неделя, 30 ноември 2008 г.

Десета Неделя след Неделя подир Въздвижение. Св. всехвален aпостол Андрей Първозвани

Св. ап. Андрей се нарича Първозвани, понеже пръв от апостолите бил повикан да тръгне след Христа. От ранни години той жадувал за божествената истина и когато Йоан Кръстител се явил от Юдея, той станал един от неговите ученици. Андрей стоял на брега на Йордан, когато Йоан Предтеча, посочвайки на народа минаващия Иисус, казал: "Ето Агнецът Божий!" Като чул тези думи, Андрей тръгнал подир Спасителя и прекарал с Него целия ден. След това отишъл да намери брата си Симон (Петър), съобщил му радостната вест: "Намерихме Месия", и го довел при Христа. Двамата братя обаче продължавали своя предишен живот и се занимавали с риболовство. Те били родом от Витсаида. По-късно Спасителят ги видял на брега на Галилейското море и им казал: "Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци". От тогава те навсякъде вървели подир Спасителя и били свидетели на Неговите чудеса, смърт и възкресение.
Името на св. Андрей често се среща в Евангелието. За него се споменава в разказа за нахранване на народа с пет хляба (Йоан.6:5 - 13). Андрей с трима други апостоли разпитвал Господа за бъдещата съдба на Църквата и чул пророчеството за разрушаването на Йерусалим и за свършека на света (Марк. 13:3). Той заедно с Филип казал на Иисус, че някои елини желаят да го видят, и чул думите на Спасителя: Дошъл е часът да се прослави Син Човешки (Иоан.12:22).

След Възнесение Господне и слизане на св. Дух, когато апостолите отишли по разни страни да проповядват словото Божие, ап. Андрей се отправил към северните страни. През Гърция, Мала Азия, по нашите брегове на Черно море той стигнал до страната, обитавана от скитите. Тая страна, тогава дива и неизвестна, е сегашна Русия. Целият си живот апостолът посветил на проповед. С търпение понасял гонение от езичниците и навсякъде със своето слово, чудеса и примерен живот спечелвал нови последователи за Христа. В Понтийския град Синоп, близо до Черно море, където св. Андрей пристигнал със св. ап. Матей, двамата Христови проповедници претърпели ужасно гонение от юдеите, които със злоба видели, че Христовото учение печели много последователи. Юдеите наклеветили апостолите пред властта, затворили ги в тъмница, били ги до смърт и ги хвърлили вън от градските порти. Но изцереният чрез чудесно явяване на Спасителя ап. Андрей се върнал в града, продължил проповедта и обърнал мнозина към Христа. Дори в VII век още посочвали в Синоп катедрата, от която проповядвал апостолът, и мраморната негова икона.

По време на своите пътешествия св. апостол Андрей проникнал в планините на Осетия и Абхазия, проповядвал е Севастия (днешен Сухуми), обходил бреговете на Черно море и посетил Херсон Таврически (сегашния Кримски полуостров). Там по това време имало богати гръцки колонии. А за страната, която лежала на север - за Русия, тогава се знаело малко. Племената, които я населявали, били известни под общото име скити. Първият руски летописец Нестор разказва по предание, запазило се до негово време, че св. апостол стигнал до река Днепър до мястото, където сега се намира Киев. Като се изкачил на един хълм, той забил кръст и казал на намиращите се с него ученици: "На това място ще възсияе Божията благодат, ще се издигнат църкви на Христа и истинската светлина ще излезне от тук по цялата страна". Сега на същия тоя хълм стои църквата на името на св. Андрей Първозвани. След това трудно пътешествие ап. Андрей посетил Синоп и градовете, които лежали близо до Черно море. Той посетил и гр. Византион и там ръкоположил за пръв епископ Стахий, един от 70-те Христови ученици. Обхождайки градовете на Гърция, той вече в преклонни години дошъл до гр. Патра, където трябвало да завърши неговият земен подвиг. Много от жителите на Патра, като чули евангелската проповед, оставяли идолите и се обръщали към истинския Бог. Между тях била жената на управителя, която апостолът изцерил от тежка болест, и братът на управителя – философът Стратоклий. Сам управителят Егеат по това време се намирал в Рим, където царувал жестокият Нерон.

След връщането си в Патра Егеат узнал, че новото учение бързо се разпространява из града, та дори проникнало и в семейството му. Пламнал от гняв, той започнал да принуждава повярвалите да пренесат жертва на боговете. Св. Андрей смело се застъпил за християните. Той казал на Егеат: "Ти сам, съдия на човеците, би следвало да познаеш върховния Съдия, истинския Бог!"... По заповедта на Егеат слугите започнали да отвързват апостола от кръста. Тогава св. Андрей, като вдигнал очи към небето, извикал: "Не допускай, Господи, да ме снемат от кръста, и не ме лишавай от смърт, подобна на Твоята! Приеми ме с мир в Твоите вечни селения!" Като казал това, апостолът предал Богу своя дух и лицето му просияло в небесна светлина. Християните погребали светия мъченик. След няколко дни Егеат се самоубил. Вдовицата и брат му до своята смърт посещавали гроба на апостола. Те служили усърдно на Бога и помагали на бедните.

При император Констанций (337-361) мощите на св. Андрей Първозвани били пренесени в Цариград и били поставени в църквата "Св. Апостоли". Но когато кръстоносците завладели Цариград те ги пренесли в италианския град Амалта. Това станало на 6 май 1208. Там те почиват и до сега. А честната глава на св. Андрей Първозвани била в Рим. През 1964 тя бе предадена от Римокатолическата църква на Цариградската патриаршия като дар в знак на възстановените добри отношения между двете свети църкви. Св. ап. Андрей се счита апостол на православните християни, зашото той е ръкоположил първият епископ в Цариград – апостол Стахий, а от Цариградската патриаршия са получили св. Кръщение и миропомазание православните славяни – българи, сърби, руси и други.

събота, 29 ноември 2008 г.

св. мъченик Парамон. Св. мъченик Филумен

В средата на ІІІ век, при император Деций, било повдигнато жестоко гонение против християните. Принуждавали ги да извършват кървави жертвоприношения на езическите идоли, а несъгласните били предавани на страшни изтезания. Веднъж във Витиния (Мала Азия) един християнин на име Парамон, като видял мъченията на своите едноверци, извикал: "Колко невинни страдат за това, че не искат да се поклонят на бездушните идоли!" Веднага го затворили, проболи му езика и след това го промушили с копия. Заедно с него също убили 370 християни.

Свети мъченик Филумен живял при царуването на цар Аврелиан в Ликаония, занимавайки се с продажба на жито в Галатия, в град Анкира. Свети Филумен бил наклеветен предуправителя на областта Феликс, пред когото той изповядал, че е християнин, за което бил окачен на дърво, стърган и след това хвърлен в огън, откъдето с благодатта Божия излязъл невредим. След това забили гвоздеи в главата, ръцете и нозете му и го влачили 30 поприща, от което светецът, като изнемогнал, предал духа си на Бога.

петък, 28 ноември 2008 г.

св. преподобномъченик Стефан Нови. Св. свещеномъченици Тивериополски

Преподобни Стефан се родил в Цариград и благочестивата му майка още при раждането го посветила Богу. В юношеска възраст той бил постриган за инок в Авксентиевия манастир и се прославил със свят живот и благотворителност. Той спазвал строг пост, прекарвал постоянно в молитва, чрез трудовете си помагал на бедните. Обичал самотен живот, но бил принуден да жертва собственото си желание за обща полза: избрали го игумен на манастира.
В това време твърде много се засилила иконоборческата ерес. Лъв Исаврянин и синът му Константин V Копроним яростно преследвали почитателите на светите икони. Из църквите и домовете изнасяли св. икони и ги изгаряли по площадите или ги секли на малки части; разтрошавали и тъпчели с нозе свещените съдове, които имали на себе си свещени изображения. Църквата "Св. Богородица" във Влахерна била украсена по стените с живопис, представляваща целия земен живот на Спасителя. По повеля на императора всички стенописи били премахнати. Константин Копроним отишъл още по-далеч от баща си: той заповядал да изхвърлят от храмовете светите мощи и на беззаконния събор, свикан в Цариград, постановил иконите да се считат за идоли; забранил почитането на светците и на св. Богородица; забранил пророците, апостолите и мъчениците да бъдат наричани светци. Всички, които се противят на тия разпореждания, да се считат еретици наравно с Арий, Несторий и Евтихий. След това започнало страшно гонение против монасите. Византийските манастири запустели. Монасите били затваряни в тъмница. Императорът знаел за мъдростта и светостта на Стефан и затова желаел да го склони към своите разбирания. Той пратил при него доверено лице с богати дарове и с поръчение да го уговори да подпише определението на събора, но Стефан категорично отказал:
- Няма да подпиша определението на вашия беззаконен събор! Не мога да нареча горчивото сладко, нито тъмното светлина. Аз съм готов да умра за истината и с радост ще пролея до последна капка кръвта си за иконата на моя Спасител.
Тоя отговор разярил царя. Той заповядал да затворят Стефан в тъмница. Но скоро подир това врагове неочаквано нападнали империята и Копроним, боейки се от Божия гняв, освободил праведника.

Щом утихнала войната, гонението било подновено с още по-голяма сила и целият гняв се излял върху Стефан. Подкупвали недостойни люде да го клеветят и да го обвиняват в престъпления. Най-после разорили неговата обител, а него самия, след тежки изтезания, заточили на остров Проконис. Но нищо не могло да победи твърдостта на светия мъж; той равнодушно понасял лишенията и заточението, не преставал да учи на истината и чрез Божията сила правел толкова чудеса, че името му се прославило по цялата страна. Тогава императорът го извикал при себе си и спорил дълго с него, стараейки се да го склони към своите разбирания.
- Нима мислиш ти – казал му императорът, - че като тъпчем с нозе иконата, ние тъпчем Самия Христос?
Стефан, като показал на царя една монета с царско изображение, запитал: - Какво ще стане с оня, който би потъпкал с нозе това изображение? Не ще ли заслужава той най-строго наказание?
- Разбира се! Най-строго ще бъде наказан оня, който хули царското изборажение.
- А какво строго наказание заслужава оня, който хули изображението на Божия Син и на Неговата пречиста Майка?
След това хвърлил монетата на пода и взел да я тъпче с крак. Царедворците се нахвърлили на Стефан и искали да го хвърлят в морето, но Копроним заповядал да го затворят в тъмница. В тая тъмница мъченикът намерил повече от триста затворници, заключени, както и той, за почитане на иконите. Всички вече били претърпели тежки мъчения и очаквали смърт за твърдостта си във вярата, но се утешавали чрез молитва и упование в Бога. Дохождането на св. Стефан още повече повдигнало духа на затворниците. И денем, и нощем тъмницата кънтяла от молитви и псалмопения. Тя повече приличала на храм, отколкото на затвор. Много народ се трупал около тъмницата, за да получи благословение или съвети от преподобния, или пък да се помоли за ония, които така мъжествено страдали за светата истина. Съобщили на царя за това. Той заповядал да изведат Стефан от тъмницата и да го предадат на смърт. Иконоборците го влачили по улиците, като го обсипвали с хули и му нанасяли жесток побой. Най-после един от тях му нанесъл тежък удар по главата и сложил край на живота му. Това станало в 767 година.

Св. петнадесет Тивериополски (Струмишки) свещеномъченици
Тези раннохристиянски мъченици намерили гибелта си по време на гоненията, предприети от император Юлиан Апостат. Това били епископите Тимотей и Теодор (участник в Първия Вселенски събор), побягнали от Никея, свещениците Петър, Йоан, Сергий, Теодор и Никифор, дяконите Василий и Тома, монасите Йеротей, Данаил, Харитон, Сократ, Комасий и Евсевий. След екзекуцията им през 362 г. местните християни ги погребали в каменни саркофази, на които били изписани имената им. При аварските и славянските нашествия античният Тивериопол бил разрушен, гробовете на мъчениците – забравени. Векове наред християните в Струмица само по предание знаели за разигралите се някога драматични събития.
След покръстването на България по нареждане на св.княз Борис-Михаил комитът Таридин, който управлявал тези земи, се заел да издири светите им мощи. Те трябвало да бъдат положени в строящия се тогава съборен храм на р. Брегалница. След своеобразни археологически разкопки мощите били открити, но местните хора възроптали, че им се отнема това сакрално богатство. Таридин постигнал компромис - били отнесени мощите на трима от светците (Тимотей, Комасий и Евсевий), а другите останали в Струмица. При цар Симеон в новия храм били пренесени мощите и на останалите мъченици. Както разказва Теофилакт Охридски (началото на ХІІ в.), за тях била съчинена прослава, като богослужението се извършвало на български език Свещениците били ученици на св. Климент Охридски.
Когато храмът на р. Брегалница престанал да съществува, може би във времето на османското завоевание, мощите отново останали скрити в земята. Единствено ръката на мъченика Петър се пазела в Струмица, но по време на Балканските войни през 1913 г. и тя била отнесена от някакъв грък в гр. Кукуш (дн. Килкис, Гърция). В Струмица останал споменът за Христовите мъченици, чиято памет местните българи почитат на мястото, където по предание някога те били посечени.

четвъртък, 27 ноември 2008 г.

св. великомъченик Яков Персиец. Св. преподобни Теодосий Търновски

При персийския цар Издегерд живял един добър християнин на име Яков. Той бил богат и знатен и заемал важна длъжност при двора на царя, който много го обичал. Но ето изведнъж Издегерд взел жестоко да преследва християните, като искал да се отрекат от Христа. Яков не устоял срещу заплахите и опасенията да се лиши от всички свои предимства и се съгласил да извърши езическите обряди, искани от царя. Когато за това узнали майката и жената на Яков, дълбоко се огорчили, понеже и двете били ревностни християнки. Те му написали писмо, в което строго го укорили за отстъпничеството: "Как можа ти да отстъпиш от небесния Цар заради светски почести, да изгубиш безсмъртния живот, да оставиш истината заради лъжата, заради земни изгоди да станеш недостоен за Божията любов? Със сълзи те молим, покай се и се обърни към милосърдния Бог! Ако ли не съзнаеш греха си, то ние не искаме да те видим, не искаме да имаме нищо общо с тебе!"
Това писмо силно развълнувало Яков: "Ако майка ми и жена ми се отвращават от мене, какво ще стане с мене, когато Господ ще дойде да съди живи и умрели и ще въздаде всекиму според делата?" Разкаяние и дълбоко съкрушение се пробудили в душата на отстъпника. Той проливал горещи сълзи и все си мислел как да заглади престъплението си. Надеждата му била в милосърдието на Господа, Който не се отвръща от каещия се грешник: "Ще тропам на вратите на Божието милосърдие, докато те ми бъдат отворени. Господ е благ и милостив. Той не иска смъртта на грешника и с радост приема каещия се".
Постоянната молитва и надеждата на Господа ободрили Яков, и когато след известно време царят го попитал за вярата, той с твърдост отговорил, че вярва в Христа. Царят го заплашвал със смърт. "Това не ме плаши, отговорил християнинът. Смъртта е само временен сън, от който всички ще възкръснат".
Царят употребил всички усилия да склони Яков към второ отстъпничество, но накрай се убедил в неговата непреклонност и го осъдил на жестока смърт. Заповядал да отрежат всички членове на тялото му един след друг. Тая страшна присъда не разколебала твърдостта на Яков. Той се радвал, че Господ му дава възможност поне донякъде да заплати греха на своето отстъпничество и молил Бога само за търпение: - Господи Боже мой, чуй ме, Твоя раб! Погледни на мене от висотата на Твоята светия, дай ми сила да изтърпя страданията и да се отплатя с кръвта си за моето престъпление! Изповядвам Твоето свято име, Боже мой, и полагам живота си за Тебе.
Започнало се страшно мъчение, от което потреперили всички присъстващи. На мъченика отрязали един след друг пръстите на едната ръка, после на другата; на единия крак, после на другия; след това ръцете и краката; той само славословил Господа и не обръщал внимание на увещанието на приятелите, които го молели да спаси живота си. Мъчението продължило дълго, но твърдостта на мъченика нито за миг не се поколебала. Вече едва жив, той намирал сили да слави Бога: "Свят, свят, свят си, Боже Вседържителю, възхвалян от небесните сили! Погледни на мене, Боже на живи и мъртви, и чуй молението ми! Вече ми са отнети всички членове и тялото ми е почти мъртво, нямам крака да застана пред Тебе; нямам ръце да ги подигна към Тебе, нямам колене да падна и да Ти се поклоня; аз съм повален пред Тебе, Владико мой, като дом разрушен и дърво без клони. Моля Те, не ме оставяй докрай и милостиво изведи душата ми из тъмницата!"
Едва той свършил молитвата си и му отсекли главата. Християните благоговейно погребали тялото на светия мъченик.

Преподобният Теодосий се роди от благочестиви и благородни родители българи, както се предполага, в град Търново, който тогава беше столица на българите. Понеже още в младостта си проявяваше изрядно благочестие и живот по Бога, както ми казаха знаещите това, и имаше за свой град и отечество горния Иерусалим, а за свои братя и сродници ­ небесните сили, той се скри от своите плътски родители и сродници, за да не знае за него никой и любовта към родителите да не му попречи на любовта към Бога...
След като прекара там доста време и добре свикна с постническия живот, след като изпрати своя отец Иов при Господа, приличайки на трудолюбива пчела, която обикаля различни цветя и събира сладък мед, той остави споменатата обител, пристигна в град Търново и се засели в много известния манастир "Пресвета Богородица", който обикновено се нарича дори до днес с името "Света Гора". Но малко време прекара в него; защото очакваше да намери там нещо повече като умния търговец в Евангелието, който иска да получи многоценния бисер. И отиде на някакво място, наричано Червен, и в тамошния манастир всячески търсеше човека, който да може да го напъти в духовния живот не само със своята добродетел, но и с личното си благочестие, с непоколебимата си вяра и спазване на божествените правила. Но понеже малко бяха тогава в България творците на добродетел, скоро и оттам напусна, пристигна в Сливенската планина и се посели в манастира "Св. Богородица", наречен "Епикернев", защото храмът му бил съграден от някой си Епикерн. И остана там много време. Но до него дойде слухът, че един монах Григорий, по прякор Синаит, е дошъл на някакво пустинно място между Византия и България, което се нарича "Парория" (Пригранично) и е откъснато от всякакви връзки със света, където поставил килии, положил начало на добродетелен живот и пребъдвал в молитва към Бога и получавал от Него изобилни озарения. Този именно земен ангел и небесен човек немалко години прекарал на Атонска Света Гора и там мнозина научил на правилния подвиг и видение, бидейки самият той богат с добродетелно безмълвие (исихия) и ангелоподобно житие. Но понеже агаряните прегазили цялата гръцка земя и опустошили всички места, и тойизлезе от божествената Атонска Гора, тъй като не можеше да живее там поради честите варварски нападения, и дойде в горепоменатото място. И се разнесе навсякъде слухът за неговото изрядно житие. Както магнитът привлича към себе си желязото, така и добрият слух за него улавяше добрите човеци. Множество човеци се събраха при него да чуят неговото божествено учителство. Улов на слуха за него стана и този чуден Теодосий. С усърдие дойде в тамошната пустиня, намери чудния мъж и се изпълни с неизразима духовна радост. А божественият Григорий, щом го видя, веднага го прие, защото му беше открита живеещата в него божествена благодат. Отсега нататък той денонощно беше наставляван на чистата вяра и божествените заповеди, които са в състояние да възвисят човека до Божия образ и до мярата на възрастта на Христовата пълнота. Така той вървеше подир своя учител и се насищаше с духовно питие, както телето бозае от своята майка. А великият Григорий, като видя неговата божествена ревност за живот по Бога, нищо не криеше пред него от подвига и съзерцанието, против които демоните воюват от дясна и лява страна...
Като останаха без пастир, монасите на оная обител канеха Теодосий да им стане предстоятел, понеже подражаваше на житието на покойния старец и беше причина за сигурността на тяхното съществувание. Той обаче нито за момент не се покори и не пожела да приеме върху си такова началство. Затова, като почака малко време подир смъртта на божествения отец, замина за Сливенската планина, едно за посещение на тамошните братя и друго ­ заради поменатия Роман, когото взе оттам и се отправи към Светата Атонска Гора, понеже пожела да види тамошните подвижници на монашеското житие. Събра като трудолюбива пчела всичко, което можа да чуе за подвига и видението, поради духовната си чистота привлече Светия Дух в себе си, но понеже не можеше да остане там поради варварските нападения, изпрати Роман назад, а самият той отиде в град Солун. Обиколи там добродетелните мъже, сподоби се с тяхното благословение; оттам пожела да отиде в Бер, та и там да се наслади на вида и беседите на отците. Там имаше скит "Нови Антоний" с много постници, които един друг се надпреварваха в добродетели и водеха равноангелско житие. Като се наслади достатъчно на техните молитви и разсъждения, замина с кораб за Цариград. И там прекара малко време, докато се поклони на светините с голямо благоговение, и се завърна в Парорската обител, едно да посети братята, друго да се поклони пред ковчега на великия отец, и пак отиде в Сливен, откъдето взе Романа и замина в Емонската планина до Несебър на Черно море...
Имаше при тях един мъж, на име Дионисий, с чудно житие, сподобен със сана на свещенството, но поради благоговение отказал се да служи на светия олтар, подражаваше на нестяжанието на пророк Илия и на Иоан Кръстител, и беше облечен само с един кожух. С глад и жажда, всенощни бдения и поклони той дотолкова беше изтънил тялото си, че едва можеше да се познае само по чертите на лицето. Печален на вид, той работеше с ръцете си и никога не ядеше хляб даром. Дълбок в разума, добре познаваше Божественото Писание на двата езика ­ гръцки и славянски, а имаше и дар да превежда от гръцки на славянски. Преведе много книги и с това украси Църквата. Живя до четиридесет и няколко години, без да послаби монашеския си канон и предаде на Бога душата си в тежка болест. Но невъзможно е да премълчим и за Евтимий, който произлизаше от болярски род, а после бе сподобен и с патриаршески сан в Търново. Като се отказа от всичко на този свят, той дойде в Кефаларската обител и тук под ръководството на преподобни Теодосий постигна победа над врага на човешкото спасение. Послушанието му беше несмутимо и молитвеното му стоене беше всенощно ­ самото му дишане беше пение на Господа. На ребрата си не легна, корема си мъдро укроти като никой друг, възлюби безмълвната пустиня, както светските хора не са възлюбили градските тържища. Затова разсъдителният Теодосий, като виждаше да преуспява в подвига и философията, постави го за свой помощник, предаде му всички веществени и духовни грижи на светата обител, а сам се отдели на малко разстояние в дълбоката гора за крайно безмълвие. Веднъж дойде Евтимий при него в уговорената вечер и даде знак отдалеч за своето присъствие, но не чу неговият отец да го вика. И много пъти удари в клепалцето, обаче отговор не получи. Тогава се спусна бързо към килията на стареца си и надникна през прозорчето: вижда духоносния Теодосий прав и вдигналнагоре преподобните си ръце, целия като огнен от главата до нозете. Обзет от страх и ужас, той веднага се върна и с клепане свика братята на утринно богослужение. Другата нощ пак дойде и намери великия отец да седи пред вратата на килията си и да ридае. Той падна пред нозете му и също с ридание го попита за причината на неговите сълзи. Преподобният му отговори, че агаряните ще поробят нашата страна и че тази превъжделена горска пустиня ще запустее. И рече: "А ти, чедо, бъди мъжествен и да крепне сърцето ти, защото ще се сподобиш с вериги и апостолско гонение!..."
След като това се разпространи много и злото стана известно на всички, тогавашният патриарх беше в недоумение. Затова повика божествения Теодосий, направи му достояние всичко това и се съвещаваха да бъде свикан събор, за да се разследва злото. Известиха и царя за това, та и той се съгласи да има събор. И ето, седна царят с патриарха и целият църковен причт с правителството, дойдоха и скверните сеячи на скверната ерес. На божествения Теодосий бе възложено да им задава въпроси и да отговаря...
Като чу това ревнителят на православието Теодосий, взе със себе си единонравния си Роман, дойде при царя и като го видя насаме, каза му всичкото тяхно неуместно начинание. И толкова го подтикна към ревност, щото той заповяда никак да не се отлага, а веднага да се свика събор; защото царят многопочиташе добродетелта на преподобния и с удоволствие възприемаше казаното от него и се стараеше във всичко да подражава на неговата ревност. И не само царя, но и царицата, и патриарха подтикна към същата божествена ревност. Прочее, с царски указ се свика събор в новоизградената палата, където председателствуваше царят със синовете си Шишман и Асен, а с тях и патриарх Теодосий, преосвещеният митрополит на великия Преслав Доротей, Доростолският митрополит Захарий, митрополит Лазар на град Овеч, Ловчанският митрополит Партений, Пловдивският митрополит Мануил, Софийският митрополит Леонтий, бедствуващият Мадитски митрополит Яков, епископ Доротей и архимандрит Иоаникий от Великата лавра "Свети Четиридесет мъченици". А от горската пустиня дойдоха с блажени Теодосий тия добродетелни старци: свещеният иеромонах Сава, иеромонах Тимотей, иеромонах Дионисий и множество други монаси. Най-напред с ясен глас изповядаха православната вяра: единородното Слово Божие възприе нашата плът от девическите кърви на пречистата Богоматер и бидейки съвършен Бог, стана и съвършен човек заради нашето спасение. Който не се покланя на въплътения Христос Бог, изписан на икона по човешкото Му естество, и на Неговата пренепорочна Майка, той да бъде проклет и да бъде осъден заедно с неверните! А проклеха и скверната богомилска ерес, тоест месалианска, също така и новопоявената Варлаамова и Акиндинова, чиито служители и представители осъдиха да бъдат прогонени далеч от своите предели, така щото оттогава България се благоустрои чиста от такива духовни плевели и благочестивата вяра засия повече от слънчевите лъчи. После благоверният цар Иван Александър разследва поменатите хулители с голямо внимание по закона и понеже ги намери виновни, заповяда да бъдат осъдени на смърт. Но от човеколюбие замени смъртта с живот, но за да се научат другите да не хулят, ги осъди да бъдат наказани с някакви наказания...
С тези и още много слова настави своите ученици Божият човек и с това им остави неотемлемо наследство. А те усърдно слушаха всичко това и се обливаха със сълзи, а като узнаха разлъката с добрия си отец, те сладко целуваха ръцете и нозете му. Но той им махна с ръка да мълчат и заповяда да го вдигнат. Те го вдигнаха, той седна и отвори уста, та с всичката си душа изговори символа на вярата и изповяда всички църковни предания, които светата апостолска Църква предава на верните, и така причасти се с божествените Христови Тайни и пак легна. И веднага цялата килия се изпълни с неизречено благоухание. После видя пришествието на ангели и лицето му чудно просия и ги показваше с пръст на своите.ученици и рече: "Вижте Божието воинство!" И както сладко се взираше в тях.усмихнат предаде духа си в ръцете на Бога, Когото цял живот беше въжделял и при Когото отиде да получи награда за дългите си подвизи на 27 ноември 1363 г., в който ден преди доста години се помина и неговият учител, преподобният Григорий Синаит. Патриархът взе със себе си целия църковен причт и архиерейския синод и го погреба в обителта "Свети мъченик Мамант" с всички почести, защото така много го обичаше, както и самия старец и учител Григорий, чиито ученици се сподобиха да бъдат. И понеже всички архиереи чуха ангелско пение във въздуха, когато душата му излизаше от тялото, то решиха, че Теодосий е достоен да бъде причислен към светците и да бъде написано житието му за полза на другите. След като изследвахме всичко това както трябваше, изложихме чудното му житие за полза на мнозина, които желаят да живеят по Бога, та на тях усърдието им да се преумножи, а ние да получим наградата на праведния мъж по неговите молитви и да бъдем съжители на вечното негово пребивание. Амин!

сряда, 26 ноември 2008 г.

св. Алипий Стълпник. Преп. Яков Отшелник

Преп. Алипий бил син на благочестиви родители, които живеели в Адрианопол (Пафлагония) през VІ век. Още при раждането му неговата майка имала тайнствено предизвестие за него, че той ще просияе в света. Тя видяла насън, че държи агне, на чиите рогове горели две запалени свещи. След като овдовяла, майката поверила възпитанието на своя син на епископ Теодор, който учел детето на Св. Писание. Като видял необикновения разум и кротостта на Алипий, който вече пораснал, епископът го ръкоположил за свой дякон. Не за дълго обаче той останал на тази служба. Него повече го привличал безмълвният и самотен живот. Като взел съгласието на майка си и раздал имота си на бедните, Алипий напуснал града и се заселил в пустинно място в една стара елинска гробница. Това място се смятало за страшно и затова всички го избягвали. Алипий също се страхувал, защото още не бил привикнал на уединен живот. Но бил успокоен от ангел, който му казал: "Свято е онова място, на което човек, който обича Бога, поиска да живее богоугодно".
Над гробницата, в която се заселил Алипий, имало каменен стълб с идол отгоре. Пустинникът счупил този идол и го заменил с кръст. Като подготвил душата си чрез дълго подвижничество, Алипий решил да построи на това място храм в чест на св. Евфимия, която му се явявала в съновидение. А сам пожелал да усили своя подвиг чрез стоене на стълп, където прекарал 53 години, без да слиза от него, като понасял всички въздушни промени, всякаква умора и болест. Само 14 години преди смъртта, когато от стоене нозете му били покрити с рани, той вече не е могъл да стои там, а лежал, като със своите страдания, търпение и благодарност към Бога за всичко напомнял праведния Йов. Много народ се стичал на това място, преди страшно, а сега прославено чрез подвизите на стълпника и чрез много чудеса, с които го удостоил Бог. Някои пожелали да се заселят близо до неговото жилище и така след време там били построени два манастира – мъжки и женски. Алипий се поминал на 118 години, в 640 г., в царуването на император Ираклий.

Преподобный Иаков отшельник подвизался на горе, недалеко от города Кира в Сирии. Он страдал тяжелой болезнью, но всегда носил вериги, пищу вкушал лишь вечером и непрестанно молился. Такими подвигами он достиг высокого духовного совершенства, получив от Господа власть над бесами, дар исцелений и даже воскрешения усопших. В преклонном возрасте преподобный Иаков мирно отошел ко Господу.

вторник, 25 ноември 2008 г.

св. Климент, папа Римски. Св. Климент Охридски

Св. Климент бил трети син на Фавст и Матидия, богати и знатни езичници в Рим. След едно страшно корабокрушение майка му и двамата му братя изчезнали безследно. Безследно изчезнал и баща му, който отишъл да търси изгубените. Климент оплаквал родителите и братята си, като ги смятал за умрели. Постоянната мисъл за тяхната смърт го убедила, че всичко земно е краткотрайно. Той се мъчел да намери отговор на въпроса: всичко ли се свършва с тоя живот или има друг живот, задгробен? Потънал винаги в такива мисли, той ходел мрачен и натъжен, и не вземал участие в удоволствията на хората, които го обкръжавали. Случайно се запознал с един християнин, който му разказал за живота на Христа Спасителя и му открил, че Спасителят обещава вечно блаженство на Своите последователи. Сърцето на Климент се разпалило от желание да узнае повече за това утешително учение. За тая цел той решил да посети мястото на земната проповед и страдания на Спасителя, за да може да чуе там светите апостоли. Провидението запазило живи всички членове на нещастното семейство и наредило след дълги години да се срещнат и съберат. В Кесария Климент приел Кръщение от св. ап. Петър и се присъединил към неговите ученици. В числото на последните именно Климент двамата по-големи свои братя, с които се бил разделил още на млади години. А по-късно те тримата, заедно с ап. Петър намерили първо майка си, а после и баща си. Старите родители забравили предишните скърби и мъки, благодарили на Бога и приели Кръщение от светия апостол. Цялото семейство се върнало в Рим и, живеейки в почести и слава, не забравяло Бога. Много помагали на бедни и се стараели да разпространяват словото Божие. Климент бил особено ревностен към това свято дело. Той се намирал неотлъчно при ап. Петър във време на пребиваването му в Рим. Апостолът го ръкоположил за епископ преди своята смърт.

В тежкото време на гоненията Климент мъдро управлявал Църквата. Той обърнал мнозина към Христа. Избрал седем писари да записват подвизите на мъчениците и по такъв начин запазил за нас скъпоценни сведения за техните страдания. Във време на едно народно въстание езичниците се оплаквали против отричането от идолите и против успешната проповед на Климент. Вследствие на това император Траян (98-117 г.) го изпратил на заточение в Херсон Таврически (Крим) заедно с много вярващи. На мястото на изгнанието, близо до гр. Херсон или Корсун, Климент намерил много християни, които били осъдени на тежка работа в каменоломните. Пристигането на Климент ги утешило. Светият епископ ги ободрявал и се трудел заедно с тях. Работниците нямали вода, но Господ по чудесен начин посочил на Климент бистър извор, водата на който имала лечебна сила. Слухът за церителната сила на чудесната вода се разпространила по цялата околност. Мнозина дохождали при Климента и той на всички проповядвал словото Божие. По такъв начин множество люде всеки ден се присъединявали към Църквата и приемали Кръщение от него в чудесния извор. Но злобата на гонителите скоро спряла ревността на епископа. Искали да го принудят да принесе жертва на боговете, и когато той отказал това, осъдили го на смърт. Турили го в лодка, привързали котва на шията му и го хвърлили в Черно море.

В ІХ век славянските просветители св. св. Кирил и Методий дошли в Херсон, по чудесен начин открили мощите на св. Климент и, като ги извадили от морето огнесли част от тях в Рим. Другата част останала в Херсон и по-късно била пренесена в Киев от св. княз Владимир. Древната църква "Св. Климент" в Рим била построена върху основите на дома на свещеномъченика. В нея били поставени мощите на св. Климент. В нея бил погребан и славянският просветител св. Кирил (†869).

...Като приеха Бога в себе си поради чистотата на живота си, те получиха словото на учителството по гръцки език. Но понеже славянският или българският род не разбираше по гръцки съчинените Писания, те считаха това за най-голяма загуба и основание за неутешима скръб. И обърнаха очи към Утешителя, Чийто първи дар са езиците, предадоха се на прилежен пост и непрестанна молитва и откриха славянските букви, преведоха боговдъхновените Писания от гръцки на български и се постараха да преподадат божествените учения на най-умните свои ученици, от които най-избрани и първи са Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава. А Христовите изповедници, научени от Господа, когато ги гонят от този град, да бягат в друг, се надяваха да намерят покой в България - нали свети Климент беше от български произход както и свети Наум? Само се стараеха да се скрият от човешки очи, пък от храна и дрехи търпяха лишение както и всякакво друго страдание.

Затова се видяха принудени да се разделят един от друг поради страх и един тръгна насам, а друг нататък, Климент взе Наума и Ангелария и вървяха по пътя към Дунава, и като срещнаха някакво село, пожелаха да позволят на телата си един малък отдих, понеже бяха отрудени с лишение от храна и дрехи...
И като пристигнаха в Белград, който е забележителен сред крайдунавските градове, се явиха пред Боритакан и му разказаха всичко за себе си. Той разбра, че това са велики хора и приближени на Бога. И разбра, че трябва да изпрати тия странници на българския княз Борис, чийто ипостратег беше сам той, защото знаеше, че Борис жадува за такива мъже. След като ги отмори от далечния път, той ги изпрати на княза като много ценен дар, като му докладва, че те са такива, каквито той желаеше много силно. Когато пристигнаха при Борис, той ги прие с уважение както подобава. Попитани за станалото с тях, разказаха всичко от начало до край, без да пропуснат нещо. Князът като ги изслуша, много благодареше на Бога, че му е изпратил такива труженици и такива благодетели на България, учители и устроители на вярата, и то не прости мъже, а изповедници и мъченици. Прие ги с много почит, даде им свещенически облекла, нареди да им дадат жилища, предназначени за първите му приятели, и се погрижи да имат изобилие от всичко необходимо, понеже добре знаеше, че да се връщаш с мисли към дребните телесни нужди, отвлича твърде много от богомислието. Самият той имаше силно желание да беседва всеки ден с тях и да се учи на древни истории и светийски жития и да прочита Писанията чрез техните уста. Но и всички, които бяха при него, по знаменит род и голямо богатство превъзхождащи другите, и те идваха при светците като деца при учители и разпитваха за всичко, което се отнася до спасението, и черпейки от тия вечнотечащи извори, сами пиеха и на домовете си даваха...
Климент вършеше това цели седем години. Осмата година на неговото учителство бе последна в живота на Божия раб Михаил-Борис, осветения княз на България. Властта пое неговия син Владимир, но четири години беше на власт и умря, а наследник на всичко стана брат му Симеон, който и пръв се провъзгласи за Император Български. Него Михаил роди по свой образ и по свое подобие, запазил неизменни чертите на неговата благост, към всички прост и добър (най-вече към ония, които полагат обет за чисти нрави и които водят християнски живот), проявяваше гореща вяра и го изяждаше ревността за Божия дом. Затова той запълни отсъствието на баща си, засили проповедта за Бога, навсякъде се зидаха църкви, православието постави непоколебимо и даде широк път на Божия закон...

Така Климент бе поставен за пръв епископ на български език. Когато му се връчи епископското дело, той положи висотата на своя сан за основа на своето издигане към Бога и към първите си трудове прибави многократно повече. Тъй като в цялата българска страна растяха диви дървета и тя се нуждаеше от облагородени плодове, той й подари и това благо. Пренесе от страната на гърците всякакъв вид благородни дървета и чрез присаждане облагороди дивите, та и по този начин да настави човешките души да усвоят соковете на благостта и да принасят плод на Бога - изпълнението на божествената воля, която той самият беше направил своя храна. Така изцяло беше полезен за душите и се грижеше да разширява Божията Църква, без да има грижа за своето тяло, но имаше грижа за множеството, за да се спасят.

Вече преклонен от старост и изтощен от трудове, той реши да се откаже от епископията, не че бяга или се отказва от сана си, в който го постави Дух Свети да пасе Божията Църква, а поради блажено и божествено благоговение: боеше се да не би поради неговата немощ да се разруши делото Божие. Затова дойде при царя и рече:...
Старецът склони и нищо повече не прибави към своите думи пред царя за отричането си и се завърна в своя манастир. Но Всевишният Цар се оказа благосклонен към неговото намерение: още с връщането си легна болен. Предузнал смъртта си, подари на българските църкви предсмъртен дар: преведе останалото от Триода, защото едва тогава завърши песните от Томина неделя до Петдесетница. И от този случай остроумните могат да съдят какъв е бил, когато е бил крепък телом, щом като и в болест уморяваше себе си с такива трудове. Но вътрешният му човек наистина се обновяваше в такава степен, в каквато външният тлееше и можеше да каже с Павел: "Кога съм немощен, тогава съм силен" (2 Кор. 12:10). И направи завещание - и това според каноните - за книгите, които написа, и за всичко останало. Всичко раздели на две и остави едната половина на епископията, а другата на светата си обител, като и с това показа как трябва да се печели и употребява - и двете според Божието повеление. Възможно ли е по-похвално отричане от имота си от това на великия Климент? След като така живя и украси дадения му от Бога трон, той положи край. приличен на началото, и отиде при Господа. Над божественото му тяло, равностойно по чест с душата, се извърши преподобно опело и бе погребано в света обител, където сам със собствени ръце си беше приготвил гроб от дясната страна на притвора, на 27 юли 916 г., в дните на българския цар Симеон. Но и това е голямо доказателство за единодушието на светците, което аз не знаех: пред неговата кончина някои от неговите ученици видели насън, че дошли Кирил и Методий при блажения и предсказали края на живота му.

понеделник, 24 ноември 2008 г.

св. великомъченица Екатерина

В царуването на император Максимиан живяла в гр. Александрия една девойка от царски род на име Екатерина. Майка й била християнка, но скривала вярата си, понеже в това време жестоко гонели християните. Екатерина била девойка с рядка мъдрости красота. На 18 г. тя била вече изучила лекарската наука. Богати князе искали ръката на красивата Екатерина...

В околностите на града по него време се криел един пустинник, човек със светъл ум и праведен живот. Той бил духовен баща на Екатеринината майка. Майката завела при него едничката си дъщеря, за да й даде добри съвети. Като видял мъдростта на девойката, старецът решил да я обърне към познанието на истинския Бог и й казал: - Аз зная един чуден Момък, Който те превъзхожда във всичко: красотата му е по-светла от слънчевото сияние; премъдростта Му управлява целия свят; богатството му се дели постоянно, но от това не се намалява; благородството Му е неизказано; няма подобен Нему!
Екатерина се смутила, изменила лице и запитала дали е истина това...

В това време в Александрия пристигнал беззаконият цар – гонител на християните. Той разпратил глашатаи по всички градове да свикат народа на езически празник. Скоро градът се напълнил с тълпи пришълци. Всеки донесъл каквото могъл за жертвоприношение и се започнало празненството. Екатерина много жалела за това безумие на царя и народа. Като взела със себе си няколко служители, тя отишла в езическия храм и застанала на прага. В храма се извършвало жертвоприношение. Всички се обърнали към нея, чудейки се на нейната красота. Царят я повикал. Тя му се поклонила и казала: - Не те ли е срам, царю, да се молиш на гнусни идоли! И вашите учени говорят, че боговете, на които вие се кланяте, били люде, и че тям за някакво славно дело поставили стълбове и статуи. Познайте истинния, безначалния и безкрайния Бог!..
След това царят заповядал да пазят Екатерина, а в това време пратил да повикат мъдреците и учените, за да оспорят думите на девойката и да я изобличат в заблуждение. 50 мъдреци пристигнали в града. Един от тях особено се отличавал с остроумие и ученост. Много народ се събрал да слуша пренията за вярата. Пратили за девойката. Нейното сърце било твърдо и спокойно, понеже й се явил архангел Михаил и й казал, че Господ ще й даде сила да победи мъдреците, и че тя мнозина ще обърне в истинската вяра. Започнал спорът. Езическият мъдрец защищавал своите езически богове. После започнала да му отговаря девойката. Отначало тя доказвала лъжливостта на езическите богове с думи на философите и поетите, а след това обяснила ония места в техните съчинения, в които се вижда предчувствие и предсказание за живота и смъртта на Иисуса Христа. "Той милва грешниците, казала тя, прощава греховете на каещите се." Той говори: "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя. Повярвайте в Него и ще бъдете спасени!"
В това време царят по някаква работа напуснал града. Царица Августа, неговата жена, като слушала за красотата и мъдростта на Екатерина, отдавна желаела да я види. Тя открила това свое желание на Порфирий, стотник и царски приятел. Това желание особено се усилило, след като Августа видяла един чуден сън. Присънило й се, че Екатерина стои, обкръжена от прекрасни момци и девойки. Всички те били облечени в бели дрехи, озарени от чудно сияние. Екатерина повикала при себе си Августа, надянала й златен венец и казала, че Владиката Христос й праща тоя венец. Като разказала на Порфирий тоя сън, царицата прибавила, че тя няма да се успокои, докато не види девойката. Порфирий обещал да изпълни желанието й и сам я отвел нощем в тъмницата, където била затворена светицата. Подир тях вървели много войници. Светлото лице на Екатерина тъй поразило царицата, че тя паднала пред нозете й и извикала: "Щастлива съм, че най-после те видях! Няма да съжалявам, ако за това изгубя дори живота си и царството си. Радвам се от душа и сърце, че виждам твоята светла красота. Блажена си ти и достойна да похвала, че си се привързала към такъв Господар и си получила от Него толкова чудни дарове!"

Екатерина й отговорила: - И ти си блажена, царице. Аз виждам над главата ти венец, поддържан от ръцете не ангели. Ти ще получиш тоя венец за малкото мъчения, които ще изтърпиш, и ще отидеш при истинския Цар във вечното царство.
Царицата отговорила: - Боя се от мъчения, боя се от особено жестокия си съпруг".
- Иисус Христос ще бъде винаги с тебе – отговорила й Екатерина. – Малко ще пострада тялото ти, а там ще се успокоиш навеки.
Порфирий, като слушал тези думи, запитал: - Какво дава Христос на оня, който вярва в Него? Аз искам да стана Негов войн и да вярвам в Него.
Но лукавите думи не могли да отлъчат светата девойка от любовта Христова. Виждайки, че усилията му са напусто, царят заповядал да я предадат на смърт.
Когато я водели на мястото на наказанието, подир нея вървяло множество народ. Всички плачели и жалели за нея. Младите жени и девойки говорили: "Защо погубваш своята младост и красота? Иди при царя и го послушай!" - Не плачете за мене – отговорила св. девойка, - но се радвайте с мене! Днес аз ще видя Иисуса Христа, моя Творец и Спасител. Той е красота, слава и венец на мъчениците. Той ме вика към неизказани райски радости. Плачете по-добре за себе си, защото вашето неверие ще ви погуби!..

Войник отсякъл главата на девойката. Това станало около 305 г. Преданието разказва, че св. ангели взели тялото й и го отнесли на Синайската планина. След повече от два века подир смъртта на мъченицата братята на Синайската обител намерили главата и едната й ръка и пренесли тия св. мощи в храма, който се намира в тяхната св. обител.

неделя, 23 ноември 2008 г.

Девета Неделя след Неделя подир Въздвижение. Св. Амфилохий, епископ Иконийски. Св. благоверен княз Александър Невски

Свети Амфилохий, епископ Иконийски, приятел на великите вселенски учители свети Василий Велики и Григорий Богослов, бил родом от кападокийския град Кесария. Баща му също се наричал Амфилохий и бил роден брат на блажената Нона, майка на свети Григорий Богослов. Това бил мъж с голям ум и дълбоки познания, с които се съединявало красноречие и при всичко това добросърдечие и благочестие. Той помагал на всички роднини и близки и бил наставник в словото. Като се грижел за своите деца, им дал прекрасно образование и ги възпитал в дух на християнско благочестие. Като навършил пълнолетие, по-малкият му син станал оратор и адвокат. Но тъй като от детски години възлюбил Бога повече от всичко, той скоро, по убеждение на свети Григорий, избягвайки световните тревоги и суети, се отдалечил в пустинята и започнал да пребъдва в строг подвижнически монашески живот, като усърдно служел само на Единия Бог. Тук той се занимавал с молитви, с четене на Писанието и пост. В такова строго самоумъртвяване и подвизи в поста свети Амфилохий преживял доста дълго време, докато Господ не му показал друго, по-високо, светителско служение, като го поставил за светилник на свещника на Църквата.

Свети Амфилохий пасъл Христовото стадо доста дълго време. Той доживял до времената на император Теодосий Велики и неговите синове. Като учител на православната вяра, той се борил против ереста на Арий, претърпял много притеснения и обиди от еретиците, бил сподвижник на светите отци, въстанали против богохулството на Евномий, а на Втория Вселенски събор се подвизавал отново против духобореца Македоний и привържениците на Арий. Заради своята ревност за благочестие и добродетелен живот той бил прославян навсякъде и се ползвал с любовта на светите отци, особено на светите Василий Велики и Григорий Богослов, които го считали за свой близък приятел и си пишели с него. По време на царуването на Теодосий Велики свети Амфилохий се явил веднъж при императора и го помолил да унищожи във всички градове молитвените събирания на арианите. Но императорът не искал да изпълни молбата му, за да не се яви притеснител в очите на народа. Тогава светителят мълчаливо излязъл от двореца, но след няколко дни обратно се върнал и благодарение на своята мъдрост, направил нещо достойно за възпоменание.

Теодосий веднага разпратил по цялата империя укази за отдалечаването на арианите от всички градове, дори в случай на нужда - със сила и заплахи. Така свети Амфилохий очистил Христовата Църква от еретиците. Около това време в Ликаонската област проникнала ереста на Месалианите. Свети Амфилохий ревностно защитавал църквата си от тази зараза. Той изобличавал еретиците и лично, и със сила на своето богомъдро слово. Той присъствал на Сидския събор в Памфилия, където ереста била осъдена. В това време свети Амфилохий дотолкова вече бил преуспял духовно, че можел с молитвите си да изпросва изцеление за болните.

Св. Григорий бил епископ в Акрагант (Сицилия). Той бил добър пастир и учител, баща за всички вдовици и сираци, благодетел на бедни и сираци и непрестанен богомолец и чудотворец. Присъствал на Шестия вселенски събор и умрял в 710 година. От неговата учителска дейност до нас са стигнали изяснителни беседи на книгата Еклисиаст.


В ХІІІ в. Бог изпратил на Русия тежко бедствие. Татарите, под водителството на хан Батий, минали по цялата руска земя, опожарявали и ограбвали градове и села, взимали в плен хиляди мъже, жени и деца и разорили цялата земя до самия Новгород. От това нещастие на Русия се възползвали съседните враждебни народи шведи, немци и литовци. Те възобновили своите нападения от всички страни. Руските князе упорито защитавали своята родина. Един от тях бил и Александър, вторият син на великия княз Ярослав ІІ. Александър бил благочестив, свято изпълнявал своя дълг, заслужил любовта на народа и Бог винаги му помагал. Като опустошили Русия, татарите заели степите покрай реките Днепър, Волга и Урал до Черно и Каспийско море. Там хан Батий основал своето царство, наречено “Златна орда”, и недалеч от устията на Волга построил гр. Сарай. Руските князе станали негови васали и при възцаряването си трябвало да пътуват до столицата на хана, за да получат от него право на князуване. Народът бил обложен с данък, за чието събиране ханът всяка година пращал особени чиновници. За Владимирски велик княз Батий утвърдил Ярослав ІІ, а син му Александър останал да управлява Новгородската област, която още била свободна от татарите.

Шведският крал предприел поход срещу Новгород. Той събрал грамадна войска и на ладии по река Нева се отправил към столицата на Александър. Новгородци били обхванати от ужас. Те никак не се надявали да отблъснат силния враг със своята малка войска. Но княз Александър възложил упованието си на Бога и на справедливостта на своето дело. Той се помолил в храма “Св. София”, взел благословение от епископа и бодро казал на дружината си: “Ние сме малко, а врагът е силен. Но не в силата е Бог, а в правдата!” И като се срещнал със силния неприятел на бреговете на р. Нева, Александър с Божия помощ удържал славна победа, за която бил наречен “Невски”. Такива бляскави победи той неведнъж удържал и над немци, и над литовци, които често нахлували в Русия. Когато баща му Ярослав починал, ханът утвърдил Александър за велик княз Владимирски, Киевски и Новгородски. С възшествието на Александра на Владимировския великокняжевски трон се умножили и неговите грижи и трудове. Сега той станал единствен защитник на православната вяра и народ против татарите. Но Александър трябвало да действа не с меч, а с мъдрост и търпение. Той е знаел, че не разполага със сили да се противопостави на многочислените татарски орди и че всяка съпротива ще доведе само до по-голямо разорение на народа, каквото неведнъж ставало, когато някои князе в неразумието си не искали да изпълняват повелите на татарския хан. Единадесет години Александър бил велик княз. През това време той успял да направи много добри неща за вярата, църквата и народа. Чрез своето ходатайство той освободил от татарски данък духовниците като служители Божии; получил от хана позволение да постави православен епископ в самата столица на татарското царство и заставил татарите да уважават християнската вяра.

Като покорили Русия, татарите оставили руските князе да управляват своите княжества. За себе си те искали само редовно да им се събира определената дан, но при събирането на тая дан народът често оказвал съпротива. На много места се стигало до метежи, които татарите жестоко потушавали. Така, през последната година от князуването на Александър градовете Владимир, Суздал и Ростов въстанали и избили своите притеснители. В Ярослав и Устюк избухнали големи бунтове. И в Ордата вече се готвело грамадно опълчение, за да накаже въстаналите. Великият княз Александър сам заминал за Ордата, като се решил или да умре за отечеството, или да го спаси. Бог благословил с успех последното дело на св. Александър. Руската земя била спасена от ново нашествие на татарите.

На връщане от Ордата Александър заболял в едно Нижегородско село. Почувствал близката смърт, той свикал князете, придружаващите го боляри и простите хора, направил последни разпоредби, благословил всички присъстващи, простил им всичко, като поискал и от тях прошка за всичко. След това се изповядал, причастил се със светите Тайни и предал Богу дух на 14 ноември 1263 г. Тогава той бил на 44-годишна възраст. Всички го горко оплакали. Погребан бил в съборната църква в манастира “Рождество Богородично”, близо до гр. Владимир. Из цяла Русия се разнесла славата на неговите чудеса. При гроба на св. княз Александър мнозина болки получавали изцеление. При император Петър Велики мощите на св. Александър били пренесени с голямо тържество в новооснования Петербург и положен в построената в негова памет Александро-Невска лавра.

събота, 22 ноември 2008 г.

свв. апостоли Филимон, Архип и Апфия. Свв. Цецилия, Валериан, Тибуртий и Максим. Св. Михаил воин

Светите апостоли Филимон, Архип и Апфия били обърнати в християнството от свети апостол Павел и пострадали за Христа от гърците езичници по време на царуването на император Нерон, в град Колоси.

Когато веднъж те се намирали заедно с други християни на молитвено събрание, езичниците неочаквано ги нападнали. Всички се разбягали, освен светите Филимон, Архип и Апфия, които били хванати и отведени при Артоклис, Ефеския житопазител. Отначало били жестоко свети Архип, при което дори минаващите деца забивали ножове по цялото му тяло. След това, без всякаква милост, бил изтезаван свети Филимон и пребит с камъни. По същия начин била пребита с камъни и света Апфия. Така, в мъчение, светите угодници преминали при Господа.

The Holy Virgin Martyr Cecilia and the Holy Martyrs Valerian, Tiburtius and Maximus: St Cecilia was born in Rome of wealthy and illustrious parents. From her youth she was raised in the Christian Faith. She prayed fervently, she helped those in need, and beneath her fine clothing she wore a hairshirt. Though she had vowed to preserve her virginity for Christ, her parents decided to give her in marriage to the noble pagan Valerian. The saint did not dare oppose the will of her parents, but with tears she prayed to God that her betrothed would believe in Christ, and that He would send an angel to preserve her virginity. On the night of their marriage, Cecilia told her husband that an angel stood by to guard her. She warned him that he would be slain if he dared to touch her. Valerian asked to see this angel, but his bride told him that he could not see the angel until he had been cleansed of the impurity of unbelief. "How may I be cleansed?" he asked. She said that if he asked Bishop Urban for Baptism, he would be able to see the angel. The saint persuaded her fiancé to go with her to Bishop Urban, who was hiding from the persecution in a cave along the Appian Way. The instructions of the wise bishop permeated the soul of Valerian, and both he and his brother Tiburtius believed in Christ and were converted to Christianity. The brothers distributed part of their inheritance to the poor, cared for the sick, and buried Christians tortured to death by the persecutors.
The governor Almachius, having learned of this, gave orders to arrest the brothers and bring them to trial. He demanded that the saints renounce Christ and offer sacrifice to the pagan gods, and the brothers refused. Then they mercilessly began to scourge the brothers. St Valerian under torture urged Christians not to be afraid of torments, but to stand firm for Christ. The governor, wanting to prevent the holy preacher from influencing the people, ordered that the martyrs be taken outside the city limits and executed there. The detachment of soldiers accompanying the martyrs to execution was commanded by Maximus. He was amazed at the courage of the saints, and asked them why they did not fear death. The holy brothers answered that they were relinquishing this temporal life for life eternal. Maximus wanted to learn the teaching of Christians in detail. He took Sts Valerian and Tiburtius to his own house and conversed with them all night. When she heard of this, St Cecilia went with a priest to Maximus, and he with all his family accepted holy Baptism. On the following day when they beheaded the Martyrs Valerian and Tiburtius, St Maximus confessed before everyone that he saw how their holy souls had gone up to Heaven. For this confession the holy Martyr Maximus was scourged to death with whips. The governor wanted to confiscate the property of the executed, but when he was told that St Cecilia had already distributed all her remaining wealth to the poor and by her preaching had converted 400 men, he ordered her execution. For three days they tormented her with fire and smoke in a red-hot bath-house, but the grace of God helped her. Then they decided to behead her. The executioner struck the saint three times with a sword, but only wounded her. The holy Martyr lived three more days in full consciousness, encouraging those around her, and died with prayer on her lips.

Св. Михаил Войн е по произход българин. Роден е в гр. Потук (предполага се, че това е днешният Батак) и е живял навярно във времето на благоверния български цар св. Борис-Михаил. Бил син на богати и благородни родители, още от детство обикнал чистия живот, имал страх Божи, подвизавал се в молитва и пост, щедро раздавал на бедните милостиня, поради което и неговите родители, и чуждите хора го наричали "светото дете". Когато станал на 25 години, той бил назначен за началник на една дружина във византийската войска. По това време родният му край още не влизал в пределите на Българската държава. В една война на византийския император Михаил ІІІ (865 г.) против агаряните, св. Михаил Войн бил оставен от изплашените гърци сам с неговата дружина. Като призовавал през всичкото време името на Бога, той успял да прогони враговете и заедно с войниците си останал невредим. Връщайки се у дома си, той извършил героическото чудо на св. великомъченик Георги Победоносец: убил огромен змей, който излизал от някакво езеро, и по такъв начин спасил една девица от участта да бъде изядена от него. Но змеят, на когото той отсякъл главата, го ударил с огромната си опашка толкова силно, че той паднал и лежал известно време в безсъзнание.
Скоро подир завръщането си в родното място той починал и Господ го прославил с нетленни чудотворни мощи. По време на Второто българско царство, в самото начало на ХІІІ век (1206 г.), българския цар Калоян тържествено пренесъл неговите св. мощи в своята столица Търново и ги положил в патриаршеската катедрала "Св. Възнесение". След падането на Търново под османска власт (1393 г.) следите на тези мощи се губят. Великият търновски патриарх св. Евтимий му съставил житие, което е запазено до наши дни.

петък, 21 ноември 2008 г.

Въведение Богородично

Когато пречистата Дева навършила три години, праведните й родители изпълнили обещанието, което дали пред Бога, преди още тя да се роди. Затова те тържествено въвели своята дъщеря в Йерусалимския храм и я посветили на Бога.
Древните отци на Църквата, като възпяват Въведение Богородично със свещени песни, разказват как Йоаким и Ана събрали своите роднини и приятели; млади девойки със свещи в ръце вървели пред светата Отроковица, а след тях родителите водели пречистата Дева и я довели до Йерусалимския храм. Първосвещениците и служителите в храма ги посрещнали с пеене на свещени химни. Св. Герман, патриарх Цариградски, в една свещена песен влага такива думи в устата на св. Ана: "Принасям на Господа моя обет, произнесен в скръб чрез моите уста. Затова събрах свещеници и сродници и им казвам: "Радвайте се с мене! Сега аз се явявам пред вас майка, довеждам дъщеря си и я предавам не на земен цар, а на Бога, Небесния Цар".

Св. Дева била поставена на първото стъпало пред храмовия вход и, за почуда на всички присъстващи, неподдържана от никого, тя се изкачила свободно по 15-те стъпала и се спряла на най-горното. Първосвещеник Захария въвел пречистата Отроковица в Светая Святих, където влизал веднаж в годината само първосвещеникът. Праведните родители принесли дарове и жертви на Бога и след това, като поличили благословение от свещениците, се върнали с роднините си в Назарет.

Св. Дева Мария живеела при храма. Там в отделни помещения живеели млади девойки, посветени Богу, също така и вдовици, които служели в храма, подобно на пророчица Ана (Лука 2:36-38). Тук живеели също странници и пришълци. Към тях се присъединила и св. Ана, майка на св. Богородица, която овдовяла скоро след въвеждане на пречистата Дева в храма. Но тя живяла кратко време със своята пресвета Дъщеря. Скоро след мъжа си и тя починала. Св. Дева се възпитавала под надзора на по-възрастните благочестиви девойки, опитни в Св. Писание и в ръкоделията. Тя усърдно се трудела, непрестанно се молела, обичала да чете Св. Писание. По такъв начин тя се готвела за своето високо назначение. Църквата я нарича прекрасна зора, от която изгряло Слънцето на правдата. "Дух Светий" - говори свещената песен - осветил тази, която пребъдвала вътре в храма и била хранена с небесна храна". Когато пречистата Дева стигнала до възраст, на която девиците, които се възпитавали при храма, обикновено се връщали в света и се омъжвали, свещениците поискали тя да постъпи по същия начин. Но пресв. Дева им открила своето желание - да посвети себе си Богу и да не встъпва в брак. Тогава те, по внушение от Св. Дух, я сгодили за престарелия Йосиф, роднина на нейните родители. Той станал покровител на пречистата Дева и уважавал обета, който тя дала пред Бога.

Иконата "Въведение на Божията майка" представя тригодишната св. Отроковица, възкачваща се по стъпалата и влизаща в храма. Изобразеното на тая икона събитие трябва да ни внушава желанието да водим децата си в храма Божи, от млади години да ги учим на молитва и слушане Св. Писание, за да могат и те да растат в благочестие и все по-високо да се издигат по стъпалата на добрите дела и благочестивите помисли.

четвъртък, 20 ноември 2008 г.

св. преподобни Григорий Декаполит. Св. Прокъл, архиепископ Цариградски. Св. Дасий Доростолски

Преподобният Григорий се родил в град Иринопол в Десетоградие (съюз от 10 града в Исаврия, неголяма област в планините на Мала Азия, в южната й част) от християнски родители - Сергий и Марта, благочестива и богобоязлива жена. На осемгодишна възраст той бил даден да се учи на четмо и писмо и още в младостта си добре изучил словото Божие и се отличавал с усърдие към Божия храм. Стремейки се към небесното, той възненавидял всичко земно: не вкусвал приятни на вкус ястия, употребявал само проста и груба храна, отказал се да носи богати и меки дрехи, изхранвал се с ръкоделието си, като раздавал остатъка на бедните. Често се оттеглял в безмълвие и там насаме се молил на Бога да го удостои да Му бъде верен раб. Когато Григорий навършил пълнолетие, родителите му възнамерявали да го оженят, но той тайно избягал и се оттеглил в един пустинен манастир, където приел монашество и ревностно се подвизавал в пост и въздържание, в молитви и непрестанни нощни бдения, възлагайки върху си всички тежести на най-строго монашеско житие... Като се подчинил на този Божествен глас, светият напуснал пещерата, отправил се към Ефес, за да намери кораб, с който да отплава към Константинопол (по това време Константинополската църква била обхваната от иконоборческата ерес), и ревнувайки за славата Божия и за чистотата на православието, светецът възнамерявал да излезе в негова защита и да изобличи лъжливите мъдрувания на еретиците. Но Божият Промисъл отсъдил друго: съгласно Божествения призив свети Григорий трябвало да прекара в странстване целия си останал живот, нямайки тук постоянен град, но търсейки бъдещия (Евр. 13:14), подобно на нашия Господ Иисус Христос, Който бил странник на земята и нямало къде глава да подслони...
Като прекарал няколко години в Солун, преподобни Григорий тръгнал с един от учениците си към България, която по онова време била все още езическа, но като не достигнал до нея, се върнал. Когато ученикът го попитал защо той тъй скоро променил намерението си, преподобният отвърнал: - Исках да прекарам там известно време, но виждам, че там слънцето не свети.
С тези думи той пророчески предвъзвестил безредиците, които възникнали там скоро след това и по време на които кръвта се леела като река и цялата страна била опожарена. След това преподобни Григорий отишъл от Солун във Византион, а оттам на планината Олимп, от която отново се върнал в Солун...
Така, след многотрудното земно странстване, преподобни Григорий достигнал вечния покой на небесата между светите ангели, които той още през земния си живот се удостоил да види и да чуе, и сега заедно с тях прославя с трисвети песнопения Единия в Троица Бог во веки.

Свети Прокъл бил ученик на св. Йоан Златоуст. Възложено му било послушанието да прислужва при патриарха и да посещава идващите посетители. Един велможа бил наклеветен пред царя, свален от поста и изгонен от двореца. Той потърсил застъпничеството на св. Йоан Златоуст. Определен бил нощен час, за да не бъде забелязано посещението. Когато велможата пристигнал, Прокъл се приближил до вратата, но отвътре се чувал разговор. Той бил озадачен, кой може да е влязъл без негово знание. Надникнал през ключалката и видял, че зад св. Йоан стои благовиден мъж, който му диктува, а светителят пише. Прокъл казал на велможата, че св. Йоан сега е зает. Разговорът обаче продължил чак до разсъмване. Велможата си отишъл огорчен, без да бъде приет от патриарха. На сутринта св. Йоан Златоуст запитал своя килейник не е ли идвал велможата да го търси. Прокъл отговорил: "Да, идва, но аз не посмях да го пусна, защото с тебе беседваше някой друг почти цяла нощ".
- С кого съм беседвал? – рекъл св. Йоан. – Никой не е идвал при мене тази нощ.
Прокъл му описал външния вид на човека, как стоял близо до него и му говорел нещо на ухото. После погледнал иконата на св. ап. Павел, която била на стената, и рекъл: - Ето, този бе човекът, който беше при тебе нощес!
Оказало се, че сам св. ап. Павел се явявал нощно време на св. Йоан Златоуст и му изяснявал посланията си, които по онова време светителят тълкувал.
След смъртта на св. Йоан Златоуст и подир една поредица от негови кратковременни наследници най-после св. Прокъл бил избран за цариградски патриарх в 434 година. Времето било смутно. Църквата била силно смущавана от еретически учения. Но св. Прокъл с дух на кротост и любов стоял твърдо на страната на истината. По негово ходатайство император Теодосий Млади, чиято майка императрица Евдоксия била най-голям враг на св. Йоан Златоуст, разрешил да бъдат пренесени св. мощи на последния от мястото на неговото заточение в Цариград. Това станало на 27 януари 438 година.
По време на неговото патриаршеско служение в Цариград станало и друго важно знамение. При едно голямо земетресение гражданите избягали вън от града, за да не бъдат застигнати от рушащите се здания. Патриархът извършил молебен с кръстно шествие, при което всички викали: "Господи, помилуй!" и със сълзи се молели да прекрати Господ това голямо бедствие. Тогава едно момченце изпаднало в особено състояние и чуло, как ангелските хорове пеят: "Светий Боже, Светий Крепкий, Светий Безмерний!" Щом чули това, християните въодушевено запяли тази ангелска песен, като прибавили от себе си "Помилуй нас!" Земетресението се прекратило. Оттогава тази свещена песен била приета в ежедневно богослужебно употребление от цялата Православна Църква. Св. патриарх Прокъл починал на 20 ноември 447 година.

Подробни сведения за мъченичеството на светия мъченик Дасий Доростолски дава ст. н. с. д-р Георги Атанасов. Базирайки се на неговите научи изследвания, предвид предстоящото пренасяне на частица от светите мощи, които папа Йоан-Павел II донесе от Италия при посещението си през миналата година в България, ще се опитам накратко да представя данни за живота му.
Св. Дасий е бил войник в римския императорски легион в Дуросторум, днешния град Силистра, по времето на императорите Максимиан Херкулий и Диоклетиан, управлявали съвместно между 284 и 305 година. Житието е кратко, написано на гръцки език, по всяка вероятност от благочестив християнин от Изтока.
Сред езичниците от тоя край имало един много лош обичай - всяка година чествали божеството Кронос, нечестив войнишки празник, при който се теглел жребий един от войниците да изпълнява ролята на самото божество в продължение на 30 дни. През това време той представлявал самото божество Кронос. Облечен в царствено облекло и придружен от множество войници, той се движел из града и можел безнаказано да задоволява своите низки безнравствени инстинкти с хора, които пожелаел, те били длъжни да му се подчиняват. След изтичане на 30-те дни бил принасян в жертва на безименните и скверни идоли, като бивал посичан с меч.
За нещастие, а по-скоро за изповядване славата на Бога, жребият се паднал на доблестния войник-християнин Дасий. Той добре помнел как при кръщението си, съгласно чинопоследованието на тайнството св. Кръщение, при приканата за отричане от дявола и всичките му служители е плюел на тях. Хвърлен в затвора до деня на празненството, размислял колко пагубно е да се поддаде на сатанинските примамки, а да изгуби блажения живот в царството небесно. С непоколебимата си вяра в Господа Иисуса Христа се почувствал честит, че ще изповяда Неговото име пред заблудените неверници.
И така, изведен от затвора, изправен пред императорския легат Басос, му задали въпроса въпроса: „Какъв си и как се казваш?” Той смело изповядал: „По длъжност съм войник, а за името си ще кажа: името което съм си избрал, е християнин, а името, което ми е сложено от родителите, е Дасий.”
Императорският пълномощник Басос го приканил да се помоли и да се поклони пред образите на императорите, които им давали прехраната и всецяло ги обгрижвали.
Блаженият Дасий отговорил: „Аз вече казах, и пак казвам, че съм християнин и не служа на земен, а на Небесния Цар. Неговия дар притежавам, чрез Неговата благодат живея и съм благат, поради неизказаното Му човеколюбие.”
Басос повторно го приканил да се помоли пред образите на императорите, като заявил, че и „самите варварски народи” ги почитали и им се покорявали.
Блаженият Дасий отвърнал: „Аз изповядвам, че съм християнин, както много пъти изповядах и не се покорявам на никого другиго, освен на единия безгрешен и вечен Бог Отец, Син и Светий Дух в три имена и начала, но в една същност. Вече за трети път изповядвам вярата си в Светата Троица, понеже подкрепен от Нея, бързо побеждавам и сразявам безумието на дявола.”
Басос се опитал да го убеди, но светият изповедник гръмко заявил: „Прави каквото ти е заповядано от безбожните нечестиви императори, защото аз изповядвам вярата в своя Бог, която веднъж съм решил да пазя, и вярвам, че твърдо и сигурно ще устоя в това си изповедание. Твоите заплахи не ще ме отклонят от това ми решение.” И на приканата да си помисли и реши, той викнал: „Аз вече съм решил, прави каквото искаш, християнин съм и плюя на императорите и славата им, и се отвращавам от тях, за да живея вечния живот.”
Повели изповедника на смърт, като пред него един носел „нечестива кадилница” и го принуждавал да принесе жертва на божествата. Дасий с ръка блъснал кадилницата и „идолите на светотатците”, благоговейно се прекръстил, „въоръжил челото си със знака на честния кръст на Христа, с чиято сила той смело се показал пред насилника”.
И така, светият мъченик бил посечен, обезглавен на 20 ноември, петък, в четвъртия час (десет часа заранта) в 303 година от палача Йоан и тъй завършил мъченическия си подвиг.
Съгласно римските закони, давало се свобода за погребение дори и на престъпници. Светият мъченик бил погребан по християнския погребален ред, а по-сетне - след издаването на Миланския едикт от 313 г., бил поставен и кръст на гроба. А когато се учредява епископската катедра в Дуросторум от V-VI век, бил приготвен каменен саркофаг и светите мощи били поставени пред олтарната преграда. През VI век, при нашествието на аварите, много от християните напуснали града и отнесли най-ценното - мощите на светите мъченици, каквито в града е имало 12 на брой. Вероятно тогава са отнесени с други мощи в Цариград в църквата „Св. Богородица”.
През XIII век рицарите-кръстоносци при своя IV поход завладели Константинопол - Цариград, ограбили града и отнесли мощите в Италия, в град Анкона. Първоначално мощите са поставени в църквата „Сан Салваторе” - около 1223-1224 година. През 1456 година се появила чума. Гражданите, търсейки лек, отворили саркофага и се оказало, че мощите са чудодейни, с целителна сила.
Джулиано Сарацини през 1675 г. определено пише, че в саркофага „...по стара традиция е положено тялото на св. Дасий, който бил войник... убит според древно предание”.
По молитвите на този смел изповедник на Христовата вяра, нека Господ Бог да усилва вярата у благочестивите християни, да благослови тружениците в „златна Добруджа” за плодоносен труд и всички да живеят щастливо за слава Божия (Доростолски митрополит Иларион).

сряда, 19 ноември 2008 г.

св. пророк Авдий. Св. мъченик Варлаам

Светият пророк Авдий бил родом от селището Витарама, близо до Сихем. Той служил при двора на израилските царе и бил домоуправител на цар Ахав. От младини бил твърде богобоязлив и когато целият Израил отстъпил от Бога и започнал да се покланя на скверния Ваал, той тайно служел на Единия Истински Бог на Отците си, Който спасил Израиля от Египет и го превел през Червеното море като по суша. Когато беззаконната Иезавел изтребвала пророците Господни, Авдий взел сто пророка и ги скрил в две пещери по петдесет човека. Там ги хранил с хляб и вода по време на глада в дните на пророк Илия. Веднъж Ахав повикал свети Авдий и му рекъл: - Тръгни по земята, по всички водни извори и по всички потоци по земята, дано нейде намерим трева, за да си прехраним конете и мъските и да се не лишим от добитъка.
И те разделили помежду си земята, за да я обходят: Ахав тръгнал отделно по един път, а Авдий тръгнал отделно по друг път. Когато Авдий вървял по пътя, ето насреща му идел свети Илия. Той го познал, паднал ничком и казал: - Ти ли си, господарю мой, Илия?
Оня му отговорил: - Аз съм. Иди кажи на господаря си: "Илия е тук".
Той казал: - Какво съм виновен, че предаваш своя раб в ръцете на Ахава, за да ме убие? Жив Господ, Бог твой! Няма нито един народ и царство, където да не е пращал господаря ми да те търси; и когато му казваха, че те няма, той вземаше клетва от онова царство и народ, че не са могли да те намерят. А ти сега казваш: иди кажи на господаря си: Илия е тук. Когато аз си ида от тебе, Дух Господен ще те отнесе, не зная къде; и ако отида да обадя на Ахава и той не те намери, ще ме убие; а рабът ти е богобоязлив от младини. Нима не е казано на моя господар какво аз направих, когато Иезавел избиваше Господните пророци, как скривах в пещери сто Господни пророци, по петдесет души, и ги хранех с хляб и вода? А ти сега казваш: иди кажи на твоя господар: Илия е тук; той ще ме убие.
Тогава свети Илия казал: - Жив Господ Саваот, пред Когото стоя! Днес ще му се явя!
Свети Авдий отишъл да посрещне Ахава и да му обади за Илия. И когато Ахав срещнал Илия, Божият пророк го изобличил в неговото заблуждение, а сетне извършил велико чудо: свалил огън от небето върху жертвата и водата, както е написано в Трета книга Царства (3 Цар.18:4-8). Като гледал това, свети Авдий се радвал заради всемогъщата сила на своя Бог, сърцето му пламтяло от любов към Него, горял от ревност за Него и още по-усърдно Му служел, изпълнявайки заповедите Му. По-късно, когато Ахав умрял и син му Охозия наследил вместо него Израилското царство, Авдий бил на военна служба. Според свидетелството на свети Доротей и блажени Иероним той бил един от тримата петдесетници, които Охозия изпратил при пророк Илия. Двамина от тях изгорил огън, паднал от небето по думата на пророка, а третият, който бил именно Авдий, бил помилван. Той пристъпил със смирение към свети пророк Илия и го умолявал, казвайки: - Човече Божий! Да не бъде презряна душата ми и душата на твоите раби - тия петдесетмина - пред твоите очи.
Затова Илия го пощадил, станал и отишъл с него при царя. Оттогава Авдий оставил царската служба, тръгнал след свети пророк Илия и се сподобил да получи дух на пророчество, понеже запазил и хранил Господните пророци и сам последвал пророка (4Цар.1:13-15). След смъртта си бил погребан при своите предци.

Св. мъченик Варлаам е пример за твърдост в християнските убеждения. Той страдал за вярата и умрял в мъки в 304 г. в Кесария Кападокийска. Гонителите мислели, че примерът на измяна към християнската вяра от страна на един уважаван от всички старец може по-силно да подейства на другите. Затова те подложили на жестоки изтезания антиохийския християнин Варлаам. Но, като не успели да го принудят да се отрече от своето изповедание, за да го направят поне неволен участник в идолослужението, заставили го да държи над пламнал жертвеник своята ръка, в която турили тамян и смирна. Болката и най-малката неиздръжливост могли да заставят изповедника да изтърве неволно на жертвеника сложения в ръката му тамян и с това да даде повод на враговете да кажат, че е почел езическите богове. . . Но старецът имал сила непоклатна да удържи протегнатата над огъня ръка; той не направил ни най-малко движение с нея и не изпуснал тамяна и смирната, докле не взели да падат изгорелите стави на пръстите му.
По такъв начин, "имайки своята десница вместо олтар Господен" – както се изразява Св. Василий Велики в своето похвално слово за тоя мъченик, - Варлаам не само не оправдал сметките на езичниците, но с примера на своята твърдост засилил влиянието си над вярващите и дори у самите противници на Христовата вяра възбудил уважение към християните, между които имало такива силни и непобедими изповедници на гоненото от тях учение.

вторник, 18 ноември 2008 г.

св. мъченик Платон. Св. мъченици Роман и Варул

Св. Платон се родил в гр. Анкара (Мала Азия) от благочестиви родители, които го възпитали в християнския закон. Брат му Антиох умрял като мъченик, а скоро след това и младият Платон бил повикан на съд за вярата. Управителят на страната се стараел да го склони да се отрече. “Запази живота си!” – казал му той. - Та аз това и правя – отговорил Платон. – Аз се спасявам от вечна смърт и търся безкраен живот.
- Нима две смърти има? – запитал управителят.
- Две – отговорил Платон. – Една временна, друга вечна. Също така и два живота има: един кратък, а друг безкраен.
- Остави тия басни и се поклони на боговете! – увещавал го управителят.
- Не се надявай, че ще ме склониш – казал Платон. – Ни огън, ни рани, ни ярост на зверове, ни смазване на всички мои членове – нищо няма да ме раздели от живия Бог.
Управителят заповядал да отведат Платон в тъмница. Пред тъмницата се събрал много народ, сред който имало и християни. Платон, обръщайки се към тях, казал гръмогласно: “Знайте, братя, аз страдам не за някакво престъпление, а единствено за изповядване на истинския Бог, Който е създал небе и земя и цял свят. Моля ви, християни, не се смущавайте, като гледате моите страдания! Много са скръбите на праведния, и от всички тях ще го избави Господ. Нека стоим твърдо на непоклатимия камък на вярата и да не се боим да претърпим страдание за благочестието, понеже несравними са страданията на сегашния век със славата, приготвена нам”. След това мъченикът влязъл в затвора. Тук, като паднал на колене той започнал да моли Господа Бога да му помогне да изтърпи докрай мъченията за вярата и да яви на неверниците Своята слава. Господ чул и изпълнил молитвата на мъченика. Когато след една седмица го извели за разследване и управителят го подложил на най-ужасни изтезания, всичко се оказало безсилно. Платон останал здрав и невредим и гръмогласно славел и благодарял на Бога. След това дълго го мъчили чрез глад в тъмницата и най-после, като се убедили, че нищо няма да го преклони да се отрече от вярата си, осъдили го на смърт. Платон с молитва приел смъртния удар. Бил посечен с меч в 266 година.

Светият мъченик Роман произхождал от Палестина и бил дякон на Кесарийската църква. По време на езическото гонение над християните той живеел в Антиохия, където проповядвал учението и утвърждавал вярващите, за да пребивават непоколебимо в изповядване на Христа. Когато нечестивият епарх Асклипиад искал да разруши до основи тамошния християнски храм, свети Роман подбуждал християнския народ да окаже съпротива на епарха и да не му позволи да го разруши... В това време настъпил един идолски празник и множеството на езичниците се стичало в идолското капище с жените идецата. Тогава свети Роман се възпламенил от божествена ревност, влязъл сред тълпата на нечестивия народ и високо започнал да го изобличава в заблуждение. Той спрял даже и самия епарх Асклипиад, когато онзи влизал в идолския храм, и му казал: -Прелъстил си се ти, епархо: идолите не са богове, но Един е Истинският Бог ­ Иисус Христос...
Докато светият страдал така и, претърпявайки мъчения, мъжествено проповядвал Христа, там стоял много народ, от неверните и от вярващите, който гледал подвига на Христовия страдалец. Недалеч стояло и едно християнско момче на име Варул. Като го видял, мъченикът казал на мъчителя: - Това малко момче е по-разумно от теб, най-стария, защото, макар и малолетно, познава Истинския Бог, а ти в преклонна възраст не го познаваш.
Тогава епархът, като извикал при себе си момчето, го попитал:
- Кой Бог почиташ?
- Почитам Христа ­ отговорило момчето.
Епархът го попитал: - Кое е по-добре ­ един Бог ли да се почита, или много?
- Най-добре е да се почита Единия Бог Иисус Христос ­ отвърнало момчето.
Епархът пак го попитал: - С какво Христос е по-добър от всички богове?
Момчето отговорило: - С това, че Той е Истински Бог и е създал всички нас, а вашите богове са бесове и никого не са създали.
И много други неща казало момчето като че ли било премъдър богослов: Светият Дух, действайки в него, изрекъл хвала чрез устата му за посрама на нечестивия епарх и на всички идолопоклонници. Мъчителят и всички, които били при него, изумявайки се от разума на детето и от мъдрите му думи, почувствали голям срам от това, че не могли да го опровергаят. Затова мъчителят заповядал безжалостно да бичуват Варул с тънки пръти... Като утешавала така своето дете, благочестивата майка го донесла до мястото на екзекуцията. След посичането тя събрала кръвта му в чист съд и като взела тялото му, го обливала с радостни сълзи, с любов го целувала и се радвала, че нейният син пролял своята кръв, от нея възприета, за Христа. След това тя предала тялото на сина си на честно погребение...
Свети Роман останал жив и ни най-малко не претърпял вреда от огъня. След това заради смелите думи на светия мъченик, (тъй като той порицавал нечестивите езичници, укорявайки тяхното безумие и проклинайки техните богове, а Христа прославял) мъчителят заповядал да му отрежат езика. Но той сам протегнал на мъчителите езика си за отрязване. Но и след отрязването на боголюбивия език Христовият изповедник не млъкнал, но по свръхестествен начин и без език говорел ясно, както и преди, прославяйки Единия Бог. После го хвърлили в тъмница, в която той останал дълго време, с нозе, стегнати в пранги. Когато било съобщено за него на император Максимиан, че говори и с отрязан език, императорът заповядал да го удушат. Като влезли в тъмницата, войниците затегнали въже на шията му и го удушили. Така светият мъченик Роман завършил подвига на своето страдание за Христа, в Чието царство сега се прославя, славейки Света Троица во веки веков. Амин.