Св. преподобни Пахомий Велики

Преподобни Пахомий се родил в Тиваида (Египет) в края на ІІІ век. Родителите му били езичници, но Пахомий от ранни години имал отвращение към идолослужението. Не познавайки още християнската вяра, той вече чувствал лъжливостта на езичеството, и скоро Господ по Своята милост му посочил истината.
Пахомий бил на 20 години, когато поради войната събирали войници в оная военна област, където той живеел. Всички младежи били принуждавани да постъпят на военна служба. Пахомий нямал никакво желание да бъде войник, но бил принуден и той да остави родителския дом и да отиде на война.
По пътя войниците се спрели в един град, където имало мното християни. Те ги приели с радост и любов и им оказали всякаква помощ. Трогнат и учуден от техния прием, Пахомий ги запитал, защо са така милостиви, и получил отговор, че те са християни. Пръв път Пахомий чул това название. Той започнал да разпитва за тях и научил, че християните са добри и честни люде, на които техния Бог заповядал да обичат своите ближни – всички човеци и да бъдат милосърдни.
Добрите дела на християните внушили на Пахомий уважение към тяхната вяра. Но когато той по-близко я изучил, чул за всемогъщия Бог, Който сътворил небето и земята, узнал за Иисуса Христа, Божия Син, Който приел човешко естество, за да спаси човеците от вечно осъждане, разбрал благодатното учение за вечния живот. Сърцето на младия Пахомий се възпламенило от любов към Бога и от желание да Му служи. Той паднал на колене, вдигнал очи към небето и извикал: "Господи, Боже на християните, Който си сътворил небето и земята, милостиво погледни към мене и ми дай да Те позная. Помогни ми да ти служа и да изпълнявам Твоите заповеди". И тук още той дал обещание да бъде християнин.
Наскоро Пахомий заедно с войската оставил града и продължил своя път. Но той не забравил за Бога на християните и се стараел да живее честно, за да Му угоди. Когато го сполетявало някакво изкушение, той си спомнял, че е обещал да служи на Бога, молил Го за помощ и така предпазвал себе си от зло и порок.
След свършване на войната разпуснали войската, и Пахомий се върнал в своята страна. Първа негова грижа била да намери християнски свещеник, за да получи от него свето Кръщение. Свещеникът го подготвил и го кръстил.
В това време разни лъжеучения вълнували Църквата и смущавали вярващите. Новопокръстеният Пахомий се смущавал от тия ереси. Но той искрено желаел да узнае истината и решил да се оттегли в пустинята и да търси ръководството на опитен и мъдър старец.
В Тиваидската пустиня живеел в това време отшелникът Паламон, който се славел със своя живот. Пахомий дошъл при него. Пустинникът го погледнал и казал: - Но ти си твърде млад, а отшелническият живот е твърде труден. Мнозина искаха да живеят при мене, но се върнаха в света, като се уплашиха от труда и лишенията.
- Изпитай ме – казал Пахомий. – Аз вярвам, че Бог чрез твоите молитви ще ми дарува сила и търпение.
Старецът се съгласил да приеме Пахомия. Животът на Паламон бил действително много тежък. Той почти не спял, а прекарвал и дните и нощите в труд и молитва. Денем той работел и същевременно шепнел наизуст псалми. Работата му била да преде вълна и да тъче груб плат за власеници, от продажбата на които той се издържал и дори помагал на бедните. А самият той вкусвал само по малко хляб със сол и вода.
Пахомий почнал да споделя всичките му трудове и му оказвал безусловно послушание. Когато старецът забелязвал, че Пахомий бил налегнат от дрямка, извеждал го вън и там заедно влачели тежки кошници с пясък от едно място на друго. Това трябвало да го приучи да бъде буден и да побеждава себе си.
Трудният живот не отвърнал Пахомия то предприетия подвиг. Напротив, той все повече и повече се разпалял от любов към Бога и охотно понасял трудове и лишения, помнейки колко много Христос страдал, за да ни спаси. Паламон с радост гледал на неговото усърдие и благодарял на Господа.
Обичайки самотната молитва, Пахомий често се отдалечавал от своето жилище. Веднъж той дошъл до едно място, наричано Тавена, близо до реката Нил. Тук той спрял за молитва. Изведнъж, във време на молитва, той чул глас, който му казвал: "Посели се тук и построй манастир, и ще се съберат при тебе много иноци". След тия думи пред него застанал ангел в образ на отшелник, който държал в ръката си дъска с написан устав за иночески живот.
Като се върнал в килията, той разказал на стареца за случилото се с него. Старецът го благословил да живее отделно и сам му помогнал да построи малка килия в Тавена. Пахомий се поселил в нея, но често посещавал стареца Паламон и продължавал да се ръководи от неговите наставления. След няколко години благочестивият старец умрял в ръцете на своя ученик.
Въоръжен с молитва и пълен с твърдо упование на Господа, Пахомий побеждавал в себе си страха, унинието и всички помисли, чрез които лукавият се стараел да смути душата на праведника. В труд и молитва прекарвал той дни и нощи. При него започнали да се събират ученици. Пахомий ги приемал с любов и след изпитание ги постригвал в иночески чин. Като желаел те повече да пребъдват в духовния живот, мъдрият ръководител взимал върху себе си най-трудните работи: орял, сеял, поливал градината, готвел ядене, служел на болните, а учениците си увещавал усърдно да се молят и да изучават Свещеното Писание. Когато искали да му помогнат в труда му, той им казвал: - Няма да отхвърля благото иго, което ми е възложено. Христос ни е съединил чрез вярата, за да се трудим заедно. Той и вас, и мене ще улекчи в понасянето на трудовете. Когато станем повече, тогава ще ми помагате.
Като узнал, че овчарите, които пасели стадата си близо до неговата пустиня, са лишени от щастието да слушат словото Божие, той получил от епископа на страната позволение да построи за тях църква. Той ходел при тях и им обяснявал Божия закон с най-прости думи. Бог благословил старанията му и му дарувал радостта да обърне в християнската вяра много езичници.
Числото на братята се увеличавало всеки ден и Пахомий написал за тях устав. Този устав с монашески правил бил твърде строг. От инока се искало пълно отричане от собствената воля. Той нищо не можел да прави без благословението на игумена и всичко бил длъжен да върши с молитва. Когато иноците работели заедно, забранявало им се дори да разговарят помежду си – те били длъжни да работят в мълчание, повтаряйки в себе си псалм или молитва. Умът им трябвало да бъде постоянно насочен към Бога и към духовните предмети. Те не могли да имат никаква собственост. От встъпващите в манастира Пахомий не приемал пари и всички иноци били длъжни еднакво да се трудят за издръжката на манастира. Едни се занимавали с някакъв занаят, други обработвали нивите, трети плетели рогозки и кошници, тъчали власеници. С това се издържал манастирът. Никой от тях не можел да има сан свещеник, защото Пахомий не искал един инок да се отличава от друг с някакво предимство.
Всяка вечер след богослужение Пахомий беседвал с иноците. Той давал пример на братята за всички добродетели. Той бил кротък, смирен, изпълнен с обич към братята, поверили се на неговото ръководство. Провинилите си той увещавал насаме, като се стараел да скрие тяхната вина от другите братя. Към немощните и болните той бил винаги снизходителен и търпелив. По-късно Пахомий почнал да приема в манастира деца за възпитание и имал за тях особена грижа.
Когато броят на братята тъй нараснал, че не могли да се поместят в един манастир, тогава преподобни Пахомий ги разделил на няколко обители, избрал между учениците си способни да ръководят другите и ги назначил за игумени. Славата на Пахомий била така голяма, че при него дохождали иноци, които желаели неговото спасително ръководство. Някои вече съществуващи манастири минали под негово управление, тъй че след известно време Тавенското общество се състояло от десет манастира. Иноците били повече от седем хиляди. Самият Пахомий живеел в първия манастир и със загриженост на баща надзиравал другите. Той често ги посещавал и пращал някои от своите ученици с наставление. При всесилната Божия помощ старанията му не отишли напразно. Мнозина от учениците му проявили пример на велика добродетел. На противоположния бряг на р. Нил Пахомий основал девически манастир, където сестра му била първа инокиня.
Господ прославил великия сподвижник, дарувал го със сила да прави чудеса и чрез името Христово да изцерява болни. Но при всичката си слава преподобният се отличавал с дълбоко смирение.
Веднъж дошли при него лъжеучители и му казали: - Ако ти наистина си Божи човек и твърдо вярваш в Бога, то мини по водата като по сухо. - Аз не искам от Бога сила да направя такова чудо, защото това не е християнска помисъл – отговорил Пахомий. – Аз се надявам на Божията милост, а не на своите дела. И желанието ми не е по водата да ходя и да правя чудеса, но винаги да се съкрушавам за моите дела и да получа Божията помощ, за да мога смирено да постигна спасение.
Давайки сам пример на смирение, Пахомий се стремял да внуши тая добродетел и на учениците си. Той узнал, че един от братята държи по-строг пост, отколкото било определено от устава, и се гордеел с това. Той го повикал и му заповядал да изпълнява установеното правило, като му напомнил, че послушанието е главна добродетел, защото и Господ слязъл от небето, не да върши Своята воля, а волята на Своя Отец, Който Го е пратил.
Друг брат, желаейки да докаже любовта си към Бога, жадувал за мъченичество и често говорел на Пахомий: - Помоли се за мене, отче, да се удостоя да бъда мъченик.
Пахомий му отговорил: - Изпълнявай търпеливо възложеното ти послушание, труди се без ропот, старай се да угодиш на Бога чрез честен живот, и ще се удостоиш с честта на мъчениците в небесата.
Но братът все твърдял: "Искам мъченически венец". - Пази се – казал му Пахомий, - да не би да се отречеш от Христа, ако дойде опасност. Защото ти се поддаваш на тщеславен помисъл и търсиш изкушение, когато Господ ни е заповядал да се молим да не бъдем въведени в изкушение.
След някое време тоя инок трябвало по някаква работа да излезе от манастира. В пустинята го нападнали разбойници – езичници. Като видели, че е инок, почнали да го хулят и да му се смеят и му заповядали да се поклони на техните богове, на които те тъкмо принасяли жертва. Инокът дълго не се съгласявал. Но когато един от разбойниците дигнал меч над него, заплашвайки да го убие, той се уплашил и им се подчинил. След това разбойниците го пуснали, понеже видели, че няма какво да му вземат. Засрамен и сърдечно съкрушен, инокът се върнал в манастира и като паднал пред нозете на Пахомий, със сълзи изповядал вината си. - Аз съгреших пред Бога и пред тебе – казал той, - понеже не послушах твоето наставление да не се моля за мъченичество.
Пахомий строго го укорил. - Аз съгреших – повтарял инокът - и не смея да погледна лицето ти, не смея да вдигна очи към небето. Аз съм погубен и нямам надежда за спасение.
Тогава Пахомий, боейки се да не би инокът да изпадне в съвършено отчаяние, му казал: - Ти се отдалечи от Бога, но Бог е безкрайно милостив и благ. Той може да ти дарува спасение, защото не желае смъртта на грешника, но неговото покаяние и изправление. Той иска падналият да стане, отвърналият се от Него да се върне при Него. Не се отчайвай, защото и за тебе има надежда за спасение. Както отсеченото дърво може пак да израстне от корена, така и ти можеш да оживееш, като се разкаеш.
Известно време преди смъртта на Пахомий Господ във видение му открил бъдещото запустяване на Тавена и оскъдяване на благочестието в основаните от него манастири. Това откровение натъжило подвижника. "Господи – казал той, като паднал на земята, облян в горещи сълзи, - ако е такава участта на обителта, то защо ти поиска да се основе тя?" Дълго след това Пахомий се молил на Господа: "Господи, не отнемай Твоите щедрости от мене, но прати Твоето милосърдие на мене недостойния! Защото аз зная, Боже, че нищо не успява без Твоята помощ. Твоето милосърдие ни пази и спасява по незнайни пътища".
Преподобният получил чудно видение и чул обещание, че духовното му потомство няма да оскъднее навеки. И наистина, в страната, където преподобни Пахомий основал своите манастири, сега не господства християнската вяра и иноческите му обители са изчезнали, но духът и правилата на великия подвижник преживели създадените от него обители и от тях се ръководят други благочестиви подвижници по целия свят. По такъв начин праведният живот и светите помишление на един човек действат благотворно и на отдалеченото потомство.
В 348 г. Преподобний Пахомий събрал учениците си – вече към 14,000 души, - поучил ги и ги благословил и след двудневно боледуване предал душата си Богу в дълбока старост.

Pachomius was born in Egypt and, in his youth, was a pagan. As a soldier, he fought in battle with Emperor Constantine against Maxentius. Following that, he learned of the One God from Christians and witnessing their devout life, Pachomius became baptized and withdrew to the Tabennisi wilderness, to the famous ascetic Palamon with whom he studied the ascetical life for ten years. Then, an angel appeared to him in the habit of a Schema [The Great Angelic Habit of a Monk] over the place called Tabennisiot and gave him a board upon which was written the Monastic Rule [Constitution] for the Cenobitic Life, ordering him to establish such a monastery in that place, prophesying to him that in this monastery many monks will come for the sake of salvation of souls. Heeding the angel of God, Pachomius began to build many cells even though at that place there was not anyone except his brother John and himself. When his brother reproached him for building unnecessary cells, Pachomius simply said to him that he is following the command of God without regard as to who will come to live there and when. But soon, many men gathered at that place moved by the Spirit of God, and began to live a life of asceticism according to the Rule of Pachomius, which he received from the angel. When the number of monks increased, Pachomius gradually established six more monasteries. The number of his disciples amounted to about seven thousand. St. Anthony is considered to be the founder of the hermitical life but St. Pachomius as founder of the monastic cenobitic way of life. The humility, love of labor and abstinence of this holy father was and remains a rare example for the imitation of the vast number of monks. St. Pachomius worked numerous miracles but endured numerous temptations from demons as well as men. He served men as a father or a brother. He inspired many to follow the path to salvation and directed many on the path to truth. He was and remains a great light of the Church and a great witness to the truth and justice of Christ. He died peacefully in the year 348 A.D. in the seventy-fourth year of his earthly life. The Church has included many of his disciples in the ranks of the saints, such as: Theodore, Job, Paphnutius, Pecusius, Athenodorus, Eponymus, Sorus, Psoi, Dionysius, Psentaesis and others.

St Pachomius the Great was both a model of desert dwelling, and with Sts Anthony the Great (January 17), Macarius the Great (January 19), and Euthymius the Great (January 20), a founder of the cenobitic monastic life in Egypt.
St Pachomius was born in the third century in the Thebaid (Upper Egypt). His parents were pagans who gave him an excellent secular education. From his youth he had a good character, and he was prudent and sensible.
When Pachomius reached the age of twenty, he was called up to serve in the army of the emperor Constantine (apparently, in the year 315). They put the new conscripts in a city prison guarded by soldiers. The local Christians fed the soldiers and took care of them.
When the young man learned that these people acted this way because of their love for God, fulfilling His commandment to love their neighbor, this made a deep impression upon his pure soul. Pachomius vowed to become a Christian. Pachomius returned from the army after the victory, received holy Baptism, moved to the lonely settlement of Shenesit, and began to lead a strict ascetic life. Realizing the need for spiritual guidance, he turned to the desert-dweller Palamon. He was accepted by the Elder, and he began to follow the example of his instructor in monastic struggles.
Once, after ten years of asceticism, St Pachomius made his way through the desert, and halted at the ruins of the former village of Tabennisi. Here he heard a Voice ordering him to start a monastery at this place. Pachomius told the Elder Palamon of this, and they both regarded the words as a command from God. They went to Tabennisi and built a small monastic cell. The holy Elder Palamon blessed the foundations of the monastery and predicted its future glory. But soon Palamon departed to the Lord. An angel of God then appeared to St Pachomius in the form of a schemamonk and gave him a Rule of monastic life. Soon his older brother John came and settled there with him.
St Pachomius endured many temptations and assaults from the Enemy of the race of man, but he resisted all temptations by his prayer and endurance. Gradually, followers began to gather around St Pachomius. Their teacher impressed everyone by his love for work, which enabled him to accomplish all kinds of monastic tasks. He cultivated a garden, he conversed with those seeking guidance, and he tended to the sick. St Pachomius introduced a monastic Rule of cenobitic life, giving everyone the same food and attire. The monks of the monastery fulfilled the obediences assigned them for the common good of the monastery. Among the various obediences was copying books. The monks were not allowed to possess their own money nor to accept anything from their relatives. St Pachomius considered that an obedience fulfilled with zeal was greater than fasting or prayer. He also demanded from the monks an exact observance of the monastic Rule, and he chastized slackers.
His sister Maria came to see St Pachomius, but the strict ascetic refused to see her. Through the gate keeper, he blessed her to enter upon the path of monastic life, promising his help with this. Maria wept, but did as her brother had ordered. The Tabennisi monks built her a hut on the opposite side of the River Nile. Nuns also began to gather around Maria. Soon a women's monastery was formed with a strict monastic Rule provided by St Pachomius.
The number of monks at the monastery grew quickly, and it became necessary to build seven more monasteries in the vicinity. The number of monks reached 7,000, all under the guidance of St Pachomius, who visited all the monasteries and administered them. At the same time St Pachomius remained a deeply humble monk, who was always ready to comply with and accept the words of each brother. Severe and strict towards himself, St Pachomius had great kindness and condescension toward the deficiencies of spiritually immature monks. One of the monks was eager for martyrdom, but St Pachomius turned him from this desire and instructed him to fulfill his monastic obedience, taming his pride, and training him in humility.
Once, a monk did not heed his advice and left the monastery. He was set upon by brigands, who threatened him with death and forced him to offer sacrifice to the pagan gods. Filled with despair, the monk returned to the monastery. St Pachomius ordered him to pray intensely night and day, keep a strict fast and live in complete solitude. The monk followed his advice, and this saved his soul from despair.
The saint taught his spiritual children to avoid judging others, and he himself feared to judge anyone even in thought. St Pachomius cared for the sick monks with special love. He visited them, he cheered the disheartened, he urged them to be thankful to God, and put their hope in His holy will. He relaxed the fasting rule for the sick, if this would help them recover their health. Once, in the saint's absence, the cook did not prepare any cooked food for the monks, assuming that the brethren loved to fast. Instead of fulfilling his obedience, the cook plaited 500 mats, something which St Pachomius had not told him to do. In punishment for his disobedience, all the mats prepared by the cook were burned.
St Pachomius always taught the monks to rely only upon God's help and mercy. It happened that there was a shortage of grain at the monastery. The saint spent the whole night in prayer, and in the morning a large quantity of bread was sent to the monastery from the city, at no charge. The Lord granted St Pachomius the gift of wonderworking and healing the sick.
The Lord revealed to him the future of monasticism. The saint learned that future monks would not have such zeal in their struggles as the first generation had, and they would not have experienced guides. Prostrating himself upon the ground, St Pachomius wept bitterly, calling out to the Lord and imploring mercy for them. He heard a Voice answer, "Pachomius, be mindful of the mercy of God. The monks of the future shall receive a reward, since they too shall have occasion to suffer the life burdensome for the monk."
Toward the end of his life St Pachomius fell ill from a pestilence that afflicted the region. His closest disciple, St Theodore (May 17), tended to him with filial love. St Pachomius died around the year 348 at the age of fifty-three, and was buried on a hill near the monastery.


Saint Achilles, Bishop of Larissa, lived during the fourth century, during the reign of St Constantine the Great. Glorified for his holiness of life and erudition, he was made Bishop of Larissa in Thessaly.
St Achilles participated in the First Ecumenical Council, where he boldly denounced the heretic Arius. In his city he strove to promote Christianity, destroyed idolatrous pagan temples, and he built and adorned churches.
St Achilles had the gift of healing sickness, especially demonic possession, and he worked many miracles. The saint died peacefully in about the year 330. His relics have been in Prespa, Bulgaria (now the village of Akhila, renamed in honor of the saint) since 978.

Този преподобен живял при царуването на император Константин Велики и произхождал от благочестиви родители. Като се отдал на благочестив и богобоязлив живот и изучил светските науки и висшата философия, той се украсил с всякакви богоугодни деяния, поради което бил поставен за епископ на горна Тесалия за християните, живеещи по цяла Елада. Присъствайки на Вселенския събор в Никея, той изобличил Арий и неговите съмишленици.
Като се върнал в Лариса след събора, разрушил много идолски капища, изгонил бесовете от бесноватите и извършил множество други чудеса. Освен това той отново построил църковните сгради и богато ги украсил, след което с мир си отишъл от този живот.


http://www.westsrbdio.org/prolog/my.html
http://www.oca.org/FSlives.asp