Свети Климент се родил в Анкира, в областта Галатия – една от люлките на малоазийското християнство, което оставило спомена за безбройни и славни изповедници на евангелската вяра. Своя бърз възход във вярата, благочестието и изповедническото мъжество той дължал на блажената си майка Ефросиния. Убедени в словата на апостола, че “не повярвал мъж бива осветен чрез вярваща жена” (1 Кор. 7:14), нейните родители я омъжили за един закоравял езичник, но надеждите им не се оправдали. Този мъж не само не мислел да приеме вярата на жена си, но с всички средства полагал усилия да привлече нея към езичеството. По цели нощи вярващата християнка се молила на Бога да й дари или духовно единство, или пълна разлъка с този неповярвал мъж. Господ се отвърнал от този порочен човек, като непотребен Свой раб, и той скоро умрял, като оставил Ефросиния с пеленаче на ръце, на което дали името Климент. Когато той бил на 12 години, умряла и майка му. За останалия сирак се погрижила приятелката на майка му, богатата и благородна София, която нямала деца. Тя била много състрадателна. По време на един глад в Галатия мнозина от жителите на Анкира оставяли на произвола на съдбата своите дечица, понеже нямали с какво да ги хранят. Климент, който и след майчината смърт се намирал под добро влияние, събирал тези дечица и ги водел в дома на София, а тя ги хранила и обличала. Благодарение на Климентовата помощ нейната къща се превърнала не само в дом за бедните, но и школа за възпитание. Защото нейният питомец учил тези изоставени деца и ги подготвял за кръщение. Тези негови занимания и чистият му живот събудили общото уважение към него и затова рано приел свещенство, и едва достигнал 20 години, той бил избран за Анкирски епископ. Сега върху плещите му легнала не само грижата за Софиините питомци. Той с успех разпространявал християнството и укрепвал всички в евангелските добродетели. Скоро настъпило времето на тежки изпитания за Църквата. Тъкмо в Мала Азия пламнал и се пръснал по света пожарът на деветото гонение срещу християните. Главният прицел на гонителите станали християнските епископи, останалите клирици и дори църковните четци. Органите на римската власт изпълнявали царския указ за гонението с такова усърдие, че в тъмниците не оставало място за углавните престъпници. Ревностният архипастир на Анкира бил първата жертва. Мъчителите изнемогвали и се сменяли един след друг в изтезанията. Пребит и стърган с железни зъбци, младият епископ не приличал на себе си. Цялото му тяло се превърнало на една рана; дори вътрешностите му се показали. Когато най-сетне го захвърлили в тъмницата, за общо изумление на другата сутрин го намерили напълно изцелен. Решили да го изпратят в Рим. Отново се заредили мъчения и тъмница, но на Бога било угодно да го прослави с такива изцеления, че поразеният народ масово изповядвал християнството и мнозина поради това приели мъченическа смърт. От Рим той бил прехвърлен в Никомидия, където отново го предали на изтезания заедно с неговия новопокръстен ученик Агатангел. Никога не изнемогвала душата на великия страдалец. Като виждал с очите си, колко много люде преминават в християнството поради неговото страдание, свещеномъченикът просто се сродил с болката и сам желал все повече да страда. Тъмничните надзорници припомнили на градското началство за отдавнашните затворници Климент и Агатангел: "Много години те са мъчени от разни властници, но са все живи и здрави, и ние почнахме да си мислим дали те не са безсмъртни?" По заповед на Максимин св. Климент бил отведен в Анкира и тогавашният управител наредил да го затворят в тъмницата и всеки ден да го измъчват най-жестоко. В продължение на два месеца всеки ден нанасяли по лицето и главата на удивителния мъченик 150 удара с чепата тояга. Самите мъчители били слисани от неговото непоколебимо търпение. Той понесъл изтезанията на единадесет мъчители от започването на гонението до мъченическата си смърт - цели 28 години.
По случай пристигането на нов анкирски управител на Климент било позволено да излезе от тъмницата в нощта срещу Богоявление (6 януари) и да остане сред своето паство до 23 януари. Той извършвал божествената служба и произнасял проповеди, в които предсказал своята скорошна смърт и близкото прекратяване на гоненията. По време на самото богослужение, когато принасял безкръвната евхаристийна жертва, св. Климент Анкирски бил обезглавен заедно със своите дякони Христофор и Харитон в 296 г. и техните останки били погребани от блажената София. Св. мъченик Агатангел бил измъчван до смърт и починал малко по-рано, но неговата памет се празнува на 23 януари заедно с паметта на неговия учител св. Климент Анкирски.
Saint Paulinus the Merciful, Bishop of Nola, was descended from an aristocratic and wealthy family of Bordeaux (France). By virtue of his extensive education and upbringing, the twenty-year-old youth was chosen to become a Roman senator, later he became consul and finally, governor of the region of Campagna in Italy. At twenty-five years of age, he and his wife were converted to Christ and were baptized. After this he completely changed his manner of life. He disposed of all his property, and distributed the money to the needy, for which he endured the scorn of his friends and servants. Not having children of their own, the pious couple adopted poor orphans and raised them in the fear of God. In his searchings for a secluded life, St Paulinus went to the Spanish city of Barcelona. News of his ascetic life spread about, and in 393 they asked him to be ordained as a priest. Soon he left Spain and went on to the city of Nola in Italy, where he was elected bishop. When the Vandal barbarians invaded Italy and carried off many people to Africa in captivity, St Paulinus used church funds to ransom the captives. However, he did not have enough money to ransom the son of a certain poor widow from slavery in the household of the Prince of the Vandals. So, he volunteered to take his place. Dressed as a slave, St Paulinus began to serve the Vandal prince as a gardener. Soon his identity was revealed to the ruler, King Riga, in a dream. Not only did he receive his own freedom, but he also won the release of all the other prisoners from Campania, and returned home with them.
St Paulinus is known both as a builder of churches and as a Christian poet. Among his many virtues, his love for mankind and his compassion for the poor and needy deserve special mention. He died at seventy-eight years of age on June 22, 431. Thirty-two of his poems and fifty-one of his letters survive. They contain various moral discourses filled with deep piety.
His relics are in Rome, in the church of the holy Apostle Bartholomew.
Няма коментари:
Публикуване на коментар