сряда, 14 май 2008 г.

св. Исидор и преп. Бенедикт

През времето на император Деций (249–251 г.) Исидор бил насила взет във войската. От малък той бил християнин и прекарвал живота си пост, молитва и добри дела.
Когато се узнало, че той е християнин, войводата го съветвал да се отрече от Христа и да принесе жертва на идолите. Исидор му отговорил: - Макар и да убиеш тялото ми, над душата ми нямаш власт. Аз имам истинния и жив Бог Иисуса Христа, Който и сега живее в мене и след смъртта ми бъде с мене; и аз самият съм в Него и ще остана в Него, и няма да престана да изповядвам неговото свято име, докато духът ми е в тялото ми.
Войводата наредил най-напред да бият Исидор с волски жили, а след това му отрязали езика. Но и без език Исидор чрез Божия Дух говорел и изповядвал името Христово. Между това войводата бил постигнат от Божие наказание и той изведнъж онемял, но при все това не се вразумил от това наказание. Той дал знак да отсекат главата на Исидор. Това станало в 251 година.

Монашеството се развило на Запад много по-късно, отколкото на Изток. Главен основател на монашеския живот на Запад се счита преподобни Бенедикт Нурсийски, който пръв въвел определен устав, приет в почти всички обители.
Преподобни Бенедикт се родил около 480 г. в гр. Нурсия, Италия, и в юношеска възраст бил изпратен в Рим да се учи и възпитава в училище. Развратният живот в столицата възбудил в Бенедикта такова негодувание и възмущение, че на 16 годишна възраст той решил да остави света и да се оттегли в пустинно място недалеч от Рим. Той започнал да живее в пещера в пълно усамотение. Само един инок от съседния манастир знаел за неговото жилище и му донасял оскъдна храна. Така прекарал момъкът три години в постоянна молитва, която едничка му помагала да смири вътрешните вълнения и да понася трудовете и лишенията на отшелническия живот.
Случайно овчари открили жилището на пустинника. Започнали да идват при него люде от околните селища за наставления. Скоро се разчуло, че Бог му дарувал голяма духовна мъдрост и сила да лекува болести. Славата на преподобни Бенедикт се разпространила далече; посетителите се събирали на тълпи около неговата пещера. Иноците от съседния манастир го помолили да стане техен игумен, но преподобни Бенедикт не се съгласявал. Той не одобрявал разпуснатия живот на италианските иноци и предвиждал, че неговите строги правила няма да се понравят на братята. Така и се случило, когато той най-после се съгласил да приеме духовното ръководство. Щом поискал да въведе по-строг живот в манастира, иноците възнегодували и някои от тях искали да го отровят. Но злият замисъл не сполучил: чашата с отровното питие се счупила щом преподобни Бенедикт направил с ръка над нея кръстния знак. Бенедикт простил на злосторниците, оставил манастира и отново се оттеглил в предишната пещера. Но усамотението станало за него сега невъзможно. Множество люде се заселвали около него, като желаели да се ползват от неговите наставления и от духовното му ръководство. Постепенно се образували манастири с по дванадесет иноци във всеки манастир. Всички признавали над себе си началството на Бенедикт, който ги ръководел с голяма мъдрост и с голям духовен опит.

Намерил се един завистливец на славата на преподобния, един недостоен свещеник, на име Флоренций. Той възбудил част от братята против игумена и преподобни Бенедикт решил да се пресели на друго място. Той заминал за най-южната част на Италия, в Кампания. Там, в отдалечените и глухи местности, селското население още се покланяло на идоли и не знаело за християнската вяра. На преподобни Бенедикт се понравила местността на планината Касино, заселил се в нея и скоро няколко братя се присъединили към него. На тая планина стояло още идолско капище, обкръжено от дъбрава, посветено на римския бог Аполон, и народът още принасял жертви на идола. Преподобни Бенедикт изсякъл дървата, почнал да учи на истинската вяра идващите селяни и скоро обърнал много идолопоклонци към Христа. Капището било разрушено и на негово място преподобни Бенедикт построил църква в чест на св. Йоан Кръстител. Скоро се събрали толкова много подвижници, че се образувал голям манастир, който станал средище и майка – манастир на цялото западно монашество. Бенедикт написал устав за своите братя, които започнали да се наричат по неговото име – бенедиктинци.
Преподобни Бенедикт Нурсийски умрял в Монте Касино при гр. Неапол в 543 г., като няколко дни по-рано узнал за своята смърт. Житието на св. Бенедикт е написано от св. Григорий Велики, папа Римски.

От февруари 1870 г. до май 1953 г. Българската православна църква просъществува като Екзархия. Предстоятели на Българската екзархия са били трима висши духовници. Един от тях е последният български екзарх Стефан, който се задържа на престола четири години, след което е свален и интерниран от комунистическото правителство.
Мирското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков. Той е роден на 7 септември 1878 г. в родопското село Широка лъка и е третият син от осемте деца на поп Георги К. Шоков и презвитера Шина Хаджистоянова.
През 1893 г. баща му го изпраща да учи в Самоковското богословско училище. След завършването му Стоян Шоков учителства няколко години. По препоръка на Брегалнишкия епископ Антим (по-късно Търновски митрополит) следва в Киевската духовна академия. През 1904 г. Стоян завършва академията с научната степен "кандидат на богословието" за дисертацията си "Преглед на отношенията между Българската и Римокатолическата църкви от времето на покръстването на българите до учредяване на Екзархията ­ 864-1870".
През есента на 1907 г. се озовава в Цариград, където става учител в българската духовна семинария "Св. Иван Рилски". Екзарх Йосиф I бързо оценява неговите качества и го привлича за екзархийски секретар, а на 15 октомври 1910 г. го посвещава в монашество под името Стефан. На следващия ден го ръкополага за йеродякон, а на 1 ноември той приема йеромонашески чин, като заема длъжността екзархийски протосингел. На 25 септември 1911 г. го удостояват с архимандритско достойнство.
Така от 1910 г. започва неуморната служба и дейност на духовника Стефан в Българската екзархия. "Бях дясната ръка на Негово Блаженство екзарх Йосиф I ­ припомня си бъдещият църковен глава. ­ Той особено много ме обичаше за моята славянска идея и привързаност, като много ценеше моето общение с руското посолство в Цариград".
Архимандрит Стефан е свидетел на двете Балкански войни и на първата национална катастрофа, която довежда до загубване на екзархийския диоцез в Македония. В края на ноември 1913 г. той се прибира заедно с екзарх Йосиф I в София и продължава да изпълнява протосингелската си длъжност.
След смъртта на екзарх Йосиф I архимандрит Стефан специализира в Женева, където слуша лекции в Богословския факултет, а във Фрибург ­ по литература, и защитава докторат. Темата на дисертацията му е "За богомилите и презвитер Козма". Докато учи в Швейцария, бушува Първата световна война. Той е един от учредителите на "Българския съюз" в Швейцария, който си поставя за цел да защитава българските интереси в чужбина.
В България архимандрит Стефан развива активна обществено-църковна дейност и израства в църковната йерархия. През 1921 г. е хиротонисан за Маркианополски епископ, а година по-късно е избран и за Софийски митрополит. В качеството си на софийски архиерей Стефан е натоварен от Св. Синод да поддържа връзките на нашата Църква с всемирното движение на църквите.
През бурните години на Втората световна война, въпреки че е в близък контакт с двореца и правителството, владиката не споделя тяхната про-германска ориентация. Той има важен принос за спасяването на българските евреи.
Политическата промяна на 9 септември 1944 г. е използвана от някои митрополити за уреждане на разстроените църковни дела. В изявления по радио "София" и в послание към руския народ митрополит Стефан изтъква, че хитлеризмът е враг на цялото славянство, но ще бъде сломен от Русия и нейните съюзници ­ САЩ и Англия. На 16 октомври 1944 г. Св. Синод приема оставката на Видинския митрополит Неофит и за нов наместник-председател е избран Софийският митрополит Стефан. Два дни по-късно на заседание Св. Синод решава да замоли българското правителство да даде съгласието си за провеждането на избор за екзарх. То е дадено, като същевременно са направени изменения в Екзархийския устав с цел по-широкото участие на клира и народа в избора на екзарха. Тези изменения са утвърдени като Наредба-закон и публикувани в "Държавен вестник". Веднага след това Св. Синод излиза с Окръжно № 52 от 4 януари 1945 г., с което определя датата на екзархийския избор на 21 януари, а събранията по епархии се провеждат на 14 януари. На тях се избират по 7 представители (3 клирици и 4 миряни) от епархия, които трябвало да пристигнат в София за избирането на екзарха.
Екзархийският избирателен събор се провежда на 21 януари 1945 г. в старинния храм "Св. София". Присъстват 90 избиратели с редовни пълномощия, които избират екзарх измежду трима кандидати: Софийски Стефан, Видински Неофит и Доростоло-Червенски Михаил. Най-много гласове (84) получава Софийският митрополит Стефан и с това е избран за трети пореден и последен Български екзарх.
Друг изключително важен за разрешаване църковен въпрос бил вдигането на схизмата, която цели 73 години тегнела като дамоклев меч над Българската православна църква. Още през октомври 1944 г. Софийският митрополит Стефан в качеството си на наместник-председател на Св. Синод отправя съболезнователно писмо до руския Св. Синод по повод смъртта на Московския и Всерусийски патриарх Сергий. В това писмо е отправена и сърдечна молба за ходатайство и съдействие по премахване на схизмата. Св. Синод на Руската православна църква отговаря официално на 22 ноември 1944 г., като обещава пълно съдействие пред Цариградската патриаршия.
В деня на своя избор екзарх Стефан отправя и писмо до Константинополския патриарх Вениамин с цел "да се вдигне произнесеното поради известните причини осъждане на Българската православна църква" и съответно тя да се признае "за автокефална и да се причисли към автокефалните православни църкви". По-нататък в писмото се съобщава, че седалището на Българската екзархия е преместено от Цариград в София и по решение на Св. Синод се изпращат митрополитите Борис Неврокопски и Софроний Търновски, които заедно с Величкия епископ Андрей "са упълномощени във всичко ... за да водят необходимите преговори и да подпишат надлежните документи".
Делегатите на Българската екзархия се срещат в Цариград с Константинополския патриарх и преговарят с комисия на Патриаршията (митрополитите Халкидонски Максим, Сардийски Герман и Лаодикийски Доротей) по условията за вдигане на схизмата. На 19 февруари 1945 г. е подписан "Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на св. Православна църква...", а на 22 февруари с. г. е издаден специален "Томос" от Цариградската патриаршия, в който се казва:
"Ние благославяме автокефалното устройство и управление на св. Църква в България, като определяме тя, наричана "Св. Православна Автокефална Българска Църква" и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права..."
Томосът е записан в Кондиката на Цариградска патриаршия, а негов художествено изработен препис е изпратен на екзарх Стефан. Вдигането на схизмата е акт с международно и вътрешнополитическо значение. Във външнополитически план с него се затваря вратата към извънграничните екзархийски епархии, слага се край на възможностите да се използва Екзархията като институция за обединяване на всички православни българи в границите на една химерна Санстефанска България.
Изборът на екзарх и вдигането на схизмата става за броени дни под твърдата диктовка на СССР, в чиято зона на влияние попада България в края на Втората световна война. Така през февруари 1945 г. диоцезът на Българската православна църква е свит само в държавните граници, но тя пък получава пълна автокефалност и тясно се обвързва с Руската православна църква, за да може заедно с нея и с останалите православни църкви от страните с "народна демокрация" да участва в единен блок за защита на вярващото население от вредното влияние на "империалистически" религиозни общности и църкви.
През лятото на 1948 г. се задълбочава конфликтът между екзарх Стефан и някои членове на правителството. Екзархът доблестно защитава интересите на Българската православна църква и не се поддава нито на ласкателства и обещания, нито на заплахи.
На 6 септември 1948 г. той е принуден да си подаде оставката. В негово отсъствие Св. Синод я разглежда и я приема единодушно, обявявайки го за "бивш екзарх Български и митрополит Софийски". Синодът препоръчва още на държавните органи да го отдалечат от епархията му.
На 24 ноември 1948 г. под милиционерски конвой "бившият" екзарх е откаран в с. Баня, Карловско, като му се забранява да напуска селото, да се занимава с църковна дейност и да извършва богослужение.
Така, насилствено отстранен от митрополитската си катедра и полагаемия му се екзархийски трон, Негово Блаженство живее в изолация и забрава до 14 май 1957 г., когато почива. Върху гроба му в Бачковския манастир е поставен скромен мраморен кръст, който напомня за последния български екзарх.

Няма коментари: