Свети Григорий, св. Василий Велики и брат му св. Григорий Нисийски образуват тризвездието на "тримата Кападокийци". Св. Григорий бил майстор на словото и на стихотворната реч. Сведения за неговия живот ни дават не само писанията на св. Василий Велики и блажени Йероним, но и неговите собствени трудове, особено писмата и автобиографичнирв му стихове. Св. Григорий сам ни е разказал своя живот и то с истински лиричен драматизъм. Любител на безмълвието и богосъзерцанието, устремен с волята си към пустинното богомислие, той бил призован към пастирско служение сред бурята на житейските смутове в Църквата през IV век. Той преминал славния си жизнен път в постоянно насилие над своята лична воля, в непрекъснато смиряване на своите пориви и с винаги наранено сърце.
Св. Григорий се родил в Арианз при Назианз (Кападокия) около 330 година. От най-ранно детство неговите родители – св. Нина и св. Григорий, епископ Назиански Старши – са му наложили "златната вериге на благочестието". Овладян от пламенна и неудържима склонност към науката, с по-младия си брат Кесарий той започнал образованието си в близкия Назианз и го продължил в Кесария Кападокийска, където за пръв път се срещнал в Василий Велики. След кратък престой тук св. Григорий пристагнал в Александрия, където брат му Кесарий изучавал медицина. Но целта на бъдещия велик богослов е по-голямата наука. Затова той оставил брат си и отишъл в 349 г. в Атина. По пътя за елинската столица, сред смъртната заплаха на бушуващите вълни, св. Григорий повторил обета на майка си да се посвети на Бога.
В Атина той намира повече, отколкото търсил. "Аз търсих там красноречие и намерих щастие, защото там намерих Василий. Аз заприличах на Саул, който търсил ослици, а си намерил царство (1Цар. 9:3,10). Случайната придобивка се оказва по-висока, отколкото главната цел..." Свети Григорий и Василий Велики свързали най-тесните връзки на взаимно доверие и привързаност. Те могли да кажат за себе си: "С единомислие ходихме в Божия дом" (Пс. 54:15). "У нас всичко беше общо – казва св. Григорий, - и едната душа свързваше това, което разделяха телата..." Чувствителната, кротка и впечатлителна душа на св. Григорий се нуждаела от привързаност и обич, а дружбата с Василий била най-нежната от всички му привързаности. В шумната и душегубна Атина двамата приятели знаели само два пътя: единият ги водел към християнските храмове, а другият – към учителите на външните науки. Свършили се годините на учението и странстването. След многогодишно отсъствие и двамата трябвало да се завърнат в родните места. Върнал се св. Григорий с решителна готовност да положи в нозете на Христа всичките си насъбрани знания, за да отстъпят те място на словото на великия Бог. Не веднъж и не лесно намерил той лекия и гладък път.
"Идваха в ума ми Илия Тесвитянинът (3 Цар. 17:1), великият Кармил (3 Цар. 18:17-46), необичайната храна и пустинята на Предтеча (Мат. 3:1-4). Надделяваше от друга страна любовта към божествените книги и черпената от тях светлина на духа, а такова занимание не е работа за пустинята и безмълвието. Много пъти се люшках аз насам–нататък и накрай умирих желанията си и бродещият ум се установи по средата".
Смущавала го още и неговата нежна и гореща обич към родителите му – "тя ме теглеше като товар към земята". Той останал в родителския дом и споделял домашните грижи на майка си и баща си. Но и сред мирските залисии той се стараел да води съзерцателен живот, като възприел от отшелниците углъбеността на техния ум, а от миряните – старанието да бъде полезен на обществото. Св. Григорий прекарвал безсънни нощи в молитви и размишления, а благочестивото му въображение го отнасяло към отдалечените пустини на Понт, където се трудил и предавал на безмълвие светият му приятел Василий "в съжителство с Бога, покрит от облак като един от старозаветните мъдреци". Около него се събирали неколцина ревнители на подвига на духовното бдение – "ангелоподобни лица, които стоейки на нозе, призовават Бога в псалми и възнасят сърцата си към Него с песнопения, отправяйки общи славословия от много уста..."
За малко се удало на св. Григорий да вкуси насладата на пустинното безмълвие в Понт. Родителският зов скоро го върнал в света и против желанието му, както и по силното настояване на назианците, баща му го възвел на един от най-високите престоли – в 361 или 362 година го ръкоположил за свещеник.
"При тази принуда аз затъгувах така силно, че забравих всичко – другари, родители, отечество, род и като ужилен от насекомо вол заминах за Понт, като се надявах у божествения приятел да намеря лекарство против горестта".
И той го намерил там. Единствено времето смекчило чувството за злощастие. Завърнал се в Назианз, той приел върху себе си пастирските задължения, чието величие и товар така ясно съзнавал. Синовното послушание пак надмогнало у него любовта към безмълвието: той споделял епископските трудове на своя родител. А в 372 година Василий Велики го ръкоположил за епископ на Сасима. В този град той наистина отишъл, но не се и приближил до дадената му църква поради арианска съпротива. "Нито веднъж не извърших там богослужение, не се молих с народа, не възложих ръце нито на едного от клириците" – казва св. Григорий.
По новата просба на баща си той се върнал в Назианз и вече като епископ му помагал в дълбоката му старост. След неговата смърт в 374 година младият епископ Григорий не пожелал да заеме неговото място, макар да управлявал паството до избора на нов епископ. Най-после и за него дошла свободата да разполага със себе си, и той, "като беглец" се уединил в Селевкия при храма "Св. Текла", където искал да се отдаде на самота и съзерцание. И това не продължило много. Този път той трябвало да отстъпи пред призива на православните жители на столицата и да преустрои стопената от арианските императори Цариградска православна църква.
Между 379 и 381 година настъпил върховният момент от неговия живот.
"Приканиха ме да стана помощник на народа, защитник на Словото, да орося със струите на благочестието изсушените, но все още зеленеещи души, с хранителността на елея да засиля светлината в светилниците, да разкъсам с твърдото учение паяжините – тези гнили вериги на многосръчните словоплетници, които са смешни за крепките, но впримчват лекомислените". "Не по добра воля, а насилствено увлечен от други", св. Григорий се явил в Цариград като защитник на Словото. Той не намерил тук нито един православен храм: всички били заграбени от еретиците – ариани. Наложило се да извършва божествената служба в частен дом, в бедна къща. Така възникнал храмът "Анастасия" – "Възкресение", в който "Троическият Богослов" произнесъл своите знаменити и благодатни слова на богословието, разкрил и изповядал неизречимите тайни на Божественото триединство и възкресил православието в Цариград. Тези слова му спечелили названието "Богослов". Чрез тях той оживил, ободрил и събрал разпръснатите овци на истинското словесно Христово стадо.
На 27 май 380 св. Григорий Богослов бил тържествено утвърден в църквата "Св. апостоли" за цариградски архиепископ от император Теодосий І (379-395) и потвърден на ІІ вселенски събор в 381, който бил открит под негово председателство и на който възтържествувало православието. Но блясъкът не продължил много. Скоро той трябвало да напусне заслужения с толкова пастирски подвизи престол и мястото на "общата победа". Съмнителни произшествия и интриги му дали повод да подаде оставката си и през юни 381 година се завърнал в родния Низианз. Той завеждал вдовстващата там катедра до 383 година, докато избрали Евлалий, и след това окончателно се оттеглил в наследственото си имение в Арианз.
В началото на седмото десетилетие от своя живот той склопил очи към 390 година. Църквата облажава св. Григорий като "Троически Богослов", като "таинник на Св. Троица". Църквата пази и следва неговото богословско учение, което разкрива със словата на философстващия разум възвишените истини на апостолската проповед. По отношение на християнската мисия всред славяните и на славянската писменост той трябва да бъде отбелязан като най-големият от древните отци любимец на св. Константин–Кирил Философ, който изучавал дори наизуст неговите произведения и написал похвала в негова чест.
Saint Anatole (Zertsalov) was born in the village of Bobolya on March 24, 1824. His father, Moses Kopev, was a deacon, and his mother's name was Anna. The parents were exceptionally devout Christians who hoped that their children would enter the monastic life. Their only son Alexis was taught to read from the age of five. He was studied at the St Boris Theological Seminary, then later he entered the seminary at Kaluga. When he was fourteen, Alexis was stricken with a fever which kept him out of school for a year. From a very early age, Alexis wanted to become a monk. He even thought about going to the Roslavl forests to live with the hermits at that place. His plans were not fulfilled, however, because a thunderstorm prevented him from continuing on his way. He decided to turn back, regarding the storm as a sign that God did not wish him to proceed on his journey. The young man returned to seminary, where he was renamed Alexis M. Zertsalov. Sometimes students at Russian seminaries were given new names, as was the case with St Innocent Veniaminov. After being healed of tuberculosis, he arrived at Optina Monastery with his mother. St Macarius praised her for setting her son on such a good path. The Elder took Alexis under his wing, instructing him in the Jesus Prayer, and in the principles of the spiritual life. When Fr Macarius was too busy, he blessed Alexis to seek advice from Fr Ambrose or Fr Anthony.
Alexis fulfilled various obediences in the monastery, beginning in the kitchen. He did not get much sleep, and then only on the wood pile. He was frequently transferred from cell to cell, and he experienced many sorrows and trials. These difficulties taught him the virtues of humility and patience. St Ignatius Brianchaninov once visited Optina hoping to meet and converse with monks experienced in the spiritual life, and was referred to Fr Anatole, who was then a deacon. The bishop was impressed with Fr Anatole, and related the details of their conversation to Fr Macarius. The Elder began to beat him with his staff, and ordered him out of the room. When someone asked why he had been so harsh, Fr Macarius said, "Why shouldn't I scold him? It's easy to become proud." After Fr Macarius reposed in 1860, Fr Anatole became very close to Fr Ambrose. When Fr Ambrose noticed that Fr Anatole was mature enough to guide others, he began to train him for this service, just as Fr Macarius had trained him. Fr Anatole was ordained to the priesthood in 1870. On August 3, 1871 he was assigned as Superior of the Spassky-Orlov Monastery, and raised to the rank of archimandrite. Fr Anatole did not wish to leave Optina, and Fr Ambrose made a formal request to have him assigned as his assistant, and so the appointment was made. Fr Anatole was made Superior of the Skete in 1874, at the urging of Fr Ambrose. Fr Anatole accepted these duties out of obedience to his Elder, and fulfilled them to the best of his ability. Even in his new position, Fr Anatole continued to respect and obey Fr Ambrose. Fr Ambrose's cell was to the right of the doors to the Skete, while that of Fr Anatole was to the left. Visitors to one often went to see the other, as well. In addition to receiving visitors, Fr Anatole maintained a correspondence with many people who relied on his advice. Fr Ambrose, because of his illness, relied greatly on Fr Anatole in ordering life at the Shamordino Convent. He told the nuns that he rarely visited them because of his confidence in Fr Anatole. Fr Ambrose called him a great practicioner of the Jesus Prayer, who had received grace and the gift of unceasing prayer. Only one in a thousand received such grace, he informed the nuns.
Near the end of his life, Fr Anatole had atained the same spiritual wisdom, discernment, and clairvoyance possessed by Fr Macarius and Fr Ambrose. He saw the secrets of the human soul, and was able to foretell future events. After Fr Ambrose's repose in 1891, the bishop (who did not approve of Fr Ambrose) forbade Fr Anatole to visit Shamordino. This caused him deep sorrow, which affected his health. He traveled to St Petersburg in 1892 and met with St John of Kronstadt (December 20). On October 10, the anniversary of Fr Ambrose's death, they served together. Doctors in the capital examined him and found that his heart and lungs were not good. Fr Anatole's health grew worse during 1893, and on October 10, he was secretly tonsured into the Great Schema. St Anatole fell asleep in the Lord on January 25, 1894, and was buried near his beloved instructors St Ambrose and St Macarius.
The Moscow Patriarchate authorized local veneration of the Optina Elders on June 13,1996. The work of uncovering the relics of Sts Leonid, Macarius, Hilarion, Ambrose, Anatole I, Barsanuphius and Anatole II began on June 24/July 7, 1998 and was concluded the next day. However, because of the church Feasts (Nativity of St John the Baptist, etc.) associated with the actual dates of the uncovering of the relics, Patriarch Alexey II designated June 27/July 10 as the date for commemorating this event. The relics of the holy Elders now rest in the new church of the Vladimir Icon of the Mother of God. The Optina Elders were glorified by the Moscow Patriarchate for universal veneration on August 7, 2000.
Няма коментари:
Публикуване на коментар