събота, 31 май 2008 г.

апостол Ерм и мъченик Ермей

The Holy Apostle Hermas was a bishop in Philippopolis, Thrace. He was a Greek, but he spent some time in Rome. The holy Apostle Paul greets him in the Epistle to the Romans (Rom 16:14). The Apostle Hermas endured much grief from the pagans for preaching the Gospel, but he died in peace.
According to Tradition, St Hermas is the author of The Shepherd, an instructive book based on revelations from angels.

Святой апостол Ерм был епископом в Филиппополе Фракийском. Святой апостол Павел в Послании к Римлянам приветствовал его (Рим. 16, 14). Проповедуя Евангелие, апостол Ерм потерпел много скорбей от язычников, но скончался мирно.

Hermas was one of the Seventy Apostles. He is mentioned in the Epistle of St. Paul to the Romans. Salute Asyncritus, Phlegon, Hermas, Patrobas, Hermes and the brethren which are with them (Romans 16:14).
Hermas was a Greek by birth but lived in Rome for a long time. He was a bishop in Philippoupolis and ended his life as a martyr. He compiled a very instructive book called "The Shepherd" according to revelations from an angel of God. Hermas was a wealthy man but because of his sins and the sins of his sons, he fell into extreme poverty. Once while in prayer, a man appeared to him in white raiment with a staff in his hand and told him that he is an angel of repentance who was sent to be with him until the end of his life. The angel gave him twelve mandates:
1. Believe in God; 2. To live in simplicity and innocence; do not speak evil and give alms to all who beg; 3. Love truth and avoid falsehood; 4. Preserve chastity in your thoughts; 5. Learn patience and generosity; 6. To know that with every man, there is a good and an evil spirit; 7. To fear God and not to fear the devil; 8. To do every good and to refrain from every evil deed; 9. To pray to God from the depth of the soul with faith that our prayer will be fulfilled; 10. To guard against melancholy as the sister of doubt and anger; 11. To question true and false prophecies; 12. To guard against every evil desire.

Holy Martyr Hermias suffered for Christ in the city of Comana during the persecution under the emperor Antoninus Pius (138-161). The governor Sebastian, who was in Cappadocia to arrest Christians, urged the saint to offer sacrifice to the pagan gods, promising him honors and mercy from the emperor.
The old soldier bravely confessed his faith in Christ. After long exhortation, the governor gave orders to torture the saint. They beat him on the face so that the skin peeled from his face, and they threw him into a red-hot oven. When the oven was opened after three days, the martyr Hermias emerged from it unharmed. The governor Sebastian ordered the sorcerer Marus to poison St Hermias with a potion. The poisonous drink did the saint no harm. A second goblet with even stronger poison also failed to kill the saint. The sorcerer believed in Christ the Savior, and was immediately beheaded. St Marus was baptized in his own blood, and received a martyr's crown. St Hermias was subjected to even more terrible tortures. They raked his body with sharp instruments, threw him in boiling oil, and gouged out his eyes, but he gave thanks to the Lord Jesus Christ. Then they suspended the martyr head downward. For three days he hung in this position. People sent by the governor to verify his death found him alive. Struck by the miracle, they were blinded with fright and began to call out to the saint to help them. The holy martyr ordered the blind to approach him, and healed them in the Name of Jesus Christ. In anger the governor ordered the skin flayed from the saint's body, but he remained alive.
Then the crazed Sebastian beheaded him with his own sword. Christians secretly buried the body of the martyr Hermias, whose relics bestowed numerous healings.

Με τη σημερινή ορολογία, θα λέγαμε ότι ό Ερμείας ήταν ένας συνταξιούχος στρατιώτης. Υπηρετούσε στα Κόμανα της Καππαδοκίας και σαν γνήσιος χριστιανός πρόσφερε στον Καίσαρα τις υπηρεσίες πού του άνηκαν. Ήταν από τους πιο γενναίους μέσα στο στράτευμα και ποτέ δεν έστρεψε την πλάτη του στον εχθρό, ακόμα και στις ήττες. Όταν, όμως, έγινε διωγμός κατά των χριστιανών, συνέλαβαν και τον Ερμεία, χωρίς να υπολογίσουν τις μεγάλες του υπηρεσίες, ούτε τα σεβάσμια γηρατειά του. Κατόπιν, ό Δούκας Σεβαστιανός διέταξε τον Ερμεία να θυσιάσει στα είδωλα. Ή διαταγή προκάλεσε έκπληξη στον Ερμεία, και χαμογελώντας του είπε: "Θα ήταν πολύ ανόητο, άρχοντα, να αφήσω το φως και να προτιμήσω το σκοτάδι, να εγκαταλείψω την αλήθεια και να ασπασθώ το ψέμα, να χάσω τη ζωή και να πέσω στο θάνατο. Ό Κύριος μας και Θεός μας Ιησούς Χριστός είπε, "Εγώ ειμί το φως του κόσμου· και ή αλήθεια και ή ζωή"1. Δηλαδή, εγώ είμαι το φως πού φωτίζει τον κόσμο, και συγχρόνως ή απόλυτη αλήθεια και ή πραγματική πηγή ζωής. Λοιπόν, δε θα ήταν παράλογο τώρα στο τέλος της ζωής μου να χάσω τέτοια πολύτιμα αγαθά;". Τότε ό άρχοντας διέταξε και τον έριξαν στη φωτιά, αλλά από θαύμα έμεινε αβλαβής. Τελικά τον αποκεφάλισαν.

петък, 30 май 2008 г.

преподобни Исакий Далматски

St Isaac lived during the fourth century, received monastic tonsure and pursued ascetic labors in the desert. During the reign of the emperor Valens (364-378), a zealous adherent of the Arian heresy, there was a persecution of the Orthodox, and churches were closed and destroyed.
Hearing of the persecution, St Isaac left the wilderness and went to Constantinople to console and encourage the Orthodox, and to fight against the heretics. At that time, barbarian Goths along the River Danube were making war against the Empire. They seized Thrace and advanced toward Constantinople. When the emperor Valens was leaving the capital with his soldiers, St Isaac cried out, "Emperor, unlock the churches of the Orthodox, and then the Lord will aid you!" But the emperor, disdaining the words of the monk, confidently continued on his way. The saint repeated his request and prophecy three times. The angry emperor ordered St Isaac to be thrown into a deep ravine, filled with thorns and mud, from which it was impossible to escape.
St Isaac remained alive by God's help, and he emerged, overtook the emperor and said, "You wanted to destroy me, but three angels pulled me from the mire. Hear me, open up the churches for the Orthodox and you shall defeat the enemy. If, however, you do not heed me, then you shall not return. You will be captured and burned alive." The emperor was astonished at the saint's boldness and ordered his attendants Saturninus and Victor to take the monk and hold him in prison until his return. St Isaac's prophecy was soon fulfilled. The Goths defeated and pursued the Greek army. The emperor and his Arian generals took refuge in a barn filled with straw, and the attackers set it afire. After receiving news of the emperor's death, they released St Isaac and honored him as a prophet.
Then the holy Emperor Theodosius the Great (379-395) came to the throne. On the advice of Saturninus and Victor, he summoned the Elder, treating him with great respect. Obeying his instructions, he banished the Arians from Constantinople and restored the churches to the Orthodox. St Isaac wanted to return to his desert, but Saturninus and Victor begged him not to leave the city, but to remain and protect it by his prayers. Saturninus built a monastery for the saint in Constantinople, where monks gathered around him. St Isaac was the monastery's igumen and spiritual guide. He also nourished laypeople, and helped many of the poor and suffering. When he had reached an advanced age, St Isaac made St Dalmatus igumen. The monastery was later named for Dalmatus.
St Isaac died in the year 383,

четвъртък, 29 май 2008 г.

Възпоминание на Първия вселенски събор

Основните положения на арианската ерес се свеждат до следното:
"Било време, когато съществувал само Един Бог Отец, нероден, Първопричина на всичко. Искайки да създаде свят, и знаейки, че светът, разбира се, ще бъде отделен от Бога и не ще може да понесе непосредствените действия на творческите Му сили, Бог Отец сътворил от несъществуващото посредническо Същество между Себе Си и света - Сина Божий, та чрез Него да създаде света. Като сътворен от несъществуващото, Синът е също така изменяем по природа, както е изменяемо творението."
С една дума, ерес, признаваща Христа, Сина Божий не за Бог, единосъщен на Отца, а за сътворено Същество, макар и най-съвършено от всички твари. По името на своя родоначалник тази ерес е известна в историята на християнската Църква като арианство.

Арий се родил в 256 г. в Либия. Бил човек строг и безукорен в личния си живот, ученик на антиохийския презвитер Лукиан. Външно скромен, в действителност той бил много честолюбив. Петър, Александрийски епископ, ръкоположил Арий в дяконство, но впоследствие го отлъчил от Църквата заради действено съучастие в една от местните църковни партии, проникната от разколнически стремления. Ахил, приемникът на епископ Петър, приел отлъчения Арий в общение с Църквата, посветил го в свещенство и му връчил една александрийска енория. След смъртта на Ахил, по свидетелството на някои църковни писатели, Арий се надявал да заеме мястото на епископската катедра, но в действителност на епископския престол бил избран Александър.
На едно от събранията на александрийските презвитери в 318 г., когато епископ Александър водел беседа на тема единството на Пресвета Троица, Арий го обвинил в савелианство, изказвайки свои еретически убеждения по въпроса за Второто Лице - Сина Божий. Епископът се опитал да вразуми заблудения презвитер Арий първо с дружески увещания, но последният оставал непреклонен. Междувременно неколцина ревнители за правата вяра порицали епископа за снизхождението му към Арий толкова настоятелно, че Александрийската църква се изправила пред опасността от разкол. Тогава епископ Александър, признавайки неправославното мислене на Арий, го отлъчил от църковно общение. После Арий бил приет от няколко епископи, сред които най-известни са Теона Мармарикски и Секунд Птолемаидски. Към тях се присъединили и двадесет презвитери, още толкова дякони и множество девственици.
Виждайки, че злото се разраства, Александър свикал в 320-325 г. Събор на подведомствените му епископи, които също отлъчили Арий от Църквата. Невъзможността повече да остане в Александрия заставила Арий да потърси убежище за себе си отначало в Палестина, където се постарал да увеличи броя на своите привърженици, по същото време, когато епископ Александър разпространявал послания, предпазващи от увличане в еретическото учение и решително отказвал да се помири с Арий, за когото се застъпвали неколцина, начело с Евсевий, епископ Кесарийски. Прокуден от Палестина по настояване на Александрийския епископ, Арий дошъл в Никомидия, където епископ бил Евсевий; също ученик на Лукиан. Един Витинийски местен събор, ръководен от Евсевий Никомидийски, признал Арий за православен и Евсевий го приел в църковно общение. По време на пребиваването си в Никомидия Арий съставил книга "Талия". Книгата имала предназначението да бъде разпространявана сред простолюдието, чието разположение той умеел да печели на своя страна: тук в общодостъпна полустихотворна форма Арий излагал своето еретическо учение за Сина Божий - и с тази цел се разпространявало съчинението му; той съчинил и песни за мелничари, матроси и пътешественици.
Църковният смут от надигналата се ерес, все повече разпространяваща се, достигнал до самия император Константин, който най-накрая му обърнал внимание. За да изясни спора в раздиращата се Църква, той, посъветван от няколко епископи, главно Евсевий Кесарийски, който имал особено влияние над него, се обърнал с писмо, адресирано едновременно до епископ Александър и до презвитер Арий, като ги увещавал към мир и единомислие. С писмото на императора в Александрия бил изпратен Осия Кордубски, един от най-старите и уважавани епископи. На места в Александрия избухвали спорове. Осия се убедил в необходимостта от решителен мир и унищожаване на злото, тъй като раздорите в Църквата дотолкова се развихрили, че предизвиквали насмешка в езическите театри, а на някои места при бурни смутове дори нанасяли оскърбление на статуята на императора. Когато Осия, връщайки се в Константинопол, разяснил на император Константин истинското положение и същност на нещата, последният с подобаваща сериозност погледнал на раздора в Църквата, предизвикан от Арий. Решено било да се свика Вселенски събор, за да се възстанови нарушеният мир - църковен и обществен, - а също така да се реши неотдавна възобновеният спор за времето на празнуване на Пасха. Отначало с обединението на Изтока и Запада под властта на един християнски император се явила необходимостта от Вселенски събор.

Съборът бил определен да се проведе в Никея. Императорът издал особено разпореждане, което облекчило свиканите на мястото на събора в тяхното пътешествие. Издръжката им по време на съборните заседания той наредил да се представи като отчет в съответните им държави. Повечето от епископите пристигнали от Източната половина на империята; един епископ бил представител на Скития и един - на Персия; от Западната половина, където още не били проникнали надигналите се поради арианството раздори, на събора присъствали само Осия Кордубски, Цецилиан Картагенски и заместници на престарелия римски епископ Силвестър - презвитерите Витон и Винцентий. Всички епископи били общо 318. Освен епископите участвали презвитери и дякони повече от 2000 души. Дори няколко езически философи се явили на събора и водели беседи с епископите по сходни въпроси. На събора се оформили три партии, действащи преди времето на събора: две от тях държали противоположни позиции по въпроса за Второто Лице, Сина Божий, а третата поддържала средна позиция, примирителна между двете крайни.
Православната партия била съставена предимно от изповедници, претърпели мъчения за Името Христово по време на гоненията. Членовете на тази партия "се чуждеели - по думите на Созомен - от нововъведенията във вярата, която е предавана исконно"; особено по отношение на учението за Света Троица те считали за необходимо да подчинят разума на светата вяра, "тъй като тайнството на Светата покланяема Троица превишава всеки ум и всяко слово, и бидейки съвършено непостижимо, се усвоява само по вяра."
Поради това на въпроса за същността на Сина Божий, подлежащ на разискване на Събора, православните гледали като на тайна, непостижима за човешкия ум, но същевременно изказвана в строго определено догматическо учение, според което Син Божий е толкова съвършен Бог, колкото е Отец: "Христос казал: "Аз и Отец едно сме" (Йоан 10:30). С тези слова Господ не казва, че две единства съставляват една Ипостас, но че Синът на Отца точно и съвършено съдържа и съхранява едно естество, същото като на Отца, имащ в Себе Си отображение на самото естество като подобие на Отца и нищо в Неговия образ не се различава от Отца".
Най-важните представители на православната партия на събора били: Александър, епископ Александрийски, Осия, епископ Кордубски, Евстатий, епископ Антиохийски, Макарий, епископ Иерусалимски, Иаков, епископ Низибийски, Спиридон, епископ на остров Кипър, Пафнутий, епископ на горна Тиваида, и Николай, епископ Мирликийски. Александър Александрийски и Осия Кордубски били ръководители на партията на православните.
Съвършено противоположна на православната партия на събора била строго арианската, чиито представители били хора "изкусни в споровете и презиращи чистата простота на вярата", хора, които поставяли въпросите на вярата, както и всички други, на разсъдъчно изследване, стремейки се да подчинят вярата на знанието. Начело на тази партия със своето еретическо учение, разтърсващо самите основи на християнството, бил Евсевий Никомидийски - опора на арианството и "първостепенен епископ на времето", както и епископите Минофан Ефески, Патрофил Скитополски, Теогнис Никейски, Теона Мармарикски и Секунд Птолемаидски. Тази в строгия смисъл на думата арианска партия не била многочислена, наброявала не повече от 17 членове.
В средната между двата уклона партия с доста голяма численост епископи, колебаещи се между православие и арианство, влизали онези, които впоследствие получили названието полуариани, които, макар и да почитали Сина Божий като Бог, не признавали Неговата Божественост като равна на Божествеността на Отца, а като намираща се в подчинено спрямо Отца отношение. Глава на тази партия бил известният църковен историк Евсевий Кесарийски.

Съборът започнал работа през месец юни 325 г., като първото му заседание по всяка вероятност се състояло в храма. Около две седмици след откриването на Събора в Никея пристигнал сам император Константин и заседанията били пренесени в просторните палати на царския дворец, като императорът участвал в тях не като ръководител, а като наблюдател. Още при първото си появяване в заседателната зала, слушайки приветствените речи на Евстатий Антиохийски и Евсевий Кесарийски, Константин Велики се обърнал към отците от Събора с подобаваща реч, умолявайки ги да прекратят "междуособната бран в Църквата Христова!" Съборът преди всичко съсредоточил вниманието си върху въпроса, предизвикал междуособните раздори, тоест учението на Арий. Разобличили последния като еретик, отците от Събора утвърдили православното учение за Второто Лице на Света Троица - Сина Божий, и по-точно за Неговата същност. Предварителните разсъждения по този главен въпрос протичали в дух на пълна търпимост. На еднакво ниво и равноправно се изказвали православни, ариани и полуариани. С една дума - както отбелязва гръцкият църковен историк от V век Сократ -"определението относно вярата било постигнато не просто случайно, а било обявено след продължително изследване и изпитване и не така, че едно да е казано, а друго премълчано, но било взето под внимание всичко, отнасящо се до утвърждаване на догмата; и вярата не просто се дефинирала, но най-напред щателно се разглеждала така, че да се отстрани всяко частно мнение, даващо повод за взаимност или за раздвоение намисленето. Божият Дух установил съгласие сред епископите."
Първа на Събора била изслушана арианската партия, тъй като именно нейното учение, нарушавайки църковния мир, било главната причина за свикването му. Главният представител на тази партия, Евсевий Никомидийски, внесъл от името на партията за разглеждане от отците на Събора символ, заключаващ в себе си следните възражения, изчерпващи същността на учението на строгите ариани за Лицето на Сина Божий:
"Син Божий е произведение и твар"; "било е време, когато Синът не е бил", тоест нямал е битие; "Синът е изменяем по същност".
Веднага след прочитането на този символ отците на Събора единодушно и решително го отхвърлили, признаващи го за пълен с лъжи и безобразие; при което дори и самият свитък, съдържащ символа, бил разкъсан, както и заслужавал, на парчета.
Главното основание за осъждането на символа на Евсевий Никомидийски за отците на Събора служело това важно обстоятелство, че в еретическия символ за Сина Божий не се намирал нито един израз от онези, които има за Него в Свещеното Писание. Заедно с това основание за възражение отците на събора "кротко" - според свидетелството на древните църковни историци - изисквали от Евсевий Никомидийски и от Арий да им изложат доводи, потвърждаващи правдивостта на техните мъдрувания. Изслушвайки доводите им, Съборът ги отхвърлил като напълно неистинни и неубедителни.
Сред тези прения с еретическите учители из средите на православните се надигнали като ревностни защитници на истините на вярата и умело изобличили ереста: Александрийският дякон Атанасий, придружаващ своя епископ, и Маркел, епископ Анкирски. Към този момент на съборното заседание очевидно трябва да споменем и следното предание за участника в Събора, светия епископ Николай Мирликийски, съхранено от монаха от Студийския манастир Иоан. Когато Арий изложил пред отците на Събора своето еретическо учение, тогава много от тях запушвали ушите си, за да не го слушат; присъстващият при това светител Николай, въодушевен от ревност по Бога, подобна на ревността на пророк Илия, не понесъл хулите на ересеучителя и му ударил плесница. Отците от Събора възнегодували срещу постъпката му и решили да го лишат от архиепископски сан. Но те били принудени да отменят това решение след едно чудно видение, очевидци на което били някои от тях: те видели, че от едната страна на светителя Николай стоял Господ Иисус Христос с Евангелието, а от другата - Пресвета Богородица с омофор и му връчват тези отличия - знаци на епископския сан, от който бил лишен. Вразумени свише, отците от събора престанали да упрекват светителя Николай и му отдали чест като на велик угодник Божий.
След като осъдили учението на крайните ариани поради еретическото му съдържание и учение за Лицето на Сина Божий, отците от Събора подробно изложили истинното православно учение за Него. В противоположност на еретиците, чужди на словата на Свещеното Писание при излагането на своето лъжеучение, отците от Събора направили точно обратното: основавали се на Свещеното Писание. Но опитът, предприет в това направление от ревнителите на правата вяра, претърпял неуспехи вследствие на това, че буквално всеки израз относно Божествеността на Христа Спасителя, привеждан от Свещеното Писание от отците на Събора, арианите и полуарианите претълкували в смисъл, съответстващ на техните неправослани възгледи.
Така, когато православните епископи, основаващи се на свидетелството на Евангелието от Йоан (1:1, 14, 18), искали да включат в съборното вероопределение думите Син от Бога, то арианстващите нямали нищо против този израз, с изключение на това, че според учението на апостол Павел "а всичко е от Бога", и "един Бог Отец, от Когото е всичко". Тогава отците предложили да бъде наречен Синът Бог Истинен, както Той се нарича в Първото Послание от евангелист Иоан (5:20); арианстващите приели и това възражение, като разсъждавали, че "щом Синът е сътворен от Бога, то разбира се, че Той е истинен Бог".
Същото се случило и при следващите изявления на православните епископи: "в Него" (тоест в Отца) Синът пребивава; според мнението на отците с този израз, основаващ се на първите думи на Евангелието от Иоан, православното учение в пълнота изказва определението, че Синът е в Отца и в Отца винаги неразделно пребивава; но арианстващите и тук намерили възможност да кажат, че това свойство е напълно приложимо към човеците, както казва Писанието: "чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:28).
След това отците на Събора предложили друг нов израз, приложен към Сина Божий, наименованието "сила", взето от свети апостол Павел: "Словото е сила Божия" (1Кор.1:18). Арианстващите обаче и тук намерили възражение, доказвайки, че в Свещеното Писание не само човеците, а даже гъсеницата и скакалецът са наречени "сила" и то сила велика. Накрая, за да разбият арианството, отците решили да внесат във вероопределението изречение от Посланието на свети апостол Павел до евреите: "Сина... [e] сияние на славата и образ на Неговата ипостас" (Евр. 1:3), но тогава арианите изтъкнали, че Свещеното Писание казва същото нещо и за всеки човек, наричайки го образ и слава Божия. Така стремежът на отците на събора да изразят православното учение за Сина Божий по пътя на внасянето във вероопределенията на съответстващи библейски изречения нямал никакъв успех.

Възникналото затруднение се опитал да разреши представителят на полуарианската партия Евсевий, епископ Кесарийски. Той внесъл за обсъждане на Събора готов символ и предложил да бъде утвърден чрез общо гласуване от членовете на събора, при което символът бил съставен по такъв начин, че да може да бъде приет както от православните, така и от строгите ариани. Имайки предвид православните, Евсевий Кесарийски изложил вероопределение и го предложил на Събора със слова, взети от Свещеното Писание; а за да угоди на крайните ариани, внесъл в своя символ прекалено общи изрази, поради което еретиците можели да ги тълкуват в желания от тях вложен смисъл. Освен това, за да предразположи членовете на Събора към утвърждаване на предложения символ и да отстрани всякакъв род подозрения, Евсевий още в началото направил следното изявление:

"Ние поддържаме и изповядваме вярата така, както сме я приели от предшестващите наши епископи, които са я научили от Божественото Писание, каквато са спазвали и изповядвали презвитерите, преди да бъдат епископи."
На главния въпрос в спора за Сина Божий, каква именно била степента на близост на Сина към Отца, символът на Евсевий Кесарийски давал следния отговор, който по силата на своята неопределеност можел да бъде приет от строгите ариани, и който по същата причина не можел да удовлетвори защитниците на правата вяра:
"Вярваме - казва символът на Евсевий, използващ изречения от Свещеното Писание - в единия Господ Иисус Христос, Божие Слово, Бог от Бог, Светлина от Светлина, Живот от Живота; Син Единороден, Първороден от всяка твар, преди вековете от Отца роден."

След прочитането на този символ настъпило мълчание, което Евсевий Кесарийски изтълкувал в смисъл на одобрение. Пръв нарушил мълчанието император Константин и със своите думи унищожил преждевременната надежда на Евсевий за победа. Константин Велики одобрил символа, като казал, че и той мисли така, както учи символът на вярата, и желае всички да се държат о това вероизповедание; затова пък предложил за прецизно определяне на отношението на Сина Божий към Отца в символа да внесе думата ὁμοούσιος - единосъщен (Aрианите вярвали, че Бог Син е подобносъщен - подобносущный, ὁμοιούσιος на Отца). Тази дума с желаната от членовете на православната партия сила и определеност, недопускаща превратни тълкувания, изразявала необходимата мисъл за равенството между Божеството на Сина Божий и Божеството на Отца. Внасянето на този термин в Символа разбило надеждите на Евсевий Кесарийски, тъй като думата с очевидност изобличила еретическите мъдрувания на полуарианите и на крайните ариани и в същото време осигурила тържеството на православието за всички векове.
Възпирани от авторитета на императора, арианстващите могли само да кажат против думата единосъщен, че с това понятие в учението за същността на Божеството се внася представа от твърде веществен характер. "Единосъщен" - казвали те, - "се нарича това, което произлиза от нещо друго, както например два или три златни съда от един къс злато". Във всеки случай разискванията по повод на думата "единосъщен" били мирни. Арианстващите били принудени, следвайки императора, да се съгласят с приемането на тази дума, разрушаваща тяхното еретическо учение.
Представителите на православната партия отчели принудителната отстъпчивост на еретичестващите членове на събора и внесли и други поправки и изменения. Благодарение на това Символът приел следния вид, чужд на всяка двусмисленост:

Никейски Символ на вярата, приет на Първия Вселенски събор
Вярваме в Единия Бог Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо;
и в Един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, роден от Отца, тоест от същността на Отца; Бог от Бог; Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото (чрез Сина) всичко е станало, както на небето, така и на земята; заради нас човеците и заради нашето спасение слезе и се въплъти и стана Човек; страда и възкръсна в третия ден и възлезе на небесата, и ще дойде да съди живи и мъртви; и в Духа Светаго.

За да отстранят всяка възможност за каквито и да било нови и различни тълкувания на Символа, отците от Събора присъединили към текста и следната анатема към арианската ерес:
Анатема на арианската ерес
"Които говорят, че имало (време), когато не е съществувал Синът; че Той не е бил до рождението и е произлязъл не по същност; или утвърждаващите, че Син Божий има битие от друго същество или същност; или че Той е създаден, или сътворен, или изменяем, да бъде предаден на анатема от Вселенската Църква".

С изключение на двамата египетски епископи Секунд и Теона, всички останали подписали Никейския Символ, изразявайки с това съгласието си с неговото съдържание. Евсевий Никомидийски и Теогнис Никейски отказали да дадат своето съгласие и не подписали анатемата, присъединена към Символа. Така вселенското определение на вярата било прието единодушно почти от всички. Но последвалата история на арианското движение доказала, че много и много епископи се "подписали" под Символа с ръка, но не и с душа. За да избегнат отлъчване и да не изгубят катедрите си, строгите ариани подписали Символа, но в душите си останали същите - еретици, както и преди.
Поради съображения, чужди на искреността, подписали Символа и полуарианите. Техният глава Евсевий Кесарийски, в послание, написано до паството му след разпускането на Събора обяснява, че той и неговите привърженици "не отхвърлили думата "единосъщен" с намерение да не нарушават мира, толкова желан от всички", тоест от външни съображения, а не от убеденост в истинността на думата; а що се отнася до приложеното към Символа анатемосване, Евсевий обяснява, че то не било проклятие на самия смисъл на арианското учение, а само като осъждане на словесния израз на това учение, защото не се срещало в Свещеното Писание.

След решаването на главния догматически въпрос съборът изработил двадесет канона по въпросите на църковното управление и дисциплина. Изяснен бил и пасхалният въпрос: Съборът постановил празнуването на християнската Пасха да бъде отделно от иудейската Пасха и непременно в първата неделя, съвпадаща с деня на пролетното равноденствие, или непосредствено след него.
Съборът завършил с тържество, организирано от император Константин, по време на което той устроил великолепна трапеза в чест на епископите. Императорът с умиление се разделил с отците, увещавайки ги да поддържат мир помежду си, и просел техните молитви.

След завършването на Събора императорът изпратил Арий и двамата открити негови привърженици - Секунд и Теона, в изгнание в Илирия, провъзгласявайки сурови наказания на последователите на ересеучителя, при което обявил за тежко престъпление дори самото притежаване на неговите съчинения.

сряда, 28 май 2008 г.

преподобни Софроний Български

Енорийският свещеник на село Пенкьовци (Софийско) Стефан избягал в София със жена си поради турско насилие, отгдето после избягал чак във Влашко при великия влашки войвода Радул. Там жена му починала и той приел монашество с името Софроний.
Подир смъртта пък на войводата Радул той се завърнал отсам Дунава в родината си и се поселил в един манастир край Русе (вероятно пещерния манастир на св. Йоаким І, патриарх Търновски и преподобни Димитрий Бесарабовски), гдето се подвизавал с пост, молитва, труд и милостиня. Дяволът не изтърпял неговите монашески подвизи и настроил против него един манастирски слуга, който го ударил с брадва по главата и така го лишил от живот.
Три години по-късно Софроний се явил на живеещите в манастира, които изпълнили неговото внушение, разкопали гроба му и намерили мощите му нетленни и благоуханни. Те ги поставили в ковчег за всеобщо поклонение.
Вероятно преподобни Софроний живял през втората половина на ХV век и началото на ХVІ век, към второто десетилетие на който трябва да е пострадал. Тия сведения за него ни съобщава българският книжовник поп Пею, автор на житието на св. Георги, който пострадал през 1515 година.

St Nicetas, Bishop of Chalcedon, lived during the second half of the eighth century. For his God-pleasing life he was consecrated as Bishop of Chalcedon.
St Nicetas distinguished himself by his charity, he always helped the poor, he lodged travelers in his home, he cared for orphans and widows, and he interceded for those who had been wronged.
During the reign of the iconoclast Leo the Armenian (813-820), St Nicetas bravely denounced the Iconoclast heresy and urged his flock to venerate the holy icons of Christ, the Theotokos, and the saints. St Nicetas endured much suffering from the impious emperor and his like-minded cohorts. He was subjected to tortures and sent off to exile.
The holy confessor Nicetas died at the beginning of the ninth century. From his relics occurred many miracles of healing. The Canon of the service, written by the priest Joseph of Constantinople, also includes St Nicetas's brother, St Ignatius, among the saints.

вторник, 27 май 2008 г.

свещеномъченик Терапонт Софийски

За този свещеномъченик пише известният наш писател Матей Граматик, който бил съвременник на св. Николай Софийски и свидетел на неговия мъченически подвиг през 1555 година, който написал с голямо умение неговото житие. Там той описва обстановката, в която живял св. Николай Софийски - както географска, така и духовна. В описанието си на духовната обстановка той дава кратки сведения за софийските светци, между които и за св. Терапонт Сердикийски (Софийски). Той пише така:
"А когато слушаш за жителите на София, не мисли за тукашните, а за небесните граждани, които някога са били наши съжители, а сега са съжители на ангелите. Прочее подобава да поменем двама или трима от тях. . . Свещеномъченик Терапонт, който бидейки жител на това място и презвитер на светата Божия църква в Сердика (София), живял с много добродетели и на края, по време на гоненията против християните, бил задържан под стража от беззаконниците заради Христовата вероизповед. Подир много мъчения, и обложен с тежки железни вериги, той бил изведен вън от града на един ден път и на това място му отсекли главата и така получил мъченическа смърт за Христа. А говорят, че на мястото, където се проляла кръвта му, след време пораснал голям дъб, който и досега се вижда, и стават там различни изцеления, когато с вяра се пристъпва."
Днес един дънер от този дъб се пази като свещена реликва в старинната столична църква "Света Петка", гдето се чества паметта на свещеномъченика всяка година на 27 май.

The Hieromartyr Therapon, Bishop of Sardis suffered for Christ during the third century (the city of Sardis was in Lydia, Asia Minor). In fulfilling his priestly service, St Therapon enlightened many of the pagan Greeks with the light of the Christian Faith and baptized them. For this, he was brought to trial before the governor Julian and fearlessly declared himself a Christian bishop.
They threw him into prison, where he languished with hunger and thirst, and then they gave him over to cruel tortures. These torments did not break the saint's valiant confession of faith. They led the saint off in chains to the city of Sinaion in Phrygia, and then to Ancyra. In these cities they tortured him again. They took him to the River Astala, where they stretched him naked upon the ground, fastened to four stakes, and fiercely beat him. After this torture, they took the passion-bearer to the outskirts of the Satalia diocese, part of the Sardis metropolitanate, and here after long beatings St Therapon ended his martyric contest.
The stakes to which the saint had been tied, and which were soaked with his blood, put forth green shoots and grew into large trees, whose leaves were found to have curative powers. Many people received healing through them.

понеделник, 26 май 2008 г.

мъченик Георги Софийски Най-нови

The Holy Martyr George the New was born into an illustrious Bulgarian family, living in the capital city of Bulgaria, Sredets (now the city of Sofia). St George's childless parents, John and Mary, in their declining years entreated the Lord to send them a child. Their prayer was answered, and they baptized the infant with the name of the holy Great Martyr George.
Young George received a fine upbringing, he attentively studied the Holy Scriptures, and he was pious and chaste. His parents died when George was twenty-five. At that time Bulgaria found itself under the rule of the Turks, who forcibly converted Christians to Islam. Once, several Moslems tried to convert George. They put a fez on the saint's head. This is a red circular hat which Moslems wear to enter their house of prayer. But George threw the fez on the ground. The Turks brought the martyr to their governor with beatings and abuse.
The governor was impressed with St George's appearance and bearing, and he urged him to accept Islam, promising honors and wealth from Sultan Selim (1512-1520). The saint boldly and steadfastly confessed his faith in the Lord Jesus Christ, and reproached the errors of Islam. The governor in a rage gave orders to beat St George with rods, but the saint persevered in his confession of faith in Christ. The governor ordered the tortures to be increased. The passion-bearer bore all his sufferings, calling on the Lord Jesus Christ for help. Then they led the martyr through the city to the beat of a drum and shouts: "Do not insult Mohammed nor abase the Moslem faith". Finally, a large fire was lit in the city, to burn St George. Weakened by his wounds, the saint fell to the ground. They threw him into the fire still alive, and they threw corpses of dogs on top of him so that Christians would not be able to find the relics of the martyr.
Suddenly, a heavy rain fell and extinguished the fire. With the onset of darkness, the place where the body of the martyr was thrown was illumined with a bright light. They gave permission to a certain Christian priest to take the venerable relics of the martyr for burial. Informed about the occurrence, Metropolitan Jeremiah and his clergy went to the place of execution. In the ashes of the fire they located the body of the holy Martyr George and carried it to the church of St George the Great Martyr in the city of Sredets.

Свети Георги бил син на благочестиви родители. Неговият баща Йоан и майка му Мария били сред най-знатните хора в град Средец. Георги бил дарен на родителите си от Бога, в отговор на техните горещи молитви, тъй като до преклонна възраст те нямали деца, подобно на Авраам и Сара в древност. По тази причина Йоан и Мария усърдно се молили на Господа, на Неговата Пречиста Майка и на светия великомъченик Георги Кападокийски. Те всеки ден ходели в църквата, която била посветена на този Божи угодник, раздавали милостиня и горещо молели Господа да ги освободи от тяхното безплодие. И Господ не презрял молитвите им, но в тяхната старост дарил утробите им с рожба от мъжки пол. Йоан и Мария донесли младенеца в храма на свети великомъченик Георги и го кръстили в името на Отца и Сина и Светия Дух, като в светото Кръщение му дали името Георги.
Детето било възпитавано в страх Божий. Георги се научил да чете и скоро толкова добре изучил Свещеното Писание, че превъзхождал със знанията си всички свои връстници. Като пораснал и станал юноша, той твърде много заприличал - с красотата на лицето си и със своето целомъдрие - на древния Йосиф.
В това време България се владеела от турците. Когато Георги станал на двадесет и пет години (в това време родителите му вече били починали), турците започнали да се опитват да го привлекат към своето нечестие. Те му говорели: - Георги! Остави християнството и приеми нашата вяра. Приеми Божия пратеник Мохамед и нашия закон.
При това турците насила слагали на неговата честна глава чалма, каквато те обичайно носели и с която влизали в своите молитвени домове. Но светият им отговарял така: - Не подобава на нас, християните, да подражаваме на вашите нечестиви обичаи и да носим на главите си чалми. Не ни подобава на нас да се отричаме от Христа, истинния Бог, Твореца на небето и земята, и да се лишаваме от плодовете на светото Кръщение. Кажете ми: мога ли аз да вярвам на Мохамед, който не е бил изпратен нито от Бога, нито от Божиите пророци, нито пък от Божиите апостоли, а е бил само един военачалник, и то военачалник на сатанинския полк, който издига знамената на дявола? Ето, дори и вие самите не знаете в какво вярвате. Самите вие сте отстъпили от истинския път.
Изобличавайки така турците, свети Георги започнал дръзновено да изповядва Христа като истински Бог, Създател и Творец на всичко съществуващо - видимо и невидимо, земно и небесно. А след това, като заплюл в лицето нечестивците и ги нарекъл безбожници, светият хвърлил чалмата на земята и започнал да я тъпче с нозете си, говорейки сам на себе си: - О, Георги! Защо се бавиш? Христос те призовава при Себе Си!
Турците, като се разгневили, хванали светеца и нанасяйки му жесток побой и обсипвайки го с ругатни, го повлекли към техния съдия. Изправили го пред съдията и му казали: - Ето тоя хули и се подиграва с нашата вяра. А съдията, поразен от красотата на лицето му и от неговия мъжествен вид, отначало се опитал да го прелъсти с обещания: - Ако се отречеш от Иисуса Христа, Когото вие наричате Син Божий, и ако се подчиниш на заповедта на самодържеца Селим и изпълниш неговата воля (защото на този Селим много царства се подчиняват), ти ще получиш за това много дарове и всевъзможни почести от нашия цар и ще бъдеш поставен за началник на всички воеводи във великия град Средец.
Но Христовият мъченик отново изповядал Господ Иисус Христос и изобличил турската вяра пред многочислената тълпа, която се била събрала. Тогава мъчителят се разярил и наредил безмилостно да бият светията с тояги. Георги бил мъчен жестоко, така че цялата му плът била разкъсана от тоягите, а от многобройните му рани обилно се леела кръв. Но без да обръща внимание на това, той не показал ни най-малко намерение да се подчини на нечестивата царска повеля. Тогава съдията заповядал да режат кожата му на ивици от главата до нозете и получените рани да бъдат обгаряни със запалени свещи, от което тялото на мъченика така пламнало, че не се виждало лицето му, а плътта му се топяла, както восъкът се топи от огъня. Но Христовият мъченик доблестно понасял страданията, призовавайки и изповядвайки името на Господа Иисуса Христа. След това мъчителят заповядал на войниците да развеждат мъченика из града, при което да бият барабани и да крещят: - Не хули Божия пратеник Мохамед и не се подигравай с мюсюлманската вяра, която той ни предаде! А светията се молел на Христа Господа и увещавал турците да повярват в Христа.
След това нечестивците натрупали голяма клада насред града, като възнамерявали да изгорят светеца. Христовият мъченик Георги бил заведен на мястото, приготвено за неговото изгаряне. Но изнемогвайки от раните си, той паднал на земята, без да може да издаде глас, само устните му се движели, призовавайки помощта на Господа. А турците, като взели светията, още жив, го хвърлили в огъня. Така завършил своя страдалчески подвиг Христовият мъченик Георги. Нечестивците изгорили в огъня и много кучета, та християните да не могат да разпознаят мощите на мъченика. Но Бог прославил Своя угодник: внезапно върху това място се спуснал облак, загърмяло, засвяткали светкавици и се излял проливен дъжд, който загасил огъня, така че от кладата не излизал вече и дим. Турците, изплашени от това толкова дивно чудо, се разбягали. А дъждът продължил да вали до падането на нощта.
Когато настъпила нощта, над мястото, където било изгорено честното тяло на мъченика, се явила огромна ярка светлина, която озарявала всичко наоколо. Тогава протойереят на съборната църква, посветена на свети великомъченик Георги Кападокийски, се отправил заедно с останалите християни при съдиите и като им дал пари, измолил тяхното разрешение да вземе честните мощи на светия мъченик и да ги погребе, според християнските обреди. След като съдиите дали съгласието си, свещеникът отишъл при митрополит Иеремия и му разказал всичко за светия мъченик. Митрополитът, бързо и с голяма вяра, съпроводен от целия свещен клир и от много христолюбиви човеци, с псалмопения и със запалени свещи и кандила, се отправил към мощите на светия мъченик. Като разровили пепелта на мястото, над което сияела светлината, християните намерили честните мощи на светия мъченик Георги Нови, които били останали незасегнати от огъня. В същото време костите на кучетата се били превърнали в пепел.
По местата, където Христовият мъченик бил развеждай из града и където била капала неговата кръв, през нощта се явявала светлина, подобна на светлината от запалена свещ; и това било видяно от всички християни. Като взел честните мощи, митрополитът ги положил в ковчег в храма на свети великомъченик Георги Кападокийски. Там, по Божията благодат, те подавали изцеление на всички, които с вяра пристъпвали към тях. Днес не е известно къде се намират те.
А Христовият мъченик Георги пострадал в българския град Средец, където бил и израснал и възпитан. Мъченическия си подвиг той приел в 7022 година от сътворението на света, а от Рождението на Бог Слово - 1514 година, в 26-ия ден на месец май, в царуването на Владетеля на всички - нашия Господ Иисус Христос, Когото славим, заедно с Отца и Светия Дух, во веки. Амин.

Ό απόστολος Κάρπος έζησε στα χρόνια του βασιλιά Νέρωνα (52 μ.Χ.), και συναριθμείται με τους εβδομήκοντα μαθητές του Κυρίου. Επίσης, ήταν συνεργάτης του Άπ. Παύλου και απ' 6,τι μαθαίνουμε από τη Β' προς Τιμόθεον επιστολή του (δ' 13), εργάσθηκε για τη διάδοση του Ευαγγελίου στην Τρωάδα. Έπειτα, έγινε επίσκοπος στη Βάρνα η της Θράκης (ό δε Σ. Εύστρατιάδης αναφέρει Βέρροια της Θράκης), όπου με την αγία του ζωή και το φωτισμό του Αγίου Πνεύματος, έγινε πνευματικός αστέρας πρώτου μεγέθους και φώτισε με τις θείες διδασκαλίες του όλη την επικράτεια της επισκοπής του. Ο Καρπός πέθανε ειρηνικά, φωτίζοντας με το παράδειγμα του πολλούς ανθρώπους.

Святой апостол Карп (из числа 70-ти) - ученик и спутник святого апостола Павла. Во 2-м послании к Тимофею апостол упоминает имя Карпа, в доме которого в Троаде он оставил фелонь и книги (2 Тим. 4, 13). Зная Карпа как человека добродетельного и обладавшего возвышенной чистотой ума, апостол Павел поставил его епископом Берии Фракийской. Апостол Карп ходил с проповедью Евангелия на остров Крит. Здесь его посетил святой Дионисий Ареопагит. В своих воспоминаниях Дионисий рассказывает о чудесном видении апостолу Карпу.
Святой апостол Карп скончался мирно в Берии (по другим источникам он принял мученическую, кончину в гонение императора Нерона).

неделя, 25 май 2008 г.

неделя на Самарянката

А трябваше да мине Той през Самария.
И тъй, дохожда в самарийския град, наричан Сихар, близо до землището, което Иаков бе дал на сина си Иосифа. Там беше Иакововият извор. Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора. Часът беше около шестия. Дохожда една жена от Самария да си начерпи вода. Иисус й казва: дай Ми да пия. Защото учениците Му бяха отишли в града да купят храна.
Жената самарянка Му казва: как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните).
Иисус й отговори и рече: да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива. Жената Му казва: господине, ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок: отде тогава имаш живата вода?Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова, който ни даде тоя кладенец, и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му? Иисус й отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен. Казва Му жената: господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя. Иисус й казва: иди повикай мъжа си и дойди тука. Отговори жената и рече: нямам мъж. Иисус й казва: добре каза, че мъж нямаш; защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза.

Казва Му жената: господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме. Иисус й казва: жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от иудеите. Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.
Казва Му жената: зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести. Иисус й казва: Аз съм, Който говоря с тебе. В това време дойдоха учениците Му и се почудиха, задето Той се разговаря с жена; ала ни един не рече: какво искаш, или какво приказваш с нея?
Тогава жената остави стомната си и отиде в града и казва на човеците: дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос?
Тогава те излязоха из града и идеха към Него. Между това учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж! Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде? Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело. Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът и жетварят. Защото в тоя случай права си е думата: един сее, а друг жъне. Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд.
И много самаряни от оня град повярваха в Него по думите на жената, която свидетелствуваше: каза ми всичко, що съм сторила. Затова, когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да постои при тях; и Той престоя там два дена. И още по-много народ повярва поради словото Му. А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос.

събота, 24 май 2008 г.

Симеон Дивногорски и Викентий Лерински

Saint Simeon the Stylite was born in the year 521 in Antioch, Syria of pious parents John and Martha. From her youth St Martha prepared herself for a life of virginity and longed for monasticism, but her parents insisted that she marry John. After ardent prayer in a church dedicated to St John the Forerunner, the future nun was directed in a vision to submit to the will of her parents and enter into marriage.
As a married woman, St Martha strove to please God and her husband in everything. She often prayed for a baby and promised to dedicate him to the service of God. St John the Forerunner revealed to Martha that she would have a son who would serve God. When the infant was born, he was named Simeon and baptized at two years of age.
When Simeon was six years old, an earthquake occurred in the city of Antioch, in which his father perished. Simeon was in church at the time of the earthquake. Leaving the church, he became lost and spent seven days sheltered by a pious woman. St John the Baptist again appeared to St Martha, and indicated where to find the lost boy. The saint's mother found her lost son, and moved to the outskirts of Antioch after the earthquake. Already during his childhood the Lord Jesus Christ appeared several times to St Simeon, foretelling his future exploits and the reward for them.
The six-year-old child Simeon went into the wilderness, where he lived in complete isolation. During this time a light-bearing angel guarded and fed him. Finally, he arrived at a monastery, headed by the igumen Abba John, who lived in asceticism upon a pillar. He accepted the boy with love. After a time, St Simeon asked the Elder John to permit him also to struggle upon a pillar. A new pillar was raised by the brethren of the monastery with the blessing of the igumen, near his pillar. Having completed the initiation of the seven-year-old boy into monasticism, Abba John placed him upon this pillar. The young ascetic, strengthened by the Lord, quickly grew spiritually, in his efforts surpassing even his experienced instructor. For his efforts, St Simeon received from God the gift of healing.
The fame of the young monk's deeds began to spread beyond the bounds of the monastery. Monks and laypeople began to come to him from various places, desiring to hear his counsel and receive healing from their infirmities. The humble ascetic continued to pursue asceticism with instructions from his spiritual mentor Abba John. When he was eleven, Simeon decided to pursue asceticism upon a higher pillar, the top of which was forty feet from the ground. The bishops of Antioch and Seleukia came to the place of the monk's endeavors, and ordained him as a deacon. Then they permitted him to ascend the new pillar, on which St Simeon labored for eight years.
St Simeon prayed ardently for the Holy Spirit to descend upon him, and the holy prayer of the ascetic was heard. The Holy Spirit came upon him in the form of a blazing light, filling the ascetic with divine wisdom. Along with oral instructions, St Simeon wrote letters about repentance, monasticism, about the Incarnation of Christ, and about the future Judgment. After the death of his Elder, St Simeon's life followed a certain pattern. From the rising of the sun until mid-afternoon he read books and copied Holy Scripture. The he rose and prayed all night. When the new day began, he rested somewhat, then began his usual Rule of prayer.
St Simeon concluded his efforts on the second column, and by God's dispensation, settled upon the Wonderful Mountain, having become an experienced Elder to the monks in his monastery. The ascent to Wonderful Mountain was marked by a vision of the Lord, standing atop a column. St Simeon continued his efforts at this place where he saw the Lord, at first upon a stone, and then upon a pillar. Future events were revealed to St Simeon, and so he foretold the death of Archbishop Ephraim of Antioch, and the illness of Bishop Domnus, which overtook him as punishment for his lack of pity. Finally, St Simeon predicted an earthquake for the city of Antioch and urged all the inhabitants to repent of their sins.
St Simeon established a monastery on Wonderful Mountain,where the sick people he healed built a church in gratitude for the mercy shown them. The saint prayed for a spring of water for the needs of the monastery, and once during a shortage of grain, the granaries of the monastery were filled with wheat by his prayers. In the year 560 the holy ascetic was ordained to the priesthood by Dionysius, Bishop of Seleukia. At age seventy-five St Simeon was warned by the Lord of his impending end. He summoned the brethren of the monastery, instructed them in a farewell talk, and peacefully fell asleep in the Lord in the year 596, having toiled as a stylite for sixty-eight years.
After death, the saint worked miracles just as he had when alive. He healed the blind, the lame and the leprous, saving many from wild beasts, casting out devils and raising the dead.

Св. Викентий е роден в Галия и бил брат на св. Луп епископ Труаски, който пък бил спътник на св. Герман Оксерски в мисията им срещу Пелагиевата ерес по Британските острови.
По предание св. Герман бил до някаква възраст войник, след което оставил света и станал монах, като по някое време се преместил на остров Лерини, където бил ръкоположен в свещенство. Известен е предимно със своята „Паметна книга”, която написал като споменик, за да се подпомага в разпознаването на истинните учения на Църквата от еретическите лъжеучения. Пълното заглавие на книгата е: Паметна книга за древността и всеобщността на Съборната вяра против безбожните нововъведения на всички еретици (Commonitorium Tractatus pro Catholicae Fidei Antiquitate et Universitate Adversus Profanas Omnium Haereticorum Novitates)
Най-известните му думи, цитирани и от всички богослови, които пишат за правилното тълкувание на Писанието и за разпознаване истинското учение на Църквата са, че трябва да полагаме „всички усилия да се държим към онова, в което навсякъде, в което винаги и в което от всички се е вярвало.” Самата „Паметна книга” по собственото свидетелство на св. Викентий на последните й страници е завършена три години след Третия вселенски събор в Ефес (около 434). В нея освен изреждането и разясненията му по лъжеученията на древните еретици, той също се обявява и на страната на Събора и против осъденото на него лъжеучение на Несторий. Понеже пише след смъртта на бл. Августин, а навярно и понеже споделя църковното мнение за него като велик учител на християнското благочестие, в паметната си книга (гл.26) св. Викентий се изказва накратко против виждането му за предопределението, но не споменава бл. Августин по име.
"Паметната книга” най-вероятно не е била писана на самият остров Лерини, тъй като той се описва като почти необитаем по това време, но след като прекарва последните години от живота си там, св. Викентий почива в мир на острова (около 445 г.) и затова носи пълното прозвище св. Викентий Лерински.

петък, 23 май 2008 г.

преподобни Михаил, епископ Синадски

Свети Михаил, епископ Синадски, чиято памет се чества днес, носещ едно и също име с архангела на небесните сили, водел и ангелски живот, украсен с девствена чистота и всякакви добродетели. Още от най-ранна възраст бил посветен на Бога, а в юношеските си години приел монашество и се показал достоен служител на Бога, подвизавайки се заедно със свети Теофилакт, епископ Никомидийски, при патриаршеството на свети Тарасий, от когото двамата били изпратени в манастир, намиращ се на брега на Черно море. Подвизавайки се тук в монашески трудове, двамата светци твърде много преуспели в добродетелите, и молитвите им имали голяма сила пред Бога.
Веднъж по време на жътва, когато жегата била непоносима, и от недостиг на вода на това място мнозина изнемогнали от жажда, светците се помолили на Бога и по молитвите им станало така, че празният меден съд се напълнил с вода в достатъчно количество. Така Господ изпълнява волята и молитвите на почитащите Го и приклонява ухото Си към молитвите им. Това чудо напомняло станалото някога чудо в пустинята, когато за изнемогващия от жажда Израил Бог извел вода от камък, и другото - когато заради Самсон (израилски съдия), умиращ от жажда, Бог направил от изсъхналата кост от магарешка челюст да потече извор с жива вода.
След това светейшият патриарх Тарасий, виждайки добродетелния живот на тези преподобни отци, сияещи като звезди на небето, ги признал за достойни за високия архиерейски сан. Блажения Теофилакт посветил в сан митрополит на Никомидия, а свети Михаил посветил за епископ на град Синад, и те двамата пасели Христовото стадо, давайки с живота си добър пример на паството си.
Когато светейшият патриарх Тарасий отишъл от земния живот при Господа, а след него приел престола на Константинополската църква свети Никифор, отново се надигнала бурята на икoноборческата ерес, която вече била осъдена на Седмия вселенски събор на светите отци. Нечестивият император Лъв Арменец, заразил се с тази ерес, предприел гонение срещу Христовата Църква, отричайки почитането на светите икони и наричайки ги идоли, а покланящите им се предавал на мъчения и смърт. Преди всичко той изгонил светейшия патриарх Никифор, а също и другите православни архиереи от престолите им, а вместо тях назначил свои единомишленици - еретици - и на светите места се въдворила мерзостта на запустението.
По това време свети Михаил се показал ревностен защитник на православието и изобличител на еретическото нечестие. Укрепяван и умъдряван от благодатта на Светия Дух, той се противопоставял на еретиците и затварял устата им, порицаващи светите икони. Нечестивият цар Лъв, не понасяйки изобличенията на светеца, дръзновено порицаващ еретическото му заблуждение, предал Христовия светител на мъчения. Светецът, без да се страхува от мъките, мъжествено отстоявал своите убеждения и казал на императора: - Аз почитам светите икони на моя Спасител Иисуса Христа и на Пречистата Дева, Неговата Майка, както и на другите светии, и им се покланям; а твоето разпореждане смятам за невъзможно да изпълня.
Посраменият Лъв, изпълнил се с гняв, осъдил Христовия изповедник на изгнание.
Гонен от едно място на друго, светецът понесъл много горчиви скърби и неприятности, докато не достигнал небесната обител и не получил вечния покой. Така завършил праведния си живот, украсен с двоен венец - причислен към архиереите като архиерей, и към мъчениците като мъченик, за слава на Христа, нашия Бог.

Υπήρξε στα χρόνια του βασιλιά Λέοντος του Αρμενίου (814 μ.Χ). Μοναχογιός πλουσίων γονέων ό Μιχαήλ, από τα Σύναδα της Φρυγίας, σπούδασε τα θεολογικά γράμματα και έπειτα πήγε στην Κωνσταντινούπολη. Εκεί συνδέθηκε με έναν άγιο άνθρωπο, το Θεοφύλακτο. Και οι δύο μαζί κατοίκησαν σε ένα μοναστήρι στον Εύξεινο Πόντο, πού είχε Ιδρύσει ό Πατριάρχης Ταράσιος, ό όποιος είδε το θείο φωτισμό και την αγία ζωή των δύο ανδρών και τους χειροτόνησε Ιερείς. Έπειτα, τον μεν Θεοφύλακτο έκανε επίσκοπο Νικομήδειας, τον δε Μιχαήλ επίσκοπο Συνάδων. Στη νέα του θέση, ό Μιχαήλ έλαμψε πνευματικά σαν ύπέρλαμπρη πόλη επί του όρους κειμένη. Δυναμικός μαχητής της πίστης, δίδασκε τακτικά το θείο λόγο. Υπεράσπιζε άγρυπνα το ορθό δόγμα από τις αιρετικές διδασκαλίες και διακρίθηκε για τα φιλάνθρωπο αισθήματα του, συντρέχοντας τους φτωχούς και ασθενείς του ποιμνίου του. Όταν ό αυτοκράτωρ Λέων ό Αρμένιος κήρυξε διωγμό ενάντια στις Ιερές εικόνες, ό Μιχαήλ αντιτάχθηκε με θάρρος σ' αυτή την προκλητική ενέργεια του αυτοκράτορα. Άλλα ό Λέων με θρασύτητα τον έκλεισε σε ένα φρούριο, πού ονομαζόταν Ευδοκίας. Άλλα επειδή ό Μιχαήλ δεν έπαυε να διδάσκει την αλήθεια, τον περιέφερε από φυλακή σε φυλακή, με αποτέλεσμα από τίς κακουχίες να παραδώσει το πνεύμα του "ως καλός στρατιώτης Ιησού Χριστού". (Την κάρα του Αγίου Μιχαήλ αποθησαυρίζει ή Ί. Μονή Μεγίστης Λαύρας στο Άγιον Όρος, πού της παραχωρήθηκε με χρυσόβουλο από τους βασιλείς Βασίλειο και Κωνσταντίνο).

From his youth saint Michael the Confessor longed for the monastic life and was sent by Patriarch Tarasius (784-806) to a monastery on the coast of the Black Sea. St Theophylactus, the future Bishop of Nicomedia also entered the monastery together with him.
At the monastery both monks engaged in spiritual struggles and were soon glorified by gifts from the Lord. Once, during a harvest, when the people were weakened by thirst, an empty metal vessel was filled with water by the prayer of the monks.
Patriarch Tarasius consecrated St Michael as bishop of the city of Synada. Through his holy life and wisdom, St Michael won the love of believers, and the notice of the emperors Nicephorus I (802-811) and Michael I Rangabe (811-813). St Michael was present at the Seventh Ecumenical Council at Nicea in 787. When the Iconoclast heretic Leo the Armenian (813-820) assumed the throne, he began to expel Orthodox hierarchs from their Sees, appointing heretics in their place.
St Michael defended Orthodoxy, bravely opposing the heretics and denouncing their error. Leo the Armenian brought St Michael to trial, but not fearing torture he answered resolutely, "I venerate the holy icons of my Savior Jesus Christ and the All-Pure Virgin, His Mother, and all the saints, and it is to them I bow down. I shall not obey your decrees to remove icons from churches."
Leo then banished St Michael to the city of Eudokiada, where the confessor died about the year 821. The head of St Michael is preserved in the Great Lavra of St Athanasius on Mount Athos, and part of the relics are at the Iveron monastery.

четвъртък, 22 май 2008 г.

Възпоменание на Втория Вселенски събор

Като Глава и Основател на войнстващата Църква на земята, Господ Иисус Христос е оставил велико обещание, вселяващо мъжество в сърцата на верните негови последователи: "Ще съградя Църквата Си" - изрекъл Той - и портите адови няма да й надделеят". Но това радостно обещание съдържа и пророческо предсказание за това печално явление в живота на Църквата Христова на земята, че тя трябва да премине в борба с тъмните адски сили, които непрестанно, в един или друг образ се опитват да рушат непоклатната твърдина, въздигната от Господа сред бурните вълнения на световното зло.
Първите три века от своето съществуване Църквата претърпяла гонение, отначало от страна на иудеите, а после и на езичниците, което било особено яростно; най-добрите синове на Църквата претърпели мъчение и дори смърт заради изповядване на Името Христово. Тогава на някои места от гръко-римската империя се пролели потоци християнска кръв, но силата на външното оръжие не могла да победи вътрешната сила на духа и езическият меч накрая бил принуден да падне пред смирения знак на Кръста Христов, когато в началото на IV век на гръко-римския трон се възцарил християнски император, светият равноапостолен Константин Велики. С неговото възцаряване се прекратила самата възможност за гонение, но не и действащата вражеска сила на дявола. Като не успял да победи Църквата отвън, той се опитал да я победи отвътре, възбуждайки арианската ерес, унищожаваща Лицето на Основателя на Църквата - Иисуса Христа.
Никейският Символ, разкриващ православното учение за Божеството на Второто Лице на Пресвета Троица, Господ Иисус Христос, и осъждащ като ерес арианските мъдрувания, не поставил край на църковния смут. В средата на IV век арианстващите епископи постигнали почти пълна външна победа над своите противници, обединени под свещените хоругви на Никейския Символ. Знамето на православната вяра отначало държал свети Атанасий Велики, а след смъртта на александрийския епископ тя преминала в ръцете на великия Кесарийски епископ, свети Василий; около тези двама светители на православната Църква се обединили оставащите й верни епископи. Борбата между православни и ариани се възобновила след Първия Вселенски събор и се съсредоточила първоначално върху решението на отците по въпроса за Божествеността на Христа Спасителя, но с течение на времето предизвикала появата на друга, нова ерес, свързана с имената на Аполинарий и Македоний.
Аполинарий, епископ Лаодикийски, се издигнал измежду редовете на православните. Като не се ограничил с отричането на арианството относно учението за Сина Божий, Аполинарий се стремял да утвърди противоположна на арианската позиция и неговият стремеж довел до ерес. Така в противоположност на особеното твърдение на арианите за Сина Божий като тварно същество, признаващи Му всецяло човешката природа, Аполинарий унищожил в своята позиция човешката Личност в Господа Иисуса. От психологическа гледна точка му се сторило невероятно учението на Никейския Символ, според който в Христа се съединили съвършено Божество и съвършено човечество; той разсъждавал, че две същности, всяка от които съхраняваща своите свойства, никога не могат да се съединят в едно. Немислима му се сторила идеята за Богочовечеството и от догматическа страна: с пълнотата на човечеството е свързан грехът; ако мислим, че грехът в човешката природа на Христа е възможност, то делото на Изкуплението за Него вече става немислимо. Затова Аполинарий учел, че възприемайки при въплъщението човешка душа и тяло, Христос не възприел отличителната част на човешкото естество - човешкия дух, който като последна необходимост предполага свобода на волята, а с нея и наклонност към грях. Аполинарий смятал, че човешкият дух в Христа бил заменен с Божествения Логос, господстващ над злите влечения на неразумната душа.
Скоро след Първия Вселенски събор арианите внесли в своите символи и учение за Третото Лице на Пресветата Троица - Светия Дух - в пълно съответствие с развитието на арианското учение за Сина Божий, описващо Светия Дух като Ипостас разделена, "отчуждена, неприобщена" с Отца и Сина.
С течение на времето из средите на полуарианите по въпроса за Третото Лице се отделила особена партия, Македонианската, получила името си от Константинополския епископ Македоний (355-359 г.). Тази партия, почитайки Светия Дух, Третото Лице на Пресвета Троица, само отчасти, Го отличавала по същество от Първите Две Лица и Го признавала за творение, а не за Бог. Въобще относно учението за Светия Дух в IV век, както сред арианите, така и сред православните, съществувало крайно разединение в мненията, което свети Григорий Богослов изразява чрез следния образ:
"Що се отнася до мъдреците на нашето време, то едни Го почитат (Светия Дух) като действие; други като твар; едни като Бог, а други не се решават да кажат за Него нито едното, нито другото - от уважение, както те твърдят, към Писанието, което нищо не изразявало ясно; затова и те нито почитат, нито безчестят Духа Светаго, а остават към Него някак с половинчато, направо казано, жалко разположение. Даже и от признаващите Го за Бог, едни са благочестиви само в сърцето си, а други се осмеляват да изразят своето благочестие с думи. Но чувал съм и за други, още по-мъдри в преценката си за Божеството, които макар и като нас да изповядват Пресвета Троица, разделят Лицата, като Първото почитат поради Неговата безпределност по същност и по сила (Отца); Второто Лице, като безпределно по сила (Сина), а Третото Лице - като ограничено и в едното, и в другото (Духа)".
При това положение, преди свикването на Втория Вселенски събор на Църквата, отново бил поставен въпросът за Божествеността на Второто Лице на Пресвета Троица; и освен това, ереста на Аполинарий и ереста на Македоний възбудили нови въпроси от догматическо естество: първият - за Богочовечеството на Христа Спасителя, а вторият - за Светия Дух, Третата Ипостас на Пресвета Троица.

Вторият Вселенски събор бил свикан при император Теодосий Велики в 381 г. в Константинопол, с цел "да утвърди в цялата империя Никейското учение против всички ереси". На този Събор присъствали само източни епископи, числото на които било сто и петдесет. Сред отците на Събора били великите светители на онова време: Мелетий Антиохийски, Григорий Ниски, Кирил Иерусалимски, Григорий Богослов. Първото заседание на Събора преминало под председателството на Мелетий Антиохийски. В същото време, по желание на императора и народа, на празната Константинополска катедра на Събора бил избран свети Григорий Богослов. Скоро Мелетий починал и за председател на Събора бил избран новият епископ на столицата, Григорий Богослов. Първото дело на новия председател било внасяне на Събора на предложение за потушаване на отдавна развихрилия се Антиохийски разкол. Той предложил на отците на Събора да не избират приемник на починалия Мелетий, а изборът, според него, било необходимо да се отложи до кончината и на втория епископ Павлин, когато враждуващите партии при взаимно съгласие ще могат да си изберат епископ. Но Съборът отхвърлил предложението на председателя поради това, че между него и отците се получило охлаждане на отношенията; някои от епископите не дали съгласието си за избиране на свети Григорий Богослов за столичен епископ, като повдигнали въпроса за правилността на такъв избор, нарушаващ 15-ото правило на Първия Вселенски събор, запрещаващо преход на епископ от една катедра в друга. През юни 381 г., след прощална реч към отците на Събора, свети Григорий се оттеглил в Назиан. Мястото му, по избора на Събора, заел сенатор Нектарий, който бил все още оглашен; Нектарий веднага се кръстил и за няколко дни бил ръкоположен във всички свещенически степени до епископска включително, така че дори светителските одежди той носел върху белите одежди на новокръщението.
Догматическата дейност на Втория Вселенски събор намерила израз в съставяне на Символа, известен като Никео-Цариградски. Този Символ бил приет без изменение от цялата Православна Църква и съдържа вярното учение на Майката Църква за всеки православен християнин. До осмия член, тоест до излагането на учението за Светия Дух, Символът на II Вселенски събор представлява Никейският Символ, изменен и допълнен от отците заради отхвърлянето на онази ерес, която била причина за свикването на II Вселенски събор.
В учението за Бог Отец, след думата "Творец" присъединили и думите "на небето и земята". В учението за Сина Божий заменили израза: "из същността на Бога Отца", "Бог от Бога" с думите: "преди всички векове". Премахнали изречението "на небето и земята" и го заменили с "чрез Когото всичко е станало". В пространното учение за Сина Божий, съдържащо се в Символа от Никея, отците вмъкнали няколко слова, имащи за цел ясно да изразят православното учение за телесната природа на Богочовека, заради някои ереси; прибавените слова тук са означени с курсив: "заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и Се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана Човек; бе разпнат за нас при Понтия Пилата и страда и бе погребан и възкръсна в третия ден според Писанията; и възлезе на небесата; и седи отдясно на Отца и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край".
Никейският Символ бил изработен до (вярвам) "и в Духа Светаго". Вторият Вселенски събор го допълнил, като присъединил към него учението за Светия Дух; за Църквата; за Кръщението; за възкресението от мъртвите и живота в бъдещия век. Изложеното допълнено учение за тези истини на вярата съставляват съдържанието на 8, 9, 10, 11 и 12 членове на Никео-Цариградския символ.
Вторият Вселенски събор съставил четири правила. От каноничните правила особено важно значение имат две постановления:
1) запрещение на епископите на едни поместни църкви да се намесват в делата на други поместни църкви; и
2) предоставяне на епископа на Константинопол, наричан Новия Рим, първо място по чест след Римския епископ.

The Second Ecumenical Council was convened in the year 381 and consolidated the victory of Orthodoxy attained in the year 325 at the First Ecumenical Council.
During the difficult years which passed after the acceptance of the Nicene Symbol of Faith (Creed), the Arian heresy developed new offshoots. Under the guise of struggle against the Sabellian heresy, which taught about a blending of the Hypostatic Persons of the Father and the Son [as mere aspects or modalities within the Trinity], Macedonius began to employ the word "homoiousios" "of similar essence" [in contrast to the Orthodox teaching of "homoousios", "of the same essence"] regarding the essence of the Son and that of the Father.
This formula still presented a danger because Macedonius presented himself as a struggler against the Arians, who used the term "like the Father." Besides this, the Macedonians, being semi-Arians, depending on conditions and advantages of the moment, sometimes inclined towards Orthodoxy, sometimes towards Arianism. They blasphemed the Holy Spirit by suggesting that He was not "of the same essence" with the Father and the Son.
A second heretic, Aetius, introduced the concept "anomoion" ("different in essence." He said that the Father has a completely different essence from that of the Son. His disciple Eunomios taught a hierarchical subordination of the Son to the Father, and of the Holy Spirit to the Son. Everyone who came to him was rebaptized into the "death of Christ," denying Baptism in the Name of the Father and of the Son and of the Holy Spirit, which is commanded us by the Savior Himself (Mt. 28:19).
A third heresy arose from the teachings of Valentius and Ursacius at the Arimonian Council. They attempted to deceive the Orthodox bishops, proclaiming that the Son of God is from God, and is in the likeness of God the Father, and is not a created being as the Arians taught. The heretics did not wish to use the term "one in essence" in describing the relation of the Son to the Father, saying that the word "essence" is not found within the Holy Scripture. Besides these three main heresies, there were also many other false teachings. The heretic Apollinarios said, "The flesh of the Savior did not have a human soul or reason. The Word of God took the place of the absent soul; and Divinity remained dead for three days."
For dealing with these crafters of heresy, the holy Emperor Theodosius the Great (379-395) convened an Ecumenical Council at Constantinople, at which 150 bishops were present. Upon investigation by the holy Fathers it was proposed to affirm a Confession of Faith from a Roman Council, which holy Pope Damasus had sent to Bishop Paulinos of Antioch. After reading the document aloud, the holy Fathers rejected the false teaching of Macedonius, and unanimously affirmed the Apostolic teaching that the Holy Spirit is not a subordinate being, but is rather the Life-Creating Lord, Who proceeds from the Father, and is worshipped and glorified with the Father and the Son. In order to combat other heresies, of the Eunomians, Arians and Semi-Arians, the holy Fathers affirmed the Nicene Symbol of the Orthodox Faith.
In the Symbol (Creed), accepted by the First Ecumenical Council, the divine nature of the Holy Spirit was not addressed, since at that earlier time [in 325] heresies against the Holy Spirit had not become widespread. Therefore, the holy Fathers of the Second Ecumenical Council added to the Nicean Symbol its eighth, ninth, tenth, eleventh and twelfth sections. They definitively formulated and affirmed the Nicene-Constantinople Symbol of Faith, which is used even now by all the Orthodox Churches.
The Second Ecumenical Council also established the norms for ecclesiastical courts [Canon VI], and it decided to receive those repentant heretics who were properly baptized in the name of the Holy Trinity through Chrismation, but those baptized with a single immersion were to be received as pagans.

сряда, 21 май 2008 г.

Св. равноапостоли Константин и царица Елена

По времето, когато езическият свят, въоръжавайки се против християнството с огън и меч, в края на III и началото на IV столетие замислял напълно да изтрие от лицето на земята самото име християнин, Божият Промисъл приготвил за Христовата Църква, сред самите императори - гонители на християнството, царствен покровител в лицето на Константин - цар, който още приживе получил името, утвърдило се в християнската история, - Равноапостолен, а в световната история - Велики.
Роден в 274 г. от родители, които, макар и не християни, покровителствали християнството, Константин от дете странял от езическите суеверия и се приближавал към Христа, истинния Бог. Сама Божията десница постепенно го подготвяла и по най-различни начини го очиствала, като избран съсъд на Божията слава.
Младите си години Константин трябвало да прекара не сред семейството си, а при двора на Диоклетиан в Никомидия, където бил взет почти като заложник, макар и почетен, за осигуряване верността на неговия баща Константин към по-старшия император Диоклетиан.
По това време се разгоряло най-ужасното гонение срещу Христовата Църква, надминаващо всички други гонения и със злобата на гонителите, и с разнообразието на мъченията, и с числеността на мъчениците, и с тържеството, победното тържество на Христовата вяра над езическите козни. Константин, поставен от Божия Промисъл до самото огнище на езическата злоба, не можел да не види напразността на усилията й да победи непобедимото - непосредствено, с очите си той съзерцавал силата Божия, проявяваща се в немощ и покоряваща всичко на себе си. Във всеки изповедник християнин, във всеки мъченически подвиг пред погледа на Константин се явявал свидетел на правотата на Христовата вяра, на превъзходството й над езичеството, на Божествения й произход. И Константин запазил в душата си залога на доброто, посят в детството - съхранил чистотата на сърцето и уважението към Божия закон, макар да се движел сред развратена среда. Но тази отчужденост на Константин от гнилата придворна среда, любознателният му ум и духовната му благоустроеност, скрита от скромността, естествено възбуждали срещу него злобата на заобикалящите го царедворци; а величествената му, красива осанка, високият ръст и забележителната му физическа сила, привличащи към него погледите на народа и предизвикващи разположението на цялата войска, били причина за завистта на мнозина, и особено на цезаря Галерий, който замислял да го погуби и даже съставил заговор, за да не допусне Константин до царското достойнство, на което имал право по рождение.
Животът на Константин бил изложен на опасност, но ръката на Промисъла спасила своя избраник и му дарила това, което искала да му отнеме необузданата, коварна завист. Константин заминал за Галия при баща си, когото заварил вече на смъртно легло, и който скоро починал.
След смъртта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила (в 306 г.) за император на Галия и Британия Константин, който тогава бил почти на тридесет и две години, като любим син на уважавания от всички кесар. Под живите впечатления от ужасните гонения на християните на изток, Константин, след като наследил властта от баща си, сметнал за свое първо дело да потвърди всичките му разпореждания в полза на християните - обявил свобода на изповядването на християнството в своите области. Така се приближил часът на победата на Христовата вяра над езическото суеверие. Императорите Диоклетиан и Максимиан, уморени от собствената си злоба срещу непоколебимите страдалци за светата истина, решили да търсят покой за себе си в отстраняването от царските престоли; но отказът им от властта, не давайки мир на самите свирепи гонители, послужил и като повод за обществени неуредици. Галерий, възцарил се на Изток вместо Диоклетиан и недоволен от възцаряването на Константин на северозапад, не го признал за император, а признал Север, който управлявал Италия и Африка; междувременно в Италия за император бил провъзгласен Максенций, син на Максимиан. Поддържайки Север, Галерий излязъл на война срещу Максенций, който търсел защита при баща си - последният отново бил приел управлението. Север се предал на Максимиан и бил умъртвен. Тогава Галерии провъзгласил за император своя пълководец Ликиний, а армията поверил на цезаря Максимин. Така се оказало, че в Римската империя царували шестима императори едновременно и всички те враждували помежду си.
По отношение на християните, по примера на баща си, той се придържал към политика на мир, защото ги ценял като усърдни и верни поданици. Константин разбирал, че християнството е велика сила, можеща да пресъздаде света. При това той още не бил християнин; при всичкото си дълбоко уважение към Христовите раби, не можел с лекота, без вътрешна борба, да се откаже от староезическите завети. И само стеклите се страшни и трудни обстоятелства го разположили открито да се преклони пред величието на "Разпнатия Бог", Който по дивен начин го извел от състоянието на колебливост и го утвърдил в решението му да стане християнин.
След Галерий, починал (311 г.) от тежка болест, и Максимин - управителя на Сирия - завършил живота си с позорна смърт - самоубийство, в Източната половина на империята останал владетел единствено Ликиний, който след това се оженил за сестрата на Константин. А в западната половина - в Италийската област, след повторното царуване на Максимиан, отново се възцарил Максенций, противно на желанието на римския народ. Константин го признал за цар и даже изпратил при него мирна делегация. Но Максенций не само не пожелал да има мирни отношения с Константин, но даже не поискал да го нарича цар, желаейки единствен да бъде цар над всички земи и страни на Римската област. Укрепил се на престола, той проявил цялата им пълнота присъщата си коварна жестокост и користолюбие не само по отношение на християните, но и към единоверците си езичници. Като прелъстил, при възцаряването си, нужните му хора с дарове и обещания, той започнал да преследва и измъчва почетните сенатори, разграбвайки имуществото им, похищавайки жените и дъщерите им за задоволяване на животинските си страсти, а също и страстите на любимците си. И той бил непоносим и омерзителен за целия Рим, поради жестокостта си и скверния си живот.
Римляните, страдайки под тежкото му иго, се решили тайно да търсят защита при Константин, молейки го да дойде и да ги избави от мъчителя. По този повод Константин преди всичко изпратил писмо до Максенций, с което добронамерено го убеждавал да прекрати насилническите действия. Но Максенций не само не приел неговия добър съвет и не се изправил, но още повече се озлобил. Ожесточението му стигнало дотам, че започнал да се готви за война срещу Константин.
Като чул за това, Константин в 312 г. се решил да предприеме военен поход срещу Римския император. Походът, предприет от Константин за освобождаване на Рим от жестокия тиранин, не вразумил последния. Злочестивият Максенций, като принесъл обилни жертви на боговете с тържествени церемонии, като изслушал предсказанията на гадателите по вътрешностите на бременни жени, с многочислена войска излязъл срещу Константин, но не успял да предотврати достойното възмездие за нечестието си. Закрилян от спасителното знамение на Кръста, след три сблъсъка с противника Константин се приближил към самия вечен град и тук му нанесъл решителното поражение. Максенций, спасявайки се с бягство през река Тибър, загинал при разрушаването на моста, както древният фараон със своите избрани конници в морската дълбочина. Победителят тържествено влязъл в Рим и бил посрещнат от народа с голяма радост.
Като станал по такъв начин владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с указ (313 г.) обявил на подвластните му народи пълна веротърпимост: на езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитане, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог.
Но в същото време, когато на Запад християните благоденствали под управлението на Константин, съвсем различно било на Изток, където царувал Ликиний: възпитан при двора на Диоклетиан, пълководец при Галерий, той, достигнал цезарско достойнство, в душата си ненавиждал християните. Като се сродил с Константин, Ликиний на първо време не се решавал да се противопостави на своя могъщ шурей - даже подписал издадения от него указ (Миланския) за веротърпимостта; но скоро след смъртта на император Максимин, пълновластен владетел на целия Изток, започнал да притеснява и унижава християните.
Отношенията на Ликиний с Константин не били, а и не могли да бъдат, приятелски. Ликиний проявявал коварство и двоедушие в тях; той уверявал Константин, че му е приятел, а тайно в себе си го ненавиждал, стараел се да му причинява всякакво зло; козните не му се удавали и неведнъж между тях започвали раздори, завършващи с войни. Константин оставал победител, но измамен от лъжливите уверения на зетя, сключвал мир. Но с течение на времето отношенията между императорите придобивали все по-изострен характер. Угнетяваните поданици на Ликиний и гонените от него християни не виждали края на страданията си. Накрая Ликиний престанал да скрива замислите си против Константин и влязъл в открита борба. В 323 г. между тях се разгоряла жестока война. Тази война трябвало окончателно да реши съдбата на християнството в Римската империя, обхващаща "цялата вселена".
Езическите жреци и гадатели предвещавали победа на Ликиний, но Бог я дарил на Константин. Ликиний се покорил, а след време бил умъртвен в Солун, тъй като, предавайки се на победителя, съставил заговор против Константин. В 323 г. Константин станал единодържавен управител на цялата Римска империя.

След като станал самодържавен владетел на цялата Римска империя и обявил веротърпимост "по цялата земя", Константин обаче не бил "топлохладен" в царския си живот. Отказал се от езичеството и застанал начело на християнското общество, той виждал в християните важна опора на империята, основен залог за могъществото и преуспяването на държавата, която, според неговата мисъл, трябва да прокарва път към към свободното, без насилие, установяване на Царството Божие на земята, - да посочва и дава средства за възпитанието и усъвършенстването на човешкия род в Христовия дух. Константин, като явен покровител на християнството, не бил много обичан в Рим, където още оставали много езически обичаи и нрави. И сам той не обичал Рим с неговия Пантеон, където, така да се каже механично, били събрани езическите богове на всички покорени народи, и рядко и неохотно посещавал старата столица. На Константин се харесало положението на Византия, на древния неголям град на бреговете на Босфора, ознаменуван с морската победа над Ликиний, и той го избрал и го направил столица на империята; той сам с тържествено шествие отбелязал границите на новия град и започнал да строи великолепни здания. Просторни дворци, бани, театри украсили столицата; тя се изпълнила със съкровища на изкуството, донесени от Гърция, Италия и Азия. Но в нея вече не се строели храмове, посветени на езическите богове, и вместо Колизеума, където ставали битките на гладиаторите, бил устроен цирк за конни състезания. Главно украшение на новия град били храмовете, посветени на истинния Бог, в устройването на които живо участие вземал сам царственият покровител на християните. Новата християнска столица, получила името си от името на своя основател - "град на цар Константин", Константинопол, заемаща средно положение между предишните столици на империите - Рим и Никомидия, както някога Йерусалим - "града на цар Давид", непринадлежащ собствено на нито едно израилско коляно, по своето благоприятно географско положение; и поверена на покровителството на Божията Майка, бързо процъфтяла и затъмнила славата и величието не само на пищната Никомидия, но и на самия велик Рим.
Благоговеейки пред знамението на Кръста, Константин пожелал да прослави самото живоносно Дърво, на което се е разпънал Царят и Богът. Но като воин пролял много кръв, той смятал себе си за недостоен да извърши това лично. Това благочестиво намерение на императора изпълнила неговата равночестна майка, царица Елена, която той изпратил в Йерусалим, като й дал пълномощия и богати дарове. Елена, както разказва Евсевий, тази старица с юношеска бързина се устремила на Изток, за да извърши достойно поклонение на стъпките на Господа - по думите на пророка, "на мястото, където са стояли нозете Му". В свещената страна, ознаменувана с дивни събития, където всичко напомня за "великата Тайна на благочестието - явяването на Бога в плът", нагледно се проявило величието на смирената душа на царствената старица; там света Елена не се обличала в подобаващите на сана й одежди, а в най-скромна дреха се движела сред народната тълпа, стараейки се да не бъде узната, раздавала щедра милостиня; подражавайки на Господа Иисуса, тя в дълбокото си смирение стигала дотам, че в дома си събирала девственици, гощавала ги и сама им служела на трапезата като проста слугиня. Примерът на искреното благочестие на царицата правел дълбоко впечатление не само на вярващите в Христа, но и на невярващите. Пребиваването на царицата майка в "люлката на християнството" се ознаменувало и с изпълнението на предначертанията на нейния царствен син. Всички места в Палестина, осветени от евангелските събития, отдавна вече били опустошени. Езичниците, поради ненавист към християнството, се постарали да заличат и самия спомен за тях. Най-скъпото място за вярващото християнско сърце - пещерата на Господния гроб - била засипана със смет и по този начин скрита от благоговейните погледи; нещо повече, като насмешка над "Разпнатия Бог" и Неговите почитатели, на хълма, насипан върху самата пещера, било построено капище на "сладострастния демон на любовта" (Венера). По указание на Елена идолските капища, поставени на свещени за християните места, били разрушени и на тяхно място били построени свети храмове. Така били построени прекрасни църкви, по желание и със средства на царицата, във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, на Елеонската планина - мястото на Възнесение Господне; с храмове били украсени Гетсимания - мястото на успението на Пресвета Богородица, мястото на явяването на Бог на Авраам до Мамрийския дъб.
Но най-главната грижа на царствената старица била да осъществи мисълта на нейния велик син, да намери самото това Дърво, на което бил разпнат Спасителят на света. Мястото, където бил скрит Господният Кръст, било неизвестно; за намирането му благочестивата Елена от своя страна използвала всички средства и царското си влияние. Това било първото Въздвижение на честния и животворящ Кръст; то се извършило в 326 г. След това светият Кръст бил положен в сребърен ковчег за съхранение; на Велики петък той бил изнасян на Голгота (в наскоро построения храм, където се съхранявал) за поклонение. Но света Елена, напускайки Йерусалим, взела частица от живоносното Дърво, като дар за своя син Константин. Недълго след това блажената царица майка починала и била честно погребана.
По време на своето управление Константин се решил да свика Вселенски Събор. Според царя, този Събор, "обявявайки се против главния враг", смущаващ тогава мира на Църквата, хулната арианска ерес, трябвало да разгледа и други въпроси и да даде отговори - определения по устройването на вътрешния живот на християните. Властта на Царя определила Вселенският Събор да се състои в град Никея. Той бил открит през юни 325 година в палатата на царския дворец и на него окончателно било осъдено арианството.
След това Константин живял повече от десет години и през цялото време на своето царуване с неизменна вярност се държал към Никейското изповядване на вярата и ревностно се стараел да утвърждава духа на християнското благочестие в своето царство, представлявайки пример, достоен за подражание. Последните години и особено дни на цар Константин били достоен завършек на неговото християнско благочестиво устроение.
Мисълта за смъртта станала за Константин предмет на напрегнат размисъл още щом започнал да чувства отслабване на физическите си сили. В 337 година Константин за последен път тържествено отпразнувал Пасха в Константинопол и скоро се разболял. Предчувствайки близката си смърт, той изцяло се отдал на свети упражнения: често прекланяйки колене, ревностно изливал горещи молитви пред Бога; по съвета на лекарите по това време той се преселил в град Елеонопол, за да се лекува там с топли вани. Но Константин до този момент не бил кръстен! От млада възраст носещ в сърцето си Христа, отдавна станал християнин в душата си, той отлагал своето кръщение поради смиреното съзнание за своята греховност, желаейки с подвига на целия си живот да се подготви за това. При това в душата си имал искреното желание да се кръсти във водите на река Йордан. Като не получил облекчение в Елеонопол и чувствайки крайното отпадане на телесните си сили, Константин отишъл в Никомидия и тук, като извикал епископите, ги молел да го удостоят със свето кръщение.
Великият и равноапостолен Константин починал, завещавайки царството на тримата си синове, в самия ден на Петдесетница в 337 година, в тридесет и втората година от царуването си, на шестдесет и пет годишна възраст. С голяма тържественост тялото му било пренесено в създадения от него град Константинопол и положено съгласно неговия завет в църквата на светите Апостоли в гробницата, приготвена от самия него. Амин.