понеделник, 30 юни 2008 г.

Събор на Дванадесетте апостоли

Събор на светите дванадесет апостола е празник, празнуван от древност след деня на славните първовърховни апостоли Павел и Петър († ок. 67 г.).
Св. благоверен цар Константин Велики (274—337) построил в Цариград храм на името на светите Дванадесет апостола. Съществуват данни за празнуването на празника от IV век.
Като празнува паметта на всеки един от дванадесетте апостоли отделно, Църквата еднакво благоговее и пред целия техен събор. Защото Свещеното Писание и Преданието, като възхваляват трудовете и мъченическата смърт отделно на всекиго от дванадесетте апостоли, прославят ги всички заедно и равночестно. По думите на Св. Писание всички те са приятели Божии (Йоан 15:14), и когато Син Човечески седне на престола на славата Си, те всички ще седнат на дванадесет престола, за да съдят дванадесетте Израилеви колена (Мат. 19:28). Светото Предание нарича всички дванадесет апостоли славни и всехвални.

Църквата е празнувала паметта на всички апостоли заедно. По-късно Тя е добавила към тях и апостол Павел.

1. Св. ап. Петър Първовърховни (29 юни и 16 януари);
2. Св. ап. Андрей Първозвани (30 ноември);
3. Св. ап. Яков Зеведеев (30 април);
4. Св. ап. Йоан Зеведеев - евангелист (26 септември и 8 май);
5. Св. ап. Филип (14 ноември);
6. Св. ап. Вартоломей или Натанаил (11 юни и 25 август);
7. Св. ап. Тома (6 октомври);
8. Св. ап. Матей - евангелист (16 ноември);
9. Св. апостол Яков Алфеев (9 октомври);
10. Св. апостол Юда Яковов, брат Господен по плът, наричан още Тадей и Левий (19 юни);
11. Св. ап. Симон Зилот (10 май);
12. Св. ап. Матий (Матия) (9 август);
13. Св. ап. Павел Първовърховни (29 юни).

Въпреки това, в богослужебните книги този ден се нарича "Събор на дванадесетте", защото това число на апостолите е първоначално и Христово (Мат. 10:1-5).

неделя, 29 юни 2008 г.

Втора неделя след Петдесетница. Св. първовърховни апостоли Петър и Павел

Светата църква чествува едновременно паметта на великите апостоли Петър и Павел, които тя нарича първовърховни първопрестолници и вселенски учители. Те много се потрудили за разпространение на словото Божие, претърпели много страдания и гонения и са ни завещали в своите послания основните правила на християнската вяра и живот.
Най-важните обстоятелства на техния живот са описани в книгата "Деяния на светите апостоли", а за апостол Петър - и в светото Евангелие.
Боговдъхновените писатели на тия свещени книги не са скрили от нас грешките и заблудите, в които са изпаднали: Павел - преди обръщането си, а Петър - преди да бъде укрепен от Светия Дух. Затова техният пример е особено поучителен за нас. В ап. Петър Църквата вижда образ на един отрекъл се от Христа и след това покаял се, а в ап. Павел - образ на един, който се противил на Господа и след това повярвал.

Свети апостол Петър, брат на ап. Андрей Първозвани, бил неук и беден рибар от гр. Капернаум на брега на Галилейското езеро. Еврейското му име било Симон, а името Петър, което на гръцки означава "камък", му дал Сам Иисус Христос. Ревностен във вярата, когато Христос запитал: за кого Го мислят човеците, Петър отговорил, че Той е Син на Живия Бог.
Ап. Петър бил един от най-любимите ученици на Спасителя и бил въздигнат от Господа до апостолско достойнство. Петър следвал неотделно Спасителя до деня на Възнесението Му. Преди залавянето на Спасителя Петър се отрекъл от Христа по време на съда, но и горчиво се разкаял. След Възнесението на Иисус и слизането на Светия Дух ап. Петър проповядвал и вършил много чудеса и изцерения в Палестина, Мала Азия, Гърция и други страни. Отишъл в Рим при гонението на Нерон и бил осъден на разпъване. От смирение по негово желание бил разпнат с главата надолу в 67 година - годината в която и ап. Павел намерил мъченическата си смърт.
В новозаветния дял на Библията са включени две съборни послания на ап. Петър, отправени до всички християни.

Свети апостол Павел, с кръщелното име Савел, не е от кръга на Христовите ученици. Роден в Мала Азия, той бил фарисей и в духа на консервативния юдеизъм участвал в гоненията срещу християните и в убийството на свети първомъченик Стефан.
Обръщането му към Христос станало ненадейно, в резултат на необикновено видение. В книгата Деяния на на св. Апостоли (XI глава) се разказва, че на път за Дамаск Савел видял необикновена светлина и чул Божия глас от небето: "Савле, Савле, защо ме гониш?... Аз съм Иисус, когото ти гониш". Това събитие било повратно в живота му. Излекуван, той се покръстил и станал най-ревностния разпространител на християнската вяра. Проповядвал в Антиохия, Киликия, Кипър, Галатия, Ефес, Атина, Македония, Коринт, Испания и затова е наречен "апостол на езичниците".
Около 67-а година Павел бил окован и изпратен в Рим на съд. Загинал мъченически на 29 юни 67 г. заедно със свети апостол Петър. Смъртта му съпровождали множество чудеса. Преданието разказва, че вече отрязаната глава на светеца продължавала да слави Господа, а там, където тя паднала, избликнали при извора (на мястото на днешния манастир "Три фонтана" край Рим).
Новият завет на Библията съдържа четиринадесет негови послания до новопокръстени във вярата, в които разяснява християнските ценности и правилата на църковния живот.

Неделя на всички български светии празнуваме след Неделя на Всички светии - първата след Петдесетница. С възпоменанието им в богослужебния ред се изпросва молитвеното им застъпничество и благословение над целия български народ.
Първият известен по име български светец е едновременно княз и мъченик. Той е св. Енравота или Боян, пострадал за християнската вяра през 30-те години на IХ век. Този най-голям син на хан Омуртаг е екзекутиран в Плиска по заповед на брат си Маламир. Но преди да се прости със земния живот, Енравота изрекъл следните думи: "Вярата, за която сега аз умирам, ще се разпространи по цялата българска земя...". Действително не изминали тридесет години и цяла България се покръстила.
Да споменем св. равноапостоли Кирил и Методий, които родиха духовно славянските народи и им предадоха златния ключ към вратата на знанието и мъдростта. Канонизирани за светци са и техните ученици, които разпространяват Христовото слово и православната култура сред нашия народ. Почитаме ги заедно като Свети Седмочисленици – Климент Охридски, Наум Охридски, Сава, Горазд и Ангеларий.
Българите са канонизирали малко владетели. На първо място сред тях стои неустрашимият княз Борис I, внукът му цар Петър, княз Йоан-Владимир и други.
В галерията на българската святост не липсват образите на епископи като св. Климент Охридски, Иларион Мъгленски, Патриарх Евтимий, който героично защитава Търновград, Софроний Врачански, който просвещава българите във време на хаос и безправие.
Не трябва да забравяме, че народът ни е откърмил много светци-монаси. Редицата им се води от всебългарския закрилник св. Иван Рилски чудотворец, който основава най-големия и най-красивия манастир на Балканите.
Негови духовни последователи са тримата отшелници в македонските предели ­Гавриил Лесновски, Прохор Пшински, Йоаким Осоговски, също св. Петка Търновска, исихастите Теодосий Търновски, Ромил Видински, св. Димитър от русенското село Басарбово, живял през ХVII век.
Нашата Църква се украсява и от хиляди мъченици, пострадали за вярата си от иноверци. Имената на първите мъченици са свързани с късната античност, когато християнството се разпространява на Балканите. Това са личности приели мъченичеството в името на Христовото вяра по време на гоненията срещу християните – например Дасий Доростолски, Емилиян Доростолски и други.
Сред сонма на българските мъченици са и 26-те преподобни мъченици, изгорени на 10 октомври 1276 г. в кулата на Зографския манастир в Света Гора от папски пратеници, които ги принудили да приемат уния с папата и неговото върховенство.

Най-много са българските мъченици от времето на Османското робство. Скъп за нас е св. Райко Шуменски ­ млад златар, умъртвен след жестоки изтезания през 1802 година. През тази епоха мъченически загиват за вярата и св. Георги Нови и св. Георги Най-нови Софийски, Никола Софийски, Йоан Търновски, Терапонтий Трънски, Игнатий Старозагорски, Злата Мъгленска, Никодим Албански и много други.
В календара на българската църква могат да бъдат вписани още имена, но за това е необходимо специално синодално решение.
През 1954 година Св. Синод на БПЦ постановява втората неделя след Петдесетница да бъде обявен за ден на Всички български светии. Патриарх Кирил отслужва първата литургия за празника в столичния храм "Свети Седмочисленици". Това е една от първите големи инициативи на Българската патриаршия, която възстановява своето патриаршеско достойнство само една година по-рано – на 10 май 1953 г. От тогава Денят на Всички български светии има постоянно място в българския църковен календар.
Канонизираните за светци българи са 104. Всред тях има дванадесет български патриарси или епископи, сред които Преп. Йоаким Търновски, Преп. Теодосий Търновски, Св. Евтимий патриарх Търновски, Св. Киприан Цамблак, преп. Ефрем Печки,
четирима царе и князе - Св. княз Боян-Енравота, Св. Княз Борис Покръстител, Св. цар Петър Български, св. Йоан-Владимир Български, трима воини, осемдесет и седем канонизирани мъченици.
Последните канонизации в Българската православна църква са извършени по времето на патриарх Кирил. На 26 юли 1962 г. Св. Синод провъзгласява за светец на нашата църква преп. Паисий Хилендарски по случай 200 годишнината от написване на История Славянобългарска. В този период е канонизиран и Св.Софроний Врачански.
Всички те са молитвени ходатаи за всички вярващи ­- не само българи, но в цялата Вселенска църква.

http://www.pravoslavieto.com/calendar/nedelnik/sled_Petdesetnica/02_vsi_bg_svetii/index.htm

събота, 28 юни 2008 г.

св. безсребърници Кир и Йоан. Мъченица Атанасия и дъщерите й

Светият Божий угодник Кир се родил и получил възпитанието си в Египетската страна, в основания от Александър Македонски град Александрия. Той бил прочут лекар и изцерявал телесните болести безплатно, а с боговдъхновените си слова и с примера на добродетелния си живот лекувал душевните недъзи на людете. Посещавайки болните, той им предлагал не съветите на Гален или на Хипократ, а наставленията на светите апостоли и пророци за това, как да се съхранят от греховни недъзи, които са причина за телесните болести. Душевните болести са по-тежки недъзи в сравнение с всички болести на тялото; когато душата страда много от грехове, често се случва и тялото да заболее от лоша болест, допусната от Бога като наказание за греховете. Като поучавал така болните, а също и като им проповядвал Божественото учение, свети Кир довел много езичници до познание на Истинния Бог и ги направил християни, като излекувал със своето изкуство и душите, и телата им.
В това време царувал нечестивият цар Диоклециан, който повдигнал гонение срещу християните. Свети Кир бил обвинен пред началника на града в това, че е християнин и че наставлява мнозина в християнската вяра. Началникът наредил веднага да го задържат. Като узнал за това, свети Кир избягал от града, напуснал Египет и отишъл в Арабия. Той сторил това не поради страх от мъчения или от смърт за Христа, но следвайки Христовите слова: "кога ви пъдят от един град, бягайте в друг", от желание да продължи помощта си към ближните, а отчасти, желаейки да се подготви по-добре за страданията за своя Господ в монашеско звание. Поради това, щом пристигнал в Арабия, той приел монашеския ангелски образ. Самото му пристигане в Арабия станало по Божий промисъл, за да може и там да доведе мнозина при Христа, да ги избави от греховното служение на идолите и да ги настави в пътя на спасението. Той оставил там и лекарското си изкуство, понеже получил от Бога дара на чудотворството и вече не с лекарства и треви, а с молитви и със слово изцерявал всякакви болести. Чрез тези негови чудотворства се прославяло името Христово и голямо множество идолопоклонници, като оставили заблудите си, се обърнали към Христа, Истинния Бог.

По това време в Едеса живеел свети Йоан - благочестив християнин, който имал почетно воинско звание. Когато започнало Диоклециановото гонение срещу християните той оставил воинското си звание и славата на този свят, отечеството, дома, роднините и богатството си, като счел всичко това за суета и отишъл в Йерусалим, където, след като минало известно време, чул за свети Кир и за извършваните от него чудеса, славата за които се разпространявала навсякъде. Той бил обзет от силно желание да види свети Кир и да заживее заедно с този велик Божий угодник. За тази цел Йоан се отправил първо към Александрия, но като не го намерил там, усърдно разпитал къде е. След това, като узнал, че живее в Арабия, Йоан се отправил натам и като го намерил, се привързал към него с цялата си душа и станал както очевидец на чудесата му, така и усърден подражател на добродетелния му живот.

По същото това време била хваната, за да бъде изтезавана заради Христа, една боголюбива жена, на име Атанасия, с трите й дъщери: Теоктиста, Теодотия и Евдоксия, и била отведена в град Каноп, където живеел езическият жрец Касиан, а градоначалник бил Сириан. Като чули за това, светите Кир и Йоан започнали да се опасяват да не би младите девици да отпаднат от Христа, от страх пред заплахите за мъчения, и поради съблазън от лъстиви обещания, още повече, че те били твърде млади: най-голямата - Теоктиста, била на петнадесет години, втората - Теодотия - на тринадесет, а най-малката – Евдоксия - на единадесет. Свети Кир се съмнявал и в твърдостта на майка им Атанасия, опасявайки се да не би тя заради дъщерите си - за да не ги подлагат на тежки мъчения и за да не гледа безпощадно проливаната им кръв, да склони към езическото нечестие; защото е известно, как майките, подчинявайки се на естественото си чувство, страдат със сърдечна болка за децата си. Затова той се отправил към този град, за да утвърди девойките и майка им в изповядването на Христовата вяра и да ги подготви за безстрашно и мъжествено понасяне на мъченията. Свети Кир бил последван и от свети Йоан, и двамата заедно се отправили към град Каноп. Като се явили при Атанасия и дъщерите й, намиращи се в затвора, те с обширни боговдъхновени слова ги утвърдили в любовта към Господа Иисуса Христа и ги убедили ревностно да предадат душите си за Него.
Веднага било донесено за това на градоначалника Сириан. Един от езичниците дошъл при него и му казал: - В нашия град са се появили някакви непознати хора: единият е в монашески дрехи, а другият - във воински. Те убеждават задържаните девици да не се покланят на нашите богове, а да останат в нечестивата си вяра, тоест да не се подчинят на царските заповеди. Убеждават ги да почитат само някой си Иисус и на Него да въздават Божествени почести, като пренебрегнат смъртта.
Като чул за това, Сириан се изпълнил с ярост и заповядал веднага да заловят двамата мъже и да ги доведат при него. Светите Кир и Йоан били незабавно задържани и представени пред нечестивия съдия за разпит. Той ги попитал: - Наистина ли вие, окаяни врагове на нашите богове, се опитвате да съблазните девиците и с всякакви хитрости да увеличите броя на християните, за да унижите нашия цар? Ако досега сте били безумни, то поне сега оставете вашата лъжлива вяра, изпълнена с всякакво магьосничество, и се постарайте да умилостивите боговете с молитви и жертви, така че не само да се избавите от приготвените за вас мъчения, но и да се удостоите с почести от нас. А ако не направите това, ще познаете яростта и неумолимия гняв не само на Сириан или на Диоклециан, но и на самите богове, които хулите, ще познаете боговете, макар че те са най-милосърдните отмъстители за своето безчестене.
На това светите Кир и Йоан отговорили: - Ние нямаме обичай да говорим много. Твърдо знай, че никога не ще пожелаем празните ви почести, нито пък ще се отречем от Христа, дори и да ни се наложи да пострадаме за Него.
Тогава Сириан се възпламенил от още по-голям гняв, заскърцал със зъби и казал: - Вие, нечестивци, би трябвало да бъдете благодарни на съдията за човеколюбието. Ако имате поне малко разум, откажете се от заблудата си, за да се избавите от страшно наказание. Но тъй като не виждам във вас нищо друго, освен гордост, непокорство и суетно високоумие, то няма защо да хабим много думи; трябва по-скоро да се заемем за работа. Тогава вие ще получите желаната от вас награда и ще се покорите на царската заповед, макар и против волята си.
Като казал това, той наредил да доведат девиците и майка им и пред тях започнал да измъчва по различни начини светите мъченици Кир и Йоан: бил ги с бичове, счупил костите им с дебели тояги, опалвал ги със свещи, а обгорените места поливал с оцет и посипвал със сол, след което ги обтривал с острите ръбове на власеница, а нозете им обливал с врящ катран. Като употребил срещу тях всички изобретени от яростта средства за мъчение, той не пропуснал нито едно от тях, за да им отмъсти за смелостта и да сломи мъжеството им, и за да уплаши младите девици и майка им, наблюдаващи лютите мъчения. Но богомерзкият мъчител не постигнал успех в нищо: нито разколебал мъжеството на светите страдалци, нито уплашил девиците и майка им. Тогава той наредил да развържат светиите и започнал да мъчи света Атанасия и дъщерите й. След дълги мъчения той се изпълнил с голям срам, тъй като немощният женски пол по нищо не се отличавал в мъжественото понасяне на страданията от непоколебимите и непреклонни духом свети мъже - Кир и Йоан. Те имали същата вяра и любов към Христа, претърпели за Него същите мъки, проявили, с Божията помощ, същото мъжество. Те страдали сякаш в чужди тела, без да обръщат ни най-малко внимание на мъките. Устремявали взор към своя възлюбен Жених, Христос Бог, който гледал страданията на невестите Си от висотата на Своята слава и им подавал помощта Си. Мъчителят наредил да отвържат светите мъченички от оръдията за мъчения и ги осъдил на посичане с меч. Те тръгнали на смърт с радост, сякаш отивали на венчавка. Честните глави на блажената майка Атанасия и на трите й благословени дъщери: Теоктиста, Теодотия и Евдоксия, били отсечени с меч.
След посичането им светите Кир и Йоан отново били подложени на разпит. Мъчителят се обърнал към тях с дълга реч, уж че проявявал грижа за здравето им, показвал им дарове, после им обещал нови мъчения и накрая ги заплашил със смърт. Когато видял, че напразно си губи времето, произнесъл следното окончателно решение:
"Кир, последовател на Галилейския Учител, и Йоан, негов единоверец, които презряха царската заповед и отказаха да принесат жертви на великите богове, съгласно царския закон, заповядваме да бъдат обезглавени."
Като хванали мъчениците, воините им отсекли главите на същото място, където светите девици и майка им положили душите си за своя Господ. Това станало в 31-ия ден на януари. Тайни християни взели телата им и ги погребали с почит в отделни гробове в църквата "Свети апостол и евангелист Марк": в единия гроб - светите мъченици Кир и Йоан, а в другия - света Атанасия и дъщерите й.

След много години, при царуването на благочестивия цар Теодосий Младши, свети патриарх Кирил Александрийски, по Божия заповед чрез ангел, пренесъл мощите на светите мъченици Кир и Йоан в едно селище, наричано Манутин, за да прогонят оттам множество бесове, за слава на Христа, нашия Бог, прославян с Отца и Светия Дух во веки. Амин.

(св. Димитрий Ростовски)

петък, 27 юни 2008 г.

преподобни Сампсон Странноприимец

Преподобни Сампсон, по народност римлянин, бил син на знатни и богати родители, които му дали добро образование и от ранни години му внушавали любов към Бога и желание да следва закона Господен. Обичайки ближните, както заповядва Господ, Сампсон изучил лекарското изкуство, за да помага на страдащите. Господ благословил неговото добро намерение и му дал чудотворна сила да изцерява всякакви недъзи.
След смъртта на родителите си Сампсон наследил голяма богатство, което той употребил за полза на ближните. Всички свои роби пуснал на свобода, раздавал щедри милостини, подслонявал и хранел сиромаси и странници. Той обичал усамотението, но грижейки се преди всичко за ближните, Сампсон се заселил в Цариград и построил дом, където приемал бедни, болни и странници.
Сам лекувал болните и с Божия сила вършел много чудеса. От смирение той скривал тия прояви на особената Божия милост към него. Но неговият свят живот станал известен и патриархът го ръкоположил за свещеник.
Случило се, че император Юстиниан, който царувал в онова време (527 – 565 г.), опасно заболял. Старанията на най-изкусните лекари отишли напразно. Но Сампсон чрез чудесната сила, дадена му от Бога, излекувал царя. “Ще ти дам награда каквато пожелаеш” – казал му възрадваният цар, – вземи пари или имот!” Сампсон отказал богатсво за себе си и помолил да построят дом за болните и бедните. Царят изпълнил желанието на Сампсон и построил обширна болница и странноприемница, където назначил Сампсон за началник.
Св. Сампсон се трудил до дълбока старост и умрял в 550 г. Много чудеса ставали над неговия гроб и в уредената от него болница.

четвъртък, 26 юни 2008 г.

преподобни Давид Солунски. Свещеномъченик Висарион

Saint David of Thessalonica pursued asceticism at the monastery of the holy Martyrs Theodore and Mercurius. Inspired by the example of the holy stylites, he lived in an almond tree in constant prayer, keeping strict fast, and enduring heat and cold. He remained there for three years until an angel told him to come down.
St David received from God the gift of wonderworking, and he healed many from sickness. The holy ascetic gave spiritual counsel to all who came to him. Having attained to passionlessness, he was like an angel in the flesh, and he was able to take hot coals into his hands without harm. He died the year 540.

свещеномъченик Висарион Смоленски

При царуването на султан Мехмед IV през месец юли 1669 г., когато стана страшното и насилствено помохамеданчване на българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха в горите. Турците изгориха църквата "Св. апостоли Петър и Павел", митрополията и богословското училище. Всички книги и помагала унищожиха, а скъпоценностите разграбиха.
Турците поискаха да заловят Смоленския епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили прибежище и много българи от околните села.
Народът, като виждаше, че при него се намира духовният му водач се окуражи, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той запази от помохамеданчване околните на Райково села и самото Райково.
При помохамеданчването на Смолен и областта му турците избиха много мъже, жени и деца, които не склониха да приемат мохамеданската вяра. Много вдовици и малолетни сирачета от двата пола, които не можаха да избягат в Райково, бяха принудени да нощуват из горите, изнемощели от глад и безсъние. Много от тях бяха застигнати от турските орди и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само потъналият в невежество турчин. Тия мръсни дела не мога да ги опиша устата ми се схващат. Но ще настъпят светли дни и за това измъчено българско племе. Нека то знае до каква безнравственост е паднал завоевателят турчин и каква варварска религия е разпространявал.
Епископ Висарион Смоленски преживя в село Райково една година. Турците обаче търсеха сгодно време да го погубят, та да няма кой да поддържа борческия дух на българите, защото те бяха отпаднали духом от сполетялото ги зло. Помощ не идваше от никъде другаде и само епископ Висарион ги укрепваше във вярата и надеждата, че това зло ще мине и ще настъпят пак добри дни.
В ранното утро на 29 юли 1670 г. епископ Висарион Смоленски бе тръгнал, придружен от 10 души охранители, всички на коне и добре въоръжени, от Долно за Горно Езерово. Но ненадейно в долината се появи голяма въоръжена чета от турци. След тежък и кървав бой турците заловиха живи епископа и неговите охранители. Те ги обезоръжиха, вързаха им ръцете назад и бързо ги поведоха към Смолен, за да не би да ги застигне християнската чета, да ги освободи и люто да си отмъсти.
В Смолен по заповед на властта най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да приеме мохамеданството и по този начин да откупи живота си, понеже смятаха, че щом той се съгласи на това, много скоро и останалите българи християни безропотно ще последват примера му. Епископът отговори: "Човек, който има любов към божествената истина, е непоколебим във вярата си. Смъртта ми ще ме направи безсмъртен пред Бога."
Тогава турците го съблякоха и го оставиха съвсем гол и започнаха да щипят тялото му с нарочно приготвени клещи, като късаха парчета живо месо. Епископ Висарион изтърпя тия адски мъки, без да се уплаши и без да моли за милост. Кръвта ручеше от тялото на този истински мъченик. След това най-немилостиво го биха с железни пръчки, докато епископът склопи очи и падна в несвяст. След като го свестиха, турците го мушкаха с ножове и режеха късове от тялото му, сложиха на главата му нажежен ръжен и се гавреха с него. Но и това не им стигна. Поругаха го публично и го развеждаха гол из града за показ. Епископът понесе и тая гавра със смирение. Най-сетне един освирепял турчин излезе от тълпата и с остър нож го прободе в гърдите. Турците злобно се нахвърлиха върху него с камъни и обезобразиха тялото му.
Те заповядаха на охранителите на епископа да изкопаят гроб в една от градините, близо до хорището на Смолен, и там погребаха мощите му. Така на 29 юли 1670 г. умря мъченически Смоленският епископ Висарион.

сряда, 25 юни 2008 г.

преподобномъченица Феврония

Преподобномученица Феврония дева пострадала в царствование Диоклитиана (284-305). Она воспитывалась в монастыре в городе Сиваполе (Ассирийская область). Настоятельницей обители была игумения Вриенна, тетка святой Февронии. Игумения, заботясь о спасении святой Февронии, назначила ей более строгий образ жизни, чем остальным инокиням. По уставу обители по пятницам сестры оставляли свои послушания и весь день проводили в молитве и чтении Священного Писания. Обычно игумения поручала чтение святой Февронии.
Слава о ее благочестивой жизни распространилась по городу. Знатная молодая вдова Иерия, язычница, стала посещать святую Февронию. Под влиянием ее наставлений и молитв она приняла святое Крещение и привела к Христовой вере своих родителей и родственников.
Диоклитиан направил в Ассирию для истребления христиан отряд воинов во главе с Лисимахом, Селином и Примом. Селин, дядя Лисимаха, отличался жестокостью в отношении христиан, а Лисимах был расположен к ним, так как его мать старалась внушить сыну любовь к христианской вере и умерла христианкой. Лисимах договорился со своим родственником Примом по мере возможности избавлять христиан от рук мучителей. Когда отряд воинов приблизился к обители, насельницы скрылись. В монастыре остались только игумения Вриенна, ее помощница Фомаида и святая Феврония, которая в то время тяжело болела. Игумения сильно скорбела, что ее племянница попадет в руки мучителей, которые могли надругаться над ней, и горячо молилась, чтобы Господь сохранил ее и укрепил в исповедании Христа Спасителя. Селин приказал привести к нему всех инокинь обители. Прим с отрядом воинов не нашел никого, кроме двух стариц и святой Февронии. Он сожалел, что и они не скрылись, и предложил инокиням уйти. Но инокини решили не покидать места своих подвигов и положиться на волю Господню.
Прим рассказал Лисимаху о необыкновенной красоте святой Февронии и советовал взять ее себе в жены. Лисимах ответил, что не желает соблазнять дев, посвященных Богу, и просил Прима укрыть где-нибудь оставшихся инокинь, чтобы они не попали в руки Селина. Один из солдат подслушал разговор и донес Селину. Святую Февронию со связанными руками и цепью на шее привели к военачальнику. Селин предложил ей отказаться от веры во Христа и принести жертву языческим богам, он обещал почести, награды и брак с Лисимахом. Святая дева твердо и неустрашимо ответила, что имеет Бессмертного Жениха и не променяет Его ни на какие земные блага. Селин подверг ее жестоким мукам. Святая молились: "Спаситель мой, не покинь меня в этот страшный час!" Мученицу долго били, кровь ручьями текла из ран. Чтобы увеличить страдания святой Февронии, ее повесили на дереве и разожгли под ней огонь. Мучения были так бесчеловечны, что народ стал криком требовать прекращения истязания ни в чем не повинной девушки. Но Селин продолжал издеваться и насмехаться над мученицей. Святая Феврония молчала. От слабости она не могла говорить ни слова. В ярости Селин приказал вырвать ей язык, выбить зубы, отрезать груди и, наконец, отсечь обе руки и ноги. Люди не выносили ужасного зрелища и уходили с места мучения, проклиная Диоклитиана и его богов.
Среди толпы присутствовала инокиня Фомаида, которая впоследствии подробно описала мученический подвиг святой Февронии, и ученица святой девы Иерия. Она вышла из толпы и во всеуслышание укоряла Селина за безмерную жестокость. Он приказал схватить ее, но, узнав, что Иерию как знатную женщину небезопасно подвергать истязаниям, оставил ее, сказав: "Своими речами ты навлекаешь на Февронию еще большие муки". Наконец, святой мученице Февронии отсекли голову.
Уходя с места казни, Лисимах плакал и затворился в своем помещении. Селин собирался обедать, но не мог принять пищи и ходил по покоям своего дворца. Внезапно, посмотрев вверх, он вдруг лишился языка, замычал подобно волу, упал и, ударившись о мраморную колонну, разбил себе голову и тут же умер. Когда Лисимах узнал о происшедшем, то произнес: "Велик Бог христианский, Он достоин почитания, потому что отомстил за неповинную кровь!" Он приготовил ковчег, вложил в него рассеченное тело мученицы и отнес в монастырь. Игумения Вриенна упала без чувств, увидев изуродованные останки святой Февронии. К вечеру она пришла в чувство и повелела открыть монастырские ворота, чтобы все могли прийти поклониться святой мученице и прославить Бога, даровавшего ей такое терпение в страданиях за Христа Спасителя. Лисимах и Прим тогда же отреклись от идолопоклонства, приняли Крещение и иночество. Иерия передала свое богатство в монастырь и просила игумению Вриенну принять ее в обитель вместо святой Февронии.
Ежегодно, в день мученический кончины святой Февронии, в обители совершалось торжество. Во время всенощного бдения сестры обители всегда видели святую Февронию, которая занимала свое обычное место в храме. От мощей святой мученицы совершались многочисленные чудеса и исцеления. Житие святой Февронии было написано свидетельницей ее подвига инокиней Фомаидой.
В 363 году мощи святой Февронии были перенесены в Константинополь.
Вскоре после кончины святой Февронии святой Иаков, епископ Низибийский (память 13 января), создал церковь и перенес в нее частицу мощей святой мученицы.

вторник, 24 юни 2008 г.

Рождение на св. Иоан Кръстител

В дните на цар Ирод, който управлявал Юдея от 30 г. преди Рождество Христово до 3 г. след Рождество Христово, живял в град Хеврон един свещеник на име Захарий, с жена си Елисавета, която била братовчедка на света Ана, майката на св. Богородица.
Захарий и Елисавета били праведни пред Бога: живеели според всички заповеди и наредби Господни. Те били в напреднала възраст. Нямали деца. На тая възраст не можели да се надяват, че ще им се роди чедо. Но въпреки това се молели усилено на Бога да стори с тях чудо: да им даде син, както в древността дарил с рожба престарялата Сарра.
Свещениците при Йерусалимския храм били разделени на 24 смени. Всяка смяна служела по осем дни, от събота до събота. Захарий бил от осмата смяна. Когато дошъл неговия ред, той се отправил за Йерусалим. Различните длъжности в храма (каденето, принасянето на жертви, грижата за седмосвещеника, сменяването на хлябовете на предложението и др.) се разпределяли между свещеници от всяка смяна по жребие. Този път се паднало на Захарий да влезе в храма Господен, за да покади. Народът се молел отвън през време на каденето.
Когато Захарий принасял кадилната жертва, ангел Господен му се явил отдясно на кадилния жертвеник. Като го видял, свещеникът се уплашил. Но ангелът му казал: - Не бой се, Захарие! Твоята молитва бе чута: жена ти Елисавета ще ти роди син, и ще го наречеш с името Йоан; и ще имаш радост и веселие, и мнозина ще се зарадват на раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа; няма да пие вино и сикер, и ще се изпълни с Дух Свети още от утробата на майка си; и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния господ Бог; и ще върви пред Него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата, и непокорните към разума на праведните, та да приготви на Господа народ съвършен!
Ангелът възвестил на Захарий не само това, че ще му се роди син, но и това, че тоя негов син ще бъде велик светец и предтеча на Изкупителя на човечеството. Свещеникът, смутен и развълнуван, не могъл да разбере веднага тая вест. Затова казал на ангела: - По какво ще узная това? Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст.
Ангелът му заявил: - Аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога, и съм пратен да говоря с тебе и да ти благовестя това; и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си!
Онемяването било едновременно и знамение и наказание за свещеника. Народът чакал вън и се чудел, задето Захарий се бавел в храма. Когато свещеникът излязъл, не можел да продума и да благослови народа. За богомолците станало ясно, че той е имал видение.
След като изминали дните на службата, Захарий се върнал у дома си.
Скоро Елисавета заченала. Благочестивите съпрузи топло благодарили на Бога, че проявил към тях тази велика милост.
Като прославяла Бога, Елисавета си казала: - Тъй ми стори Господ в дните, в които ме погледна милостиво, за да снеме от мене укора между човеците.
На шестия месец след това събитие същият архистратиг Гавриил бил изпратен от Бога в галилейския град Назарет за възвести на пречистата Дева Мария, че ще бъде майка на Спасителя Господа Иисуса Христа.
Светата Дева запитала: - Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?
Небесният пратеник й отговорил: - Дух Свети ще слезе върху тебе, и силата на Всевишния ще те осени, затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи. Ето и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, зачена син в старините си, и е вече в шестия месец. У Бога няма да остане безсилна ни една дума!
Смирено и благоговейно светата Дева казала: - Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти.
Тогава ангелът си отишъл от нея.
Пресвета Дева Мария се отправила веднага за град Хеврон, за да сподели радостта си със своята сродница Елисавета. Тя влязла в дома на свещеник Захарий и поздравила Елисавета. Когато Елисавета чула поздрава й, младенецът проиграл в утробата й. Тя се изпълнила с Дух Свети и извикала възторжено с висок глас: - Благословена си ти между жените, и благословен е пладът на твоята утроба. И откъде ми е това - да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми. И блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното от Господа.
Света Дева Мария разбрала от думите на Елисавета, че Бог й е открил истината; тя, смирената Девица, е избрана да стане майка на Спасителя на човечеството; и Той, Спасителя ще дойде скоро на земята! Тя не могла повече да скрива високото звание, което архистратиг Гавриил й възвестил. Затова изрекла величествената песен: - Душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостиво погледна унизеността на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове; задето силният ми стори велико нещо, и свято е името Му; и Неговата милост е от род в род за ония, които се боят от Него!
Света Дева Мария останала при Елисавета около три месеца. И след това се върнала у дома си.

Когато настъпило времето, Елисавета родила обещания син. Съседите и роднините й се зарадвали с нея. На осмия ден трябвало да дадат име на младенеца. Всички смятали, че той трябва да носи името на баща си. Но Елисавета казала: - Не, а да се нарече Йоан.
Отгде е знаела Елисавета, че детедо трябва де са казва Йоан? - Навярно и тя е получила указание за името на детето от Светия Дух, благодатта на Когото изпълнила цялото й същество, когато света Богородица я посетила.
Тогава съществувал обичай детето да вземе името на някой роднина. А никой в рода на Захарий не се наричал Йоан. Затова близките се колебаели да изпълнят така ясно изразената воля на Елисавета. Трябвало най-после да запитат бащата. Със знаци му дали да разбере, че искат да знаят какво име желае той да се даде на детето. Той написал на дъсчица: “Йоан му е името”.
В същия миг се развързали устата и езикът му. И той проговорил, като благославял и прославял Бога. Изпълнен с Духа Свети, той пророкувал: - Благословен е Господ, Бог Израилев, задего посети и извърши избавление на своя народ... И ти, младенецо, ще се наречеш пророк на Всевишния, понеже ще вървиш пред лицето на Господа, за да приготвиш Неговите пътища, и да дадеш на народа му да познае спасението чрез прощаване на греховете им, поради великото милосърдие на нашия Бог, с което ни посети изток свише, за да просвети ония, които са в тъмнина и сянка смъртна, и да насочи нозете ни в пътя на мира.
Вестта за всичко, което се случило при обрязването на Йоан, се разнесла по цялата планинска страна. Всички, които чули това, говорели помежду си: - Какво ли ще бъде този младенец?
А младенецът растял и крепнел духом.
В определеното време се родил Иисус Христос. Това събитие хвърлило в голяма тревога жестокия и подозрителен юдейски цар Ирод. Понеже знаел, че Иисус е потомък на цар Давид, той се страхувал, да не би тоя Младенец, като порасне, да му отнеме престола. Затова издал заповед да бъдат избити всички деца от две години надолу във Витлеем и околностите му, та по тоя начин да бъде погубен и Младенецът Иисус.
Детето на Елисавета Йоан било също застрашено с убийство. Затова разтревожената майка се криела, с него в някаква пустинна планинска пещера. Скоро престарелите родители починали. Закрилян от Бога, Йоан, техният син, израсъл в пустинята и останал там до деня, когато се явил на Израиля.

понеделник, 23 юни 2008 г.

мъченица Агрипина. Начало на Петровия пост

The Holy Martyr Agrippina, was by birth a Roman. She did not wish to enter into marriage, and totally dedicated her life to God. During the time of persecution against Christians under the emperor Valerian (253-259) the saint went before the court and bravely confessed her faith in Christ, for which she was given over to torture. They beat the holy virgin with sticks so severely that her bones broke. Afterwards they put St Agrippina in chains, but an angel freed her from her bonds.
The holy confessor died from the tortures she endured. The Christians Bassa, Paula and Agathonike secretly took the body of the holy martyr and transported it to Sicily, where many miracles were worked at her grave. In the eleventh century the relics of the holy Martyr Agrippina were transferred to Constantinople.


През 1480 година нечестивият Ахмат, хан на Голямата Орда, дошъл с голяма войска на река Угра, за да започне война срещу великия княз Йоан Василиевич. Москва била застрашена от обсада. Тогава великият княз се въоръжил с молитва и с благословението на Геронтий, митрополит на цяла Русия, и на своя духовник Васиан, ростовски архиепископ, излязъл срещу татарите на река Угра. И двамата светители усърдно умолявали великия княз мъжествено да се бори с езичниците в защита на православната вяра. Войските стояли една срещу друга продължително време, без да пристъпват към решителни действия.
Накрая, по застъпничеството на Пресвета Богородица станало дивно чудо: татарите били обхванати от страх и те, като се страхували един от друг, бягали, без да бъдат гонени от никого. Така премилостивият Бог, по молитвите на Пресвета Богородица, дарил на християните необичайна победа над враговете, без да бъде проливана кръв, и пощадил Своето достояние - град Москва и цяла Русия. Когато великия княз Иван Василиевич заедно със своя син - великия княз Йоан и с цялата войска се върнал в Москва, всички хора се изпълнили с извънредна радост и възхвалявали за славното избавление Бога и Пресвета Богородица, наречена Владимирска, затова в този ден - 23 юни се извършва кръстен ход за слава и благодарение на Спасителя на целия свят, Христос, нашия Бог и неговата Пречиста Майка.

неделя, 22 юни 2008 г.

неделя на Всички светии

Първата неделя след Петдесетница е посветена на всички светии. Отците на Църквата са установили този празник по три причини.
Първо, ­да ни посочат плодовете, с които слизането на Светия Дух изпълни и оплоди нетленната действителност, духовния свят.
Второ, ­да ни напомнят, че има много герои на вярата, които със съвършен живот и с жертвена изповед са служили на Бога и са овенчани от Него с "венеца на славата", но са останали безименни и неизвестни за света.
И трето, ­да се съберат всички светии в един ден, за да се знае, че те са живели и просияли със силата на Единия Спасител Иисус Христос, че са се подвизавали на едно и също поприще на добродетелта, че всички са от Едната, Света, Съборна и Апостолска Христова Църква и че пребъдват в едно Небесно Царство на Отца и Сина, и Светия Дух ­ в Царството на благодатта. "Яви се Божията благодат, спасителна за всички човеци", казва св. апостол Павел.
Днес празнуваме всички светии, които със силата на Светия Дух вършеха и вършат чудеса, разпространяваха Евангелието на Спасението и с живота си доказаха, че Божият промисъл и всемогъщество действат винаги и че във всички времена и при всички обстоятелства възсияват нови и нови светци и светици, съсъди на Божията благодат и молитвени застъпници за нас пред престола на Всевишния.
Църквата Христова е създадена от Божия Син ­ Иисус Христос, осветена е от Светия Дух, изстрадана е и утвърдена от апостолите и от светиите. Тя стои здраво и твърдо през вековете, защото в нейните основи са вградени мъченичеството, подвигът и кръвта на хиляди и хиляди Христови последователи.
Спасителят иска от нас да не пазим само за себе си своята вяра, а да я изповядваме, за да се осъществи Евангелието на практика като универсално Богооткровено учение за всички народи през всички времена. Най-висока стойност има изповядването и признаването името Христово пред неверници, богохулници и богоборци. Христос възвести учението Си не за ангели и за съвършени същества, а за грешната човешка природа. Христос познава и силата на греха. Затова ни учи как да живеем ­ с вяра в Него, с изповед на името Му пред човеците и смирено спазване на Неговата свята воля.
Защото, които са първи по преценката на света, според Божията отсъда може да се окажат последни, а които наглед и по преценката на хората са последни, според Божия праведен съд ще бъдат първи.

http://www.pravoslavieto.com/calendar/nedelnik/sled_Petdesetnica/01_vsi_svetii/index.htm

The Hieromartyr Eusebius, Bishop of Samosata, stood firmly for the Orthodox Confession of Faith proclaimed at the First Ecumenical Council at Nicea in the year 325. For this he underwent persecution by the Arians, being repeatedly deprived of his see and banished. The emperor Constantius (337-361), patron of the Arians, learned that St Eusebius kept a conciliar decree regarding the election of the Orthodox Archbishop Meletius to the See of Antioch. He commanded him to give up the decree. The saint boldly refused to do as ordered. The enraged emperor sent a message that if he did not give up the decree, then his right hand would be cut off. St Eusebius stretched out both hands to the emissary saying, "Cut them off, but I will not give up the Decree of the Council, which denounces the wickedness and iniquity of the Arians." The emperor Constantius marveled at the audacity of the bishop, but did not harm him.
During the reign of Justin the Apostate (361-363), even more difficult times ensued, and an open persecution against Christians began. St Eusebius, having concealed his identity, went about in the garb of a soldier across the whole of Syria, Phoenicia and Palestine, urging Christians to the Orthodox Faith. He established priests and deacons in desolated churches, and he consecrated bishops who renounced the Arian heresy. After Julian the Apostate's death, he was succeeded by the pious emperor Jovian (363-364), during whose reign the persecutions stopped. Returning from exile, St Meletius convened a local Council at Antioch in the year 379 on the advice of St Eusebius. Twenty-seven bishops participated, and it reaffirmed the Orthodox teaching of the First Ecumenical Council. The Arians signed the conciliar definition, fearing the steadfast defenders of Orthodoxy, the holy hierarchs Meletius, Eusebius and Pelagios, who had great influence with the emperor. After the death of Jovian the Arian Valentus (364-378) came to power.
The Orthodox were again subjected to persecution. St Meletius was banished to Armenia, St Pelagius to Arabia, and St Eusebius was condemned to exile in Thrace. Having received the imperial decree, St Eusebius left Samosata by night so as to prevent tumult among the people that esteemed him. Having learned of of the bishop's departure, believers followed after him and with tears entreated him to return. The saint refused the entreaty of those who had come, saying that he had to obey the authorities. The saint urged his flock to hold firm to Orthodoxy, blessed them and set off to the place of exile. The Arian Eunomios became Bishop of Samosata, but the people did not accept the heretic. The Orthodox would not go to the church and avoided meeting with him. The heretical Arian perceived that it was impossible to attract the independent flock to him.
The emperor Gratian (375-383) came upon the throne, and all the Orthodox hierarchs banished under the Arians were brought back from exile. St Eusebius also returned to Samosata and continued with the task of building up the Church. Together with St Meletius he supplied Orthodox hierarchs and clergy to Arian places. In the year 380 he arrived in the Arian city of Dolikhina to establish the Orthodox bishop Marinus there. An Arian woman threw a roof tile at the holy bishop's head. As he lay dying, he asked her for wine and requested those around not to do her any harm. The body of St Eusebius was taken to Samosata and was buried by his flock. The saint's nephew, Antiochus, succeeded him and the Samosata Church continued to confess the Orthodox Faith, firmly spread through the efforts of the holy Hieromartyr Eusebius.

събота, 21 юни 2008 г.

мъченик Юлиан Тарсийски

Святой мученик Иулиан Тарсийский родился в малоазийской провинции Киликия. Он был сыном сенатора-язычника, мать его исповедовала христианство. После смерти мужа мать святого Иулиана переселилась в город Тарс, где крестила сына и воспитала в христианском благочестии. Когда святому исполнилось 18 лет, император Диоклитиан (284-305) начал гонение на христиан. В числе других был схвачен и святой Иулиан. Его привели к правителю Маркиану на суд, где долго уговаривали отречься от Христа. Ни истязания, ни угрозы, ни обещания даров и почестей не могли склонить благочестивого юношу к принесению языческих жертв и отречению от Христа. Святой исповедник оставался непоколебимым в твердой вере. Целый год мученика водили по городам Киликийской области, в каждом из них подвергая допросам и жестоким истязаниям, после чего бросили в темницу. Мать святого Иулиана следовала за сыном и молилась, чтобы Господь еще более укрепил его в вере и подвиге. В городе Эгее под предлогом убедить сына принести жертву идолам, она просила правителя разрешить ей посещать темницу. Три дня она провела в темнице со святым Иулианом, умоляя его быть твердым до конца.
Святой Иулиан вновь предстал перед правителем. Думая, что мать убедила сына повиноваться императорскому указу, правитель стал хвалить ее благоразумие. Неожиданно святая смело исповедала себя христианкой. Святой мученик Иулиан все так же бесстрашно и мужественно обличал языческое многобожие. Тогда правитель приказал отрубить матери святого Иулиана ступни ног за то, что она сопровождала сына из Тарса. Святая мученица скончалась от нанесенных ран. Мученика Иулиана зашили в мешок, наполненный песком и ядовитыми гадами, и бросили в море. Тело страдальца было вынесено волнами на берег около Александрии и с честью погребено одной благочестивой александрийской христианкой. Мученическая кончина его последовала около 305 года. Впоследствии мощи святого мученика перенесли в город Антиохию. Святитель Иоанн Златоуст почтил память святого мученика Иулиана похвальным словом.

петък, 20 юни 2008 г.

св. Наум Охридски. Свещеномъченик Методий, епископ Патарски

Св. преподобни Наум Охридски бил българин от благороден произход. Като оставил всичко, последвал славянските равноапостоли св. Кирил и Методий в Моравия и Рим, където папа Адриан ІІ го ръкоположил за свещеник.
Подир смъртта на св. Методий той заедно със св. Климент се отправил за България, където българският цар Борис-Михаил го приел с радост. Св. Климент като учител на славянска писменост изпратил в югозападната част на държавата, а св. Наум останал в тогавашната столица Плиска.
В 893 г. на историческия църковнонароден събор било решено българската столица да бъде пренесена в Преслав. На същия събор Симеон Велики бил провъзгласен за цар вместо приелия монашество св. Борис–Михаил, а св. Климент бил ръкоположен за епископ. Тогава на негово място за учител бил назначен св. Наум, който работил там седем години. После той построил манастир на брега на Охридското езеро на името на св. Архангели и живял в него десет години.

Представил се в Господа в 910 г., след като приел монашеско пострижение непосредствено преди смъртта си. Погребали го на северната стена на храма, където мощите му и досега почиват неоткрити, защото, колкото пъти се опитвали да отворят гроба му, преподобният не позволявал това. От външната страна на храма е пристроена стаичка, в която нощуват болни и получават изцерение.

Saint Naum of Ochrid, a Bulgarian by descent, was one of the disciples of the holy Equals of the Apostles Cyril and Methodius, and he accompanied St Clement of Okhrid when he preached the Gospel in Bulgaria. When St Clement set off to the southwestern regions, St Naum remained in the then capital city of Plisk. Afterwards St Naum became succeeded St Clement in a monastery on the shores of Lake Okhrida, where he labored for ten years.
St Naum reposed on December 23, 910, and his relics were glorified by numerous miracles, especially healings of spiritual infirmities.

Св. Методий е повече известен със своите съчинения, отколкото с обстоятелствата на своя живот. Знае се, че във време на гонението той увещава своето паство към твърдост във вярата и сам извършил мъченически подвиг. Едни говорят, че това станало при римския император Деций, а други - през време на Максимиановото гонение против християните (ок. 311).
Отците на Църквата с голямо уважение говорят за писанията на св. Методий, който с ярост и сила опровергал лъжливото учение на Порфирий и някои заблуждения на Ориген. Св. Методий написал обширно съчинение "За Възкресението", обяснение на книгата Битие, на Песен на песните и на много други книги. Отците на Църквата го наричат ревностен поборник на истината и богат на мъдрост.

Божият угодник Методий, който се отдал на служба на Господа от ранни години, бил честен съсъд, приел в себе си Светия Дух. Затова, по Божествен избор, той се сподобил с епископско достойнство, като станал архипастир на словесните овце в град Патара, Ликийска област. Свети Методий ръководел своето словесно паство с богоугодно старание, като го направлявал към съвършенство с кротки поучения.
В дните на епископството на свети Методий възникнала Оригеновата ерес, която прелъстила мнозина. Виждайки нейното разрастване, свети Методий - този истински пастир - изгарял с изобличенията си ереста като с огън. Със своето изпълнено с мъдрост и Божествена благодат учение той изтребил надвисналата над верните еретическа мъгла.
Неговите боговдъхновени наставления осияли вселената подобно на мълнии и като звук на разумна тръба по пялата вселена се разнесъл звукът на неговите поучения. Затова невидимият враг не бил в състояние да понесе ревността, с която бил въодушевен свети Методий в своите велики трудове, подети заради благочестието и Христовата Църква. Той въоръжил срещу светия епископ своите видими слуги - езичниците, които се покланяли на идолите. По неговите внушения езичниците решили да предадат на мъчителна смърт Божия служител, който се бил обрекъл още преди страданията на "живоносно умъртвяване". Те хванали Христовия светител и отсекли честната му глава с меч. И преминал свети Методий в по-добрия живот. Като жива жертва се принесъл този, който в началото служил на Агнеца Божий, а после сам бил заклан като агнец.
Така се увенчал с двоен венец добрият подвижник на благочестието, който се борил с ересите и изповядвал Христа пред езичниците без страх, даже до проливане на кръв и мъченическа смърт, която последвала при царуването на Аврелиан.

Николай Кавасила (1332 - 1371) - християнски писател и богослов, един от най-видните представители на византийската богословско-мистична литература на XIV век, редом със св. Григорий Палама. Племенник на Солунския архиепископ Нил Кавасила († ок. 1390 г.), самият той не приел свещенически сан. Бил е секретар в двореца на император Иоан Кантакузин и се подвизавал на дипломатическото поприще. По-късно се усамотил в манастир и се посветил на духовно творчество. Живял по време на апогея на исихастките спорове, Кавасила подкрепил св. Григорий Палама. От него са останали съчиненията: "Тълкование на Божествената литургия", "Седем слова за живота на Христос", "Опровержение на Тома Аквински". В неговите трудове срещаме тълкувание на цялата традиция на св. Григорий Палама, макар че той е използвал друга терминология.
Св. Николай Кавасила е канонизиран на 3 юни 1982 година от Еладската Православна Църква.

четвъртък, 19 юни 2008 г.

апостол Юда, брат Господен

Свети апостол Иуда принадлежи към числото на дванадесетте ученици на Господа. Той произхождал от коляното на Давид и Соломон. Свети Иуда се родил в галилейския град Назарет от праведния Иосиф, на когото след това била поверена Пречистата Дева Мария
Не е известно с точност коя е била майката на Иуда. Според някои това била Саломия, дъщеря на Агей, син Варахиин, брат на свети Захарий, бащата на светия пророк и предтеча Господен Иоан.
Иуда бил брат на свети апостол Иаков праведни, предстоятел на Иерусалимската църква. Свети апостол Иуда обикновено се нарича Иуда Иаковов, тоест брат на апостол Иаков. Той приел това име поради своето смирение, защото смятал себе си за недостоен да се нарече брат Господен по плът, още повече, че бил съгрешил пред Господа, първо, със своето маловерие, и второ, с небратолюбие. За това, че Иуда съгрешил с маловерие, свидетелства свети Иоан Богослов, казвайки: "нито братята Му вярваха в Него" (Иоан. 7:5).
Обяснявайки това място от Евангелието, свети Теофилакт под Христовите братя разбира децата на Иосиф. И затова той казва: ­"Хулели Го ­Христа ­ и братята, и децата на Иосиф (между които бил и Иуда); откъде у тях такова неверие към Него? ­От собствената им зла воля и от завист, защото на роднините е присъщо да завиждат на своите повече, отколкото на чуждите."
И така, оттук става ясно, че Иуда съгрешил пред Господа със своето маловерие. Но Иуда освен това проявил към Христа и небратолюбие, както се казва за това в житието на Иаков, брат Божий. Когато Иосиф, след връщането си от Египет, започнал да дели земята си между своите деца, родени от първата му жена, той пожелал да отдели и част на Господа Иисуса, роден свръхестествено и нетленно от Пречистата Дева Мария, Който тогава бил още малко дете. Но тримата сина на Иосиф не искали да приемат Христос да има дял с тях като роден от друга майка; само четвъртият син ­ свети Иаков, Го приел в съвместно владение на своята част и поради това бил наречен брат Божий. Съзнавайки тези свои грехове ­ маловерие и небратолюбие ­ Иуда не се осмелявал да се нарече брат Божий, а се наричал само брат на Иакова, както пише в своето послание: "Иуда, раб на Иисуса Христа, а брат на Иакова" (Иуд. 1:1).
Освен името Иуда Иаковов апостол Иуда има и други имена. Евангелист Матей го нарича Левей и Тадей. Тези имена са дадени на апостол Иуда не без причина, а именно: думата "левей" означава "сърдечен". По отношение на апостол Иуда това име има смисъл, че той, след извършените от него поради незнание грехове против Христа Бога, когато се уверил, че Иисус е истинният Месия ­Христос Бог, се съединил с Него с цялото си сърце.
Апостол Иуда се нарича още и Тадей, което значи "хвалещ", защото той прославял и изповядвал Христа Бога и проповядвал Евангелието на много народи.
За живота и дейността на свети апостол Иуда е известно твърде малко. Знае се само, че в края на царуването на Домициан двамата внуци на Иуда, занимаващи се с обработване на земята със собствените си ръце, били доведени по клевети на еретиците при този император като потомци на Давид и родственици на Господа; но когато императорът се убедил, че те не представляват никаква политическа опасност за него, били пуснати на свобода.
Апостол Иуда, подобно на другите "братя на Господа" по плът, понесъл много благовестнически трудове, разпространявайки Христовото Евангелие. Скоро след възнесението на Господа Иисуса Христа на небето, апостол Иуда, както и всички Христови апостоли, тръгнал да проповядва Евангелието. Според свидетелството на църковния историк Никифор "божественият Иуда, не Искариотски, а друг, който се наричал Тадей и Левей, син на Иосиф, брат на Иаков, хвърлен от крилото на иерусалимския храм, проповядвал Евангелието и разпространявал християнството най-напред в Иудея, Галилея, Самария, Идумея, след това в Арабия, Сирия и Месопотамия, накрая дошъл в град Едеса, принадлежащ на цар Авгар, където още преди него проповядвал Евангелието друг Тадей, един от седемдесетте апостоли. Тук апостол Иуда довършил и поправил това, което не било завършено от този Тадей".
Има сведения, че свети апостол Иуда проповядвал християнството и в Персия, откъдето и написал на гръцки език своето съборно послание. Като причина или повод за написването на това послание било обстоятелството, че в обществото на вярващите се вмъкнали нечестиви хора, които при възможност обръщали Божията благодат в беззаконие и под предлог на християнска свобода си позволявали всякакви мерзки дела.
Това кратко послание включва в себе си много дълбоки и поучителни мисли. В него се съдържа част от догматическото учение: за тайнството на Света Троица, за въплъщението на Иисуса Христа, за различието между добрите и злите ангели и за бъдещия Страшен Съд; част от нравственото учение: увещание за избягване на греховната нечистота ­ плътската, хулите, гордостта, непослушанието, завистта, ненавистта, коварството и лукавството; апостолът съветва всеки да бъде постоянен в своята длъжност, във вярата, в молитвата, в любовта, съветва да се грижим за обръщане на заблудените, да пазим себе си от еретиците, чиито душевредни нрави изобразил ясно и обявил, че тези еретици ще погинат, подобно на жителите на Содом (Иуд., ст. 7 и сл.).
Освен това в своето послание свети апостол Иуда казва, че за спасението не е достатъчно само да бъдем обърнати от езичеството в християнството, но трябва, вярвайки, да вършим добри дела, подобаващи на християнската вяра и достойни за спасение, и посочва като пример наказаните от Бога ангели и хора. Ангелите Бог свързал с вечни окови и ги пази за Страшния Свой Съд, за това, че не запазили своето достойнство (ст. 6). А хората, изведени от Египет, Бог погубил в пустинята за това, че паднали в разврат, живеейки не по закона Божий (ст. 5). Така апостол Иуда в своето послание в малко думи ни разкрива велики истини.
Апостол Иуда посетил много различни страни, проповядвайки Евангелието, обръщайки народите към Христовата вяра и поучавайки ги по пътя на спасението. В такива трудове той достигнал Араратските страни и отвръщайки много хора от идолопоклонството, ги направил християни. Тук апостолът силно въоръжил против себе си идолските жреци: те го хванали и след различни мъчения го приковали на кръст и пронизали със стрели. Така завършил своя подвиг и живот свети апостол Иуда и отишъл при Христа Бога, за да получи от Него венеца на вечната награда на небесата.

сряда, 18 юни 2008 г.

мъченик Леонтий

Святые мученики Леонтий, Ипатий и Феодул были римскими воинами. Святой мученик Леонтий, грек по происхождению, в правление Веспасиана (70-79) служил военачальником в императорских войсках в финикийском городе Триполи. Христианин Леонтий отличался храбростью и благоразумием, к нему с глубоким уважением относились воины и граждане Триполи за его добродетели.
Император назначил римского сенатора Адриана правителем Финикийской области, с полномочиями преследовать христиан и в случае отказа принести жертвы римским божествам предавать их мучению и смерти. По дороге в Финикию Адриану донесли, что святой Леонтий отвратил многих от поклонения языческим богам. Правитель послал трибуна Ипатия с отрядом воинов в Триполи, чтобы найти и задержать христианина Леонтия. По дороге трибун Ипатий сильно заболел и, находясь при смерти, увидел во сне Ангела, который сказал: "Если хочешь быть здоровым, воззови трижды вместе со своими воинами: "Бог Леонтия, помоги мне"". Открыв глаза, Ипатий увидел Ангела и сказал: "Я послан задержать Леонтия, как же я призову его Бога?" В это время Ангел стал невидим. Ипатий рассказал воинам, в числе которых был и его друг Феодул, о своем сне, все они вместе трижды призвали на помощь Бога, Имя Которого исповедал святой Леонтий. Ипатий сразу исцелился ко всеобщей радости воинов, и только Феодул сидел в стороне, размышляя о чуде. Душа его прониклась любовью к Богу, и он уговорил Ипатия немедленно пойти вдвоем в город на поиски святого Леонтия.
При входе в город их встретил неизвестный человек и пригласил к себе в дом, где щедро угостил путников. Узнав, что гостеприимный хозяин и есть святой Леонтий, они упали на колени и просили его просветить их верой в Истинного Бога. Здесь же совершилось Крещение, а когда святой Леонтий произнес над ними молитвенное призывание во Имя Пресвятой Троицы, новокрещенных осенило светлое облако и пролился благодатный дождь. Остальные воины в поисках своего начальника пришли в Триполи, куда прибыл и правитель Адриан. Узнав о происшедшем, он приказал привести к себе святого Леонтия, трибуна Ипатия и Феодула и, угрожая им мучениями и смертью, потребовал отречения от Христа и жертвоприношения римским богам. Все мученики твердо исповедали веру во Христа. Святого Ипатия подвесили на столпе и строгали железными когтями, а святого Феодула беспощадно били палками. Видя непоколебимость мучеников, им отрубили головы мечом. Святого Леонтия после истязаний отправили в темницу. Утром он предстал перед правителем. Адриан пытался прельстить святого исповедника почестями и наградами и, ничего не достигнув, предал истязаниям: святой мученик целый день висел вниз головой на столпе с тяжелым камнем на шее, но ничто не могло заставить его отречься от Христа. Правитель приказал бить палками страдальца до тех пор, пока он не умрет. Тело святого мученика Леонтия выбросили за город, но христиане с честью предали его погребению вблизи Триполи. Кончина святых мучеников последовала около 70-79 гг.
Допрос святого Леонтия, его страдания и смерть записал на оловянных дощечках присутствовавший на суде писец (комментарисий). Эти дощечки были положены в гроб святого мученика.

вторник, 17 юни 2008 г.

мъченици Мануил, Савел и Исмаил

The Holy Martyrs Manuel, Sabel and Ismael, brothers by birth, were descended from an illustrious Persian family. Their father was a pagan, but their mother was a Christian, who baptized the children and raised them with firm faith in Christ the Savior.
When they reached adulthood, the brothers entered military service. Speaking on behalf of the Persian emperor Alamundar, they were his emissaries in concluding a peace treaty with the emperor Julian the Apostate (361-363). Julian received them with due honor and showed them his favor. But when the brothers refused to take part in a pagan sacrifice, Julian became angry. He annulled the treaty and incarcerated the ambassadors of a foreign country like common criminals.
At the interrogation he told them that if they scorned the gods he worshipped, it would be impossible to reach any peace or accord between the two sides. The holy brothers answered that they were sent as emissaries of their emperor on matters of state, and not to argue about "gods." Seeing their firmness of faith, the emperor ordered the brothers to be tortured.
They beat the holy martyrs, then nailed their hands and feet to trees. Later, they drove iron spikes into their heads, and wedged sharp splinters under their fingernails and toenails. During this time of torment the saints glorified God and prayed as if they did not feel the tortures.
Finally, the holy martyrs were beheaded. Julian ordered their bodies to be burned, and suddenly there was an earthquake. The ground opened up and the bodies of the holy martyrs disappeared into the abyss. After two days of fervent prayer by the Christians, the earth returned the bodies of the holy brothers, from which a sweet fragrance issued forth. Many pagans, witnessing the miracle, came to believe in Christ and were baptized.
Christians reverently buried the bodies of the holy martyrs Manuel, Sabel and Ismael in the year 362. Since that time the relics of the holy passion-bearers have been glorified with miracles.
When he heard about the murder of his emissaries, and that Julian was marching against him with a vast army, the Persian emperor Alamundar mustered his army and started off toward the border of his domain. The Persians vanquished the Greeks in a great battle, and Julian the Apostate was killed by the holy Great Martyr Mercurius.
Thirty years later the pious emperor Theodosius the Great built at Constantinople a church in honor of the holy martyrs, and St Germanus, Patriarch of Constantinople, then still a hieromonk, wrote a Canon in memory and in praise of the holy brothers.

понеделник, 16 юни 2008 г.

СВЕТИ ДУХ

Елате, всички народи, при безсмъртното кръщение. Към живот призовавам пребиваващите в мрака на невежеството. Елате от робството при свободата, от тиранията при царството, от тленността при нетлението.
- Как, рече, да дойдем?
- При водата и Светия Дух. При водата, съединена с Духа, с която се напоява раят, с която се изхранва земята, с която израства дървото, в която раждат животните, и най-вече, в която се съживява възроденият човек, в която и Христос се е кръстил и върху която е слязъл Духът във вид на гълъб.
Това е Духът, Който в началото "се носеше над водата" (Бит. 1:2) и Който образува вселената, Който съгради творението и от Когото произлиза всичко живо, Който е действал чрез пророците и Който е слязъл върху Христос. Това е Духът, Който е дошъл върху апостолите във вид на огнени езици. Това е Духът, към Когото се устремил Давид, казвайки: Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене (Пс. 50:12). За Този Дух Гавриил казва на Девата: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени (Лука 1:35). С Този Дух Петър изговори онези блажени слова: Ти си Христос, Синът на Живия Бог (Мат. 16:16). С Този Дух е положен Камъкът на Църквата. Това е Духът, Утешителят, при теб изпратен, за да те направи дете на Бога.
Ела, най-сетне, възроди се, човеко, за Божието осиновение.
- Но как? - рече.
- Повече не прелюбодействай, не убивай и на идоли не се покланяй. Не пиянствай в чувствени наслади и не се поддавай на гордостта. Не се свличай в мръсотията на безнравствеността и очисти се от бремето на греха. Изплъзни се от оръжието на дявола и се въоръжи с бронята на вярата, както казваше Исаия: Умийте се, очистете се, махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете - и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви като багрено, - като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, - като вълна ще избеля. Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни (Ис. 1:16-19).

(Св. Иполит Римски. Тълкувание от св. Иполит Римски на Марк 1:9-12)

Първата поява на Св. Дух е насочена към цялата църковна съвкупност, към Църквата в целостта й, защото тя е единно тяло; или по-конкретно, Св. Дух е даден на всички апостоли, на които Христос същевременно предоставя и свещеническата власт да скрепяват и решават. Става въпрос не за лично, а като че ли за служебно по отношение на Известяващия Го Христос присъствие. Св. Григорий Нисийски Го тълкува като "свръзка на църковното единство". Св. Дух е дарен на апостолите в тяхната съвкупност, като връзка и власт на свещеноначалието. Той не е насочен към отделни личности и не им поднася лична святост. Това е онзи окончателен завършек, който Христос завещава на Църквата, преди да напусне земята.
Николай Кавасила установява аналогия между създаването на човека и възстановяването на природата ни от Христа, създал Своята Църква: "Той ни възсъздаде не от веществото, от което ни създаде; първо ни сътвори, като взе пръст от земята, а втория път отдаде собственото Си тяло и като възсъздаде живота, не душата в естеството, го направи по-добър; изливайки Кръвта Си в сърцата на приемащите тайнството, роди в тях Своя собствен живот. Първо вдъхна, както е казано, диханието на живота, а после ни яви Своя Дух. Такова е делото Христово, което се отнася до природата, до Църквата, защото тя е Негово Тяло.
Появата на Св. Дух при личното Му слизане е съвсем друга: сега Той идва в качеството си на Лице на Пресветата Троица, независимо от Сина по ипостасния Си произход, макар и изпратено в света "в името на Сина". Явява се във вид на "огнени езици", разделени и падащи върху всеки от присъстващите, върху всеки член на Тялото Христово.
Това вече не е явление на Св. Дух пред цялата Църква като Тяло. В случая то не може да бъде функция на единството. Св. Дух се явява на личностите, белязвайки всеки член с печата на собственото и неповторимо отношение към Пресветата Троица, и има "присъствие" във всяка личност. Как?
Тайна е, тайна на унижаването, кеносис на слизащия в света Дух. Ако в кеносиса на Сина ни се яви Лице, докато Божеството остана скрито в "образа на роба", в съшествието Си Св. Дух откри общата природа на Пресвета Троица, ала притаи зад Божеството Си Лицето. Той не се откри, остана някак скътан в Своя дар, за да може този дар да бъде изцяло усвоен от нас.
В един от химните си св. Симеон Нови Богослов прославя тайнствено съединяващия се с нас и възлагащия ни пълнотата на Божеството Св. Дух така:
"Благодаря Ти, че като същински Бог над всичко Ти стана един дух с мен, неслитно, неотменимо, неизменно и сам стана в моите очи всичко и във всичко: неизказана храна, доставяна даром, която неспирно се излива в душата ми и обилно тече в кладенеца на сърцето ми; одежда, която блести, покрива ме, пази ме и изтребва демоните; пречистване, което ме измива от скверното с непресекващи и свети сълзи, подарени от Твоето присъствие у приемащите Те. Благодаря Ти, че стана за мен ден невечерен и слънце незалязващо ­ Ти, Който няма где да се скриеш. Та Ти никога от никого не си се крил, никога от никого не си се гнусил, но когато не желаем да дойдем при Теб, ние сами се скриваме от Тебе".
Според мистическото предание на източното християнство Петдесетница, която известява на човешките личности присъствието на Св. Дух ­ зачатък на освещаването им, ознаменува крайната цел, финала, и в същото време отбелязва първите стъпки на духовния живот.

С вселяването Си в нас Св. Дух ни преобразува в обител на Св. Троица, защото Отец и Син са неразлъчни от Божеството на Духа. Ние приемаме, по думите на св. Симеон Нови Богослов, "непокрития огън на Божеството, защото Сам Господ казва: Огън дойдох да туря на земята (Лука 12:49). Какъв е този огън, освен единосъщният по Божество Дух.
Пресвета Троица заживява в нас и ни предлага обожение, отдава ни Своите нетварни енергии, Своята слава, Своето Божество, всевечната Светлина, към която трябва да се приобщим.
Поради това св. Симеон Нови Богослов споделя, че благодатта у хората не може да остане скрита, че присъствието на Пресветата Троица у тях не може да не се прояви. Както твърди този велик мистик, "ако някой каже, че всеки от нас, вярващите, е получил и носи Духа, без да осъзнава и чувства това, той богохулства, понеже ни представя един лъжещ Христос, казал: ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен (Йоан 4:14), и още: Който вярва в Мене, из неговата утроба ще потекат реки от жива вода (Йоан 7:38). Тоест, ако изворът клокочи, то навярно изтичащата и разливаща се от него река е видима за тези, що имат сетива. Но ако това се извършва в нас, а ние не чувстваме и не осъзнаваме нищо в себе си, явно че изобщо няма да усетим нито вечния живот, нито ще видим светлината на Св. Дух, а ще пребъдем мъртви, слепи и безответни в бъдещия живот, както в настоящия. Ще се окаже, че надеждата ни е напразна и пътят ни е пуст, ако все още сме в смъртта, ще значи ако сме мъртви духом и не долавяме полъха на вечния живот.
Но всъщност не е така, не е. Аз пак ще кажа това, което неведнъж съм казвал и не ще престана да повтарям: светлина е Отец, светлина е Син, светлина е Св. Дух; тримата са една светлина, преди времената, неразделна, неслята, вечна, несътворена, незалязваща, неизмерима, незрима, защото е и извира от съществуващото извън всички и над всичко; никой не може да я види, преди да се пречисти, и не може да я получи, преди да прозре. Защото първо следва да я видиш, а след това да я събираш с много подвизи..."

(Владимир Лоски. Мистическото богословие на Източната църква)

неделя, 15 юни 2008 г.

Петдесетница

От времето на Мойсей ветхозаветната Църква ежегодно празнувала деня на Петдесетница, настъпващ след изтичане на седем недели след Иудейската Пасха, поради което се наричал празник на седмиците. Това тържество, съпроводено от знаменателни обреди, било установено в памет на Синайското законодателство, дадено от Бога на великия вожд на древния Израил ­ Моисей.
Този празник на ветхозаветната Петдесетница бил предобраз на Новозаветната Петдесетница и Сионското законоположение. Още пророк Исайя предсказал, че "от Сион ще излезе законът и от Иерусалим ­- словото Господне" и пророк Иоил предизвестил: "ще излея от Моя Дух върху всяка плът... защото на планина Сион и в Иерусалим ще бъде спасението".
Преди Своите стрaдания и смърт Господ Сам обещал на апостолите, скърбящи заради Неговото отшествие, да им изпрати вместо Себе Си Друг Утешител, Духът на Истината, Който да ги "наставлява на всяка истина". След Своето Възкресение Господ предизобразил окончателното изливане на Светия Дух, като "духнал" на учениците Си "и им казал: "приемете Духа Светаго". Преди възнасянето на небето Спасителят отново пред възвестил на апостолите, че те "не много дни от днес ще бъдат кръстени с Дух Светий".
След Възнесението Господне Неговите ученици и апостоли се върнали от Елеонската планина в Иерусалим и отишли ­ според Преданието ­ в онзи същия дом в Сион, където била извършена Тайната вечеря Христова. Там те пребивавали в единомислие и молитва, заедно с още някои жени и Божията Майка, очаквайки слизането над тях, по обещанието на Господа, на Светия Дух, и се подготвяли да приемат Неговите благодатни дарове.

В десетия ден след Възнесението на Господа, съвпадащ с иудейската Петдесетница, по време, когато по улиците на града с веселие се стичал народ към храма, да чества своя ветхозаветен празник ­в третия час на деня, внезапно във въздуха се чул необичаен шум, като по време на буря. Шумът се спускал от небето ­ от високите слоеве въздух, но скоро проникнал и изпълнил с чистия си полъх горницата, където се намирали вярващите. В този миг огнените езици се разделили във въздуха и се спрели над Божията Майка и всеки от апостолите.
"Бурният полъх бил близко предизвестие, а явяването на огнецветни пламъци във форма на езици ­ видимо знамение за пришествието на Светия Дух. Сам бидейки Дух съвършен, чист и безтелесен, Той избрал чувствено осезаемо знамение, за да им яви осезаемо Своето присъствие." "Защото", разсъждава свети Григорий Богослов, ­ "както Син Божий се яви видимо на земята, така подобавало и Дух Светий да се яви видимо" (беседа 44). Така и по-преди, когато Той слязъл върху Иисуса Христа в река Иордан, избрал вид на гълъб, в който да се яви.
Второ, по-голямо чудо последвало след първото. Можейки до този момент да говорят само на своя роден диалект, апостолите и другите вярващи, започнали сега изведнъж да говорят на всички известни тогава езици: И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят. Апостолите така показвали Божието величие, безпримерното, неизповедимо Божие съвършенство, чудните дела на Божия Промисъл, които сега за тях се откривали в цялата им сила и пълнота.
Еврейският народ и множество пришълци от други страни се били събрали в Иерусалим, на празника Петдесетница. Смутените от необичайния шум тълпи се стичали към Сионската горница, където се съсредоточавал шумът, и накъдето видимо се устремявал. Колко удивени и ужасени трябва да са били всички присъстващи, когато слушали как Апостолите започнали да говорят с тях на всички езици! Питали се един друг: тия, които говорят, не са ли всички галилейци? А как слушаме всички своя си роден говор? Ние ­ партяни и мидяни, еламити и жители на Месопотамия, Иудея и Кападокия, на Понт и Асия, на Фригия и Памфилия, на Египет и Ливийските страни, съседни на Кириния и дошлите от Рим, както иудеи, тъй и прозелити, критяни и араби ­ как слушаме тях да говорят на наши езици за великите Божии дела?
Всички се изумили ­ най-напред като слушали апостолите да славословят Бога на чуждоземни езици, включително и молитви, обикновено произнасяни на свещения еврейски език; второ, защото никога досега не били слушали толкова възвишени и свети истини; но най-много били удивени от това, че всеки римлянин, грък, африканец, индиец ­ слушали всеки своя роден език, когато на всички било известно, че говорещите са галилейци, хора напълно незапознати с чуждестранни езици. Удивлението прераснало в ужас: защото всички виждали нещо необикновено, слушали чудни слова и никой не можел да си обясни видяното и чутото. Всички бяха смаяни и в недоумение, думаха един другиму: какво ли ще е това? Но скоро се намерили хора, желаещи да "обяснят" на другите нещо, което и те самите не разбирали. Присмивайки се, те казвали: със сладко вино са се напили.
Чувайки богохулството на иудеите, апостол Петър, стоейки там заедно с другите апостоли, извисил гласа си и започнал да им говори:
Мъже иудеи и вие всички, които живеете в Иерусалим! Нека ви бъде известно това, и внимавайте на думите ми: тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час през деня; но това е реченото чрез пророк Иоиля: "и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват. И ще покажа чудеса горе в небесата и личби долу на земята, кръв и огън, дим и пушек. Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината ­ в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси.
По този начин още от самото начало апостол Петър отговорил на измамния възглед на неколцина относно дара на говорене на езици. ("със сладко вино са се напили") и удовлетворил тяхното питане: "какво ли ще е това?" Своя отговор на този въпрос той подкрепил с по-горе приведеното слово, в което за свидетелство насочил вниманието към ветхозаветните пророчества и по този начин лично свидетелствал за тяхното изпълнение сега, потвърдено със Слово Божие.

В пророчеството си Иоил с боговдъхновен взор съзерцавал времето, когато Божият Промисъл ще удостоява със слизане на Божия Дух, не само отделни хора временно, за особени, спасителни за човеците цели, както ставало в старозаветни времена, но когато благодатта на Светия Дух, като обилен дъжд над земята, ще се излее над всяка плът, тоест над всички спасяващи се човеци, без разлика на пол, възраст и състояние, така че по отношение на спасението всички ще бъдат равни ­ мъже и жени, възрастни и деца, роби и свободни ­ всички ще се удостояват с благодатта Божия.
От многото ветхозаветни пророчества за изливането на Светия Дух Божий над вярващите при пришествието на Месия, апостол Петър се спира именно на това пророчество, защото в него освен общите мисли за преподаване на Божията благодат над човеците, са изброени различни проявления на откровението на Светия Божий Дух, каквито се давали в Стария Завет, и от които се дава по-нататъшно указание и за други проявления, чрез които само на Божия Дух е благоугодно да се изявява в откровение.

Но апостолът не спира дотук с привежданите от него пророчества на Иоил, но посочва в по-нататъшното си слово предстоящия велик и страшен, праведен Божий Съд, който ще трябва да предшества онзи велик и славен ден Господен, с който ще бъде свършека на тоя свят. Бъдещият Божий Съд ще се открие с велики и страшни знамения на небето и на земята; на земята ще се започне обилно проливане на кръв; изригване на огън и дим; на небето ­ слънчево и лунно затъмнение и други страшни явления. Апостол Петър нарича тук в първата си проповед "ден велик и славен" последния ден на тоя свят, който ще бъде при Второто славно Пришествие на Иисуса Христа на земята за решителен съд на вселената. Що се отнася до целите, поради които апостол Петър привежда пророческите слова на Иоиля, то те ясно се откриват в следващите слова, където той пророчества, разкривайки обещаната Божия благодат за благочестивите, че те по Божия милост ще бъдат спасени по времето на този велик и страшен Божий Съд. Така апостолът иска да подбуди слушателите към покаяние и смирение.
Отново призовавайки мъжете към внимание, апостол Петър започнал своята първа пред израилтяните проповед за Христа. Наричайки Го Мъж на всички известен, засвидетелстван от Бога със сила, чудеса и знамения, извършвани пред народа, апостолът припомнил, че по определен и предвиден заговор и Божие допущение те го убили, като го приковали на кръст с беззаконните си ръце; свидетелствал за Неговото Възкресение, Възнасяне на небесата и изливане чрез Него от Отца на Светия Дух, поради което те сега тук виждат и чуват случващото се.
Апостолът привлича вниманието на слушателите си особено върху събитието на Възкресението, при което, благовествувайки за Неговото Възкресение, Той не само лично свидетелствал, но и го доказвал със Словото Божие, посочвайки, че Възкресението на Иисуса Христа е било необходимо да се осъществи, и че Той е трябвало и да умре по Божие предначертание, та смъртта да се окаже безсилна да Го задържи в своя власт. Събитието на Господнето Възкресение доказвало, че Иисус от Назарет не е обикновен смъртен човек, а Господ и Христос -­ отдавна обещаният Месия.
За да утвърди вярата н необичайното посланичество на Иисуса Христа, апостол Петър съпоставил с Него пред иудеите почитания от тях пророк Давид и говорил за това, че Давид и умрял, и бил погребан, и гробът му бил там и до ден-днешен и той не възкръснал, нито се възнесъл на небето, но бидейки пророк, знаел, че по Божие обещание "от неговите чресла" ще се издигне Христос по плът, душата на Когото няма да остане в ада и плътта на Когото няма да види тление, и Който ще седне отдясно на Бога.
Първата проповед на Евангелското благовестие имала силно въздействие върху нейните слушатели. Боговдъхновеното слово на апостол Петър очевидно потвърждавало чудесното събитие на изливането на Светия Дух над Христовите ученици и основаващо се на свидетелството на Свещеното Писание, решително убедило слушателите в Божественото достойнство на Господа, и те питали апостола: "какво трябва да правим, мъже братя?"
Тогава апостол Петър се обърнал с увещаващо слово към своите слушатели, призовавайки всички към покаяние и кръщение в Името на Отца и Сина и Светия Дух, за прощаване на греховете и приемане дара на Светия Дух, тоест да се удостоят с чудодейните въздействия на Светия Дух, които сега се проявили над апостолите.
В края на своята реч, желаейки още по-силно да разположи към вяра в Христа умилените сърца на израилтяните, апостол Петър им напомнил за особените обещания Божии, дадени на тях; затова, че те и техните потомци представляват богоизбрания народ и техен дълг е да направляват потомците към Божието Царство.
И тъй, които приеха на драго сърце думите му, ­добавя авторът на Деяния, ­ кръстиха се; и се присъединиха в оня ден около 3000 души.

Така завършило слизането на Светия Дух над апостолите, с пълно тържество на Светия Дух над невярващите, обръщайки ги и изпълвайки ги с благодат Божия! И тук се сбъднали първите думи на Господа, че Неговите ученици, след и по силата на Неговото отшествие и възнасяне при Отца, ще вършат по-големи дела от ония, които Сам Той извършил в дните на Своето унижение.
Слизането на Светия Дух над апостолите било окончателното установяване на Новия вечен завет с людете, за който предсказал пророк Иеремия: Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, ­не такъв, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; оня Мой завет те нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще сключа... ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им... (Иерем. 31:31).
Дух Светий, ­"Духът на истината", "Дух на премъдрост и откровение", слизайки над апостолите, начертал вместо Синайски, нов Сионски закон, за който предсказал пророк Исаия, не върху каменни скрижали, а върху плътени скрижали на сърцето". Вместо Синайският Глас, законополагаща станала Божията благодат, подаваща сили за изпълнение на закона и оправдаване за вярващите не по дела, а по благодат.
"От еврейските книги приехме Светата Петдесетница
както евреите празнуват Петдесетница, почитайки седмия ден;
и после след Пасха приеха на петдесетия ден Закона;
така и ние петдесет дни след Пасха празнуваме и приемаме Всесветия Дух,
законополагащ и наставляващ на всяка истина и повеляващ угодното Богу."
(Синаксар на Неделя Петдесетница).
Църквата пее:
"Както в древност Моисей начерта закона,
така благодатта изложи ясно величието на Закона на Новия Завет,
като го написа в сърцата на апостолите." (Канон на Светия Дух, песен 5-а).
Блажени Иероним пише: "Синайското законополагане и Сионското законополагане бяха в петдесетия ден след Пасха. На Синай земетресение разтърси планината, на Сион беше разтърсен домът на Апостолите. Там сред пламъци и светкащи мълнии се чували гръм и глас бурен: тук във вид на огнени езици "бил шум от небето, като раздвижен бурен полъх". Там тръбен звук огласил словата на Закона: тук устата на Апостолите били Евангелска тръба".
Денят Петдесетница преди, в древността ежегодно възпоменаващ даруването на Божия Закон на планина Синай, сега за християните станал пак ежегоден празник на тържественото откровение, дадено на светите Апостоли, обличайки ги с власт да учат, свещенодействат и управляват. В петдесетия ден след Възкресението на Христа Господа, апостолите приели Божествената сила на Светия Дух и станали проповедници и свидетели на Иисуса Христа за цялата вселена.
Приемайки Светия Дух, апостолите ежегодно започнали да празнуват деня Петдесетница и наредили да бъде свят ден за всички християни, заради слизането на Светия Дух.

В апостолската история действително намираме указания за празнуване на християнската Петдесетница. Апостол Павел, възнамерявайки да посети Коринтската църковна община, писал в посланието си до нея за това свое намерение, като прибавил, че ще остане в Ефес до Петдесетница, а по-горе в същото послание, говорейки за изправянето на някои нередности, причиняващи безпорядък в същата Църква, направил ясен намек за празнуване на Пасха, но не иудейската, а християнската. Ако тук се има предвид християнската Пасха и Пасхата е празник, то, разбира се, същото се отнася и за Петдесетница. Защото за какво ли апостолът толкова ще ревнува за свободата на християните от иудейския закон, ако ще очаква в Ефес иудейския празник?
Скоро след това ще видим апостола да бърза за празника Петдесетница в Иерусалим. Според тълкуванието на свети Епифаний и блажени Августин, не трябва да се мисли, че апостолът имал за цел при това да изпълни само изискването на Моисеевия закон, повеляващ всеки израилтянин да се яви в този ден на мястото на общественото богослужение, а трябва да считаме, че в тези и в други случаи се разбира денят Петдесетница, който апостолът и в Ефес, и в Иерусалим желаел да почете като християнски празник.
В апостолските постановления има пряка заповед да се празнува Петдесетница: "Денят десет дни след Възнесение е петдесетият ден от първия Ден Господен (Пасха); всяка година този ден да бъде велик празник. Защото в третия час на този ден Господ Иисус изпратил дара на Светия Дух."
На друго място в Апостолските правила при изчисляване на дните, в които Божиите раби са свободни от работа, след Пасха и Възнесение се споменава Петдесетница: "В деня Петдесетница рабите Божии са длъжни да бъдат свободни от работа заради пришествието на Светия Дух, дадено на вярващите в Христа".
Знаменитият писател на Църквата от III век Тертулиан употребява думата "Петдесетница" и в значение на всеки петдесетдневен период от време, а на едно място се изразява така: "В деня Господен считаме за неприлично да постим или коленичим: а сме свободни от деня Пасха до деня Петдесетница."
Тук се разбира един определен ден, именно ­ денят на слизането на Светия Дух, като последен в периода между Пасха и Пришествието на Светия Дух.

В IV век у Евсевий Кесарийски, у свети Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Епифаний и Иоан Златоуст, както и у Блажени Августин и други често се среща споменаването на празника Слизане на Светия Дух под името Петдесетница.
Свети Иоан Златоуст говори в своята беседа за времето на празнуване на Петдесетница:
"Още не изминали и десет дни, откакто се възнесе Христос, и вече ни изпрати духовни дарования, дарове на примирение".
Както в древния Израил, така и в Христовата Църква празникът Петдесетница е един от великите дванадесет вселенски празници. В апостолските постановления се нарича велик.
В неделя Петдесетница свети Григорий Богослов говорил: "Ние празнуваме Петдесетница ­ пришествието на Светия Дух, като окончателно изпълнение на Божието обещание, тайнство велико, досточудно, изпълващо ни с надежда".
Свети Амвросий Медиолански в своето слово на деня Петдесетница говорил: "Да се развеселим в този свят ден, както на Пасха се веселихме. На Пасха се кръщават оглашените, на Петдесетница се кръстиха апостолите, по думите на Господа, Който, възлизайки на небето, казал на учениците Си: "Иоан кръщава с вода, а вие не след много дни от днес ще бъдете кръстени с Дух Светий".
Свети Иоан Златоуст в беседата на деня Петдесетница нарекъл този ден тържество на много чеда. "Отново е празник" ­ говорел светителят, ­"отново е тържество, защото многодетната и трудолюбива Църква се украсява с много чеда. Изпратени са ни свише велики и по-висши от всяко човешко слово дарове от човеколюбивия Бог на този ден. Затова ние всички заедно да се възрадваме и с възторг да прославим нашия Господ. Наистина сега е велико тържество за нас. Както в порядъка на годишните времена една премяна на природата се сменя с друга; така и в Църквата празниците следват един след друг в техния порядък, като всеки празник ни подготвя за следващия. Неотдавна празнувахме Кръста, страданията, Възкресението и Възнесението на Господа на небето, а сега достигнахме до самия блажен край, встъпихме в самото владение на празненството, дочакахме самия плод на обещанието на Господа. Много блага се подадоха от небето на земята за човешкия род, но такива, като тези днес, никога досега не сме получавали. Бог одъжди земята с манна и даде хляб небесен на людете, защото "хляб Ангелски яде човек". Наистина, това е велико и достойно за Божието човеколюбие. После бил изпратен огън, който изобличил заблуждаващия се иудейски народ и погълнал жертвата на олтара. Изпратен бил дъжд, когато всички изнемогвали от глад, и произвел голямо плодородие. Велико и дивно е това: но настоящото е много по-голямо. Не манна, не огън, не дъжд сега е изпратен сега, но се изливат дарованията на Светия Дух. Принесеният отгоре дар не бил, за да даде плодородие на земята, а за да подбуди човешкото естество да принася плодовете на добродетелта на Божествения Подател. И в същия час приемащите капки от този дъжд изменили своята природа и цялата земя внезапно се изпълнила с Ангели ­ Ангели не небесни, а проявяващи се с добродетели, присъщи на ангелските сили, но в човешки тела" (1-а беседа на Петдесетница).
Величието на празника Петдесетница е видно и от обичая на древните християни да приемат Свето Кръщение на този празник, както и на другите велики празници.
Свети Григорий Богослов, споменавайки за различните извинения, с които по негово време отлагали кръщението си, отбелязва, че един от оглашените казвал: "чакам Богоявление"; друг: "повече уважавам Пасха"; трети: "очаквам Петдесетница". Първият казвал: "по-добре е с Христа да се просветиш"; другият: "с Христос ще се вдигнеш в деня на Възкресението"; третият: "почитам явяването на Светия Дух".
Свети Йоан Златоуст и Прокъл в своите беседи на деня Петдесетница също споменават за новокръстените. Благочестивият обичай да се кръщават на Петдесетница вероятно получил началото си още при апостолите. Като възпоменание на този обичай и досега на литургията преди четене на Апостола, вместо обичайните песнопения: "Светий Боже, светий Крепкий, светий Безсмертний" се пеят апостолските слова: "Елици во Христа крестистеся, во Христа облекостеся" (Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте).
В Православната Църква съществува благочестив обичай на празника Петдесетница Божият храм и домовете да се украсяват със зелени клонки, треви и цветя. Като трайна практика това вероятно е останало по примера на ветхозаветната Църква.
Но да се украсява домът и храмът със зелени растения в деня на Света Троица е под влияние на мисълта за явяването на Бог във вид на трима странници при Маврийския дъб на Авраам, "където стояла шатрата на патриарха". Празнуването на деня Света Троица, на Която Авраам някога се поклонил на Маврийската поляна, предразполагало древните християни в деня, посветен на Света Троица, да внасят в храма зелени клонки и цветя, та храмът така украсен, да изобразява Маврийската поляна и Авраамовата къща, където някога благоволил да се яви Триединният Бог.
Иудеите на празника Петдесетница украсявали синагогите и домовете си с клонки, треви и цветя в памет на това, че Синайският закон бил даден по време, когато планината била зелена и цветна, а освен това, странствайки в пустинята, иудеи те трябвало да живеят в шатри от клони. Сионската горница, където Дух Светий слязъл над Апостолите в деня Петдесетница, в съгласие с ветхозаветния обичай, също била украсена в този ден с клони и цветя.
Освен това във ветхозаветната Църква също имало и свещен обичай да се принасят в храма първите плодове на жетвата, която в Палестина била към края си по същото време. И на празника на християнската Петдесетница се принасят клонки и цветя като предвестници на пролетта, когато Животворящият Свети Дух подновява лицето на земята, а символично означава духовните плодове на Църквата Христова.
"Самите иудеи, украсяващи къщите с листа и плодове", ­говори свети Григорий Ниски, ­ "изобразявали Новозаветната Църква, която ще произрасте след Закона".
Светата Църква прославя Божието милосърдие ­ изпращането на Светия Дух над апостолите и силата на Духа, просвещаваща цялата вселена, като благодарно пее: "Величаем Те, Живодавче Христе, и почитаме Всесветия Твой Дух, Който от Отца си изпратил на Твоите ученици".

*

http://www.sveta-gora-zograph.com/voskresenie/page.php?id=7


Свети пророк Амос бил роден в град Текоа в земята Иудова, недалеч от Витлеем, в бедно семейство: дните си прекарвал, като пасял стада. Но Господ, Който поглежда не богатите и силните, а към смирените и нищите, го взел, както Мойсей и Давид, от стадата за пророческо служение. Той му заповядал да напусне Иудовата земя и да иде в Израил, та с пророческа проповед да склони към покаяние хората, паднали в идолопоклонство. Трябва да отбележим, че след смъртта на Соломон, Иеровоам заедно с десет израилски колена се отделил от Соломоновия син Ровоам, който царувал в Йерусалим: от тия колена се образувало израилското царство, чийто първи цар бил Иеровоам. От дните на царуването му израилтяните отпаднали от истинското богопочитание и започнали да се покланят на идоли. Иеровоам, като се стремял да заздрави властта си и се опасявал да не би като ходят по празниците в Иерусалимския храм отново да се присъединят към иудейския цар, а него да отхвърлят и убият, направил два златни телеца. Той познавал склонността на поданиците си към идолопоклонство - още предците им, когато дошли от Египет през Червено море в пустинята, излели телец от златните обеци на жените си. Като направил тия два златни телеца, Иеровоам поставил единия в Дан, а другия - във Ветил, града на своята област, като заповядал на израилтяните да не ходят в Йерусалим, а да се покланят и да принасят жертви на златните телци, устройвайки в тяхна чест тържествени празненства. При това казвал на народа: - Ето твоите богове, Израилю, които те изведоха из Египетската земя.
Така Иеровоам развратил своя народ. И макар Господ да пращал на израилтяните светите Си пророци за изобличение и наставяне на правия път, само малцина се поправяли и се връщали към истинския Бог, а някои се покланяли и на истинския Бог, и на златните телци. Сред тия пророци Господ пратил и Своя раб Амос, със страшни заплахи. Тоя пророк Божий бил прост и неизкусен в беседите, но не и в разума: защото в него действал и говорил с устата му Същият Дух Свети, Който действал и във всички пророци. Пророческото си служение Амос изпълнявал в дните на иудейския цар Озия, чиято столица бил Йерусалим, и на израилския цар Иеровоам, със столица Самария, но не тоя Иеровоам, който оставил Иудовия скиптър и направил златните телци, а друг, в по-късни години. Впрочем, подобно на своя предшественик и съименник, и той бил идолопоклонник и се покланял на златни телци. Свети Амос започнал пророчеството си в дните на тия царе, две години преди голямото земетресение в Палестина, причина за което според древните писатели било това, че иудейският цар Озия, наречен Азария, заслепен от гордост, се осмелил да влезе в светилището на храма и да запали тамян на кадилния жертвеник по свещенически чин. Когато свещениците се възпротивили, той ги заплашил със смърт. И веднага в Йерусалим и по цяла Палестина започнало страшно земетресение, при което не само били разрушени много здания, но дори някои възвишения се поместили от местата си, а покривът на храма се пропукал и през пукнатината паднал слънчев лъч върху лицето на царя и от този момент челото и тялото му се покрили с проказа. Така Господ не изтърпял насилието над Своя олтар и безчестието върху Неговите свещеници.
В пророческите си слова, подробно изложени в книгата с негово име, Амос заплашвал със страшни бедствия от Бога не само Израил, но и съседните страни, градове и народи: Сирия, Тир, Идумея, филистимци, амонейци и моавци, но най-вече израилтяните, защото, познавайки Бога, те отстъпили от Него. Господ не се гневи толкова силно от греховете на непозналите Го езичници, както от греховете на ония, които са Го познали и са се насладили на добрините Му. Какви ли не благодеяния е оказвал Господ на неблагодарния израилски народ?! Освободил го от робството в Египет, превел го през морето като по суша, нахранил гладните в пустинята с манна, а за жадните източил вода от камък, прогонил народите пред тях и ги въвел в обетованата земя, изобилна на мед и мляко. Но те правели тържествени празненства в чест на златните идоли, излени като телци, възкликвайки: „Ето боговете ти, Израилю!" Тези празненства били най-пищни и чести във Ветил, на високата планина, където стоял златният телец. Затова свети Амос идвал особено често тук и извисявайки глас към народа, го устрашавал с Божиите наказания, които има да станат, умолявал го и го увещавал да остави безбожието, но малцина се вслушвали в думите му. Тогава във Ветил имало един жрец, който служел на телеца. Като виждал, че Божият пророк Амос хули идола, поругава жертвите и отвръща хората от скверните празненства с напомнянето за страшния Божий съд над идолопоклонниците, жрецът го клеветял пред израилския цар Иеровоам: - Амос - казвал той - дига бунт против тебе в дома Израилев; земята не може да търпи всичките му думи, защото така говори Амос: от меч ще умре Иеровоам, а Израил непременно ще бъде откаран пленник от своята земя.
Така жрецът Амасия искал да събуди гнева на царя срещу пророка, но царят не обръщал много внимание на думите му: макар и идолопоклонник, той все пак почитал Божия пророк и не искал да му досажда. А жрецът, като се убедил, че не може да настрои царя против Божия човек, започнал сам гонение против него: нееднократно биел свети Амос и го прогонвал от Ветил, забранявал му да посещава празненствата в чест на златния телец и да отвръща народа от празничните жертви и веселие. Светият пророк пък пренебрегвал забраните на жреца и раните, които получавал от него. Той отново идвал във Ветил и отново се обръщал към народа с пророческо поучително и убеждаващо слово, и отново жрецът го хващал и пребивал. Веднъж лукавият жрец казал на Амос: - Ясновидецо! Иди и остани в земята Иудина; там яж хляб и там пророкувай, а във Ветил не пророкувай вече, защото е светиня царева и царски дом.
И Амос отговорил на Амасия: - Не съм пророк и син на пророк; бях пастир и събирах сикомора. Но Господ ме взе от овците и ми каза: иди, пророкувай при моя народ Израиля. Сега чуй словото Господне. Ти казваш: не пророкувай против Израиля и не произнасяй дума против дома Исааков. За това ето какво казва Господ: когато дойдат асирийците в земята на Израиля, ще я пленят и опустошат, ще разорят градовете й и ще превземат тоя град. Тогава пред очите ти жена ти ще бъде обезчестена от безсрамните воини, понеже заблуждаваше Израиля пред всевиждащите Божии очи и поучаваше човеците да вършат нечисти дела в скверния храм на златния телец, твоя бог. Синовете и дъщерите ти ще загинат пред тебе от меч, ти пък ще умреш в езическа земя, а Израил ще бъде отведен от земята си.
Тия думи на свети Амос разгневили жреца и той започнал да го бие без пощада. Накрая синът на жреца, свирепият Озия, в яростта си ударил Амос между веждите с тежка тояга и го ранил смъртоносно. Но той не умрял веднага: отнесли го едва жив в земята Иудина, където след няколко дни починал в родния си град Текоа. Тук бил погребан при отците си. Този, който желае да види пророчествата на свети Амос, може да ги намери в неговата книга. Слава на Бога, Който му е дал премъдрост, сега и всякога и во веки веков.