Saint Simon was from Cana in Galilee, and was known to the Lord and His Mother. Tradition says that he was the bridegroom at the wedding where the Savior performed His first miracle. After witnessing the miracle of the water which had been turned into wine, he became a zealous follower of Christ. For this reason, he is known as St Simon the Zealot. St Simon was one of the twelve Apostles, and received the Holy Spirit with the others on Pentecost. He traveled to many places from Britain to the Black Sea, proclaiming the Gospel of Christ. After winning many pagans to the Lord, St Simon suffered martyrdom by crucifixion.
Святой апостол Симон Зилот происходил из Каны Галилейской, был сыном святого Обручника Иосифа, по плоти братом Господа, и одним из 12-ти апостолов. Первое чудо, которое сотворил Спаситель - претворение воды в вино, произошло в доме Симона: во время пира для гостей недостало вина. Тогда Господь, по предстательству Пресвятой Богоматери, претворил воду в вино. Пораженный чудом, Симон всем сердцем и душой уверовал в Господа Иисуса как обетованного Мессию и, все оставив, последовал за Ним. Симон получил наименование "зилота", т. е. ревнителя. В день Пятидесятницы он принял вместе с другими Апостолами дар Святого Духа. Святой апостол Симон проповедовал учение Христово в Иудее, Египте, Ливии, Киринее и Британии. В Абхазии принял мученическую кончину, был распят на кресте. Погребен в городе Никопсии около Сухуми. Впоследствии (в ХIХ в.) на месте подвигов святого Апостола, близ Иверской горы, был сооружен Новоафонский монастырь Симона Кананита. Доныне сохранилась пещера, в которой подвизался святой Апостол.
Преподобная Исидора, Христа ради юродивая, подвизалась в Тавенском монастыре (Египет) в VI веке. Девица Исидора приняла на себя подвиг юродства, вела себя как безумная и не вкушала пищи вместе с сестрами обители. Многие из насельниц относились к ней с презрением, но Исидора переносила это с великим терпением и кротостью, благодаря Бога за всё. Она трудилась в поварне и исполняла по монастырю самые грязные и трудные работы, очищая обитель от всякой нечистоты. Преподобная Исидора покрывала голову простой тряпкой, а вместо вареной пищи питалась водой, в которой мыла котлы и посуду. Никогда не гневалась, никого не оскорбляла словом, не роптала на Бога и сестер и была молчалива. Однажды монах-пустынник, преподобный Питирим, имел видение. Ему явился Ангел Божий и сказал: "Иди в Тавенский монастырь. Там увидишь сестру, носящую на голове тряпку. Она служит всем с любовью и переносит безропотно от них презрение. Сердце же ее и мысли всегда пребывают с Богом. А ты сидишь в уединении, но мыслью обходишь всю вселенную". Старец отправился в Тавенский монастырь, но среди собравшихся сестер не нашел указанной ему в видении. Тогда привели к нему Исидору, почитаемую за бесноватую. Исидора упала к ногам старца, прося его благословения. Но преподобный Питирим сам поклонился ей до земли и сказал: "Сперва ты благослови меня, честная мать!" На удивленные вопросы сестер старец отвечал: "Исидора выше всех нас перед Богом!" Тогда сестры стали каяться, исповедуя все оскорбления, нанесенные ими Исидоре, и просили у нее прощения. Святая же, тяготясь нежданной для нее славой, тайно скрылась из обители, и дальнейшая судьба ее осталась неизвестной. Предполагают, что она скончалась не позднее 365 года.
Възстановяване на Българската патриаршия
Необходимостта от църковна организация на българските земи, независима от Цариградската патриаршия възниква още с покръстването на българите в 864 г. Княз Борис І (852-889), чрез средствата на дипломацията и лавирайки между Източната и Западната църквa, успява да създаде такава. На първо време това се оказва невъзможно и той трябва да се примири с архиепископ и висше духовенство от гръцки произход (макар и подчинени пряко на княза), както и с богослужение на гръцки език.
На свикания през 893 г. Преславски народен събор, наред с избора на Симеон за български владетел, е взето решение за замяна на гръцкия език със славянски при богослужение. През своето управление цар Симеон I (893-927) постепенно заменя гръцкото висше духовенство с българско и създава Българската екзархия, която при наследника му цар Петър І (927-970) прераства в патриаршия.
На преговорите между царя и император Роман Лакапин през 927 г. се стигa до признание на титлата на българския владетел, а главата на Българската църква получава званието патриарх. В последствие гърците отричат многократно направените от тях безпрецедентни отстъпки, но в архивите на Ватикана е запазено копие от решението на императорския синклит за признаване на Българската патриаршия.
Първи български патриарх е Дамян Доростолски (Дръстарски), а седалището му е в столицата Велики Преслав. В последствие патриаршеския престол е преместен в Дръстър. (Има предположения, че българската патриаршия е съществувала още при цар Симеон І. Този въпрос е тясно свързан с признанието на царската титла на Симеон от страна на Константинополската патриаршия, което все още е нерарешен проблем в Медиевистиката.)
Във втората половина на 10 век българската държава изпада във военно-политическа слабост и част от териториите и са завладени първо от киевският княз Светослав, а след това от император Йоан Цимихски. След падането на Дръстър във вражески ръце, тогавашният български патриарх Герман, търси убежище в Сердика (София), а впоследствие се установява в новата столица на България — Охрид.
След смъртта на цар Иван Владислав (1014-1018) голяма част от българската аристокрация губи вяра във възможността на царството да оцелее в продължаващата десетилетия война със Византия и e готова да се преклони пред империята, за да запази титлите, имуществото и привилегиите си. За съжаления към тази група се числял и последният патриарх на Първата българска държава, Давид. Заедно с ичиргубоилът Богдан, той се явява пред Василий ІІ Българоубиец в крепостта Струмица и му изказва покорството си. С края на Първото българско царство (1018) е сложен и край на Българската патриаршия.
На нейно място Василий ІІ създава българската Охридска архиепископия, чийто глава е подчинен на цариградския патриарх. Според грамотите на Василий ІІ, охридският архиепископ трябва да е от български произход, но подир смъртта на Йоан Дебърски (1018-1037) това правило престава да се спазва.
След успешното въстание на търновските боляри Петър и Асен от 1185 г., Българското царство e възстановено, но това не довежда автоматично до възстановяване и на Българската патриаршия. При царуването на Иван Асен І (1190-1197) и Петър ІV (Теодор Петър), (1185-1197) начело на българската църква стоял архиепископ Василий, който след договарянето на унията между цар Калоян (1197-1207) и папа Инокентий III, получил званието примас (първосвещеник) на България. Поне формално примасът e подчинен на папата. Това положение се запазва при цар Борил (1207-1218) и в първата половина на управлението на цар Иван Асен ІІ (1218-1241). След победата си над император Теодор Комнин при Клокотница (1230), Иван Асен ІІ на практика владеел целият Балкански полуостров и e претендент за трона в Константинопол. Като остава излъган в надеждите си да бъде подкрепен от Римската църква в тези си амбиции, той счел продължаването на унията за безпредметно. Така владетелят се възползва от сближаването между България и Никейската империя, за да възстанови Българската патриаршия. Събитието се случва през 1235 г. е отразено в "Разказа за възстановяване на Българската патриаршия", поместен в "Синодика на цар Борил". По решение на вселенския патриарх Герман ІІ и патриарсите на Йерусалим, Антиохия и Александрия за пръв патриарх на Търново e миропомазан българският монах Йоаким I.
Тъй като през цялото си съществуване патриаршията на Втората българска държава има за седалище столицата Търново, тя се нарича Търновска патриаршия. Седалището и e патриаршеският дворец, разположен на самия връх на укрепения хълм Царевец (Царевград). На същия хълм се е намирал и царския дворец и тази близост не е случайна. Тя символизира единството на светската и духовна власт в царството.
Една от основните задачи на Българската патриаршия е утвърждаването на царската власт и правото на царя да ръководи съдбините на "поверения му от бога народ". Патриархът е един от членовете на синклита (царския съвет) и участва във всички важни събития от външно и вътрешнополитическия живот на царството. Понякога той изпълнявал и дипломатически мисии от особена важност.
Тъй като училищата са прицърковни и манастирски, а в тях преподават духовни лица, част от апарата на Българската църква, от образованието и литературният живот на практика са ръководени от нея. Патриарх Евтимий Търновски е един от най-забележителните писатели в Източноправославния свят, автор на правописна реформа и създател на книжовна школа, чието влияние се простира далеч зад границите на царството. Изобразителното изкуство (стенопис, иконопис, миниатюра) също влизат в сферата на влияние на патриаршията. Принадлежността на патриарсите Теодосий Търновски и Евтимий Търновски към религиозното учение на исихазмът спомага за широкото му налагане в Българската православна църква и царското обкръжение.
Най-голяма е властта на Патриаршията при цар Иван Асен ІІ, когато епархиите и включвали по-голямата част от Балканския полуостров. След упадъка на централната власт в 14 век тя губи много от тях. Разцеплението на Българската държава на Търновско, Видинско царство и Добруджанско деспотство след смъртта на цар Иван Александър (1231-1271), нанася нов удар върху Патриаршията. Владетелите на Видинско царство и Добруджанското княжество оказават натиск над висшия клир в своите земи, за да отхвърлят върховенството на Търновската патриаршия и да преминат на подчинение на цариградския патриарх. Падането на Търново в ръцете на османските завоеватели през 1393 г. слага край на Търновската патриаршия. Последният патриарх на Втората българска държава, Евтимий Търновски е пленен и заточен в манастир в Тракия, навярно в Бачковския манастир, където се твърди, че е и гробът му.
По време на османското владичество българите са лишени от собствена църква и се намират под върховенството на Цариградскатата. Единствено Охридската българска архиепископия (наричана понякога патриаршия) запазва самостоятелността си и дори е претендира за духовната власт над православните християни в Османската империя. Това я въвлича в съперничество с Цариградската патриаршия. За разлика от последната, в Охридската архиепископия не всички архиепископи и епископи са от гръцки произход. Славянският език не среща съпротива при разпространението си в нейните епархии.
Враждата с Цариградската патриаршия завършва с премахването на самостоятелността на Охридската архиепископия през 1767 г.
За начало на борбата за църковна независимост се приема 1824 г. когато група заможни и влиятелни българи, предвождани от Димитраки Хаджитошев, се обявяват за замяната на гръцкият владика Методий с българина Гаврил Бистричанин. Събитието е известно като Димитракиевата буна и е последвана от протести срещу гръцките владици в Скопие, Самоков, Казанлък, Стара и Нова Загора. Особенно бурни са протестите през 1838 г. в Търново срещу назначаването на Панарет, наречен "Делия", за търновски митрополит. В следващите години бунтове срещу висшето гръцко духовенство има в Ловеч, Видин, Сяр, Охрид, София и др. В Цариград, под ръководството на Неофит Бозвели, се създава Българска община с главна цел — независима Българска църква. Въпреки, че водачите на движението, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, са заточени през 1845 г., борбата е продължена от Александър Екзарх, Гаврил Кръстевич, Никола Сапунов и други възрожденци. През 1870 г. чрез специален султански ферман е учредена Българска екзархия, чийто диоцез обхваща всички земи на Османската империя с преобладаващо българско население. За пръв екзарх e избран видинският митрополит Антим І. Седалището на Екзархията e в Цариград.
През 1913 г. екзарх Йосиф I напуска Цариград и се установява в София. По силата на мирния договор, подписан в края на Първата световна война, Българската екэархия загубва епархиите си в Македония и Беломорска Тракия.
През 1945 г. Вселенската патриаршия признaва автокефалността на Българската патриаршия. През 1950 г. e изработен "Устав на Българската православна църква", гарантиращ самоуправлението на патриаршията. През 1953 г., на църковно-народен събор, в присъствието на делегати на всики православни църкви, за български патриарх e избран пловдивският митрополит Кирил. След неговата смърт през 1971 г. патриаршеският престол e наследeн от ловчанският митрополит Максим.
С настъпването на Прехода (11 септември 1989 г.) Българската патриаршия е разтърсена от криза и заплашена от разцепление. Възникна така наречения "алтернативен синод", оглавен от митрополит Пимен, оспорващ законността на избора на Максим за патриарх. През юли 1996 г. в София се провежда църковно-народен събор, организиран от "алтернативния синод", на който Пимен е обявен за патриарх. Министерският съвет на Жан Виденов не подкрепя този избор. През 1998 г. в София се провежда Всеправославен събор, по искане на патриарх Максим, за решаване на спора. На него присъства вселенският патриарх Вартоломей, който изразява подкрепата си за Максим. С кончината на Пимен през 1999 г. "алтернативният синод" загубва водача си, но не се отказа от по нататъшна борба.
През 2001 г. държавата в лицето на президента Георги Първанов и премиера Симеон Сакскобургготски изразява категорична подкрепа за патриарх Максим. Още в първия ден на 39-то Народно събрание, на 5 юли 2001 г. народният представител от НДСВ Борислав Цеков внася законопроект за вероизповеданията, насочен към преодоляване на последиците от разкола и легитимиращ патриарх Максим. Този проект заляга в основата на приетия през декември 2002 г. от Народното събрание Закон за вероизповеданията. На 15 юли 2003 г. Конституционният съд потвърждава, че Законът за вероизповеданията съответства на Конституцията. На 20-21 юли 2004 г. полицията и прокуратурата предприемат акция по отстраняване на представителите на "алтернативния синод" от църквите и имотите на Патриаршията. Ред правозащитни организации протестират срещу действията на държавата, обвинявайки я в нарушаване правото на българските граждани на свобода на религията.
Wikipedia, "Българска патриаршия"
Намерението, заложено още в края на ІХ век, в делото на св. цар Борис І Михаил и продължено от неговите наследници – правоверните владетели на българската държава, отново намери своето историческо въплъщение във вековния път на българския народ.
Днес, петдесет и пет години след паметния за Църквата ни Трети църковно-народен събор, за мнозина присъствието на Българската Патриаршия в живота ни е само факт от нашето всекидневие като православни християни... Великият йерарх на Българската православна църква св. патриарх Евтимий се трудеше, молеше и повери православния български народ и светата ни Църква на Св. Троица.
Честването на годишнината от възстановяването на Българската Патриаршия е несъмнено повод за духовна радост и благодарност към Бога, без Чието благоволение не е възможно нищо, защото чрез Него „живеем, и се движим, и съществуваме” (Деян. 17:28). Празнувайки годишнината от Патриаршията обаче, сме длъжни да си спомним и за всички онези, знайни и незнайни, клирици на Българската православна църква, които в столетия на борба за духовна и национална независимост запазиха не само ненакърнена вярата на Църквата, но и паметта за славното минало на Българската православна църква и на българския народ, така че да могат да я възкресят в лицето на Екзархията през 1870 г. и на Патриаршията – през 1953 г.
Отечески поздравяваме с празника всички верни и боголюбиви чеда на Българската православна църква, в Родината и далеч от нея, и молим Всеподателя Бога да благославя и укрепва православния ни народ вовеки!
Св. Синод,
http://www.dveri.bg/content/view/6561/136/
Няма коментари:
Публикуване на коментар