светият мъченик го хвърлил в лицето на игемона. Отново го подложили на стъргане с железни куки по оголеното от кожата тяло, а след това го хвърлили на зверовете да го изядат. Той обаче останал невредим.
Тогава игемонът Антипатър, като видял себе си посрамен във всичко от понеслия страданията заради Христа Мирон, се преизпълнил с гняв, побеснял и убил себе си със собствените си ръце. Така загинал нечестивият с шум, като предал окаяната си душа на бесовете в ада на вечни мъки. А светият мъченик бил отведен в град Кизик и тук починал, бидейки обезглавен, като предал светата си душа в Божиите ръце. По такъв начин, като приел мъченически венец, той влязъл в радостта на своя Господ

събота, 16 август 2008 г.

Пренасяне неръкотворния образ на Господ Иисус Христос от Едеса в Цариград

Евсевий, епископ на Кесария палестинска, един от първите историци на древната християнска църква, разказва:
“Божествеността на нашия Господ и Спасител Иисус Христос заради своята чудотворна сила, прославяна между всички, привличала към Него с надежда за изцеряване от болести и различни страдания безбройно множество люде, дори и чуждестранници, които живеели далече от Юдея. По тая причина и цар Авгар, който с голяма слава управлявал народите, които живеели зад река Ефрат, но пострадал от тежка болест, неизличима с човешки средства, щом чул за името и чудесата на Иисус, едногласно от всички потвърждавани, веднага Му пратил писмо, с което Го молел да го изцери. Макар Спасителят тогава и да не отишъл пре Авгар, Той обаче го удостоил със собствено писмо, в което обещал да му прати едного от Своите ученици, за да го изцери от болестта и да спаси както него, така и всички близки нему люде. Не много след това обещанието било изпълнено.”
“Ще представя и писмено свидетелство за това – казва Евсевий, - взето из архивата на Едеса, която тогава била царствен град. В книжата на тази архива, в които е записано както старото, така и всичко, извършено при Авгар, се съхранява и това свидетелство. Да изслушаме самите писма, които извлякохме из архивата и буквално преведохме от сирийски език. Те са следните: “Авгар, едески владетел, приветства Иисуса, благия Спасител, който се явил в йерусалимската страна. Аз чух за Тебе и Твоите изцерявания, че Ти ги извършваш без всякакви лекарства и треви. Говорят, че Ти на слепи даваш зрение, на хромите – да ходят, очистваш прокажените, изгонваш нечистите духове, изцеряваш страдащите от дълговременна болест и възкресяваш мъртви. Като чух това да Тебе, аз си рекох, че Ти или си Бог, слязъл от небето, или си Син Божий. И тъй, аз счетох за нужно да те моля с това писмо: посети ме и ме изцери от болестта, от която страдам няколко години! Аз също чух, че юдеите негодуват против Тебе и искат да ти причинят зло. Моят град, макар да не е голям, е прекрасен и в него за двама ни ще има достатъчно място.” Така писал Авгар, когато Божествената светлина само малко го била озарила.”
Писмото си Авгар пратил до Спасителя по живописеца Ананий, комуто поръчал да снеме образ от Христа, в случай че Христос няма да дойде при него. Анания предал писмото и взел да разглежда лицето на Спасителя. И понеже поради многото народ не е могъл да дойде близо до Него, той застанал на един камък, откъдето устремил погледа си към Христа, държейки в ръка хартия, на която искал да изпише лицето Му. Но усилията му били напразни поради променливостта на божествената, неизобразима и непостижима слава и благодат на Христовото лице. Но Сърцеведът видял желанието на Ананий, повикал го при Себе Си, поискал вода, умил се, взел една кърпа за лице, обърсал се с нея и изведнъж на тоя убрус се отразило Неговото лице – изписал се Неговият “неръкотворен образ”. Господ дал убруса на Ананий, като му казал: “Иди и предай това на оногова, който те е пратил.” Заедно с образа Спасителя пратил на Авгар писмо, което Евсевий ни предава в своята история. Ето съдържанието на Христовото писмо до Авгар: “Блажен си ти, Авгаре, че си повярвал в Мене, без да Ме видиш. Защото е писано за Мене, че които са Ме видели, няма да повярват в Мене, за да могат невиделите Ме и да повярват и да бъдат живи. Ти Ми пишеш да дойда при тебе. Но Мене Ми предстои да извърша тук всичко, за което съм пратен, и след това да се възнеса при Оногова, Който Ме е пратил. А когато се възнеса, ще ти пратя едного от Моите ученици, който ще те излекува от болестта и ще дарува живот и на тебе, и на другите с тебе.” Авгар с благоволение приел от Анания неръкотворния образ на Спасителя още тогава се изцерил от своята главна болест, която оставила впрочем следи по лицето му. Но после и от това го избавил Тадей, един от 70-те апостоли, пратен в Едеса след Христовото възнесение. “Тия актове, буквално преведени от сирийски, струва ми се – говори Евсевий, - се поместват тук не без полза за читателите.”
Авгар оказвал дълбоко благоговение към образа, като заповядал да го оставят в Едеса над градските порти и заповядал, всички минаващи през тия порти да се покланят на образа.
В 944 г. императорите Константин Багренородни и тъстът му Роман Лакапин, движими от християнско благочестие, купили неръкотворния образ и го пренесли в Цариград, като го поставили в храма “Св. София”.

петък, 15 август 2008 г.

Успение на Пресвета Богородица


Тропар, глас 1
В рождестве девство сохранила еси,
во успении мира не оставила еси, Богородице,
преставилася еси к животу, Мати сущи Живота,
и молитвами Твоими избавляеши от смерти души наша.

Кондак, глас 2
В молитвах неусыпающую Богородицу
и в предстательствах непреложное упование,
гроб и умерщвление не удержаста:
якоже бо Живота Матерь, к животу престави,
во утробу Вселивыйся приснодевственную.

Из акатиста на Успение (кондак, глас 4)
"Изпълнен с буря от помисли неверният евреин Афоний, виждайки пречистото тяло на Божията Майка, носено от богоносните Апостоли всечестно към гроба, се спусна към него, да го събори. Но внезапно, когато очите му ослепяха и едновременно с това ръцете му, прилепнали към одъра Й виснаха отсечени, изповяда с вяра, че Тя е Божия Майка, зовейки към Бога: Аллилуиа".

Тропар на предпразненството
Люде, с любов се съберете днес! Радвайте се, възклицавайте и ликувайте с веселие! Защото Божията Майка преминава славно от земните жители към небесните!

И след слизането на Св. Дух над апостолите пресвета Богородица си останала в Йерусалим. Скъпи й били ония места, гдето страдал и умрял нейният божествен Син.
Когато цар Ирод почнал да гони Божията Църква, пречистата Божия Майка заминала за известно време в Ефес, гдето проповядвал св. Йоан Богослов.
Няколко години след това тя пожелала да посети св. Лазар и се отправила на кораб за остров Кипър. По пътя се дигнала страшна буря. Корабът се отклонил от пътя си, отдалечил се от Кипър и стигнал до Св. гора. Тук имало езически храм, пълен с идоли. Но щом пресветата Дева слязла на сухо, идолите паднали и св. Богородица проповядвала на изплашените жители за своя Син Иисус Христос. Затова отците на св. Атонска гора и досега считат Божията Майка своя особена покровителка и наричат Св. гора "Жребий на Божията Майка".
Когато гоненията малко поутихнали, пресвета Богородица се върнала в Йерусалим и живяла там обкръжена от благоговейна любов. Постепенно с разпространението на християнската вяра растяла и славата на Божията Майка. Мнозина дохождали от далечни страни да я видят.
Езичниците и юдеите, които мразели християните, негодували против Божията Майка заради уважението, с което се ползувала. Като знаели, че тя често посещава местата, гдето страдал Иисус Христос, те я следели, за да я убият. Но Господ пазел пречистата Дева и й готвил славно успение.
Пресвета Богородица била вече в преклонни години (64-годишна). Веднъж, когато се молела на Елеонската планина, тя видяла пред себе си архангел Гавриил. Той й възвестил, че след три дни тя ще се престави отвъд.
Когато тя се върнала у дома, св. Иоан Богослов бил поразен от сиянието, което озарявало нейното лице. Тя му известила за случилото се и започнала да се готви за своята смърт. Наредила и украсила дома като за радостно тържество, завещала на две бедни вдовици дрехите, които обикновено носела, и помолила Иоан да погребе тялото Й в село Гетсимания, гдето лежали нейните родители и св. Йосиф Обручник. Св. Йоан уведомил Иерусалимския епископ ап. Яков за близката смърт на Божията Майка. Той известил за това на всички нейни сродници и изобщо на вярващите.
Пресвета Богородица имала още едно желание – да види още веднъж св. апостоли, които сега били пръснати по цял свят да проповядват Евангелието. И желанието й се изпълнило. По чудесен начин всички апостоли, освен Тома, били пренесени в Йерусалим и изведнъж в едно и също време се явили пред вратите на нейния дом. Заедно с другите апостоли дошъл и св. апостол Павел с учениците си Тимотей, Дионисий Ареопагит и Йеротей Атински. Всички били смаяни, като се видели един друг. А когато св. Богородица известила за своята близка смърт, сърцата им се натъжили при мисълта, че те вече за последен път виждат Иисусовата Майка. Но тя, славейки и благодарейки на Господа, Който изпълнил последното й желание, молила ги да не скърбят: "Не плачете, приятели и ученици Христови, и не помрачавайте радостта ми с вашата скръб! А радвайте се с мене, задето отивам при моя Син и Бог. А като погребете телото ми, върнете се всеки на своята работа!" След това пресвета Богородица разпитала апостолите за трудовете им в проповядване словото Божие, дълго беседвала с тях, благословила ги и се молила Богу за цял свят.


Настъпил денят на нейното преставяне. От сутринта свещи горели в дома в знак на радост и тържество. Апостолите се молели и славословели Бога. Божията Майка възлегнала на украсен одър, радостно очаквайки смъртта. Изведнъж в третия час (9 часа) чудна небесна светлина озарила стаята. Покривът на къщата като че ли се разтворил и чудно явление се представило пред очите на вярващите. Сам Господ Иисус Христос в небесна слава, обкръжен от ликове ангели и светци, слязъл от небесата за душата на св. Богородица. "Душата ми величае Господа – възкликнала тя – и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна смирението на рабинята Си" (Лука 1:46-48). Господ повикал пречистата Си Майка за вечен живот и след това се чуло пеенето на ангелите, които славели с думите на архангел Гавриил: "Радвай се, благодатна, Господ е с тебе, благословена си ти между жените!" (Лука 1:28). Всички с благоговение гледали на това преславно видение. И когато след това пристъпили към одъра, на който лежало пречистото тяло на Божията Майка, видели, че лицето й сияе като слънце и чудно благоухание се разляло по стаята. Сърцата на всички присъствуващи се изпълнили с неизказана духовна радост.
Когато дошло време за погребение, апостолите вдигнали одъра и с псалмопение го занесли през град Йерусалим в село Гетсимания. Но когато юдейските архиереи и началници узнали, че такава чест се оказва на починалата Майка Христова, те пратили въоръжени войници, за да разгонят събралата се тълпа и да отнемат от християните тялото на Божията Майка – те искали да го изгорят. Когато войниците се приближили, сияещият кръг изведнъж се спуснал и като че ли с каменна стена оградил шествието, а пратените войници били внезапно поразени от слепота: по-късно някои от тях повярвали и били изцерени при гробницата на Божията Майка.
Апостолите погребали тялото в пещерата при село Гетсимания и затворили с камък входа й. В продължение на три дни те се молили непрестанно при гробницата и през всичкото време над това място пеели ангели.
На третия ден след успението (заспиването) на св. Богородица пристигнал ап. Тома. Той много се огорчил, че пристигнал твърде късно и не заварил жива пресвета Богородица. В желанието си да го утешат апостолите му предложили да отвалят камъка от гроба, за да може да се поклони на пречистото тяло. Но когато влезли в пещерата, видели, че е празна и че на мястото, гдето било положено тялото на Божията Майка, останала само плащаницата, с която я били покрили.
Апостолите в недоумение молили Бога да им открие тайната на това чудно събитие и в същия ден тя им била разкрита. Като се събрали на обща трапеза, те беседвали за успението на св. Богородица. Трябва да се има пред вид, че на своята трапеза те имали обичай да оставят едно празно място и да турят на него хляб за възкръсналия Господ Иисус Христос. След ядене те вдигали тоя хляб, наричан "част Христова", и като славели Пресвета Троица, казвали: "Господи Иисусе Христе, помагай ни!" След това разделяли тоя хляб помежду си и го изяждали като благословение от Иисуса Христа. Тоя път, в същото време, когато станали от трапезата, за да въздигнат Христовата част, изведнъж чули ангелско пение и като отправили очи към небето, видели на облаците пречистата Божия Майка, сияеща от слава и обкръжена от ликове ангели: "Радвайте се! – казала им тя, – защото с вас съм през всички дни!" Изпълнени от неизказана радост, те вместо обикновената си молитва извикали: "Пресвета Богородице, помагай ни!" Оттогава апостолите повярвали, че Пресветата Божия Майка възкръснала в третия ден след успението си и с тялото била взета на небесата.

Счита се, че празникът "Успение на Пресветата Богородица" е установен от Апостолите. Разказите за чудесното възнасяне в плът на Божията Майка на небето се отнасят към IV век; за него споменават блаж. Августин и Йероним, а Иерусалимският патриарх Ювеналий (420-458) утвърждава пред император Маркиан достоверността на тези разкази. Денят на празнуване на успение е установен от император Маврикий (592-602). Блажената кончина на Света Богородица е прославена в каноните на св. Козма Маюмски и св. Йоан Дамаскин.
От далечни времена празникът се предшества от пост, който съединява в себе си два древни поста: някога едни християни са постили преди празника Преображение Господне, а други - преди Успение на Пресветата Богородица. Константинополският събор, свикан през XII век, по времето на патриарх Лука, определя, всички християни да спазват Успенски пост - от първи до петнадесети август. Празникът продължава девет дни.
Най-старото място, свързано с култа към Св. Богородица, е храмът "Успение Богородично" в Йерусалим. Той е издигнат през IV век върху мястото, където според преданието е било положено тялото на Божията майка в Гетсиманската градина. Запазеният и до наши дни каменен градеж обаче е от ХI век - тогава кръстоносците обновяват стария храм.

четвъртък, 14 август 2008 г.

св. пророк Михей

Св. пророк Михей произлизал от племето Юдово и живял във времето на пророк Исаия (VIII-VII в. пр.Хр.). Подобно на Исаия и той призовал развратилия се народ към покаяние и му напомнял безбройните Божии благодеяния.
"Народе Мой, какво аз Ти сторих и с какво те отегчих?" – викал пророкът от името на Господа. "Аз те изведох от Египетската земя и от дома на робството те освободих... Възвестено ти бе в какво се състои доброто и какво иска от тебе Господ: да изпълняваш закона и да обичаш добродетелта и смирено да ходиш с твоя Бог" (Мих. 6:3-7,8).
След като посочва бедствията, на които ще бъдат подложени всички, които са забравили Господа, св. пророк Михей предсказва времената на благост и мир, когато ще се яви Спасителят: "От Сион ще излезе закон и слово Господне – от Йерусалим" (Мих. 4:2).
Той указва и мястото, гдето ще се роди Спасителят: "И ти, Витлееме Ефратов, малък ли си между хилядите Юдини? От тебе ще ми излезе Оня, Който трябва да бъде Владика в Израиля и Чийто произход е открай време, от вечни дни" (Мих. 5:2).

Metropolitan Nazarius of Kutaisi-Gaenati was born in 1872 in the village of Didi Jikhaishi in Imereti. His forefathers belonged to a long lineage of clergy, and the future metropolitan was nurtured in the Church from the earliest years of his youth.
Nazarius (known in the world as Joseph) received his education at Kutaisi Theological School. In 1892 he graduated with honors from Tbilisi Seminary and began to serve in the Church, first as a deacon and later (from February 9, 1893) as a priest. In 1904, after a series of personal tragedies (first his wife died, then his two daughters), Nazarius was tonsured a monk. On November 4, 1918, he was enthroned as Metropolitan of Kutaisi.
The years 1922 to 1923 marked a difficult period in the history of the Georgian Church. The Bolsheviks razed twelve hundred churches, destroyed much of the Church’s wealth, burnt many rare manuscripts, and persecuted spiritual leaders—particularly Georgian nationalists.
On February 10, 1921, following the Red Army’s invasion of Georgia, the treasures of the Sioni and Svetitskhoveli Cathedrals were carried away to Kutaisi for safekeeping. Patriarch Leonid gave his blessing for four boxes of holy objects to be buried under the porch at Metropolitan Nazarius’s residence, which was located on the grounds of the Bagrati Cathedral.
After the Bolsheviks secured their occupation of Georgia, they discovered where the treasures had been buried and arrested Metropolitan Nazarius. They accused him of agitating against the government and concealing the possessions of the Church. During the court proceedings the metropolitan was asked for whom he had hidden the treasure, and he answered, “For the Church and the Georgian people!”
The court sentenced Nazarius to the most severe punishment—execution by a firing squad—but the sentence was subsequently rescinded. In the end, the Bolsheviks imprisoned the hierarch and confiscated his personal belongings.
In April of 1924 Metropolitan Nazarius received amnesty and was released after two years in prison. He returned to his diocese, which was undergoing many trials. He was not permitted to return to his own residence, but was obliged to live with his brother, while his former home was transformed into a storage facility.
On August 14, 1924, a delegation from the village of Simoneti came to the metropolitan to request that he consecrate their local church. At the appointed time, the metropolitan arrived in Simoneti with his retinue and consecrated the church. That night, a group of Chekists (Soviet security agents) broke into the house where Metropolitan Nazarius and his entourage were staying, bound and beat them, and then dragged them to the village council. Without an investigation, the Troika (a Soviet extraordinary council of three judges) sentenced to death Metropolitan Nazarius and four other clergymen—Priest Herman Jajanidze, Priest Hierotheos Nikoladze, Priest Simon Mchedlidze, and Archdeacon Besarion Kukhianidze. They were shot to death in the Sapichkhia Forest.
In 1994, with the blessing of Catholicos-Patriarch Ilia II, the full Ecclesiastical Council of the Georgian Church resolved with one accord to canonize Metropolitan Nazarius and the clergymen who were martyred with him. At the same time, the council canonized all the Orthodox Christians who, for their Faith and the independence of their homeland, became victims of the totalitarian regime. They were proclaimed the “New Martyrs of the Georgian Church.”

сряда, 13 август 2008 г.

св. преподобни Максим Изповедник. Св. Тихон, епископ Задонски

Saint Maximus the Confessor was born in Constantinople around 580 and raised in a pious Christian family. He received an excellent education, studying philosophy, grammar, and rhetoric. He was well-read in the authors of antiquity and he also mastered philosophy and theology. When St Maximus entered into government service, he became first secretary (asekretis) and chief counselor to the emperor Heraclius (611-641), who was impressed by his knowledge and virtuous life.
St Maximus soon realized that the emperor and many others had been corrupted by the Monothelite heresy, which was spreading rapidly through the East. He resigned from his duties at court, and went to the Chrysopolis monastery (at Skutari on the opposite shore of the Bosphorus), where he received monastic tonsure. Because of his humility and wisdom, he soon won the love of the brethren and was chosen igumen of the monastery after a few years. Even in this position, he remained a simple monk.
In 638, the emperor Heraclius and Patriarch Sergius tried to minimize the importance of differences in belief, and they issued an edict, the "Ekthesis tes pisteos", which decreed that everyone must accept the teaching of one will in the two natures of the Savior. In defending Orthodoxy against the "Ekthesis," St Maximus spoke to people in various occupations and positions, and these conversations were successful. Not only the clergy and the bishops, but also the people and the secular officials felt some sort of invisible attraction to him, as we read in his Life.
When St Maximus saw what turmoil this heresy caused in Constantinople and in the East, he decided to leave his monstery and seek refuge in the West, where Monothelitism had been completely rejected. On the way, he visited the bishops of Africa, strengthening them in Orthodoxy, and encouraging them not to be deceived by the cunning arguments of the heretics.
The Fourth Ecumenical Council had condemned the Monophysite heresy, which falsely taught that in the Lord Jesus Christ there was only one nature (the divine). Influenced by this erroneous opinion, the Monothelite heretics said that in Christ there was only one divine will ("thelema") and only one divine energy ("energia"). Adherents of Monothelitism sought to return by another path to the repudiated Monophysite heresy. Monothelitism found numerous adherents in Armenia, Syria, Egypt. The heresy, fanned also by nationalistic animosities, became a serious threat to Church unity in the East. The struggle of Orthodoxy with heresy was particularly difficult because in the year 630, three of the patriarchal thrones in the Orthodox East were occupied by Monothelites: Constantinople by Sergius, Antioch by Athanasius, and Alexandria by Cyrus.

St Maximus traveled from Alexandria to Crete, where he began his preaching activity. He clashed there with a bishop, who adhered to the heretical opinions of Severus and Nestorius. The saint spent six years in Alexandria and the surrounding area.
Patriarch Sergius died at the end of 638, and the emperor Heraclius also died in 641. The imperial throne was eventually occupied by his grandson Constans II (642-668), an open adherent of the Monothelite heresy. The assaults of the heretics against Orthodoxy intensified. St Maximus went to Carthage and he preached there for about five years. When the Monothelite Pyrrhus, the successor of Patriarch Sergius, arrived there after fleeing from Constantinople because of court intrigues, he and St Maximus spent many hours in debate. As a result, Pyrrhus publicly acknowledged his error, and was permitted to retain the title of "Patriarch". He even wrote a book confessing the Orthodox Faith. St Maximus and Pyrrhus traveled to Rome to visit Pope Theodore, who received Pyrrhus as the Patriarch of Constantinople.
In the year 647 St Maximus returned to Africa. There, at a council of bishops Monotheletism was condemned as a heresy. In 648, a new edict was issued, commissioned by Constans and compiled by Patriarch Paul of Constantinople: the "Typos tes pisteos", which forbade any further disputes about one will or two wills in the Lord Jesus Christ. St Maximus then asked St Martin the Confessor, the successor of Pope Theodore, to examine the question of Monothelitism at a Church Council. The Lateran Council was convened in October of 649. One hundred and fifty Western bishops and thirty-seven representatives from the Orthodox East were present, among them St Maximus the Confessor. The Council condemned Monothelitism, and the Typos. The false teachings of Patriarchs Sergius, Paul and Pyrrhus of Constantinople, were also anathematized.
When Constans II received the decisions of the Council, he gave orders to arrest both Pope Martin and St Maximus. The emperor's order was fulfilled only in the year 654. St Maximus was accused of treason and locked up in prison. In 656 he was sent to Thrace, and was later brought back to a Constantinople prison.
The saint and two of his disciples were subjected to the cruelest torments. Each one's tongue was cut out, and his right hand was cut off. Then they were exiled to Skemarum in Scythia, enduring many sufferings and difficulties on the journey.
After three years, the Lord revеaled to St Maximus the time of his death (662). Three candles appeared over the grave of St Maximus and burned miraculously. This was a sign that St Maximus was a beacon of Orthodoxy during his lifetime, and continues to shine forth as an example of virtue for all. Many healings occurred at his tomb.
St Maximus has left to the Church a great theological legacy. His exegetical works contain explanations of difficult passages of Holy Scripture, and include a Commentary on the Lord's Prayer and on Psalm 59, various "scholia" or "marginalia", on treatises of the Hieromartyr Dionysius the Areopagite and St Gregory the Theologian. Among the exegetical works of St Maximus are his explanation of divine services, entitled "Mystagogia".
The dogmatic works of St Maximus include the Exposition of his dispute with Pyrrhus, and several tracts and letters to various people. In them are contained explanations of the Orthodox teaching on the Divine Essence and the Persons of the Holy Trinity, on the Incarnation of the Word of God, and on "theosis" of human nature.

"Nothing in theosis is the product of human nature," St Maximus writes in a letter to his friend Thalassius, "for nature cannot comprehend God. It is only the mercy of God that has the capacity to endow theosis unto the existing... In theosis man (the image of God) becomes likened to God, he rejoices in all the plenitude that does not belong to him by nature, because the grace of the Spirit triumphs within him, and because God acts in him" (Letter 22).
St Maximus also wrote anthropological works. He deliberates on the nature of the soul and its conscious existence after death. Among his moral compositions, especially important is his "Chapters on Love." St Maximus the Confessor also wrote three hymns in the finest traditions of church hymnography, following the example of St Gregory the Theologian.
The theology of St Maximus the Confessor, based on the spiritual experience of the knowledge of the great Desert Fathers, and utilizing the skilled art of dialectics worked out by pre-Christian philosophy, was continued and developed in the works of St Simeon the New Theologian, and St Gregory Palamas.

Св. Тихон Задонски се родил в 1724 г. в бедното семейство на църковния служител Сава Кирилович Соколов, село Короцка, Новгородска губерния. В светото кръщение получил името Тимотей. Баща му умрял твърде рано, а майка му едва смогвала да изхрани своите сирачета - четири сина и две дъщери. Когато Тимотей пораснал, майка му успяла да го настани в Новгородското духовно училище (1738), което две години по-късно било превърнато в духовна семинария. Завършил образованието си с пълно отличие през 1754 г., той веднага бил назначен в същата семинария за преподавател по гръцки език и риторика. На 10 април 1758 г. приел монашеско пострижение с името Тихон и наскоро бил ръкоположен за йеродякой, йеромонах, а през 1759 г. бива възведен в архимандритско достойнство и назначен за ректор на духовната семинария в гр. Твер. На Великден служил с Тверския архиепископ Атанасий и на архиерейската проскомидия архиепископът поменал Тихона: "Епископство твое да помянет Господ Бог во царствии Своем!" - и сам се усмихнал на своята грешка и добавил: "Бог да ви даде да бъдете епископ!" А по същото време в Руския синод архиереите теглели жребие измежду 7 кандидати, кой да бъде ръкоположен за епископ. Три пъти теглили жребие и трите пъти излязло името на Тверския ректор Тихон. На 13 май 1764 г. той бил ръкоположен за епископ в Петроградската катедрала "Св. Петър и Павел" като викарий на Новгородската епархия, а от 3 февруари 1763 г. бил назначен за Воронежки епископ.
От всички преживени дотогава лишения и подвизи здравето на св. Тихон било доста разстроено. Затова още в самото начало на своето епархийско служение той помолил да бъде освободен на покой в някой манастир. Това му било отказано и той трябвало в продължение на четири години и седем месеца да носи подвига на епархийски архиерей. Високо благочестив, св. Тихон не можел спокойно да гледа разпуснатостта, която заварил в епархията. Той се заел да стегне дисциплината в църкви и манастири, всред свещеници и монаси, да издигне благолепието на богослужебните места и богослуженията и пр. С личен надзор и разговори, с проповеди и послания той успял за кратко време да постигне твърде много.
Но здравето му продължавало да се влошава, докато най-после Св. Синод го освободил от Воронежката епархия. Св. Тихон се прибрал на усамотение и подвиг в Задонския манастир "Св. Богородица", на 95 км от гр. Воронеж. Бил освободен в края на 1767 година. Още като епархийски архиерей той бил известен като изключителен подвижник, а какво е било в манастирското му уединение - можем да си представим. Единствено го смущавала архиерейската му съвест, че малко послужил на Божия народ. В душата му се явявало нещо като разкаяние, загдето напуснал епархията. Едва ли не се налагало да се бори с мисълта за възвръщането си. Обаче строгият благодатен Задонски старец Аарон отговорил на тия негови смущения: "Божията Майка не позволява на Тихона да излезе оттук!" Така св. Тихон се успокоил и се освободил от тия свои духовни терзания.

Неговият голям подвиг се състоял в постоянен пост и молитва, строго нравствен живот, непрестанна благотворителност при малкото възможност в неговото положение и най-вече - в "златословесните писания", които написал в съзерцателния покой на манастирското усамотение. През 1770 г. започнал да пише своя известен труд "За истинското християнство". Това е изложение на християнското нравоучение. В него личи дълбокото познание на Св. Писание и тънкото проникновение в Христовата православна вяра. А през 1777 г. започнал своето дивно творение "Духовно съкровище, събирано от света".
Като оставил на своята Църква и народ безценно писмено съкровище (творенията му наброяват 16 тома), св. Тихон, изпълнен с преизобилна Божия благодат и чудеса, завършва земния си живот на 13 август 1783 година. През 1846 г. при поправка на централната манастирска църква мощите му били намерени нетленни. На 13 август 1864 г., той бил канонизиран от Руската православна църква.

вторник, 12 август 2008 г.

св. мъченици Аникита и Фотий

Св. Аникита бил комит (военен сановник). Когато в Никомидия ставали приготовления за подлагане християните на мъчение, пред император Диоклециан той открито заявил, че е християнин. Неговият пример последвал и племенникът му Фотий. Той направо казал на царя: "Идолопоклоннико, засрами се, твоите богове са нищо!" След много мъчения и двамата били осъдени на смърт и изгорени заедно с много други християни в 305 година.

The Martyrs Anicetus and Photius (his nephew) were natives of Nicomedia. Anicetus, a military official, denounced the emperor Diocletian (284-305) for setting up in the city square an implement of execution for frightening Christians. The enraged emperor ordered St Anicetus to be tortured, and later condemned him to be devoured by wild beasts. But the lions they set loose became gentle and fawned at his feet.
Suddenly there was a strong earthquake, resulting in the collapse of the pagan temple of Hercules, and many pagans perished beneath the demolished city walls. The executioner took up a sword to cut off the saint's head, but he fell down insensible. They tried to break St Anicetus on the wheel and burn him with fire, but the wheel stopped and the fire went out. They threw the martyr into a furnace with boiling tin, but the tin became cold. Thus the Lord preserved His servant for the edification of many.
The martyr's nephew, St Photius, saluted the sufferer and turned to the emperor, saying, "O idol-worshipper, your gods are nothing!" The sword, held over the new confessor, struck the executioner instead. Then the martyrs were thrown into prison.
After three days Diocletian urged them, "Worship our gods, and I shall give you glory and riches." The martyrs answered, "May you perish with your honor and riches!" Then they tied them by the legs to wild horses. Though the saints were dragged along the ground, they remained unharmed. They did not suffer in the heated bath house, which fell apart. Finally, Diocletian ordered a great furnace to be fired up, and many Christians, inspired by the deeds of Sts Anicetus and Photius, went in themselves saying, "We are Christians!" They all died with a prayer on their lips. The bodies of Sts Anicetus and Photius were not harmed by the fire, and even their hair remained whole. Seeing this, many of the pagans came to believe in Christ. This occurred in the year 305.

понеделник, 11 август 2008 г.

св. мъченик и архидякон Евпъл

Във време на страшното гонение при Диоклетиан живял в Сицилия св. дякон Евпъл. Той без страх служил на Господа Бога. По това време било строго забранено на християните да държат в къщи свещени книги, които езическите власти старателно търсили и ги изгаряли, когато успявали да ги намерят. Християните криели книгите и предпочитали по-скоро да отидат на смърт, отколкото да предадат на езичниците това драгоценно съкровище. Св. дякон Евпъл, ревностно служейки на Господа, се старал чрез молитва и наставление да укрепва вярата и духа на християните. Той събирал около себе си народ, учил го, чел на неграмотните и обяснявал словото Божие. Бил заловен, когато в една бедна колиба чел св. Евангелие. Завели го при съдията с книгата в ръце.
- Защо е в ръцете ти тая книга? – попитал го съдията. - Аз си я четях, когато ме заловиха – отговорил дяконът. - Прочети нещо от нея!
Евпъл разтворил книгата и прочел: "Блажени са гонените за правда, защото е тяхно Царството небесно". След това на друго място: "Ако някой иска да върви след Мене, нека вземе кръста си и Ме последва".
- Какво е това? – попитал съдията. - Това е заповед, дадена нам от Господа – отговорил Евпъл.
Съдията се помъчил да го склони да се отрече, но старанията му били напразни. И св. Евпъл бил предаден на жестоки изтезания, а след това – отведен в тъмница. Няколко пъти подновявали разпитванията и изтезанията, като укорявали Евпъл, загдето има свещени книги.
- Аз съм християнин – казал св. Евпъл. – В свещените книги има думи за вечен живот.
В мрачната тъмница св. Евпъл бил жестоко измъчван чрез глад и жажда. Но Господ явно помагал на Своя верен служител, по чиято молитва се явил воден извор и освежил жадуващия. Осъден на смърт, св. Евпъл бил поведен с окачено на шия св. Евангелие. Пред смъртта си той с висок глас поучавал народа и бил утешен чрез глас от небето: "Блажен си ти, Евпле, Мой добри и верни рабе! Влез в радостта на твоя Господ!" След това той радостно преклонил главата си под меча на палача.

Мученица Сосанна дева была дочерью пресвитера Гавиния и племянницей святого Папы Римского Гаия (283-296). Она была воспитана в строгом христианском благочестии и с юных лет посвятила себя Богу. Семья святой состояла в родстве с императором Диоклитианом (284-305), до которого дошел слух о ее добродетели и красоте. Решив выдать святую Сосанну замуж за своего соправителя Максимиана Геркула (284-305), император послал к пресвитеру Гавинию своего родственника, сановника Клавдия, а затем его брата Максима. Оба они вместе с женой Клавдия Препедигной и сыновьями Александром и Куфием после бесед с благочестивой семьей приняли Крещение. Узнав о том, что целая семья императорских родственников обратилась в христианство, Диоклитиан отправил их в изгнание. Вскоре мучеников сожгли в Остии, недалеко от Рима, а пепел бросили в море. Святую деву Сосанну взяли во дворец, а императрице было поручено уговорить ее покориться. Но императрица, тайная христианка, поддержала мученицу в намерении сохранить девство ради Господа. Она объявила императору о непреклонности девы вступить в брак с язычником. Диоклитиан дал позволение соправителю обесчестить святую деву, но Ангел защитил ее. Македоний стал склонять мученицу принести жертву идолам. "Я сама себя приношу в жертву Господу моему", - ответила она. Тогда Македоний отсек мученице голову. Императрица же тайно похоронила тело святой; комната, где произошло убийство, была освящена в церковь святым Папой Гаием. Вскоре принял мученическую кончину отец святой Сосанны - пресвитер Гавиний, а в 296 году и святитель Гаий.

неделя, 10 август 2008 г.

Осма неделя след Петдесетница. Св. мъченик и архидякон Лаврентий

The Martyrs Archdeacon Laurence, Pope Sixtus, Deacons Felicissimus and Agapitus, the Soldier Romanus were citizens of Rome, and suffered in the year 258 under the emperor Valerian (253-259). Holy Pope Sixtus, born at Athens, received a fine education, preached in Spain and was made bishop in Rome following the martyr's death of Holy Pope Stephen (253-257). These were times when a pope occupying the Roman throne, was known to choose death for the faith. In a short while St Sixtus also was arrested and put in prison together with his deacons Felicissimus and Agapitus.
When the holy archdeacon Laurence visited Pope Sixtus, whom they held in prison, he cried out with tears: "Whither art thou gone, father? Why hast thou forsaken thine archdeacon, with whom always thou hast offered the Bloodless Sacrifice? Take thy son with thee, that I may be thy companion in having blood shed for Christ!" St Sixtus answered him: "I have not forsaken thee, my son. I am old and go to an easy death, but yet greater sufferings await thee. Know, that after three days upon our death thou shalt follow after me. And now go, take the church treasury and distribute it to the poor and needy Christians." St Laurence zealously did the bidding of the holy hierarch.
Having heard, that Pope Sixtus had been taken to trial with the deacons, St Laurence went there so as to witness their deed, and he said to the holy bishop: "Father, I have already fulfilled thy command, and distributed by hand thine treasury; forsake me not!" Hearing something about treasure, soldiers put him under guard, and the other martyrs were beheaded (+6 August 258).

The emperor locked up St Laurence in prison and ordered the chief jailer Hyppolitus to keep watch over him. In prison St Laurence with prayer healed the sick gathered together with him and he baptized many.
Astonished by this, Hyppolitus himself believed and accepted Baptism from St Laurence together with all his household. Soon the archdeacon Laurence was again brought to the emperor and commanded to produce the hidden treasure. St Laurence answered: "Give me a period of three days, and I shalt show thee this treasure". During this time the saint gathered up a crowd of the poor and the sick, who ate only because of the charity of the Church, and bringing them he explained: "Here are the vessels in which is contained the treasure. And everyone, who puts their treasure in these vessels, will receive them in abundance in the Heavenly Kingdom".
After this they gave St Laurence over to fierce tortures, urging him to worship idols. The martyr was scourged (with a fine iron flail with sharp needles), they burned his wounds with fire, and struck at him with metal switches. At the time of the martyr's suffering, the soldier Romanus suddenly cried out: "St Laurence, I behold a bright youth, who standeth about thee healing thy wounds. Beseech thy Lord Christ not to forsake me!" After this they stretched St Laurence on a rack and returned him to prison to Hyppolitus. Romanus brought there a waterpot with water and besought the martyr to baptize him. And immediately after the Baptism of the soldier, he was beheaded (+9 August). When they took St Laurence to his final torture, St Hyppolitus wanted to declare himself a Christian and die together with him, but the confessor said: "Conceal for now thy confession in thy heart.

After some length of time I shall summon thee, and thou shalt hear and come unto me. Weep not for me, but rather rejoice, for I go to receive a glorious crown of martyrdom." They placed him in an iron cage, under which they set an intense fire, and the flames of the fire flicked towards the body of the martyr. St Laurence, glancing at the governor, said: "Here now, you burn only but one side of my body, turn over the other and do my whole body". Dying, he uttered: "I thank Thee, Lord Jesus Christ, that Thou hast accounted me worthy to enter into Thy gates" - and with these words he gave up the spirit.
St Hyppolitus took the body of the martyr by night, he wrapped it in a shroud with ointments and gave it over to the priest Justin. Over the relics of the martyr in the home of the widow Kyriake they made an all-night vigil and Divine Liturgy. All the Christians present partook of the Holy Mysteries and with honor they buried the body of the holy martyr Archdeacon Laurence in a cave on 10 August 258. St Hyppolitus and other Christians suffered three days after the death of St Laurence (13 August), as he had foretold them of this.

===

Ἔτεσιν δὲ ὅλοις ἓξ Γορδιανοῦ τὴν Ῥωμαίων διανύσαντος ἡγεμονίαν, Φίλιππος ἅμα παιδὶ Φιλίππωι τὴν ἀρχὴν διαδέχεται. τοῦτον κατέχει λόγος Χριστιανὸν ὄντα ἐν ἡμέραι τῆς ὑστάτης τοῦ πάσχα παννυχίδος τῶν ἐπὶ τῆς ἐκκλησίας εὐχῶν τῶι πλήθει μετασχεῖν ἐθελῆσαι, οὐ πρότερον δὲ ὑπὸ τοῦ τηνικάδε προεστῶτος ἐπιτραπῆναι εἰσβαλεῖν, ἢ ἐξομολογήσασθαι καὶ τοῖς ἐν παραπτώμασιν ἐξεταζομένοις μετανοίας τε χώραν ἴσχουσιν ἑαυτὸν καταλέξαι· ἄλλως γὰρ μὴ ἄν ποτε πρὸς αὐτοῦ, μὴ οὐχὶ τοῦτο ποιήσαντα, διὰ πολλὰς τῶν κατ' αὐτὸν αἰτίας παραδεχθῆναι. καὶ πειθαρχῆσαι γε προθύμως λέγεται, τὸ γνήσιον καὶ εὐλαβὲς τῆς περὶ τὸν θεῖον φόβον διαθέσεως ἔργοις ἐπιδεδειγμένον.

Eusebius. ςʹ βίβλος τῆς Ἐκκλησιαστικῆς ἱστορίας, 34.

De crudelitate autem persecutionis, quae adversum Christianos sub Decio consurrexit, eo quod in religionem Philippi desaeviret, quem et interfecit, superfluum est dicere: cum etiam Fabianus, Romanae Ecclesiae episcopus, in ipsa occubuerit, et Alexander Babylasque Hierosolymorum et Antiochenae Ecclesiae pontifices, in carcere pro confessione Christi dormierint.

Hieronymus, De viris illustribus, 54

Philippus... primusque omnium ex Romanis imperatoribus Christianus fuit.

Hieronymus, Interpretatio chronicae Eusebii Pamphili

PRIMARY SOURCES:
Zosimus, New History, 1.19-22 (available in English translations of Ronald T. Ridley [Canberra: Australian National University, 1982]; James J. Buchanan and Harold T. Davis [Austin: University of Texas, 1967]).
Eusebius, Ecclesiastical History 6.34-39 (available in English translation in the Loeb Classical Library).
Historia Augusta, Life of Gordian 28-34 (available in English translation in the Loeb Classical Library).
Aurelius Victor, Lives of the Caesars 28 (available in English translation in the Liverpool series Translated Texts for Historians).
Eutropius, Breviarium 9.2-3 (available in English translation in the Liverpool series Translated Texts for Historians).
Epitome de Caesaribus 28.
Zonaras, Epitome 12.18-19.

http://www.hs-augsburg.de/~harsch/graeca/Chronologia/S_post04/Eusebios/eus_hi06.html
http://www.roman-emperors.org/philarab.htm
http://www.documentacatholicaomnia.eu/02m/0347-0420,_Hieronymus,_De_Viris_Illustribus_Liber_Ad_Dextrum,_MLT.pdf
http://www.documentacatholicaomnia.eu/02m/0347-0420,_Hieronymus,_Interpretatio_Chronicae_Eusebii_Pamphili,_MLT.pdf

събота, 9 август 2008 г.

св. апостол Матия

Св. апостол Матия бил родом от Витлеем и произлизал от Юдовото племе. След възнесението на Иисус Христос всички апостоли прекарвали в Йерусалим, очаквайки слизането на обещания Св. Дух. Тогава ап. Петър представил на 120 участници в молитвеното събрание двама от 70-те Христови ученици – Йосиф и Варсава, наричан Юст, и Матия, за да допълнят чрез жребий 12-то число на апостолите Христови след отпадането на Юда Искариотски.
"Братя – казал им апостол Петър, - трябваше да се изпълни написаното, що бе предрекъл Дух Свети чрез устата Давидови за Юда, водача на ония, които хванаха Иисуса, защото той бе причислен към нас, бе получил жребия на тая служба. Но със заплатата за своята неправда той придоби нива и като се строполи ничком, пръсна се през средата и всичката му вътрешност се изсипа. И това стана известно на всички жители йерусалимски, тъй че тая нива на техен език бе наречена "Акелдама", сиреч "кървава нива". Защото в книгата на Псалмите е писано: "Жилището му да запустее и да няма кой да живее в него" и "достойнството му друг да вземе". И тъй, потребно е, щото един от тия мъже, които бяха с нас през всичкото време, докато пребъдваше и общуваше с нас Господ Иисус, начевайки от Йоановото кръщение до деня, когато се възнесе от нас, - да бъде заедно с нас свидетел на възкресението Му."
"Ти, Господи, Който познаваш сърцата на всички, покажи от тия двама едного, когото Си избрал да приеме жребия на тая служба и на апостолството, от което отпадна Юда, за да отиде на своето място!" Хвърлили за тях жребие. Жребието се паднало на Матия и той бил причислен към единадесетте апостоли.

След слизането на Св. Дух апостол Матия първоначално благовествал евангелието в Йерусалим и в Юдея заедно с другите апостоли. След това заедно с апостолите Петър и Андрей ходил в Сирийска Антиохия, в кападокийския град Тиан и в Синоп. Тук бил затворен в тъмница, из която чудесно го освободил св. ап. Андрей Първозвани. Подир това пътешествал в Амасия, Едеса, Севастия и дори ходил в Етиопия.
След дълго проповедничество по разни градове и след много и различни страдания за името Христово св. ап. Матия приел мъченическия венец в Йерусалим, като бил убит с камъни.

петък, 8 август 2008 г.

св. Емилиан Изповедник, епископ Кизически. Св. Григорий Синаит. Св. мъченик Трендафил Загорски

Емилиан, епископ Кизически, претърпял страдания за Христовото изповедание при царуването на иконобореца Лъв Арменец. Свети Емилиан нееднократно бил принуждаван да се отрече от поклонението на честните и свети икони, но той, неотклонно следвайки учението на светите отци, не се подчинил. За тази своя вярност към православната вяра той понесъл много неприятности от еретиците, дори бил затворен в тъмница; но свети Емилиан понасял всичко с радост и с надежда за временните страдания да получи вечното блаженство.
След като преминал своя жизнен път в такова чисто християнско настроение, намирайки се сред скърби и страдания, свети Емилиан умрял в заточение, уповавайки се на Господа и украсен с венеца на изповедничеството.

Св. Григорий бил замонашен на Синайската планина. По времето на цар Андроник II Палеолог, около 1330 година, отишъл на Света Гора, да посети манастирите и да научи нещо за умната (умствена) молитва и съзерцанието. Но тези духовни деяния по онова време били малко познати на светогорците, единствен св. Максим Капсокаливит ги практикувал до съвършенство.
Св. Григорий разпространил своето учение за умната молитва из келиите и манастирите на Света Гора. Прочут между учениците му бил Калист, патриарх Цариградски, който и написал неговото житие. Св. Григорий пътешествал из Балканите и основал обители, в които монасите практикували Иисусовата молитва с ум, като им помогнал да се вдълбочат в молитвата и да се спасят. Писанията на св. Григорий Синаит за умствената молитва и за подвижничеството са включени в "Добротолюбието". Той е написал и припева към Пресвета Троица "Достойно есть", който се пее на възкресната полунощница. Починал в мир.

Св. Трендафил Загорски се почита на 8 август, деня на неговата мъченическа смърт. Той бил роден през 1663 г. в Загора Магнезийска, близо до град Волос. Още младеж, 18-годишен станал моряк на един кораб. Наскоро турците го заловили и по все още неизяснени причини започнали да го насилват да се отрече от християнската си вяра и да стане мюсюлманин. Трендафил бил подложен на различни мъчения в турската столица Цариград, но мъжествено понесъл страданията, заявявайки: "Аз съм християнин и не се отричам от моя Спасител Христос". Тогава мъчителите му го убили.

четвъртък, 7 август 2008 г.

св. преподобномъченик Дометий Персийски и двамата му ученици

St Dometius lived in Persia during the fourth century. In his youth he was converted to the Faith by a Christian named Uaros. Forsaking Persia, he withdrew to the frontier city of Nisibis (in Mesopotamia), where he was baptized in one of the monasteries, and also received the monastic tonsure.
Fleeing the ill-will of some of the monks, St Dometius moved to the monastery of Saints Sergius and Bacchus in the city of Theodosiopolis. The monastery was under the guidance of an archimandrite named Urbelos, a strict ascetic, of whom it was said that for sixty years he did not taste cooked food, nor did he lay down for sleep, but rather took his rest standing up, supporting himself upon his staff.
In this monastery St Dometius was ordained a deacon, but when the archimandrite decided to have him made a presbyter, the saint, considering himself unworthy, hid himself on a desolate mountain in Syria, in the region of Cyrrhus.
Stories about him constantly spread among the local inhabitants. They began to come to him for healing and for help. Many pagans were brought to faith in Christ by Dometius. And one time, in the locality where St Dometius struggled with his disciples, the emperor Julian the Apostate (361-363) arrived, traveling on his campaign against the Persians. By order of the emperor, soldiers found St Dometius praying with his disciples in a cave, and walled them up alive inside.

сряда, 6 август 2008 г.

Преображение Господне

Приближавайки се към доброволните страдания заради нашето спасение, нашият Господ Иисус Христос започнал да говори на учениците си, че "трябва да отиде в Йерусалим и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците и да бъде убит". Той казал това в Кесария Филипова, след като апостол Петър изповядал - "Ти си Христос, Синът на Живия Бог".
Вече течала последната година от тригодишната проповед на Иисуса Христа и тридесет и третата година от раждането Му от Пречистата Дева. Христовите думи силно опечалили учениците, и особено апостол Петър, който започнал да възразява на Господа, казвайки: "милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе". Забелязвайки скръбта на учениците и желаейки да я облекчи, Иисус Христос обещал на някои от тях да им покаже Своята слава, в която ще се облече след отшествието Си: "тук стоят някои - казал Той, - които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си".
Шест дни след изложените събития Господ, придружен от учениците и множество народ, отишъл от областта Кесария Филипова в пределите на Галилея; вече се свечерявало, когато Той достигнал Галилейската планина Тавор. Имайки обичай нощем да се отдалечава от учениците за уединена молитва към Бога Отца, Иисус Христос и сега, като оставил народа в подножието на планината и взел със Себе Си само трима от тях - Петър, Йоан и Иаков - се изкачил с тях на върха на планината, за да се помоли, и отдалечавайки се на неголямо разстояние, на високия хълм, се отдал на молитва. А тримата апостоли, изморени отчасти от изкачването на планината и от продължителната молитва, заспали, както свидетелства за това свети евангелист Лука: "А Петра и ония, които бяха с Него, бе налегнал сън".

По време на съня им, когато наближавало да се съмне, Господ Иисус Христос се преобразил, блестейки със славата на Своето Божество; по Негова заповед пред Него застанали двама пророци - Мойсей от мъртвите и Илия от рая; те беседвали за предстоящите Му в Йерусалим страдания и смърт.
Тази беседа и особеното проявление на божествената сила събудили апостолите; виждайки неизречената слава на Господа Иисуса, - лицето Му, сияещо като слънце, дрехите Му, блестящи като сняг, и двамата мъже, стоящи в тази слава и говорещи с Него, апостолите се ужасили. По откровение на Светия Дух, те веднага разпознали в мъжете Мойсей и Илия и разбрали, че беседват за доброволните Христови страдания; вслушвайки се в нея, апостолите стояли с трепет, наслаждавайки се в същото време на Божествената слава, доколкото било възможно за телесните им очи. И Сам Господ им явил славата Си в такава степен, в каквато може да я види земен човек и да не се лиши от зрение: за смъртния човек е недостъпно съзерцанието на невидимото, безсмъртно Божество. Мойсей някога молил Господа да му яви Своята божествена слава лице в лице, на което Господ отговорил: "не може човек да Ме види и да остане жив"'.
Когато беседата на Христа с Мойсей и Илия се приближавала към края си и апостолите, по внушение на Светия Дух, узнали за скорошното им отшествие, апостол Петър се проникнал от скръб от това, че пророците искат да се скрият от очите им: той би желал непрестанно да се наслаждава на дивното съзерцаване на Христовата слава и честните пророци; изпълвайки се с дръзновение, той казал: "Наставниче, добре ни е да бъдем тук; да направим три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия".
При тези думи на апостол Петър светлият облак, представил пред Христа двамата пророци, осенил апостолите, обкръжавайки върха на планината, за да вземе отново пророците, по Божие повеление, и да отнесе всеки от тях на мястото му; още повече се изплашили апостолите, когато, приближавайки се към Христа, влезли в самия облак и чули говорещия от него глас: "Този е Моят възлюбен Син: Него слушайте".

При тези слова свише апостолите, обзети от велик ужас, окончателно изгубили присъствие на духа и в силен страх паднали ничком на земята. Когато паднали на земята, славата Господня, разпростирайки се, се скрила от тях, а заедно с нея и пророците. Господ се приближил към лежащите на земята ученици, казвайки: станете, не бойте се! Като вдигнали очи, апостолите не видели никого, освен Господа Иисуса. Започнало да се разсъмва и те тръгнали да слизат от планината; по пътя Господ им заповядал на никого да не казват за видението дотогава, докато Той, след страданието и смъртта, не възкръсне в третия ден от гроба, и те замълчали и през това време на никого не разказали за нищо от това, което се удостоили да видят.

вторник, 5 август 2008 г.

св. мъченик Понтий

Този празник е установен в първите векове на християнството и ни напомня едно от най-важните евангелски събития – явяването на Господа в небесната слава пред трима от учениците Си. Юдеите не узнали в Христа очаквания Месия. Те старателно изучавали пророчествата, но превратно тълкували техния смисъл и мислели, че очакваният Месия ще ги освободи от робството на чужденците, ще възвеличи със земна слава и ще седне на Давидовия престол. Юдеите не разбрали, че в пророчествата се говори за небесно, а не за земно царство, за вечни блага, а не за светски изгоди. Дори самите апостоли не били съвсем чужди на подобни земни помисли, макар и да повярвали, че Иисус е очаквания Месия. Те също се надявали, че Иисус Христос ще възстанови израилското царство, спорели помежду си кой от тях ще бъде тогава най-голям. За тях било недопустимо, че Иисус Христос, Син Божи и Спасител на света, ще понася страдания и унижения от людете. Това им се показало несъвместимо с Неговото величие и слава.
Господ обаче често беседвал с учениците си за Своите страдания. Той казвал, че Нему предстои да бъде отхвърлен от първосвещениците и книжниците, да бъде убит и на третия ден да възкръсне. Сърцата на учениците се изпълвали със скръб от тия думи и Петър, който малко преди това изповядал Божеството на Спасителя, Му казал: "Пази Боже! Това, Господи, няма да стане с Тебе!" Но Спасителят строго укорил Петър и му казал, че той мисли не за онова, що е Божествено, а за това, що е човешко.

Скоро след тая беседа с учениците Си, за да укрепи вярата им и да ги отвлече от земни помисли, Господ се показал на трима от апостолите в небесна слава. Като взел със Себе си Петър, Яков и Йоан, Той се изкачил с тях на Таворската планина в Галилея. Тук Той се отдалечил малко от тях и започнал да се моли. Учениците в това време заспали. Когато се пробудили, видели Иисус преобразен: лицето Му се изменило и светело като слънце; дрехите Му станали бели като сняг. С Него имало двама мъже, сияещи от слава, Мойсей и Илия, които беседвали с Него за предстоящите Му страдания и за края Му в Йерусалим. Петър, поразен от това, което виждал, казал на Иисус: "Господи, добре е да останем тук. Да направим три сенника: за Тебе един, един за Мойсей и един за Илия!" Като говорел, изведнъж светъл облак осенил всички и из облака се чул глас, който казвал: "Този е Моят Син възлюбен, в Когото е Моето благоволение! Слушайте Него!" Учениците от страх паднали ничком. Но Господ се допрял до тях и им казал: "Станете, не бойте се!" И като станали, те видели само Иисус Христос в обикновения Негов вид. Те слезли от планината. А Той им забранил да говорят за това, което видели, докато Син Човечески не възкръсне от мъртвите.
Това събитие било предназначено да предпази апостолите от униние и съмнение при вида на Христовите страдания и да укрепи вярата им. Учениците чули гласа на Самия Бог; двама най-велики представители на Стария Завет – Мойсей и Илия, засвидетелствали със своето явяване, че Иисус е действително Оня, за Когото предсказвали пророците. Окръжени от небесна слава, тия свети мъже беседвали с Иисус Христос за Неговите спасителни страдания и доброволна смърт. Най-после, това чудно явление трябвало да отвлече апостолите от земните помисли за величие, като ги направи свидетели на небесната слава на Христа.

Мученик Понтий жил в III веке, был сыном римского сенатора язычника Марка и его жены Юлии. Во время беременности Юлии, она вместе с мужем вошла в языческий храм Юпитера. Бес, обитавший в храме, устами языческого жреца закричал, что младенец, носимый Юлией во чреве, уничтожит Юпитера и его капище. Когда родился мальчик, мать хотела его убить, боясь предсказания, но отец воспротивился этому, и ребенок остался жив. Он был назван Понтием, рос умным и способным к учению. По дороге в языческую школу Понтий проходил мимо дома, где христиане совершали утреннее Богослужение. Вслушавшись в слова псалма, который пели христиане - "Идоли язык сребро и злато, дела рук человеческих..." (Пс. 113, 12), Понтий очень заинтересовался этими стихами и постучался в ворота. Папа Понтиан, который совершал службу, велел впустить Понтия и его спутника Валерия. После службы Папа долго беседовал с юношами, открывая им Евангельское учение, и через некоторое время крестил их. Святой Понтий обратил ко Христу отца, которого Папа Понтиан также крестил со всеми его домашними. По смерти отца святой Понтий, которому в то время было 20 лет, был назначен императором Александром Севером (222-235) сенатором вместо своего умершего отца. В сенате и в окружении императора Понтий пользовался всеобщим уважением за свой добрый нрав, рассудительность и справедливость. При преемнике императора Александра - Максимине (235-238) мученически окончил свою жизнь святой Папа Понтиан († 235).
После святого папы Понтиана был избран епископом Рима святитель Анфир, который вскоре после своего избрания тоже принял страдания и смерть за Христа († 236). Преемником его сделался святой Папа Фавий, который, будучи пресвитером, бесстрашно погребал тела мучеников. Он любил святого Понтия, как своего родного сына. Святой Понтий раздал через святого Фавия все свое имение на нужды бедных. После гибели нечестивого Максимина император Гордиан (238-244) не преследовал христиан, а его преемник, император Филипп (244-249), убежденный беседами и проповедью святого Понтия, уверовал во Христа и принял Крещение от святого Папы Фавия вместе с сыном-соправителем Филиппом. С разрешения императоров святой Понтий и святитель Фавий низвергли в языческом капище статую Юпитера и на этом месте воздвигли церковь. 4 года Церковь Христианская находилась в мире и покое. Затем воцарился Декий (249-251), устроивший мятеж и убивший императора Филиппа и его сына. В то время принял смерть за Христа и святитель Фавий, Папа Римский († 250), а святой Понтий удалился из Рима в город Кимелу (на границе Италии и Галлии) и жил там как странник. Тем временем император Валериан (253-259) разослал во все концы жестоких мучителей с полномочием искать и убивать всех христиан. В город Кимелу с этой целью явились Клавдий и Анавий. Святой Понтий бесстрашно исповедал себя христианином и отказался принести жертву идолам. Его заковали в цепи и бросили в темницу. До начала истязаний святой спокойно предупредил мучителей, что Господь не даст совершиться пытке и они увидят силу Божию. Действительно, как только слуги попытались привязать святого Понтия к дыбе, орудие тотчас же распалось на части, а мучители пали наземь, словно мертвые.
"Убедись, маловер, в силе моего Господа", - говорил святой Понтий Клавдию, но тот по совету Анавия отдал святого Понтия на растерзание двум медведям в цирке. Звери, не тронув святого, набросились на сторожей и растерзали их. Зрители стали кричать: "Един есть Бог, Бог христианский, в Которого верует Понтий!" По приказу мучителей был устроен костер, но он прогорел, а святой остался жив, и даже одежда его не сгорела. Еще сильнее народ закричал: "Велик Бог христианский!" Тогда присутствовавшие на зрелище иудеи стали кричать: "Убей скорее этого волхва!", - а святой Понтий возблагодарил Господа, вспоминая, что иудеи так же кричали Понтию Пилату: "Распни, распни Его", - требуя смерти Христа. Святой Понтий был приговорен к усечению мечом и казнь совершилась за городом в 257 году. Тело святого Понтия было предано погребению его сверстником и другом Валерием на месте казни.

понеделник, 4 август 2008 г.

св. Седем отроци в Ефес: Максимилиан, Иамвлих, Мартиниан, Иоан, Дионисий, Ексакустодиан и Антонин

The Seven Youths of Ephesus: Maximilian, Iamblicus, Martinian, John, Dionysius, Exacustodianus (Constantine) and Antoninus, lived in the third century. St Maximilian was the son of the Ephesus city administrator, and the other six youths were sons of illustrious citizens of Ephesus. The youths were friends from childhood, and all were in military service together.
When the emperor Decius (249-251) arrived in Ephesus, he commanded all the citizens to offer sacrifice to the pagan gods. Torture and death awaited anyone who disobeyed. The seven youths were denounced by informants, and were summoned to reply to the charges. Appearing before the emperor, the young men confessed their faith in Christ.
Their military belts and insignia were quickly taken from them. Decius permitted them to go free, however, hoping that they would change their minds while he was off on a military campaign. The youths fled from the city and hid in a cave on Mount Ochlon, where they passed their time in prayer, preparing for martyrdom.
The youngest of them, St Iamblicus, dressed as a beggar and went into the city to buy bread. On one of his excursions into the city, he heard that the emperor had returned and was looking for them. St Maximilian urged his companions to come out of the cave and present themselves for trial.
Learning where the young men were hidden, the emperor ordered that the entrance of the cave be sealed with stones so that the saints would perish from hunger and thirst. Two of the dignitaries at the blocked entrance to the cave were secret Christians. Desiring to preserve the memory of the saints, they placed in the cave a sealed container containing two metal plaques. On them were inscribed the names of the seven youths and the details of their suffering and death.

The Lord placed the youths into a miraculous sleep lasting almost two centuries. In the meantime, the persecutions against Christians had ceased. During the reign of the holy emperor Theodosius the Younger (408-450) there were heretics who denied that there would be a general resurrection of the dead at the Second Coming of our Lord Jesus Christ. Some of them said, "How can there be a resurrection of the dead when there will be neither soul nor body, since they are disintegrated?" Others affirmed, "The souls alone will have a restoration, since it would be impossible for bodies to arise and live after a thousand years, when even their dust would not remain." Therefore, the Lord revealed the mystery of the Resurrection of the Dead and of the future life through His seven saints.
The owner of the land on which Mount Ochlon was situated, discovered the stone construction, and his workers opened up the entrance to the cave. The Lord had kept the youths alive, and they awoke from their sleep, unaware that almost two hundred years had passed. Their bodies and clothing were completely undecayed.
Preparing to accept torture, the youths once again asked St Iamblicus to buy bread for them in the city. Going toward the city, the youth was astonished to see a cross on the gates. Hearing the name of Jesus Christ freely spoken, he began to doubt that he was approaching his own city.
When he paid for the bread, Iamblicus gave the merchant coins with the image of the emperor Decius on it. He was detained, as someone who might be concealing a horde of old money. They took St Iamblicus to the city administrator, who also happened to be the Bishop of Ephesus. Hearing the bewildering answers of the young man, the bishop perceived that God was revealing some sort of mystery through him, and went with other people to the cave.
At the entrance to the cave the bishop found the sealed container and opened it. He read upon the metal plaques the names of the seven youths and the details of the sealing of the cave on the orders of the emperor Decius. Going into the cave and seeing the saints alive, everyone rejoiced and perceived that the Lord, by waking them from their long sleep, was demonstrating to the Church the mystery of the Resurrection of the Dead.
Soon the emperor himself arrived in Ephesus and spoke with the young men in the cave. Then the holy youths, in sight of everyone, lay their heads upon the ground and fell asleep again, this time until the General Resurrection.
The emperor wanted to place each of the youths into a jeweled coffin, but they appeared to him in a dream and said that their bodies were to be left upon the ground in the cave. In the twelfth century the Russian pilgrim Igumen Daniel saw the holy relics of the seven youths in the cave.

неделя, 3 август 2008 г.

Седма неделя след Петдесетница. Св. преподобни Исакий, Далмат и Фавст

Преподобные Исаакий, Далмат и Фавст были игуменами Далматской обители. Преподобный Далмат служил в войске святого благоверного царя Феодосия Великого (379-395) и пользовался его уважением. Оставив мир, преподобный Далмат между 381-383 годами, вместе с сыном Фавстом, ушел в обитель преподобного Исаакия, близ Константинополя. Преподобный Исаакий постриг отца и сына в иноческий чин, и оба они стали вести строгую подвижническую жизнь. Однажды в Великий пост преподобный Далмат не вкушал пищи в течение 40 дней, а затем, укрепившись, до праздника Вознесения Христова пробыл в восхищении, удостоившись Божественных видений. Приближаясь к концу своей жизни, преподобный Исаакий в 383 году поставил вместо себя игуменом преподобного Далмата, по имени которого обитель стала называться Далматской.
Преподобный Далмат явился ревностным поборником Православной веры на III Вселенском Соборе в Ефесе (431), осудившем ересь Нестория.
После Собора святые отцы возвели преподобного Далмата в сан архимандрита Далматской обители, в которой он и скончался девяностолетним старцем (после 446 года).
О преподобном Фавсте известно, что он, подобно отцу, был великим аскетом и из иноческих подвигов особенно преуспел в посте. После смерти отца преподобный Фавст стал игуменом обители.

събота, 2 август 2008 г.

Пренасяне мощите на св. първомъченик и архидякон Стефан

Тоя ден се възпоменава пренасянето на мощите на св. първомъченик Стефан. За мястото, гдето светите мощи се намирали, получил откровение йерусалимският презвитер Лукиан. Тялото на св. Стефан лежало в пещерата в някогашното имение на еврейския учител Гамалиил. Там били погребани по-късно самият Гамалиил със сина си Авив и Никодим. Над техните гробници построили църква. Мощите на първомъченика най-напред били пренесени в Йерусалим, а по-късно – в Цариград.

петък, 1 август 2008 г.

св. мъченици Седем братя Макавеи, майка им Соломония и техния учител Елеазар

Семь святых мучеников Маккавеев: Авим, Антонин, Гурий, Елеазар, Евсевон, Адим и Маркелл, мать их Соломония и учитель их Елеазар пострадали в 166 году до Рождества Христова от нечестивого сирийского царя Антиоха Епифана. Приверженный к эллинскому культу, Антиох Епифан ввел в Иерусалиме и всей Иудее языческие обычаи. Он осквернил храм Господень, поставив в него статую языческого бога Зевса Олимпийского, к поклонению которому принуждал иудеев. Многие отпали тогда от Истинного Бога. Однако были и такие, которые глубоко скорбели о падении народа Божия и продолжали верить в грядущее пришествие Спасителя. Девяностолетний старец - законоучитель Елеазар, который за приверженность к Моисееву закону был судим, с твердостью пошел на мучения и скончался в Иерусалиме. Такое же мужество показали ученики святого Елеазара - семь братьев Маккавеев и их мать Соломония. Они были судимы в Антиохии царем Антиохом Епифаном, где, бесстрашно признав себя последователями Истинного Бога, отказались принести жертву языческим богам. Старший из отроков, дававший первым ответ царю от имени всех семи братьев, был предан ужасным истязаниям на глазах у остальных братьев и их матери; остальные пять братьев один за другим претерпели те же мучения. Остался седьмой брат, самый младший. Антиох предложил святой Соломонии склонить отрока к отречению, чтобы ей остался хоть последний сын, но мужественная мать укрепляла и его в исповедании Истинного Бога. Отрок решительно отклонил ласкательства царя и так же твердо перенес муки, как его старшие братья. После смерти всех детей святая Соломония, стоя над их телами, воздела руки с благодарной молитвой Богу и скончалась. Подвиг святых семи братьев Маккавеев воодушевил Иуду Маккавея, и он поднял восстание против Антиоха Епифана и с помощью Божией одержал победу, очистив Иерусалимский храм от идолов. О всех этих событиях повествуется во 2-й Книге Маккавейской, входящей в состав Библии. Похвальные слова святым мученикам Маккавеям посвятили отцы Церкви - святители Киприан Карфагенский, Амвросий Медиоланский, Григорий Назианзин и Иоанн Златоуст.