четвъртък, 31 юли 2008 г.

св. праведни Евдоким

Св. Евдоким се родил в Кападокия от благочестиви родители – Василий и Евдокия. Във времето на цар Теофил той бил млад офицер във войската. Но и като военен полагал голям труд да живее по евангелските заповеди. Бил непорочен, милосърден, избягвал всякакви суетни развлечения и празнословия. Сред шума и светската суета бил като крин сред тръни и като злато сред огън.
Заради неговите необикновени добродетели царят го назначил за кападокийски воевода. На тая висока служба Евдоким се стараел да бъде справедлив пред всички. Но по Божия промисъл се поминал рано, на 33 години.
Неговите мощи се показали целебни. Люде умопобъркани и болни оздравявали чрез допиране до неговия гроб. След 18 месеца от смъртта му майката на Евдоким отворила неговия гроб и намерила тялото му като живо – цяло, без никакъв белег на разложение. По-късно мощите на праведника били пренесени в Цариград и поставени в новата църква "Св. Богородица", построена от неговите родители. При гроба на св. праведни Евдоким се извършвали такива чудеса, че за вписането им, както говори съставителят на житието му, "няма да стигне ни време, ни думи, ни ръце." Самата пръст взета от гроба на св. Евдоким, изцерявала болни.

сряда, 30 юли 2008 г.

свв. апостоли Сила, Силуан, Крискент, Епенет и Андроник

Свети Сила бил ученик и най-близък сътрудник на свети апостол Павел, с когото заедно проповядвал словото Божие и претърпял много страдания, рани и затваряне в тъмница. За него се споменава в Деяния апостолски: "а Павел си избра Сила и тръгна..., та утвърдяваше църквите". По-късно той бил епископ в Коринт и след като немалко се потрудил в делото на проповядването на словото Божие и извършил много знамения и чудеса, починал в Господа.
Свети Силуан проповядвал словото Божие заедно със светите апостоли Петър и Павел. За него споменава свети апостол Петър в своето Съборно послание с такива думи: "Написах ви накратко по Силуана, верния брат". Също ­ и свети апостол Павел във Второто послание до коринтяните: "Син Божий, Иисус Христос, Когото проповядвахме помежду ви аз и Силуан". Апостол Силуан бил епископ в Солун, където, след като претърпял немалко беди по време на своите подвизи за утвърждаването на светата Христова вяра, отишъл при Подвигоположника Христа.
Свети Крискент, за когото свети апостол Павел споменава в своето Второ послание до Тимотей, бил епископ в Галатия, а после проповядвал Христа в Галия. Там, в град Виен, Крискент поставил за епископ своя ученик Захария и отново се върнал в Галатия, където умрял мъченически при царуването на Траян.

Свети Епенет, за когото споменава свети апостол Павел в Посланието до римляните, като казва: "Поздравете моя възлюбен Епенет, пръв повярвал в Христа в Ахаия", бил епископ в Картаген.
Свети Андроник, за когото свети апостол Павел споменава в същото послание до римляните, като казва: "Поздравете Андроника" и го нарича свой сродник и съзатворник, един от най-чутовните апостоли, който по-рано от него е повярвал в Христа, бил епископ в Панония. Починал в мир.

===

Flavius Josephus. The Wars Of The Jews, I,1-2
1.
1. AT the same time that Antiochus, who was called Epiphanes, had a quarrel with the sixth Ptolemy about his right to the whole country of Syria, a great sedition fell among the men of power in Judea, and they had a contention about obtaining the government; while each of those that were of dignity could not endure to be subject to their equals. However, Onias, one of the high priests, got the better, and cast the sons of Tobias out of the city; who fled to Antiochus, and besought him to make use of them for his leaders, and to make an expedition into Judea. The king being thereto disposed beforehand, complied with them, and came upon the Jews with a great army, and took their city by force, and slew a great multitude of those that favored Ptolemy, and sent out his soldiers to plunder them without mercy. He also spoiled the temple, and put a stop to the constant practice of offering a daily sacrifice of expiation for three years and six months. But Onias, the high priest, fled to Ptolemy, and received a place from him in the Nomus of Heliopolis, where he built a city resembling Jerusalem, and a temple that was like its temple (1) concerning which we shall speak more in its proper place hereafter.
2. Now Antiochus was not satisfied either with his unexpected taking the city, or with its pillage, or with the great slaughter he had made there; but being overcome with his violent passions, and remembering what he had suffered during the siege, he compelled the Jews to dissolve the laws of their country, and to keep their infants uncircumcised, and to sacrifice swine's flesh upon the altar; against which they all opposed themselves, and the most approved among them were put to death. Bacchides also, who was sent to keep the fortresses, having these wicked commands, joined to his own natural barbarity, indulged all sorts of the extremest wickedness, and tormented the worthiest of the inhabitants, man by man, and threatened their city every day with open destruction, till at length he provoked the poor sufferers by the extremity of his wicked doings to avenge themselves.
3. Accordingly Matthias, the son of Asamoneus, one of the priests who lived in a village called Modin, armed himself, together with his own family, which had five sons of his in it, and slew Bacchides with daggers; and thereupon, out of the fear of the many garrisons [of the enemy], he fled to the mountains; and so many of the people followed him, that he was encouraged to come down from the mountains, and to give battle to Antiochus's generals, when he beat them, and drove them out of Judea. So he came to the government by this his success, and became the prince of his own people by their own free consent, and then died, leaving the government to Judas, his eldest son.
4. Now Judas, supposing that Antiochus would not lie still, gathered an army out of his own countrymen, and was the first that made a league of friendship with the Romans, and drove Epiphanes out of the country when he had made a second expedition into it, and this by giving him a great defeat there; and when he was warmed by this great success, he made an assault upon the garrison that was in the city, for it had not been cut off hitherto; so he ejected them out of the upper city, and drove the soldiers into the lower, which part of the city was called the Citadel. He then got the temple under his power, and cleansed the whole place, and walled it round about, and made new vessels for sacred ministrations, and brought them into the temple, because the former vessels had been profaned. He also built another altar, and began to offer the sacrifices; and when the city had already received its sacred constitution again, Antiochus died; whose son Antiochus succeeded him in the kingdom, and in his hatred to the Jews also.

2.
1. WHEN Jonathan, who was Judas's brother, succeeded him, he behaved himself with great circumspection in other respects, with relation to his own people; and he corroborated his authority by preserving his friendship with the Romans. He also made a league with Antiochus the son. Yet was not all this sufficient for his security; for the tyrant Trypho, who was guardian to Antiochus's son, laid a plot against him; and besides that, endeavored to take off his friends, and caught Jonathan by a wile, as he was going to Ptolemais to Antiochus, with a few persons in his company, and put him in bonds, and then made an expedition against the Jews; but when he was afterward driven away by Simon, who was Jonathan's brother, and was enraged at his defeat, he put Jonathan to death.
2. However, Simon managed the public affairs after a courageous manner, and took Gazara, and Joppa, and Jamnia, which were cities in his neighborhood. He also got the garrison under, and demolished the citadel. He was afterward an auxiliary to Antiochus, against Trypho, whom he besieged in Dora, before he went on his expedition against the Medes; yet could not he make the king ashamed of his ambition, though he had assisted him in killing Trypho; for it was not long ere Antiochus sent Cendebeus his general with an army to lay waste Judea, and to subdue Simon; yet he, though he was now in years, conducted the war as if he were a much younger man. He also sent his sons with a band of strong men against Antiochus, while he took part of the army himself with him, and fell upon him from another quarter. He also laid a great many men in ambush in many places of the mountains, and was superior in all his attacks upon them; and when he had been conqueror after so glorious a manner, he was made high priest, and also freed the Jews from the dominion of the Macedonians, after one hundred and seventy years of the empire [of Seleucus].
3. This Simon also had a plot laid against him, and was slain at a feast by his son-in-law Ptolemy, who put his wife and two sons into prison, and sent some persons to kill John, who was also called Hyrcanus...
5. And now Antiochus was so angry at what he had suffered from Simon, that he made an expedition into Judea, and sat down before Jerusalem and besieged Hyrcanus; but Hyrcanus opened the sepulcher of David, who was the richest of all kings, and took thence about three thousand talents in money, and induced Antiochus, by the promise of three thousand talents, to raise the siege. Moreover, he was the first of the Jews that had money enough, and began to hire foreign auxiliaries also...
8. But then these successes of John and of his sons made them be envied, and occasioned a sedition in the country; and many there were who got together, and would not be at rest till they brake out into open war, in which war they were beaten. So John lived the rest of his life very happily, and administered the government after a most extraordinary manner, and this for thirty-three entire years together. He died, leaving five sons behind him. He was certainly a very happy man, and afforded no occasion to have any complaint made of fortune on his account. He it was who alone had three of the most desirable things in the world, - the government of his nation, and the high priesthood, and the gift of prophecy. For the Deity conversed with him, and he was not ignorant of any thing that was to come afterward; insomuch that he foresaw and foretold that his two eldest sons would not continue masters of the government; and it will highly deserve our narration to describe their catastrophe, and how far inferior these men were to their father in felicity.


Иосиф Флавий. Иудейская война. Перевод Я.Л. Чертка. "Орел", 1991. Репринт от Санкт-Петербург, 1900.
http://www.ccel.org/j/josephus/works/war-1.htm

вторник, 29 юли 2008 г.

св. свещеномъченик Висарион Смоленски. Св. мъченица Серафима.

При царуването на султан Мехмед IV през месец юли 1669 г., когато стана страшното и насилствено помохамеданчване на българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха в горите. Турците изгориха църквата "Св. апостоли Петър и Павел", митрополията и богословското училище. Всички книги и помагала унищожиха, а скъпоценностите разграбиха.
Турците поискаха да заловят Смоленския епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили прибежище и много българи от околните села.
Народът, като виждаше, че при него се намира духовният му водач се окуражи, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той запази от помохамеданчване околните на Райково села и самото Райково.
При помохамеданчването на Смолен и областта му турците избиха много мъже, жени и деца, които не склониха да приемат мохамеданската вяра. Много вдовици и малолетни сирачета от двата пола, които не можаха да избягат в Райково, бяха принудени да нощуват из горите, изнемощели от глад и безсъние. Много от тях бяха застигнати от турските орди и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само потъналият в невежество турчин. Тия мръсни дела не мога да ги опиша устата ми се схващат. Но ще настъпят светли дни и за това измъчено българско племе. Нека то знае до каква безнравственост е паднал завоевателят турчин и каква варварска религия е разпространявал.
Епископ Висарион Смоленски преживя в село Райково една година. Турците обаче търсеха сгодно време да го погубят, та да няма кой да поддържа борческия дух на българите, защото те бяха отпаднали духом от сполетялото ги зло. Помощ не идваше от никъде другаде и само епископ Висарион ги укрепваше във вярата и надеждата, че това зло ще мине и ще настъпят пак добри дни.
В ранното утро на 29 юли 1670 г. епископ Висарион Смоленски бе тръгнал, придружен от 10 души охранители, всички на коне и добре въоръжени, от Долно за Горно Езерово. Но ненадейно в долината се появи голяма въоръжена чета от турци. След тежък и кървав бой турците заловиха живи епископа и неговите охранители. Те ги обезоръжиха, вързаха им ръцете назад и бързо ги поведоха към Смолен, за да не би да ги застигне християнската чета, да ги освободи и люто да си отмъсти.
В Смолен по заповед на властта най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да приеме мохамеданството и по този начин да откупи живота си, понеже смятаха, че щом той се съгласи на това, много скоро и останалите българи християни безропотно ще последват примера му. Епископът отговори: "Човек, който има любов към божествената истина, е непоколебим във вярата си. Смъртта ми ще ме направи безсмъртен пред Бога."

Тогава турците го съблякоха и го оставиха съвсем гол и започнаха да щипят тялото му с нарочно приготвени клещи, като късаха парчета живо месо. Епископ Висарион изтърпя тия адски мъки, без да се уплаши и без да моли за милост. Кръвта ручеше от тялото на този истински мъченик. След това най-немилостиво го биха с железни пръчки, докато епископът склопи очи и падна в несвяст. След като го свестиха, турците го мушкаха с ножове и режеха късове от тялото му, сложиха на главата му нажежен ръжен и се гавреха с него. Но и това не им стигна. Поругаха го публично и го развеждаха гол из града за показ. Епископът понесе и тая гавра със смирение. Най-сетне един освирепял турчин излезе от тълпата и с остър нож го прободе в гърдите. Турците злобно се нахвърлиха върху него с камъни и обезобразиха тялото му.
Те заповядаха на охранителите на епископа да изкопаят гроб в една от градините, близо до хорището на Смолен, и там погребаха мощите му. Така на 29 юли 1670 г. умря мъченически Смоленският епископ Висарион.

Святая мученица Серафима дева, уроженка Антиохии, жила в Риме в царствование императора Адриана (117-138) у знатной римлянки Савины, которую святая обратила в христианство.
При начавшемся по приказу императора гонении на христиан правитель Берилл приказал привести на суд святую Серафиму. Желая получить от Господа мученический венец, она по первому требованию бесстрашно пошла к палачам. Ее сопровождала преданная Савина. Увидев знатную госпожу, Берилл сначала отпустил девицу, но через несколько дней вновь вызвал святую Серафиму и начал суд.
Правитель заставлял святую почтить языческих богов и принести им жертву, но она смело исповедовала свою веру в Единого Истинного Бога - Иисуса Христа. Тогда Берилл отдал ее на поругание двум бесстыдным юношам. Святая мученица просила Господа защитить ее. Вдруг началось землетрясение и юноши упали в полном расслаблении. На следующий день правителю стало известно, что его замысел не осуществился. Думая, что святая знает волшебство, Берилл попросил ее вернуть юношам здоровье и дар речи, чтобы они сами рассказали о чуде. Святая, помолившись Господу, приказала юношам встать, и они сразу поднялись и сказали судье, что Ангел Господень заслонил собой святую, запретив им подходить к ней. Жестокий правитель не поверил своим слугам и продолжал убеждать святую Серафиму принести жертву идолам. Но святая мученица осталась непреклонной даже тогда, когда ее палили горящими свечами и нещадно били палками. Безжалостного правителя постигла суровая кара: щепа от палки, которой избивали святую, попала ему в глаз, и через три дня мучитель ослеп. Бессильный перед непреклонностью христианки, судья приказал ее обезглавить. Савина с благоговением похоронила тело своей святой наставницы.

понеделник, 28 юли 2008 г.

свв. апостоли и дякони Прохор, Никанор, Тимон, Пармен и Николай

След Възнесението Господне и след слизането на Светия Дух над апостолите броят на вярващите в Йерусалим значително се увеличил. Затова, по съвета на апостолите, които пребивавали в това време в Йерусалим, били избрани седем мъже, изпълнени с Дух Светий и премъдрост (Деян. 6:5), за дяконско служение. Имената на тези мъже били следните: Стефан, Филип, Прохор, Никанор, Тимон, Пармен и Николай - антиохиец. За самото им избиране книгата "Деяния на светите апостоли" разказва така:
В тия дни, когато учениците се умножаваха, произлезе между елинистите (евреи из езическите страни) ропот против евреите, задето вдовиците им не били пригледвани при разпределяне всекидневните дажби. Тогава дванайсетте апостоли, като свикаха цялото множество ученици, казаха: не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите. Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Светии и с мъдрост, които ще поставим на тая служба; а ние постоянно ще пребъдваме в молитва и в служба на словото.
Това предложение се понрави на цялото множество; и избраха Стефана, мъж изпълнен с вяра и Дух Светий, Филипа и Прохора, Никанора и Тимона, Пармена и Николая, прозелит от Антиохия, които поставиха пред апостолите, а те, като се помолиха, възложиха ръце на тях. И тъй, словото Божие растеше, и броят на учениците се уголемяваше твърде много в Йерусалим; и голямо множество свещеници се покоряваха на вярата
. (Деян. 6:1-7).
От числото на всички тези избраници паметта на свети първомъченик Стефан се почита в двадесет и седмия ден на месец декември, паметта на свети Филип - в единадесетия ден на месец октомври, а паметта на останалите дякони, с изключение на Николай, не причислен към лика на светиите, светата Църква почита едновременно на днешния ден, независимо, че те починали в различни времена и на различни места, като проповядвали името Христово и запечатали проповедта си с мъченическа смърт.
Първоначално свети Прохор съпътствал светия върховен апостол Петър (още преди Успението на Божията Майка) заедно с останалите ученици. От апостол Петър свети Прохор бил поставен за епископ на Витинския град Никомидия, както повествува за това блаженият Симеон Метафраст в сказанието за житието и подвизите на свети апостол Петър (29 юни). След Успението на Божията Майка свети Прохор бил спътник и сътрудник на свети апостол Йоан Богослов. Заедно с него той преминал през много страни, като навсякъде приемал страдания от езичниците заради благовестието на името Христово. Заедно с Йоан Богослов свети Прохор бил заточен на остров Патмос. Тук той записвал всичко, което чул от свети Йоан Богослов, казано по откровение Божие. След това свети Прохор отново се потрудил в Никомидия, където бил пръв епископ. Тук той обръщал към Христа езичниците, като умножавал новосъбраната църква. Свети Прохор загинал мъченически, убит от езичниците заради благовестието на името Христово в град Антиохия. Не можем да твърдим с достоверност, че трябва да различаваме две лица с името Прохор.
(Може би Прохор - дяконът, и Прохор - спътникът на свети апостол и евангелист Йоан Богослов, са едно лице, както това приема свети Димитрий Ростовски).
Свети Никанор пострадал в същия ден, когато бил убит с камъни свети първомъченик Стефан. През това време било повдигнато жестоко гонение срещу Иерусалимската църква. Както първомъченик Стефан, така и свети Никанор бил умъртвен заедно с две хиляди души, повярвали в Христа. За начина на убиването му се споменава в канона, че той е бил като агне, принесено в жертва на Бога.
Свети Тимон бил поставен от светите апостоли за епископ на град Бостория, намиращ се в Арабия. Заради проповедта на Христовото име той пострадал много, както от иудеите, така и от езичниците. Накрая бил хвърлен в силно нагорещена пещ, но не пострадал никак от огъня, а излязъл от пещта невредим. Преданието на Римската църква добавя, че като излязъл от пещта, свети Тимон бил предаден на кръстна смърт.
Свети Пармен с усърдие извършвал служението, поръчано му от светите апостоли. Той умрял пред очите им, от техните ръце бил погребан и от тях оплакан. Някои обаче твърдят, че преди смъртта си той пострадал и бил украсен с мъченически венец.

неделя, 27 юли 2008 г.

Шеста неделя след Петдесетница. Св. великомъченик Пантелеймон

Св. великомъченик Пантелеймон се родил в гр. Никомидия. От детство още бил възпитан в християнската вяра понеже майка му била християнка. Тя обяснявала на детето заповедитe Господни и се стараела да му внуши отвращение към езичеството. Но, за съжаление, благочестивата майка умряла, когато Пантелеймон бил още дете. За невръстното сираче останал да се грижи баща му. Той обаче бил ревностен езичник и редовно водел сина си в идолския храм. Уроците на добрата майка скоро се изличили от паметта на детето.
Бащата на Панталеймон се наричал Евсторгий. Отначало той дал сина си в училище. След време го поверил на знаменития лекар Ефросин, за да изучи при него лекарското изкуство. Момъкът бил твърде умен и способен. Учителят така го обикнал, че го взимал навсякъде със себе си. С него посещавал и двореца, понеже Ефросин бил придворен лекар. Император Максимилиан обикнал красивия и учен момък и заповядал на Ефросин да го учи с най-голямо старание, понеже желае да вземе Пантелеймон по-късно при себе си. Под ръководството на славния учител момъкът с успех и бързо напредвал в науката и в скоро време надминал всички свои другари.
Всеки ден Пантелеймон отивал при своя учител. Пътят му минавал покрай една бедна къщичка, в която живеел престарял християнски свещеник на име Ермолай. С този свещеник живеели и някои други християни, криейки се от езичниците, понеже в това време християните били преследвани.
Неотдавна Никодимският епископ Антим бил завършил живота си с мъченическа смърт. Свещеник Ермолай обикнал Пантелеймон и Господ му вложил в сърцето благо желание да просвети момъка със светлината на истинската вяра.
Като станал християнин, Пантелеймон молил Бога, щото и баща му да разбере истината, понеже много обичал баща си и му било мъчно, че той е още езичник. Евтрогий, като го слушал, започнал да се колебае. Накрай милосърдния Господ и него просветлил със Своята благодат.
Пантелеймон станал вече известен лекар. Мнозина болни се обръщали към него за помощ. Веднъж довели при него един сляп, който му разказал, че всички лекари в града вече го били лекували, но никой не му помогнал, и ако той го излекува, ще му плати богато. Движим от Божия Дух, Пантелеймон казал на слепия: "Изцерение ще ти даде Бащата на светлината – истинския Бог, чрез мене, недостойния негов раб. А което ми обеща, раздай го на бедните!"
Като чул тия думи, Евсторгий казал на сина си: "Сине, не се залавяй за онова, което не можеш направи! Ти чуваш, че никой лекар не можал да изцери тоя слепец. Как ти се надяваш да успееш в това?"
- Ония лекари не могли да го изцерят – казал Пантелеймон, - но голяма разлика има между техните учители и моя Учител.
Евсторгий помислил, че той говори за учителя си Ефросин, затова му казал: "Аз съм чул, сине, че и учителят Ефросин е лекувал тоя слепец, но без успех".
Пантелеймон се прибилжил до слепеца, допрял се до очите му и казал: "В името на моя Господ Иисус Христос ти казвам: проблесни!" В същата минута очите на слепия се отворили и той прогледнал. Поразени от тая личба на Божията сила и благодат, и Евсторгий, и досегашния слепец повярвали в Господа...
- Кажи ми – попитал царят бившия слепец – как Пантелеймон ти върна зрението?...
След това царят заповядал да повикат при него Пантелеймон. Пантелеймон могъл лесно да се досети, каква участ го очаква...

За да докаже на царя лъжливостта на боговете, Пантелеймон предложил да донесат един безнадеждно болен и да повикат жреците те да молят своите богове да го изцерят. Езическите жреци напразно молили боговете за болния. Но когато Пантелеймон призовал над болния името на Господ Иисус Христос, той веднага оздравял.
Като видели това чудо, мнозина от присъстващите повярвали в Господа. Но благодатта Божия не се докоснала до сърцето на царя. Идолските жреци, озлобени против Пантелеймон, казали на Максимиан: "Ако той остане жив, мнозина ще прелъсти и ние ще бъдем осмени от християните. Заповядай смъртно да го накажат, господарю!"...
Царят видял, че с нищо не може да склони Пантелеймон да се отрече от Христа, и заповядал да го обезглавят. Светият мъченик тръгнал радостно на смърт, пеейки Давидовите псалми. Християните с благоговение погребали тялото му. Те описали живота и смъртта на мъченика и пратили на св. църкви повествованието, за да почитат вечно паметта на св. Пантелеймон. Това станало в 305 г.
В Светогорския руски манастир "Св. Пантелеймон" се пази част от мощите на св. Пантелеймон.

Св. Седмочисленици - славянските просветители, светите братя Кирил и Методий и техните ученици: Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий. Изгонени от Моравия, намерили прием в България. Проявили монашески подвизи и насаждали вяра и религиозна просвета сред народа през IX век.

Приема се, че равноапостолните просветители на славянските народи св. св. Кирил и Методий, когато се отправили към Моравия, взели със себе си от своято родина юношата Климент. От това заключаваме, че той се е родил в Солун или някъде в неговите околности.
Климент придружавал своите учители в Рим, където бил ръкоположен в свещенически сан от римския папа Адриан ІІ. След смъртта на св. Методий, архиепископ Моравски (†885 г.), немското духовенство изгонило из Моравия апостолите на славянската реч. Тогава св. Климент с някои свои събратя намерил добър прием в родната си България, която вече официално била приела християнството и имала нужда от учители на славянски език. Благоверният цар Борис–Михаил изпратил Климента (886 г.) в югозападната половина на своята обширна държава, в македонската област Кутмичевица с главни градове Девол и Охрид. Там той работил с голяма ревност между новопокръстените българи като учител и свещеник.

На събора в Преслав (893 г.) Климент бил избран за "пръв епископ на българския език". Като свещеник и епископ той неуморно работил 30 години (886-916 г.) за утвърждаване на християнската вяра сред своя народ. Денем той обучавал деца и юноши, а нощем се молел и пишел: превеждал книги от гръцки на български език; съставял проповеди за празници, които сам произнасял или неговите ученици ги прочитали пред новопокръстения български народ. Построил църкви и манастири. С молитвата си извършвал много чудеса.
Той опростил глаголицата и съставил буквите на тъй наречената славянска азбука "кирилица". Само в западната половина на тогавашна България св. Климент имал около 3500 ученици, които приемали свещен сан и постепенно измествали из България гръцкото духовенство с неговия непонятен за простия народ гръцки език. Като си приготвил предварително гроб в основания от него манастир "Св. Пантелеймон", св. Климент починал на 27 юли 916 година.

След смъртта му Господ го прославил с благодатни чудеса. Служба и жития на св. Климент са съставени от негови непосредствени ученици или от далечни наследници на епископската му катедра, като знаменитите охридски архиепископи Теофилакт (1094-1107 г.) и известният канонист Димитрий Хоматиян (1216-1234 г.).
Българската православна църква е възприела да празнува неговата памет и именния му ден – 25 ноември, а в деня на неговата смърт – 27 юли, тя чества паметта на всичките свети Седмочисленици: Кирил, Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий.

събота, 26 юли 2008 г.

св. преподобномъченица Параскева Римлянка. Св. Мойсей Угрин

Света преподобномъченица Параскева живяла в околностите на древния град Рим при управлението на император Антонин (римският император Антонин Пий, царувал от 138 до 161 г.). Тя била единствената дъщеря на родителите си и се упражнявала в изучаването на Свещеното Писание. Когато родителите й починали, тя раздала имуществото си на бедните, приела монашество и подражавайки на светите апостоли, започнала да обикаля и да проповядва за Христа, при което обърнала много езичници към истинската вяра.

Затова иудеите я наклеветили пред императора, който заповядал да я заведат при него и след като тя не обърнала внимание нито на убеждаванията, нито на заплахите, и не пожелала да се отрече от Христа, заповядал първо да надянат на главата й нажежен шлем, а след това да я хвърлят в меден котел, напълнен със силно кипящо масло и катран, но светата по чудесен начин останала невредима от всичко това и като извършила чудо, обърнала към вярата в Христа император Антонин и тези, които били с него.

Пусната след това на свобода, света Параскева се отправила от Рим към други градове и навсякъде проповядвала за Христа. Като пристигнала в един град, в който царувал някой си Асклипий, тя била заведена при него. Като се убедил, че тя няма да промени мислите си, царят заповядал да я отведат извън града при една живееща в пещера и хвърляща всички в ужас огромна змия, за да я погуби, но тя направила кръстен знак и от това змията се разкъсала на две части. След това Асклипий и тези, които били с него, повярвали в Христа.

Пусната отново, светицата започнала да обикаля по всички градове и страни и да проповядва Христовата вяра. Като пристигнала в един град, в който царувал друг цар на име Тарасий, тя била заведена при него на съд и започнала да проповядва за Христа. Тогава той я подложил на многобройни и жестоки мъчения, но като не можал да я застави да се отрече от Христа, заповядал да отсекат с меч честната й глава.


Saint Moses the Hungarian of the Caves, was a brother of St Ephraim of Novy Torg, and of St George. Together with them he entered into the service of the holy Prince Boris. After the murder of St Boris in 1015 at the River Alta (St George also perished with him), St Moses fled and hid himself at Kiev with Predislava, sister of prince Yaroslav. In 1018, when the Polish king Boleslav seized Kiev, St Moses and his companions wound up in Poland as captives.
Tall and handsome, St Moses attracted the attention of a certain rich Polish widow, who burned with a passionate desire for him and wanted to ransom him from captivity and make him her husband. St Moses resolutely refused to exchange captivity for slavery to a wife. Despite his refusal, the Polish woman bought the captive.
She did everything in her power to seduce the youth, but he preferred hunger pains to banquets of food. Then the Polish woman began to convey St Moses through her lands, thinking to captivate him by power and riches. St Moses told her that he would not trade spiritual riches for the perishable things of this world, and that he wished to become a monk.
Passing through the area, an Athonite hieromonk tonsured St Moses a monk. The Polish woman gave orders to stretch St Moses on the ground and to beat him with iron rods, so that the ground became soaked with his blood. She sought permission of Boleslav to do with the captive all that she pleased. The shameless woman once gave orders to put St Moses in a bed with her. She kissed and embraced him, but she accomplished nothing by this.
St Moses said, "From the fear of God I loathe you as impure". Hearing this, the Polish woman gave orders to give the saint each day a hundred lashes, and then to emasculate him. Boleslav soon began a persecution against all the monks in the land, but sudden death overtook him. A revolt arose in Poland, in which the widow also was killed.
Having recovered from his wounds, St Moses arrived at the Kiev Caves monastery, bearing on himself martyr's wounds and a crown of a confessor and courageous warrior of Christ. The Lord provided him strength in his sufferings. A certain monastic brother, oppressed by impure passion, went to St Moses and sought his help, saying, "I promise to keep until death everything you tell me to do." St Moses said: "As long as you live, do not speak a word to any woman." The brother promised to obey the advice of the monk. St Moses had in his hand a staff, without which he was not able to walk because of the wounds which he had received. With this staff St Moses struck the chest of the brother who had approached him, and immediately he was delivered from temptation.
St Moses pursued asceticism at Kiev for 10 years; he died in about the year 1043 and was buried in the Near Caves. After venerating the saint's holy relics and fervent prayer to him, the monks were healed of fleshly temptations.

петък, 25 юли 2008 г.

св. преподобна Евпраксия Девица. Успение на св. Анна

Saint Eupraxia was daughter of the Constantinople dignitary Antigonos, a kinsman of the holy Emperor Theodosius the Great (379-395).
Antigonus and his wife Eupraxia were pious and bestowed generous alms on the destitute. A daughter was born to them, whom they also named Eupraxia. Antigonos soon died, and the mother withdrew from the imperial court. She went with her daughter to Egypt, on the pretext of inspecting her properties. Near the Thebaid there was a women's monastery with a strict monastic rule. The life of the inhabitants attracted the pious widow. She wanted to bestow aid on this monastery, but the abbess Theophila refused and said that the nuns had fully devoted themselves to God and that they did not wish the acquisition of any earthly riches. The abbess consented to accept only candles, incense and oil.
The younger Eupraxia was seven years old at this time. She liked the monastic way of life and she decided to remain at the monastery. Her pious mother did not stand in the way of her daughter's wish. Taking leave of her daughter at the monastery, Eupraxia asked her daughter to be humble, never to dwell upon her noble descent, and to serve God and her sisters.
In a short while the mother died. Having learned of her death, the emperor St Theodosius sent St Eupraxia the Younger a letter in which he reminded her that her parents had betrothed her to the son of a certain senator, intending that she marry him when she reached age fifteen. The Emperor desired that she honor the commitment made by her parents. In reply, St Eupraxia wrote to the emperor that she had already become a bride of Christ, and she requested of the emperor to dispose of her properties, distributing the proceeds for the use of the Church and the needy.
St Eupraxia, when she reached the age of maturity, intensified her ascetic efforts all the more. At first she partook of food once a day, then after two days, three days, and finally, once a week. She combined her fasting with the fulfilling of all her monastic obediences. She toiled humbly in the kitchen, she washed dishes, she swept the premises and served the sisters with zeal and love. The sisters also loved the humble Eupraxia. But one of them envied her and explained away all her efforts as a desire for glory. This sister began to trouble and to reproach her, but the holy virgin did not answer her back, and instead humbly asked forgiveness.
The Enemy of the human race caused the saint much misfortune. Once,while getting water, she fell into the well, and the sisters pulled her out. Another time, St Eupraxia was chopping wood for the kitchen, and cut herself on the leg with an axe. When she carried an armload of wood up the ladder, she stepped on the hem of her garment. She fell, and a sharp splinter cut her near the eyes. All these woes St Eupraxia endured with patience, and when they asked her to rest, she would not consent.
For her efforts, the Lord granted St Eupraxia a gift of wonderworking. Through her prayers she healed a deaf and dumb crippled child, and she delivered a demon-possessed woman from infirmity. They began to bring the sick for healing to the monastery. The holy virgin humbled herself all the more, counting herself as least among the sisters. Before the death of St Eupraxia, the abbess had a vision. The holy virgin was transported into a splendid palace, and stood before the Throne of the Lord, surrounded by holy angels. The All-Pure Virgin showed St Eupraxia around the luminous chamber and said that She had made it ready for her, and that she would come into this habitation after ten days.
The abbess and the sisters wept bitterly, not wanting to lose St Eupraxia. The saint herself, in learning about the vision, wept because she was not prepared for death. She asked the abbess to pray that the Lord would grant her one year more for repentance. The abbess consoled St Eupraxia and said that the Lord would grant her His great mercy. Suddenly St Eupraxia sensed herself not well, and having sickened, she soon peacefully died at the age of thirty.

Успение праведной Анны, матери Пресвятой Богородицы. Богомудрая, Богоблаженная и благословенная Анна была дочерью священника Матфана и жены его Марии, из колена Левиина, рода Ааронова. По преданию, она скончалась мирно в Иерусалиме в возрасте 79 лет, до Благовещения Пресвятой Деве Марии. При святом благоверном царе Иустиниане (527-565) в Девтере был выстроен в ее честь храм, а император Иустиниан II (685-695; 705-711) обновил ее храм, потому что праведная Анна явилась его беременной супруге; в то же время тело ее и мафорий (покрывало) были перенесены в Константинополь.

четвъртък, 24 юли 2008 г.

св. великомъченица Христина

The Martyr Christina lived during the third century. She was born into a rich family, and her father was governor of Tyre. By the age of 11 the girl was exceptionally beautiful, and many wanted to marry her. Christina's father, however, envisioned that his daughter should become a pagan priestess. To this end he placed her in a special dwelling where he had set up many gold and silver idols, and he commanded his daughter to burn incense before them. Two servants attended Christina.
In her solitude, Christina began to wonder who had created this beautiful world. From her room she was delighted by the stars of the heavens and she constantly came back to the thought about the Creator of all the world. She was convinced, that the voiceless and inanimate idols in her room could not create anything, since they themselves were created by human hands. She began to pray to the One God with tears, entreating Him to reveal Himself. Her soul blazed with love for the Unknown God, and she intensified her prayer all the more, and combined it with fasting.
One time Christina was visited by an angel, who instructed her in the true faith in Christ, the Savior of the world. The angel called her a bride of Christ and told her about her future suffering. The holy virgin smashed all the idols standing in her room and threw them out the window. In visiting his daughter Christina's father, Urban, asked her where all the idols had disappeared. Christina was silent. Then, having summoned the servants, Urban learned the truth from them.
In a rage the father began to slap his daughter's face. At first, the holy virgin remained quiet, but then she told her father about her faith in the One True God, and that she had destroyed the idols with her own hands. Urban gave orders to kill all the servants in attendance upon his daughter, and he gave Christina a fierce beating and threw her in prison. Having learned about what had happened, St Christina's mother came in tears, imploring her to renounce Christ and to return to her ancestral beliefs. But Christina remained unyielding. On another day, Urban brought his daughter to trial and urged her to offer worship to the gods, and to ask forgiveness for her misdeeds. Instead, he saw her firm and steadfast confession of faith in Christ.
The torturers tied her to an iron wheel, beneath which they lit a fire. The body of the martyr, turning round on the wheel, was scorched on all sides. They then threw her into prison.
An angel of God appeared at night, healing her wounds and strengthening her with food. Her father, seeing her unharmed, gave orders to drown her in the sea. An angel sustained the saint while the stone sank down, and Christina miraculously came out of the water and reappeared before her father. In terror, the torturer imputed this to sorcery and he decided to execute her in the morning. That night he himself suddenly died. Another governor, Dion, was sent in his place. He summoned the holy martyr and also tried to persuade her to renounce Christ, but seeing her unyielding firmness, he again subjected her to cruel tortures. The holy martyr was for a long while in prison. People began to flock to her, and she converted them to the true faith in Christ. Thus about 300 were converted.
In place of Dion, a new governor Julian arrived and resumed the torture of the saint. After various torments, Julian gave orders to throw her into a red-hot furnace and lock her in it. After five days they opened the furnace and found the martyr alive and unharmed. Seeing this miracle take place, many believed in Christ the Savior, and the torturers executed St Christina with a sword.

сряда, 23 юли 2008 г.

св. свещеномъченик Аполинарий. Свв. мъченици Трофим, Теофил и други 13 с тях.

В царствование римского императора Клавдия (41-54) в Рим из Антиохии пришел святой апостол Петр и посвятил пришедшего с ним антиохийца Аполлинария во епископа Равеннийского. Придя в Равенну как странник, святой Аполлинарий попросил приюта у местного жителя, воина Иринея, и в беседе с ним открыл, кто он и с какой целью пришел. У Иринея был слепой сын, которого святой Аполлинарий, обратившись с молитвой к Господу, исцелил. Воин Ириней и его семейство первыми в Равенне уверовали во Христа. Святитель остался жить в доме Иринея и проповедовал о Христе всем, желавшим слушать его слово. Одним из чудесных исцелений, совершенных святым Аполлинарием, было исцеление неизлечимо больной жены равеннского трибуна - Феклы. После того, как по молитве святого она встала с постели совершенно здоровой, уверовала во Христа не только она, но и сам трибун. В доме трибуна святой Аполлинарий устроил небольшую церковь, где совершал Божественную литургию. Для новокрещенных равеннийцев Аполлинарий посвятил двух пресвитеров - Адерета и Калокира, а также двух диаконов. Двенадцать лет святой Аполлинарий благовествовал в Равенне, и число христиан неуклонно увеличивалось. Языческие жрецы пожаловались на епископа правителю Сатурнину. Святой Аполлинарий предстал перед судом и был подвергнут жестокому истязанию. Думая, что он умер, мучители вынесли его за город, на берег моря и там бросили. Но святой был жив. Ему оказала помощь и дала приют в своем доме одна благочестивая вдова-христианка. В ее доме святой Аполлинарий находился шесть месяцев и продолжал тайно проповедовать о Христе. Местопребывание святого стало известно, когда он исцелил от немоты знатного жителя города - Вонифатия, по просьбе жены последнего, умолявшей святого помочь ее мужу. После этого чуда многие язычники обратились ко Христу, а святого Аполлинария опять привели на суд и мучили, ставя босыми ногами на раскаленные угли. Второй раз его вытащили за город, но Господь опять сохранил ему жизнь. Святой не прекращал проповеди до тех пор, пока его не изгнали из города. Некоторое время святой Аполлинарий находился в Италии, где по-прежнему продолжал проповедовать Евангелие. Равеннской Церковью управлял в это время пресвитер Калокир. Вернувшись в Равенну к своей пастве, святой Аполлинарий опять был судим и приговорен к изгнанию. В тяжких оковах он был посажен на корабль, плывший в Иллирик, по реке Дунай. Два воина обязаны были доставить его на место ссылки. За своим епископом добровольно последовали в изгнание три клирика. По дороге судно потерпело кораблекрушение, все утонули, спаслись только святой Аполлинарий, сопровождавшие его клирики и два воина. Воины, слушая святого Аполлинария, уверовали в Господа и приняли Крещение. Не находя нигде пристанища, путники пришли в Мисию, где святой Аполлинарий исцелил от проказы одного знатного жителя, за что получил со своими спутниками приют в его доме. В этой стране святой Аполлинарий также неутомимо проповедовал о Христе и многих язычников обратил в христианство, за что подвергся преследованиям со стороны неверных. Они без пощады били святого и, посадив его на корабль, плывший в Италию, отправили обратно. После трехлетнего отсутствия, святой Аполлинарий вернулся в Равенну и был с радостью принят своей паствой. Язычники же, напав на церковь, где святой совершал Божественную литургию, разогнали молящихся, а святого повлекли к идольским жрецам в капище Аполлона, где идол упал, как только ввели святого, и разбился. Жрецы привели святого Аполлинария на суд к новому правителю области - Таврусу. Аполлинарий сотворил тут новое чудо - исцелил слепорожденного сына правителя. В благодарность за исцеление сына Таврус постарался укрыть святого Аполлинария от разъяренной толпы. Он отправил его в свое загородное имение, где крестились сын и жена Тавруса, а сам он, боясь гнева императора, не принял Крещения, но относился с благодарностью и любовью к своему благодетелю. Четыре года жил святой Аполлинарий в имении Тавруса и беспрепятственно благовествовал о Спасении. Между тем языческие жрецы отправили донесение императору Веспасиану с просьбой осудить на смерть или изгнание христианского "волхва" Аполлинария. Однако император ответил жрецам, что боги достаточно сильны, чтобы отомстить за себя, если считают себя оскорбленными. Все же ярость язычников настигла святого Аполлинария: они догнали его, когда святой вышел из города, направляясь в ближайшее селение, и жестоко избили его. Христиане нашли его, едва живого, и принесли в селение, где он пролежал семь дней. Во время предсмертной своей болезни святитель не переставал поучать свою паству и предсказал, что после гонений для христиан наступят лучшие времена, когда они открыто и свободно будут исповедовать свою веру. Преподав присутствовавшим свое святительское благословение, священномученик Аполлинарий отошел ко Господу. Святой Аполлинарий святительствовал в Равенне 28 лет и скончался в 75 году.

The Holy Martyrs Trophimus, Theophilus, and thirteen martyrs with them, suffered during the persecution against Christians under the emperor Diocletian (284-305). Brought to trial, they bravely confessed themselves Christians and refused to offer sacrifice to idols. After fierce tortures, they broke the legs of the holy martyrs and threw them into a fire. Strengthened by the Lord, they came out of the fire completely unharmed, and they glorified Christ all the more. Unable to break the will of the holy confessors, the torturers beheaded them.

вторник, 22 юли 2008 г.

св. мироносица и равноапостолна Мария Магдалина

Когато Господ Иисус Христос ходел по Галилея и чрез Своята Божествена сила извършвал личби и чудеса, към него пристъпила жена на има Мария Магдалина (от гр. Магдала). Тя го молила за помощ. Господ изгонил из нея седем бесове (Марк 16:9) и напълно я изцерил от болестта, от която тя страдала. Оттогава благодарната Мария служила непрестанно на Господа, слушала неговото учение и вървяла след него до самата Негова кръстна смърт. Заедно с други свети жени, тя гледала страданията на Христа и плачела за Него. Заедно с майката на Спасителя тя стояла при кръста и видяла, как положили Господа в гроба.
Тъгувайки за смъртта на Спасителя, светите жени приготвили благовонно миро, за да помажат с него, според юдейския обичай, тялото на Иисус Христос. И след като минала съботата, рано сутринта отишли на гроба. Но по-рано от всички, още до разсъмване, дошла на гроба Мария Магдалина. За голямо свое учудване тя видяла, че камъкът е отвален и гробът празен.
Смутена от видяното, Мария Магдалина бързо се затекла при апостолите Йоан и Петър и им казала: "Дигнали Господа от гроба, и не знаем, де са Го турили" (Йоан 20:2). Йоан и Петър веднага тръгнали подир нея и като влезли в пещерата, видели, че тялото на Иисуса го няма и че в ъгъла лежат само повивките, с които то било обвито. Те се върнали, а Мария останала на гроба, стояла и плачела. И както плачела, надникнала в гроба и ето видяла два ангела в бяло облекло да седят – единият при главата, а другият при нозете, гдето било лежало тялото Иисусово. Те й казали: "Жено, защо плачеш ?" – Вдигнали Господа моего – отговорила тя – и не зная где са Го положили.
Като казала това, тя се обърнала назад и видяла Самия Иисус, но не Го познала и мислила, че е градинарят. – Жено – казал й Той – защо плачеш, кого търсиш ?
– Ако си Го ти изнесъл – казала тя, – кажи ми где си Го положил и аз ще Го взема.
– Марийо! –казал й тогава Спасителят.

Едва сега Мария Го познала и радостно извикала: "Учителю!" – Не се допирай до мене – казал й Господ, – но иди при братята ми и им кажи че възлизам при Моя Отец и при вашия Отец при Моя Бог и при вашия Бог!
В това време и другите жени, които вече се връщали от гроба, срещнали по пътя Спасителя, Който им казал: "Радвайте се!" Те паднали пред нозете Му и Му се поклонили.
По такъв начин светите жени, които ревностно служели на Господа по време на земния Му живот, се удостоили да бъдат първи благовестници на Неговото славно възкресение. Мария Магдалина, която първа видяла възкръсналия Господ, утешила скърбящите ученици с радостните думи: "Христос възкресе!" Като първа благовестница на възкресението, тя е призната от църквата за равноапостолна.
След Възнесението Господне Мария Магдалина прекарвала с пресвета Богородица и апостолите в постоянна молитва и била свидетелка на първите успехи на християнското учение в Йеросалим. Пълна с усърдие и вяра, тя сама проповядвала словото Божие и за туй посещавала разни страни. Църковното предание говори, че посетила и Рим и че поднесла на императора Тиберий червено яйце, като му казала: "Христос възкресе!" и му разказала за кръстната смърт на Господа.
Още от старо време имало обичай у юдеите, особено у бедните, да поднасят яйца на свои познати, приятели и покровители в деня на рождението им и на Нова година. Това се смятало като израз на радост и уважение от людете, които не са могли да поднесат по-скъпоценен дар. По примера на св. Мария Магдалина у християните влязло в обичай да се даряват един другиму червени яйца за спомен на Христовото Възкресение.
От Рим св. Мария Магдалена дошла в Ефес, където до самата си смърт помагала на св. Йоан Богослов в неговите апостолски трудове. В V век нейните мощи били преместени от Ефес в Цариград.

===

Anonymi Byzantini Vita Alexandri Regis, гл. 20.

2. С тях и с цялата македонска войска Александър се отправи на поход в Египет. И достигна Юдейската земя...
4. И жреците, облекли свещеническите си одежди, посрещнаха Александър с целия народ.
5. А те събраха пари... Но той отказа да ги преме с думите: "Нека тези дарове и определеният за мен данък бъдат за Господа Бог, аз не ще взема нищо от тях."

...
славянската Александрия, гл. 35

И след като каза това на свой близък Пармений, хвана архиерея за десницата и следван от йереите, влезе в Ерусалим. Беше приет от юдеите с голяма радост.
Книжовниците взеха книгата на пророк Даниил и му разтълкуваха пророчествата, които пророкът беше предрекъл - че побава на някакъв македонянин да завладее персийското царство.


Неизвестен византийски автор. Животът на Александър цар на македонците. Превод Надежда Генова. "Народна култура", 1991.
Животът на Александър Македонски. Александрия. Превод Антоанета Делева. "Време", 1994.
В. Истрин. Александрия русских хронографов. Исследование и текст. М., 1893.

понеделник, 21 юли 2008 г.

св. пророк Йезекиил

Свети пророк Йезекиил бил свещеник и произлизал от Левиевото коляно. По време на второто пленяване на Йерусалим при цар Йехония той бил взет в плен от Навуходоносор и отведен в Халдея. Там живял край реката Хавар и в петата година от пленението, около 595 г. преди Рождението Христово, получил от Господа повеля да проповядва на юдеите и да ги убеждава да се разкаят. Тогава бил на 30 години.
В чудно видение му се явил Господ. Йезекиил видял отворено небето и сред сияещ облак – подобие на четири животни, всяко от които имало четири лица, обърнати на четири страни: лице човешко, лице лъвско, лице на теле и лице на орел. Всички имали криле и блестели като свещ, зачервена в огън. Те били като че ли впрегнати в колесница, която се движела след тях и вървяла с шум, приличащ на шум от много води или от многолюден полк. Над тях се издигал бляскав свод и на свода – престол, на който седяло много светло човешко подобие, окръжено от огън и сияние.
Изпълнен от страх и смущение, Йезекии паднал по очите си чул глас Господен да му говори: "Сине човешки, стани и аз ще говоря с тебе!" И дойде в мене дух казва пророкът – и ме вдигна, и ме постави на нозете ми, и го чух да ми говори:

"Сине човешки, Аз те пращам при дома Израилев, при народ, който непрестанно Ме огорчава, както Ме огорчаваха бащите му, при люде непокорни и жестокосърдечни. Аз те пращам при тях и ти им предай думите Ми! Не бой се от тях, ако дори възстават против тебе и те преследват, но смело предавай Моите думи!"
След това към Йезекиил се простряла ръка, която държала книжен свитък. Тя разгънала пред него свитъка, изписан от двете страни, и в него Йезекиил прочел: плач, охкане и тъга.
По думата на Господа Йезекиил изял свитъка и втори път получил от Бога заповед да предава точно, каквото е писано в него, и да приканя Израиля към покаяние. След това духът го вдигнал и понесъл. Пророкът чул след себе си шум от криле и колела и звук от силен гръм и думите: "Благословена е славата на Господа от мястото си!" Сърцето му било пълно със скръб, но той чувствал, че ръката Господня го укрепва.
Цели седем дни след това Йезекиил не се решавал да предаде на едноплеменниците си думите и откровенията Господни. Тогава Господ му повторил Своята повеля: "Сине човешки! Аз те поставих страж над дома Израилев, за да му предаваш Моите думи. Като ти говоря, че грешникът ще загине, ако не се разкае, а ти не му предадеш Моите думи и грешникът умре в беззаконие, то Аз от тебе ще подиря кръвта му." След това Йезекии имал отново видение на Божията слава.

Оттогава Йезекиил започнал без страх да съобщава на народа всичко, което чувал от Господа. В продължение на 22 години той проповядвал на пленението, като ге увещавал да се откажат от пороците си, да се покаят и да се обърнат към Бога. Наставляван от Духа, той възвестявал бедствията, които ще постигнат Йерусалим и Юдея, предвещавал разорения на другите страни – Тир, Египет – и най-после указавал и на връщането на Израиля от плена и на дохождането на Избавителя.
В пророчествата на Йезекиил Месия се изобразява като пастир, Който ще дойде да спаси заблудените Свои овци. Пророкът го наричал Давид, понеже трябвало да произлезе от рода Давидов.
"Ще изискам овците Си – казва той от името на Господа – и ще ги освободя от всички места, гдето бяха пръснати в ден облачен и мрачен. Ще ги паса на добро пасбище и кошара ще имат на високите израилеви планини. Моите овци Аз ще паса и ще ги отморявам. Изгубената ще намеря и прокудената ще възвърна, ранена ще привържа и болна ще укрепя. И ще поставя над тях един пастир, който ще ги пасе, Моя раб Давид; той ще ги пасе и ще им бъде пастир. И Аз, Господ, казах това. И ще сключа с тях завет за мир."
Увещавайки народа към покаяние, Йезекиил посочва на милосърдието на Бога, винаги готов да прости каещия се. "Отхвърлете от себе си всички грехове, които сте вършили – говори той от името на Господа – и направете си ново сърце и нов дух! И защо да умирате, доме Израилев? Аз не искам смъртта на умиращия, но да се обърне той от пътищата си и да бъде жив. Обърнете се и живейте!"
Господ многократно наставлявал Йезекиил чрез чудни личби и видения. Веднъж пророкът бил вдигнат духом и поставен на Соломоновия храм, видял идолите, които стоели на светото място, началниците израилски, които служели на идолите, и свещениците, които се покланяли на слънцето. В едно по-утешително видение Господ му показал възобновлението на храма и славата Божия, която го изпълня, и благодатта, която се излива на вярващите във водни потоци.

Пророкът също така имал откровение за възкресението на мъртвите. Той разказва, че ръката Господня го поставила сред поле, пълно с човешки кости, и Господ го запитал: "Сине човешки, ще оживеят ли тия кости?" Пророкът отговорил: "Господи, Боже, Ти знаеш това." И същият глас му казал: "Изречи пророчество за тия кости и кажи им: Сухи кости, чуйте словото Господне! Тъй казва Господ на тия кости: Ето, Аз ще въведа във вас дух и ще оживеете и ще познаете, че Аз съм Господ." Йезекиил изпълнил заповяданато, изрекъл пророчеството за костите и видял, че костите се съединяват и на тях израства плът, но дух още нямало в тях. И отново гласът Господен му казал: "Изречи пророчество за духа, сине човешки, и кажи на Духа: "Тъй казва Господ Бог: Дойди от четирите ветрове, Душе и духни върху тия убити и те ще оживеят!" Пророкът изрекъл това пророчество както му заповядал Бог, и влязъл в костите Дух и те живели и се изправили на нозете си – твърде голямо опълчение.
Това пророчество за всеобщото възкресение на мъртвите се чете у нас на Велика събота.

Светата Библия ни дава малко подробности за живота на пророк Йезекиил. Запазило се е предание, че пленници юдеи – в гнева си за справедливите негови укори – го убили и че тялото му било положено в гроба на Сима и Арфаксада, Авраамови прародители.

===

Цезар и Христос,
или
История и домостроителство


Книга за историята на
1. срещата на Запада с Божия народ;
2. разпространяването на Словото чрез Църквата;
3. борбата срещу Църквата

Чрез исторически текстове и документи
(много от материалите ще се използват в курсовете по литература в СУ, избираеми курсове пак там и другаде)

неделя, 20 юли 2008 г.

Пета неделя след Петдесетница. Св. славен пророк Илия

Свети пророк Илия (3 Цар. 16:29; гл. 17-19) живял през времето на израилския цар Ахав. Родил се в Галаадския град Тезвия, поради което в Библията се нарича "Тезвитянин". Произлизал от свещеническото Аароново племе.
Запазило се предание, че бащата на Илия имал за сина си странно видение. Той видял, че благообразни мъже беседват с детето, повиват го с огън и го кърмят с огнен пламък. Разтревожен, бащата разказал за това видение на свещениците. Един от тях му казал: "Не бой се от видението! На детето ще почива Божията благодат; словото му ще бъде като огън, силно и действено; животът му – угоден Богу; и ще съди той Израиля с меч и огън. Името Илия значи крепост Господня."
Забравяйки безбройните благодеяния на Господа, израилските царе се покланяли на идоли и живеели нечестиво. От всички най-недостоен бил Ахав и жена му Иезавел. Те построили в Самария капище на езическия бог Ваал, като преследвали и избивали пророците и верните служители на Господа. Изпълнен с Дух Божий, Илия дошъл при нечестивия цар и му казал: "Заради греховете ти от днес няма да има дъжд, ни роса, докато не помоля Господа за това!"
Вместо да се разкаят, Ахав и жена му искали да убият Илия. Но Господ спасил пророка от ръцете им и му казал: "Иди и се скрий при потока Хорат, близо до Йордан! Ще пиеш от водата на потока и Аз ще заповядам на враните да те хранят."

Илия изпълнил заповяданото и живеел при потока. Враните вечер и сутрин му носели храна, защото Господ може и по чудесен начин да опази тия, които вярно Му служат и се надяват на Него.
Между това думите на пророка се сбъднали: настанала страшна суша – ни дъжд, ни роса падали на земята. По целия Израил настъпил ужасен глад. От продължителното бездъждие изсъхнал и потокът, близо до който живеел Илия. Тогава Господ му казал: "Иди в Сарепта Сидонска! Там една вдовица ще те храни."
Илия отишъл и на самите градски порти видял една жена, която събирала дърва. Тя била вдовица и имала един син. Илия поискал от нея вода и жената като оставила работата си, веднага отишла за вода. "Донеси ми и хляб, понеже съм гладен!" – казал й пророкът. "Господ ми е свидетел – казала жената, - че нямам хляб. Останало ми е шепа брашно в делвата и малко маслиново масло в гърнето. И ето, аз ще събера две – три дръвца, ще отида и ще приготвя това за себе си и за сина си, ще изядем това и ще умрем." - Не бой се! – казал пророкът. – Върви и направи, което казах, направи малка прясна пита за мене и ми донеси! А за себе си и сина си ще направиш после. Защото тъй говори Господ, Бог Израилев: брашното в делвата няма да се свърши и маслиновото масло в гърнето няма да намалее до оня ден, в който Господ ще даде дъжд на земята.
Благочестивата жена повярвала на думите на пророка и от последния свой запас му изпекла хляб. И действително, през всичкото време на страшния глад брашното и маслото не свършвали у нея и тя хранела себе си, сина си и светия пророк, който останал да живее при нея.
Не след много време синът на бедната вдовица ненадейно заболял и умрял. В своята голяма скръб майката казвала на пророка: "Защо си дошъл, човече Божи, да ме накажеш за греховете ми и да умориш сина ми?" Илия взел детето, сложил го на леглото си и започнал да моли Бога да му възвърне живота. Той му духнал три пъти и Господ чул молитвата на св. пророк и възвърнал живота на умрелия. "Виждаш, син ти е жив" – казал той на вдовицата, която радостно извикала: "Сега виждам, че ти си човек Божи и че словото Господне в твоите уста е истинско." Преданието говори, че възкресеното момче е бил същият пророк Йона, когото Господ по-късно пратил да проровядва в Ниневия.
Сушата продължила вече три години и шест месеца. Израилтяните тежко страдали: всичко изсъхнало и нямало какво да ядат ни люде, ни добитък. Господ се съжалил над израилтяните и чул молитвите им, понеже във време на скръбта те познали суетността на идолите и се обърнали с молитва към Бога. В Своето милосърдие Господ заповядал на Илия да иде при Ахав и да му възвести за прекратяването на сушата. Илия изпълнил това.
По пътя той срещнал Авдий, добър и благочестив царски служител, който някога спасил от гнева на Иезавел сто верни служители Господни. Авдий, по заповед на царя, търсил долина с потоци, където биха могли да пасат царските коне. "Извести на царя за моето пристигане" – казал му Илия. Но Авдий се изплашил от това поръчение. "По всички страни те търси царят – казал той на пророка, - и ако аз сега му кажа, че си дошъл, а Духът Господен изведнъж те вземе от тук, царят ще заповяда да ме убият." Но Илия обещал тоя ден да се яви при Ахав, и Авдий известил на царя, че Илия иде.
Ахав пасрещнал Илия и с гняв му казал: "Ти ли си, който смущаваш Израиля?" – "Не аз смущавам Израиля – спокойно отговорил Илия, - а ти и бащиният ти дом, понеже презряхте Господните заповеди и вървите по Вааловци. Заповядай на тоя народ да се събере на планината Кармил и нека дойдат там и пророците и жреците на Ваал, за да узнаят истинския Бог."
Царят изпълнил желанието на Илия. Множество народ с жреците и пророците на Ваал се събрали на планината Кармил. Илия дошъл и им казал: "Още ли ще куцате на две колена? Ако Господ е Бог, вървете след Него! Ако ли Ваал – вървете след него!" Народът мълчал.
"Аз съм тук едничък от пророците Божи – продължил Илия, - а Ваалови пророци са 450. Дайте две телета! Нека жреците приготвят жертва за Ваал, а аз ще приготвя жертва на Бога! И оногова ще признаем за истински Бог, който ще прати огън на жертвеника." Целият народ се съгласил на предложението на Илия.
Лъжепророците взели теле, турили го на жертвеника и почнали да молят Ваала да прати онъг на жертвеника. Но напразно се молили те от сутрин до пладне, напразно викали: "Ваале, чуй ни!" – огън не паднал на жертвеника. "Викайта по-високо! – казвал им подегравателно Илия, - може би вашият бог спи или е зает с нещо."
Вечерта, когато всички се убедили, че моленията към Ваал са напразни, Илия казал на лъжепророците: "Сега дайте на мене да приготвя моето жертвоприношение!" Той везл 12 камъни, по числото на Израилевите колена, и направил от тях жертвеник. Около жертвеника направил окоп, заклал теле и го положил върху дървета. "Сега – казал той на народа – донесете вода и я излейте върху жертвата." Това направили три пъти и то така, че и целият окоп около жертвеника се напълнил с вода.
Тогава св. пророк дигнал очи към небето и казал: "Господи, Боже Авраамов, Исааков и Иаковов, чуй ме! Нека познае тоя народ, че Ти, Господи, си Бог и обръни към Себе Си сърцата на тия люде!" Веднага огън паднал върху жертвеника и запалил жертвата, камъните, дърветата и дори водата в окопа. Като видял това, народът паднал на земята и изповядал единия Бог. А Вааловите жреци и пророци били избити по заповед на Илия.
След това Илия казал на царя: "Сега си иди у дома, за да не те настигне дъждът", а сам се изкачил на планината и дълго се молил. И веднага се дигнал вятър, небето се покрило с облаци и проливен дъжд паднал на изсъхналата земя.
Трябвало да се очаква, че всички невярващи след това ще се обърнат към Бога с разкаяние. Но жестоката Иезавел не се смирила пред Господа. Обхваната от гняв, загдето нейните пророци били избити, тя се заканвала да убие Илия. Господ спасил пророка, който се оттеглил в Аравийската пустиня. Скърбейки за неверието и ожесточението на людете, Илия молил Бога да му прати смърт. Но Господ чрез поразителни личби доказал на пророка, че той никога не трябва да пада духом, а винаги твърдо да се уповава на всемогъщия и всеблаг Бог. Той пратил Своя ангел да храни пророка в пустинята.

Веднъж, като се събудил, Илия намерил до възглавницата си хляб и стомна вода и бил подканен от ангела да яде и пие. Подкрепен от тая дивна храна, Илия тръгнал и след 40 дни дошъл в планината Хорив. Тук той се поселил в една пещера и не преставал да скърби за прегрешенията на Израиля.
Веднъж чул глас Господен да го пита: "Защо си тук, Илия?" Пророкът отговорил: "Пламнах от ревност за Господа Бога Саваота, защото Израилевите синове оставиха Твоя завет, разрушиха Твоите жертвеници и меч убиха Твоите пророци. Само аз останах, но и моято душа търсят да вземат." Гласът Господен му казал: "Иди утре на планината. Господ ще мине покрай тебе."
На другия ден Илия се изкачил на планината да очаква Господа. Изведнъж се дигнал страшен вятър, който тресял планината и събарял каменни скали. Но Господ не бил в тоя бурен вятър. След това настанал земетръс, но и в него не бил Господ. Светкавица разкъсвала облаците, но и в нея не бил Господ. Най-после повеял лъх на тих ветрец и в него Илия почувствал присъствието на Господа. Той си покрил главата, застанал пред своята пещера и Бог беседвал с него. Господ утешил скърбящия пророк, като му открил, че в Израиля има повече благочестиви люде, отколкото той мисли, защото 7000 мъже не са се поклонили на идолите.
По повеля на Господа Илия си взел за ученик Елисей, който орял тогава на нивата си и оттогава вървял навсякъде след него.

Илия остарял. Приближило се времето за неговото заминаване при Господа. За това било дадено откровение не само нему, но и на неговия ученик Елисей и на учениците пророчески, които живеели в градовете Ветил и Йерихон. Пророческите ученици казали на Елисей: "Знаеш ли, че Господ скоро ще вземе от тебе твоя учител?" – "Зная" – отговорил им Елисей и продължавал да върви подир Илия.
В Йерихон учениците пророчески пак му говорили: "Знаеш ли, че днес Господ ще вземе от тебе твоя учител?" Елисей отговорил, че знае. Илия искал да остави ученика в Йерихон, но Елисей не се съгласявал да се отдели от него. И двамата дошли на брега на Йордан. Илия си снел горната дреха и ударил с нея по водата. Водата се разделила от двете страни и той с ученика си минал р. Йордан по сухо. Тук Илия казал на Елисей: "Поискай от мене каквото пожелаеш, докато не съм взет от тебе!" Елисей поискал не земни блага, а Дух Господен. И Господ изпълнил искането му.
Илия и Елисей продължили своя път. Изведнъж огнена колесница с огнени коне се показала между тях. И в тая колесница Илия бил взет с вихър на небето, пред очите на своя смаян ученик, върху когото паднала горната дреха на пророка.
Израилският народ проявявал дълбоко благоговение към паметта на Илия и го считал за най-велик от пророците. "Дигна се пророк Илия като огън и словото му гореше като светило" - казва премъдрият Син Сирахов (48:1).
Когато ангел възвестил на Захария, че ще му се роди син, той казал, че Йоан Предтеча ще върви пред Господа с духа и силата на Илия. А когато Йоан започнал да проповядва в Йоарданската пустиня за близкото идване на Месия, юдеите попитали, не е ли той Илия, понеже очаквали, че преди явяването на Месия Илия за втори път ще дойде на земята.
Сам Господ уподобявал Йоан Предтеча на Илия: Илия вече е дошъл, но него узнали и постъпили с него, както искали; и учениците разбрали че Спаситяле им говорел за Йоан Кръстител (Мат. 17:12-13).
При преображението на Спасителя на планината Тавор Илия и Мойсей се явили и беседвали с Господа за Неговите страдания. Чрез това тия двама най-велики представители на Стария Завет засвидетелствали пред Христовите ученици, че Иисус е действително Оня, за Когото предсказали Мойсей и пророците.
При Преображението на Спасителя на планината Тавор Илия и Моисей се явили и беседвали с Господа за Неговите страдания (Лука 9:30-31). Чрез това тия двама най-велики представители на Стария Завет засвидетелствували пред Христовите ученици, че Иисус е действително Оня, за Когото предсказали Моисей и пророците.

събота, 19 юли 2008 г.

св. преподобна Макрина. Cв. Серафим Саровски

Света Макрина се родила в Кападокия при царуването на Константин Велики. Родителите й се казвали Василий и Емилия. Тя била първото им дете и била най-голямата сестра на Василий Велики, Григорий Нисийски и на другите братя и сестри. Честните родители имали общо десет деца: четирима сина и шест дъщери. На тази първа дъщеря, преди раждането й, по Божие откровение, получено от майка й по време на сън, било дадено името Текла. Преди самото раждане майката заспала и видяла в съня си, че носи на ръце още нероденото дете. И се приближил някакъв светъл и честен мъж, погледнал ласкаво към детето и три пъти го назовал Текла, давайки да се разбере, че това дете ще бъде подражателка на целомъдрения живот на света първомъченица Текла и доброволна безкръвна мъченица.
Като се събудила след това видение, Емилия родила детето и го нарекла Текла. Но домашните и роднините казали, че е Тя била постоянно при майка си като при бдителен страж на живота й, служела й усърдно, със смирение, като не се срамувала и от тези работи, които вършели робините, но работела всякаква работа заедно с тях, като че ли била една от робините. Особено след като баща й заминал при Господа, тя станала за овдовялата си майка неотстъпна прислужница и утешителка във всичките й печали и скърби. Тя се грижела усърдно за целия дом, а като най-голяма, била учителка и наставница, като втора майка, за всички останали свои братя и сестри.
Когато брат й Василий, който се родил след нея, се завърнал у дома след много години учение в различни страни и започнал поради младостта си да се гордее със своята ученост, света Макрина с кротките си и боговдъхновени беседи скоро го довела до такова смирение, че той скоро презрял всичко житейско и избрал за себе си монашеския живот. Тази истинска Христова рабиня със своите душеполезни беседи обърнала към Божията любов и към чистия живот и друг, по-млад брат, на име Невкратий. Като оставил всичко, Невкратий отишъл в пустинята, където, служейки на престарелите пустинници, завършил живота си още в младите си години.
По увещание на тази благоразумна девица и майка й, блажената Емилия, след като омъжила останалите си дъщери и след като пуснала на свобода робите и робините си, оставила тревогите и грижите на този суетен свят и постъпила в девически манастир, така че и двете - и майката, и дъщерята, станали Христови невести, като приели върху себе си монашеския образ. И някои от робините поискали заедно с тях да се отрекат от света и да постъпят в манастир, и всичко при тях било общо: обща келия, обща маса, общи дрехи. Всичко нужно за живота при тях било по равно. Те служели на Господа единодушно, в смирение, кротост и любов и в тях нямало нито гняв, нито завист, нито ненавист, нито презрение, нищо такова, което не би било угодно на Бога. Те били съвсем чужди на суетните желания и на тщеславието. Тяхната слава била в това, че никой не ги познавал, тяхното богатство - в нищетата, тяхната храна - въздържанието. Като отърсили от тялото, като прах, всичко земно, те устремили целия си ум само към Бога и усърдно се молели, пеели псалми и четели книги ден и нощ. Богомислието и молитвата били тяхното единствено постоянно дело и отдих от труда, а грижата и трудовете за нуждите на тялото считали за нещо маловажно и дребно, а не за истинска работа. Кой може да опише богоугодния им живот, протичал в постнически подвизи, с които те се уподобявали на ангелите? Те били като че средостение между ангелите и хората, като превъзхождали телесните хора и били равни на ангелите с чистотата и въздържанието си.
Не били равни на ангелите само по това, че имали тяло, а ангелите са безтелесни. И ако някой би ги сравнил с ангелите, не би сгрешил. Наистина, облечени в тяло, те подражавали на безтелесните, като с боголюбивите си сърца предстояли заедно с тях на небето пред Бога. Такова житие водели те не малко време, а до самата старост и до смъртта си.
Когато преподобна Емилия, вече на преклонна възраст, се приближавала към блажената си кончина и силите й я напуснали, при нея дошъл последният й син - Петър, който водел богоугоден живот и заедно със света Макрина се грижел за майка си по време на боледуването й. А при самото й разделяне с тялото от двете страни на постелята на умиращата седели децата й Макрина и Петър и назовавали по имена останалите братя и сестри, а тя на всички, като съкровище, оставяла своето майчино благословение. После, като поставила едната си ръка върху Макрина, а другата - върху Петър, тя казала, обръщайки се към Господа: - На Тебе, Господи, отдавам начатък и десятък от плодовете на моята утроба: начатъкът е първородната ми дъщеря, а десятък - този последен син! Във Ветхия Завет Ти си заповядал да Ти принасят начатък и десятък от плодовете. Нека те Ти бъдат благоприятна жертва и нека слезе върху тях Твоята благодат.
С тези думи тя предала святата си душа в Божиите ръце. Децата погребали с чест майка си, като положила тялото й в гроба на своя баща, при мощите на нейния съпруг: така се разпоредила тя преди смъртта си. Известно време след това свети Василий Велики бил ръкоположен за архиепископ на Кесария кападокийска и посветил в свещенически сан своя брат Григорий (наричан Нисийски), а също поканил при себе си и другия си брат - Петър, и го причислил към църковния клир. Като разбрала това, света Макрина се зарадвала в душата си. След девет години тя отново чула за свети Василий, (но този път) че се е преставил в Господа и горчиво се опечалила, скърбейки не толкова за смъртта на родния брат, колкото за това, че е угаснало такова светило на Църквата и е паднал такъв стълб на благочестието. После наближило времето на заминаването при Бога и на самата света Макрина.
На погребението се стекли много хора. Те не били поканени от никого, а били събрани от Бога. Всички плачели с глас. Хората много се притискали, като се опитвали да се докоснат до раката с мощите на светицата и поради теснотата донесли мощите до гроба с голям труд. Положили я в гроба на родителите й, до мощите на нейната майка: така наредила тя, за да почиват заедно телата на тези, които прекарали живота си заедно. От чудесата й свети Григорий, неин брат и автор на житието й, споменава само това, при което преподобната, още приживе, излекувала едно момиче, което било сляпо с едното око (то имало перде на окото), като целунала момичето по болното око: от целувката на нейните свети устни пердето изчезнало и окото започнало да вижда добре. За другите й чудеса същият свети Григорий казва така: - Много друго, което чух от живелите с нея и добре познаващи делата й монахани, не записах в този разказ, защото мнозина, когато им разказват, вярват само на тези дела, които самите те могат да извършат, а на това, което е по-горе от силите им, не вярват и го считат за лъжа. Затова няма да започна да разказвам и за това, как по време на глад не свършваха пшеницата, подавана на нуждаещите се от нейните ръце, и хлябът, раздаван на гладните, и за немалкото й други чудеса: за бързото изцеление от болести, за изгонването на бесове, за пророческото предвиждане, за предсказанията на бъдещето. Макар че всичко това наистина е станало, всичко това е справедливо, аз ще го отмина с мълчание, за да не стана виновен за греха на неверието на слабите хора, които, отдадени на плътта си, не знаят, че Бог раздава даровете Си според мярката на вярата: на имащите малка вяра дава по-малко дарове, на тези, които имат по-голяма вяра, дава повече.
А ние, като вярваме във всемогъщата Божия Сила, славим Отца и Сина, и Светия Дух, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.

Преподобният Серафим Саровски (в света Прохор Сидорович Машнин) е роден през 1754 г. в град Курск в уважавано търговско семейство. Баща му изгражда храмове, а майка му възпитава трите си деца, от които Прохор е най-малкият. От малък желаел да стане монах. Съвременниците на св. Серафим отбелязват, че светият лечител изцелявал не толкова с кротка дума, колкото с любов и радост, които струяли от него. Към всички преподобният Серафим с умиление се обръщал с думите: "Радост моя!".
Св. Серафим предал Богу дух на 15 януари 1833 г. Мощите му се пазят в Троицкия храм на Дивеевския манастир, на който той е покровител.
Канонизиран е за светец през 1903 г. На тържествата по неговото канонизиране тогава присъствали около 300 000 вярващи, между които и император Николай II със своето семейство.

петък, 18 юли 2008 г.

св. мъченик Емилиян Доростолски. Св. преподобни Памво

The Holy Martyr Emilian, a Slav, suffered for Christ during the reign of the emperor Julian the Apostate (361-363). Julian wanted to restore in the Roman empire the cult of the pagan gods, and he circulated an edict throughout all the regions, according to which all Christians would be subject to death.
The city of Dorostolum, situated on the banks of the River Dunaj (Danube), where St Emilian lived, was governed by an official named Capitolinus. The imperial edict was read in the city square. The people of Dorostolum said that there were no Christians in the city.
St Emilian was a slave of the local city-head, and he was secretly a Christian. Emboldened by the harsh edict, St Emilian snuck into the pagan temple, he destroyed statues of the idols with a hammer, he overturned the altars and the candle-stands, and then emerged without notice. But soon the pagans discovered, that the pagan-temple was in ruins. An angry crowd began to beat up a certain Christian, who by chance happened by. St Emilian then shouted out loudly, that they should not lay hold of that innocent man, and then he said that he himself had wrecked the pagan-temple.
They seized him and led him for judgment to Capitolinus. By order of the official, St Emilian was for a long time beaten mercilessly, and then he was condemned to burning. Thrown into a bon-fire, he did not perish, but rather the flames burnt many of the pagans standing about. And when the bon-fire had gone out, St Emilian lay down upon the dying embers and with a prayer gave up his spirit to the Lord. At Constantinople afterwards there was built a church in honor of the holy Martyr Emilian, where they transferred his relics.

Преподобный Памва (IV) подвизался в Нитрийской пустыне Египта. Преподобный Антоний Великий говорил, что преподобный Памва страхом Божиим вселил в себя Духа Святого. А преподобный Пимен Великий говорил: "Три дела мы видели у отца Памвы: голод всякий день, молчание и рукоделие". Преподобный Феодор Студит называл святого Памву "высоким в деле и слове".
В начале своего иночества святой Памва услышал стих из 38-го псалма Давида "сохраню пути моя, еже не согрешати ми языком моим". Эти слова глубоко запали в его душу, и он стремился следовать им всегда. Поэтому, когда его о чем-либо спрашивали, он отвечал только после долгого размышления и молитвы, опасаясь сказать что-либо, о чем впоследствии мог бы пожалеть. Святой Памва был образцом трудолюбия для своих учеников. Каждый день он работал до утомления, питался хлебом, заработанным собственным трудом.
Учениками преподобного Памвы были великие подвижники: Диоскор (впоследствии епископ Ермопольский) (Диоскора, епископа Ермопольского, следует отличать от другого Диоскора - ересиарха, патриарха Александрийского, жившего значительно позднее и осужденного IV Вселенским Собором), Аммоний, Евсевий и Евфимий, упоминаемые в житии святителя Иоанна Златоуста. Однажды преподобная Мелания Римляныня принесла святому Памве большое количество серебра на нужды монастыря, но он не оставил своей работы и даже не взглянул на принесенные деньги. Лишь после усиленных просьб святой Мелании он позволил ей отдать принесенную милостыню одному брату для распределения среди бедных монастырей. Святой Памва отличался смирением, но вместе с тем высоко ценил звание инока и учил мирян с почтением относиться к монашествующим, которые чаще беседуют с Богом. Преподобный скончался в возрасте 70 лет. Поведав братии, стоявшей у его смертного одра, о том, к каким добродетелям он стремился в своей жизни, святой Памва сказал: "Однако я отхожу ко Господу так, как будто и не начинал Богоугодно и по-иночески жить".

четвъртък, 17 юли 2008 г.

св. великомъченица Марина

Девойката Марина била дъщеря на езически жрец в Антиохия Писидийска. Баща й я възпитал в идолопоклонство, но Господ Бог по Своята милост й дал да узнае истината и я призовал при Себе си. В това време римското правителство жестоко преследвало християните. Много от преследваните се криели по пустините и планините. А мнозина оставали в градовете и като вземали вид на просяци, стараели се да проповядват и разпространяват словото Божие. От един такъв християнин 12-годишната Марина пръв път чула за Господа Иисуса Христа и сърцето й се изпълнило с любов към Него. Тя много желаела да получи св. кръщение, но поради гонението не е имало нито в града, нито в околностите свещеник, който да може да извърши това тайнство. Марина се оставила на Бога и очаквала Неговата воля. А между това тя не се бояла открито да изповядва името на Господа, макар и да знаела, че може да бъде подложена на гонение. Пръв неин гонител станал самият й баща. Той бил ревностен поклонник на идолите и когато узнал, че дъщеря му вярва в Христа, намразил я и започнал да се отнася с нея много жестоко.
Марина вече подкарала 16-тата си година. Веднъж в околностите на града тя срещнала Олимврий, управителя на източните страни. Той идвал в техния град, за да предава на съд християните. Необикновената красота на Марина така поразила управителя, че му дошла мисъл да я вземе за жена. Той влязъл в разговор с нея, разпитал я за родителите й, за нейното име и звание. Марина със скромност отговорила на всичко. Не скрила и това, че вярва в Бога на християните и че желае да се посвети на служението Нему. Като чул това, управителят веднага заповядал на войниците си да хванат Марина и да я водят след него в града, без обаче да й направят някакво зло. Той се надявал лесно да склони младата девойка да се отрече от християнската вяра.
На другия ден Марина била доведена на съд. Управителят ласкаво й казал: “Виждат боговете, че жаля твоята младост и искам да те спася. Послушай ме, принеси жертва на боговете. Ще ти дам богати дарове и така ще устроя съдбата ти, че ще ти завиждат твоите връстници”. - Аз се научих да изповядвам Отца и Сина и Светия Дух, едно Божество в Троица, и Нему да принасям хвалебствена жертва, - отговорила девойката. – Не мога на бездушни идоли да въздавам оная чест, която принадлежи на моя Създател.
Управителят започнал да увещава девойката, като се стараел ту да я склони чрез обещания, ту да я сплаши чрез закани. Всичко обаче било напусто. Девойката казвала: “Аз искам да остана вярна рабиня на моя Бог, Който доброволно пострадал за мене. Ти няма да ме сплашиш чрез закани, защото сред страданията ще ме укрепи Оня, на Когото се уповавам.”
Разгневен от тоя отговор, управителят заповядал да бият Марина. Под жестоките удари от нея потекла кръв. После приковали девойката на едно дърво и терзаели тялото й с железни остриета. Подкрепена чрез сила отгоре, Марина понесла търпеливо ужасното мъчение. След това, едва жива, я затворили в тъмници. В тъмницата тя изведнъж видяла над себе си сияещ кръст, който озарил тъмничния мрак. Чули се думите: “Радвай се Марино, защото ти победи злобата на врага! Радвай се, защото скоро, като мъдрите девойки, ще влезеш в чертога на твоя Жених, безсмъртния небесен Цар!”

Сърцето на Марина се изпълнило с неизказана радост. В същото време тя почувствала, че раните й заздравяват и на тялото й се връщат силите. Тя молила Бога да я удостои със св. кръщение, та измита чрез него да влезе в небесния чертог.
Когато на другия ден отново извели Марина на съд, всички останали изумени, като я видели здрава и радостна. Някои от езичниците познали силата Божия; други приписвали на някакво магесничество изцерението на девицата; а управителят отново я убеждавал да остави своята вяра и да се поклони на боговете, които според него й дарували изцеление.
- Не мога да оставя моя Бог, Който ми показа Своята милост! – отговорила Марина.
Започнали ужасни изтезания. Тялото на мъченицата наново било разранявано, а раните – опалвани с огън. Марина с твърдост понасяла мъченията. Тя непрестанно се молела Богу да я удостои да мине и през водата на кръщението, както е минала през огън за Неговото име.
Тия молитвени думи навели управителя на мисълта да удави св. мъченица. Той заповядал да донесат грамадна каца с вода и в нея да хвърлят здраво свързаната девойка. А Марина извикала: “Господи Иисусе Христе, Който си счупил оковите на смъртта и ада, милостиво погледни над твоята рабиня, развържи моите вериги и нека тая вода ми бъде желаното от мене св. кръщение и възраждане за вечен живот!” Едва свършила молитвата си, веригите й се разкъсали и неизказана светлина я огряла. Мъченицата стояла във водата и пеела хвалебствена песен на Бога Всевишни. Най-после управителят я осъдил на смърт.
Преди смъртта Марина се обърнала към събралия се народ и го увещавала да познае истинния Бог, а не да се кланя на бездушните истукани. След това се помолила за всички. В предсмъртния си час тя се удостоила да види Самия Христос, Който я призовал към вечния покой.

сряда, 16 юли 2008 г.

свещеномъченик Атиноген и десетте му ученици. Св. мъченик Йоан Търновски

Священномученик Афиноген и десять его учеников пострадали за Христа во время гонений на христиан в городе Севастии. Правитель Филомарх устроил большой праздник в честь языческих богов и приказал севастийским гражданам принести жертву идолам. Но жители Севастии, в большинстве христиане, отказались участвовать в нечестивом празднестве и приносить жертвы идолам. Воинам приказано было избивать народ, и многие христиане приняли тогда мученические венцы.
Правителю стало известно, что христианство широко распространилось благодаря проповеди епископа Афиногена. Было приказано разыскать старца и привести на суд. Святой Афиноген и десять его учеников жили неподалеку от города в небольшом монастыре. Не застав епископа, воины схватили учеников. Правитель велел заковать их в цепи и бросить в тюрьму.
Святитель Афиноген пришел в Севастию и стал укорять судью за то, что в темницу брошены невиновные. Он был схвачен. В тюрьме святой Афиноген укреплял своих духовных детей на подвиг. Приведенные на суд, все святые мученики исповедали себя христианами и отказались принести жертву идолам. Перенеся жестокие истязания, ученики святого епископа были обезглавлены. После казни учеников, палачам было приказано пытать старца. Укрепляемый Господом, святитель Афиноген с достоинством перенес мучения. Единственной его просьбой было - казнить его в монастыре.
Приведенный в свою обитель святой в молитве благодарил Бога, радуясь страданиям, перенесенным за Него. Святой Афиноген молился Господу о прощении грехов тех людей, которые будут поминать его и учеников.
Господь сподобил святого услышать перед смертью Его голос, возвестивший обетование, данное благоразумному разбойнику: "Днесь со Мною будешь в раю". Священномученик сам склонил свою голову под меч.

Мъченик Йоан Търновски е българин от гр. Осман пазар (сега Омуртаг). Майка му се казвала Мария, а баща му – Димо и въртял голяма търговия с Германия и Италия. Поради обезценяване на тогавашната монета флорина през 1812 г. той фалирал. Наскоро Димо починал. Починала след него и жена му. Тогава Йоан се преселил в Търново и станал съдружник на някакъв тухлар и керемидар. Обаче като млад се увлякъл в някакъв заговор. Турците го арестували. Те обесили сподвижниците му, а когато дошъл неговия ред, той от страх припаднал. Турците го свестили, но и го измамили да приеме мохамеданство, ако иска да остане жив. В онова състояние на уплаха той обещал и изпълнил обещанието си. Но 8 месеца по-късно в него заговорила съвестта. Той не намирал покой ни денем, ни нощем. Пък и никой от християните не смеел да му помогне със съвета си – нито миряни, нито духовни, защото голяма била отговорността пред корана и турските закони, ако християнин посъветва вече потурчения да се върне в християнската вяра. Само единствен йеромонах Йеротей от Светогорския манастир Каракал си позволил да го посъветва да се пресели някъде, гдето не го познават, и там с пост и молитва да се приготви за мъченичество. Дал му и една сребърна кутия с изображение на кръст върху нея, за да я продаде, защото му трябвали пари, а се срамувал сам да я продава. Като видели в ръцете му тая християнска кутия, турците започнали да издирват откъде може един мохамеданин да има такова нещо. Издирването стигнало дотам, че Йоан публично изповядал от наболялата си душа Христа и прокълнал Мохамеда. Това било съобщено на градоначалника. Йоан бил отново разпитван, но останал непоколебим в своята християнска вяра. Подложен бил на продължителен жесток бой по краката. Той не издал нито един стон – само тихо говорел: "Помени ме, Господи, в царството Си!" А след като мъчението свършило, за почуда на всички Йоан скочил на крака, като че ли нищо не е било. Окован в тежки железни вериги, той бил хвърлен в тъмница, гдето имало множество затворени за неплатени данъци. Те свидетесвували, че през време на всенощната му молитва виждали над главата му голяма светлина. В продължение на 7-дневния си затвор Йоан не вкусил от турците ни хляб, ни вода. Хранела го Божията благодат.
Подир седем дни управителят отново изправил мъченика на съд. Сега той се помъчил с ласки и обещания да го върне в мохамеданството. Показал дори куп злато, което обещавал да му подари, както и най-хубавия дом в Търново. Всичко било напразно. Мъченикът отново изповядал Христа и похулил Мохамеда. Последвал пак жесток побой и поругание, които св. Йоан като истински християнски мъченик приемал с радост. Особено нощно време мъките в тъмницата били тежки, жестоки. Но мъченик Йоан непоклатимо пребъдвал в християнската си вяра. Тогава го извели в градското съдилище и три пъти го питали: "Мохамеданин ли си или християнин?" Той и трите пъти отговарял: "Християнин съм и желая да умра за Христа!" Тогава съдията произнесъл смъртна присъда – мъченикът да бъде обесен на определено място вън от града. Когато войниците водели осъдения, той надясно и наляво се кланял на срещаните християни, като просел прошка и се молел: "Пресвета Богородице, спаси ме! Обхванат от множество напасти, към тебе прибягвам да търся спасение, о майко на Бог – Слово и Дево, спаси ме от моите тежки и горчиви обстоятелства!" Пред бесилото помолил да му се разреши да си направи последна молитва. После казал на войниците: "Сега изпълнете заповедта!" И го обесили. Мъченик Йоан Търновски предал духа си в Божиите ръце. Било е събота, 12 часа през деня, 16 юли 1822 г. Втората нощ след обесването снели тялото на мъченика от бесилката. Не е известно где са го положили.