Възкресение Христово - Пасха - Великден

Велика Събота. Св. преподобни Йоан, ученик на св. Григорий Декаполит

Велики Петък. Св. преподобни Симеон в Персида. Св. преподобни Акакий, епископ Мелитински

Велики Четвъртък. Св. мъченици Агапия, Ирина и Хиония

The Holy Martyrs Agape, Irene, and Chione were sisters who lived at the end of the third century to the beginning of the fourth century, near the Italian city of Aquilea. They were left orphaned at an early age.
The young women led a pious Christian life and they turned down many offers of marriage. Their spiritual guide was the priest Xeno. It was revealed to him in a vision that he would die very soon, and that the holy virgins would suffer martyrdom. Also at Aquilea and having a similar vision was the Great Martyr Anastasia, who is called "Deliverer from Potions," because she fearlessly visited Christians in prison, encouraging them and healing them from potions, poisons, and other harmful things. The Great Martyr Anastasia visited to the sisters and urged them to endure all things for Christ. Soon what was predicted in the vision came to pass. The priest Zeno died, and the three virgins were arrested and brought to trial... By order of Diocletian, who was leaving for Macedonia, the holy sisters were also to be brought there. And they brought them to the court of the governor Dulcititus. When he saw the beauty of the holy martyrs, he was aroused with impure passion. He put the sisters under guard, and he told them that they would receive their freedom if they agreed to fulfill his desires. When the holy sisters arose at night to glorify the Lord in prayer, Dulcititus came to the door and tried to enter, but an invisible force prevented him. At his court, Dulcititus gave orders to strip the holy martyrs. But the soldiers were not able to do this, no matter how much they tried. Their clothing seemed to be stuck to the bodies of the holy virgins. When they reported everything that had happened to the emperor Diocletian, he became angry with Dulcititus and he gave the holy virgins over to Sisinius for trial... When the fire went out, everyone saw that the bodies of the holy martyrs and their clothing had not been scorched by the fire, and their faces were beautiful and peaceful, as if they were asleep. On the day following, Sisinius gave orders to bring St Irene to court. He threatened her with the fate of her older sisters and he urged her to renounce Christ. Then he threatened to hand her over for defilement in a brothel. But the holy martyr answered, "Even if my body is defiled by force, my soul will never be defiled by renouncing Christ." Having given thanks to the Lord, St Irene lay down upon the ground and surrendered her soul to God on the very day of Holy Pascha (+ 304). The Great Martyr Anastasia heard about the end of the holy sisters, and she buried their bodies with reverence.

Велика Сряда. Свв. апостоли Аристарх, Пуд и Трофим

Saint Aristarchus was one of the Seventy Apostles, whom the Lord Jesus Christ sent to proclaim the good news of the Gospel (Luke. 10:1-24). He was a co-worker of the holy Apostle Paul, became bishop of the Syrian city of Apamea. His name is repeatedly mentioned in the Acts of the Holy Apostles (Acts 19:29, 20:4, 27:2) and in the Epistles of St Paul (Col. 4:10, Philemon 1:24). He accompanied St Paul on his travels (Acts 16:29), and was Bishop of Apamea, Syria.

Saint Pudens was one of the Seventy Apostles whom the Lord Jesus Christ sent before him with the good news of the Gospel (Luke 10:1-24).
St Pudens is mentioned in St Paul's second Epistle to Timothy (2 Tim. 4:21). He occupied high position as a member of the Roman Senate. The saint received the foremost Apostles Peter and Paul in his home, where believing Christians gathered. His house was converted into a church, receiving the name "Pastorum". According to Tradition, the holy Apostle Peter himself served in it as priest. St Pudens suffered martyrdom at Rome under the emperor Nero.

Saint Trophimus was one of the Seventy Apostles, whom the Lord Jesus Christ sent to proclaim the good news of the Gospel (Luke. 10:1-24). He hailed from the city of Edessa. His name is mentioned in the Acts of the Holy Apostles (Acts 20:4) and in St Paul's second Epistle to Timothy (2 Tim. 4:20). He was a disciple and companion of the Apostle Paul, sharing with him all the sorrows and persecution.

Велики Вторник. Св. Мартин Изповедник, папа Римски

Заедно със свети Максим Изповедник римският папа свети Мартин (649–653) защитавал истинското църковно учение от лъжеучението на монотелитите. Еретиците били покровителствани и от император Констанс (641–668), който споделял техните убеждения. Папа Мартин свикал в Рим поместен събор, на който ереста била осъдена, а еретиците - предадени на анатема. Като узнал това, императорът обвинил папа Мартин в държавно престъпление, в предателство. По заповед на Констанс двамата защитници на православното учение, Максим Изповедник и папа Мартин, били насила закарани в Цариград, където били изтезавани и съдени като политически престъпници (553). Положени били много усилия да се съгласят с учението на еретиците. И двамата обаче останали твърди в православните си убеждения и не престанали да изобличават лъжеучението на монотелитите. След като претърпял много оскърбления и лишения, папа Мартин бил изпратен на заточение в Херсон Таврически (Крим), където след две години починал, като до края на живота си останал непоколебим изповедник на православното учение.

Велики Понеделник. Св. свещеномъченик Артемон, презвитер Лаодикийски

През време на гонението срещу християните, предприето по заповед на император Диоклетиан (284-305), в Лаодикия живял благочестивият свещеник Артемон. Един ден в града пристигнал от Рим специален чиновник на име Патрикий. В изпълнение на императорската повеля той задължавал християните да принасят жертва на езическите идоли и да им се покланят като на богове. Непокорните били подлагани на жестоки мъчения и били убивани. Като научил за пристигането на Патрикий, лаодикийският епископ Сисиний взел със себе си свещеник Артемон и някои християни, отишъл една нощ в капището на Артемида, счупил и изгорил намиращите се там идоли. След това отишъл в християнския храм, който бил извън града, и предупредил християните за предстоящите изпитания.
- Чеда мои, слушам, че антихристът идва в града – казал той. – Той иска да убива християни. Бъдете твърди. Нищо да не ви отделя от любовта Христова: нито огън, нито меч, нито зверове, нито най-мъчителна смърт.
От Лаодикий Патрикий отишъл в Кесария Палестинска. Със себе си той взел и задържания под стража Артемон. Престарелият свещеник твърдо понасял продължителните и тежки мъчения. Като наблюдавал неговата твърдост, езическият жрец Виталий повярвал в Христа и станал ревностен християнин. По-късно той бил ръкоположен за епископ в Кесария и се грижел много за разпространение на християнската вяра. Изтощен тялом, но бодър духом, престарелият презвитер Артемон по чудо се освободил от тъмницата и по Божия повеля отишъл на уединено място в Мала Азия. И тук той просвещавал езичниците със светлината на евангелското слово и мнозина от тях повярвали и се кръстили. Най-после св. Артемон бил хванат от фанатизирани езичници, които отсекли главата му с меч. Така верният Божи служител получил мъченически венец и се преселил във вечните небесни обители

Вход Господен в Иерусалим. Св. Василий Изповедник, епископ Парийски. Св. Анастасия игумения. Св. Зинон Веронски

Възкресяване на Лазаря. Св. свещеномъченик Антип, епископ на Пергам

>
В съботата на Шестата седмица от Великия пост Църквата спомня извършването на най-голямото чудо от Спасителя - възкресяването на четиридневно починалия Лазар шест дни преди иудейския празник Пасха (Иоан гл. 11). Извършено пред очите на народа, чудото станало причина мнозина да повярват в Христа. То и днес ни уверява в божествената сила на Бог Син, в Неговото възкресение, и в предстоящото всеобщо възкресение на мъртвите. Чудото на Лазаровото възкресение предизвикало непоносимо негодуване у първосвещенниците и фарисеите. По съвета на Каиафа, точно в този момент Синедрионът решава да улови Иисуса при първа възможност и да Го убие (Иоан 11:47-57). Приближава се тяхното време. Идва властта на тъмнината, а заедно с нея и последните дни от земния живот на Спасителя.

Лазаровото възкресение станало непосредствен повод за смъртната присъда на Спасителя. Затова именно от най-дълбока древност било установено случилото се да се спомня преди началото на Страстната седмица (Седмицата на Христовите страдания). В IV век Лазаровото възкресение се считало за общоцърковен и тържествен празник, което се вижда от множеството поучения на този ден от св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, и др. В VII-VIII век светите църковни песнописци св. Андрей Критски, Козма Маюмски и Иоан Дамаскин съставили особени песнопения и канони, посветени на празника, които са в Църквата ползва до ден днешен.

Гонението срещу християните започнало още през първите години от живота на Църквата. Най-напред те били преследвани, мъчени и убивани от неповярвалите юдеи, след това от езическите тълпи, а от втората половина на първи век римската власт предприела организирано и всеобщо гонение. Много мъченици станали жертва на юдейския фанатизъм и на езическата жестокост. Един от тях е свещеномъченик Антипа, епископ на Пергамската църква. За него споменава св. евангелист Йоан Богослов в своята книга Откровение. През време на римския император Домициан апостолът бил заточен на остров Патмос. Там в тайнствено видение му се явил Син Божи и му открил достойнствата и недостатъците на седемте най-известни по онова време малоазийски църкви. Духовното състояние на Пергамската църква Той описал със следните думи:
- "Зная делата ти, и где живееш, там, гдето е престолът на сатаната, и държиш името Ми, и не се отрече от вярата ми дори в дните, когато верният Ми свидетел Антипа биде умъртвен между вас, сред които живее сатаната" (Откр. 2:12-13).
От тези думи узнаваме, че към края на първия век епископът на Пергамската църква е бил човек благочестив и непоколебим във вярата си. Апостолът не съобщава името му, но несъмнено е, че той е бил приемник на верния свидетел Антипа, който останал твърд в своите християнски убеждения и мъченически загинал за Христа Иисуса – "биде умъртвен между вас". Жителите на гр. Пергам обаче били фанатични почитатели на идолите и прекарвали живота си в крайно нечестие. Като наблюдавал живота им, човек наистина оставал с впечатлението, че "сред тях живее сатаната". Между тези хора благочестивият Антипа бил като фар в тъмна нощ и като роза между тръни. Не се смущавал той от злобата на езичниците, а добросъвестно и с усърдие изпълнявал задълженията си като пастир и проповедник. Той разкривал заблудите на идолопоклонниците и ги съветвал да се обърнат към истинския Бог. Убедителните му проповеди и личният му благочестив живот привлекли много езичници в лоното на Христовата църква. Езическите божества губели своите почитатели, поклонниците на идолите намалявали, все по-оскъдни ставали жертвите в капищата. Езичниците обвинявали Антипа за това. През това време, с разрешение на император Домициан, областните управители в цялата империя предприели жестоко гонение срещу християните. Възползвани от този благоприятен случай, идолските жреци хванали Антипа, завели го при началника на града и го обвинявали, че той е станал причина да се разгневят боговете и да престанат да се грижат за града, в който вече не им се отдава подобаващата чест...
Обезумялата от ярост езическа тълпа не искала повече да слуша думите на благочестивия старец – епископ. Хванали го и го завлекли в езическото капище. Там имало идол: голям бик, изкован от мед. Нагорещили го до начервяване и хвърлили в него Антипа. Той се прекръстил благоговейно и извикал: - Боже, Който си ни открил скритата от векове тайна на нашия Господ Иисус Христос, благодаря Ти за всички Твои благодеяния. Благодаря Ти, че ме удостои с този час и ме сподоби да бъда записан в списъка на мъчениците за Твоето учение. Приеми заминаващата от временния живот моя душа и я надари с Твоята благодат.
Като понасял спокойно и с твърдост страшните мъчения, св. Антипа се молел за враговете си и за целия свят. Постепенно телесните сили отслабвали и тихо издъхнал. Християните благоговейно погребали тялото на светия мъченик. Мощите му били запазени. Бог ги надарил с лечебна сила.

св. мъченици Терентий и Помпий

The Holy Martyr Terence and his companions suffered under the emperor Decius (249-251). The emperor issued an edict commanding all subjects to offer sacrifice to the pagan idols. When the governor of Africa Fortunianus received this edict, he gathered the people into the city square, set out cruel instruments of torture and declared that everyone without exception had to offer the sacrifice to the idols. Many, afraid of torture, complied. However, St Terence and forty other Christians bravely affirmed their faith in the Savior and ridiculed the idols. Fortunianus was amazed at their boldness and he asked how they as rational people, could confess as God, One Whom the Jews crucified as a malefactor. St Terence answered that their belief was in the Savior, Who voluntarily endured death on the Cross and rose on the third day. Fortunianus saw that Terence inspired the others by his example, and so he ordered him to be isolated in prison with his three closest companions: Africanus, Maximus, and Pompeius. Fortunianus was determined to force the rest of the martyrs, including Zeno, Alexander and Theodore, to renounce Christ. Neither threats nor terrible tortures could sway the holy martyrs. They burned them with red-hot iron, they poured vinegar on the wounds, they sprinkled on salt, and they raked them with iron claws. In spite of their sufferings, the saints did not weaken in their confession of Christ, and the Lord gave them strength. Fortunianus gave orders to lead the martyrs into the pagan temple, and once again he urged them to offer sacrifice to the idols. The valiant warriors of Christ cried out, "O Almighty God, Who once sent down fire on Sodom for its iniquity, destroy this impious temple of idolatry." The idols fell down with a crash, and then the temple lay in ruins. The enraged governor gave orders to execute them, and the martyrs, glorifying God, bowed their necks beneath the executioner's sword.

After the execution of the thirty-six martyrs, Fortunianus summoned Terence, Maximus, Africanus and Pompeius before him. He showed them the martyrs' bodies and again urged them to offer sacrifice to the idols. The martyrs refused. The governor put heavy chains on them, and gave orders to starve them to death. By night, an angel of the Lord removed the martyrs' chains and fed them. In the morning, the guards found the saints cheerful and strong. Then Fortunianus ordered sorcerers and conjurers to carry snakes and all kinds of poisonous creatures into the prison. The guards looked into the cell through an opening in the ceiling and saw the martyrs unharmed, praying, and the snakes crawling at their feet. When the sorcerers opened the door of the prison cell, the snakes bit them. The furious Fortunianus gave orders to behead the holy martyrs. Christians took up their holy bodies and buried them with reverence outside the city.

св. мъченик Евпсихий

Свети мъченик Евпсихий се родил в Кесария Кападокийска. Възпитан бил още от детство в духа на християнската вяра. Той бил човек богат, знатен и почитан от всички. Когато достигнал пълнолетие, той се оженил. Денят на сватбата му съвпаднал с годишния празник в чест на езическия идол Фортуна. По това време управлявал император Юлиан Отстъпник. Когато посещавал града, той всеки път извършвал тържествено жертвоприношение в капището на този идол. На неговия пример подражавали всички езичници. Те търсели различни поводи да извършват тържества в чест на този бог. През време на сватбеното угощение Евпсихий забелязал големи тълпи от езичници, които отивали към капището за жертвоприношение. В сърцето му пламнала свещена ревност по Бога. Той взел със себе си няколко християни, отишъл и счупил идола и разрушил капището. За тази му постъпка веднага съобщили на императора. Евпсихий знаел какво го очаква. Затова раздал имота си на бедните и чрез пост и молитви започнал да се подготвя за предстоящия му мъченически подвиг. Като узнал за станалото в Кесария Кападокийска, Юлиан бил обхванат от голям гняв и решил да отмъсти не само на Евпсихий, но и на всички християни в целия град. Жителите на Кесария той обложил с големи данъци, лишил града от привилегиите, които имал като главен град на областта и поискал незабавно да бъде възобновено разрушеното капище. Евпсихий бил подложен на страшни мъчения. Окован във вериги, той бил хвърлен в тъмница. Често го извеждали и жестоко го мъчели по различни начини. Той обаче мъжествено понасял всички страдания и твърдо изповядал вярата си в Христа Иисуса. Дълго време продължили тези изтезания, но мъченикът останал непоколебим в своите християнски убеждения. Най-после той бил посечен с меч. Идолското капище обаче не било възстановено, защото император Юлиан заминал на война с персите и повече не се върнал в Кесария Кападокийска, а по-късно върху гроба на мъченика бил издигнат великолепен храм.

свв. апостоли Иродион, Агав, Руф, Асинкрит, Флегонт и Ермий. Св. Павсилип. Св. Целестин, папа Римски

св. преподобни Георги, епископ Митилински. Св Тихон, московски патриарх и просветител на Северна Америка

Преподобни Георги още от малък възлюбил Христа и приел монашеско пострижение. Водел смирен и добродетелен живот. През време на гонението срещу почитателите на светите икони, предприето от император Лъв ІІІ Исаврянин (717-741), той се проявил като непоколебим защитник на иконопочитанието. По-късно, през времето на император Константин Порфирородни (780-802), когато гонението било прекратено, той бил възведен в архиерейски сан и станал митрополит в гр. Митилини на о-в Лесбос. Когато на императорския престол се възкачил Лъв Армянин, преподобни Георги бил вече твърде стар. Лъв възобновил гонението срещу почитателите на светите икони с още по-голяма сила. През 815 година той свикал в Цариград много епископи и ги убеждавал да приемат иконоборческата ерес. Повикан бил и преподобния Митилински епископ Георги. Той се проявил като смел войн Христов и пред всички изобличил императора и патриарха – иконоборец за техните еретически заблуждения. Като не се засрамил от побелелите коси и дълбоката старост на светителя, Лъв Армянин заповядал да го изпратят на заточение в Херсон, където светият старец починал в изгнание. Той предпочел да пожертва временния живот на земята, но да остане верен изповедник на православната вяра и да получи вечен блажен живот.

St Tikhon, Patriarch of Moscow and Apostle to America was born as Vasily Ivanovich Belavin on January 19, 1865 into the family of Ioann Belavin, a rural priest of the Toropetz district of the Pskov diocese. His childhood and adolescence were spent in the village in direct contact with peasants and their labor. From his early years he displayed a particular religious disposition, love for the Church as well as rare meekness and humility. From 1878 to 1883, Vasily studied at the Pskov Theological Seminary. In 1888, at the age of 23, Vasily Belavin graduated from the St Petersburg Theological Academy as a layman, and returned to the Pskov Seminary as an instructor of Moral and Dogmatic Theology. The whole seminary and the town of Pskov became very fond of him. He led an austere and chaste life, and in 1891, when he turned 26, he took monastic vows. He was transferred from the Pskov Seminary to the Kholm Theological Seminary in 1892, and was raised to the rank of archimandrite. Archimandrite Tikhon was consecrated Bishop of Lublin on October 19, 1897, and returned to Kholm for a year as Vicar Bishop of the Kholm Diocese. Bishop Tikhon zealously devoted his energy to the establishment of the new vicariate. His attractive moral make-up won the general affection, of not only the Russian population, but also of the Lithuanians and Poles. On September 14, 1898, Bishop Tikhon was made Bishop of the Aleutians and Alaska. As head of the Orthodox Church in America, Bishop Tikhon was a zealous laborer in the Lord's vineyard.

He did much to promote the spread of Orthodoxy, and to improve his vast diocese. He reorganized the diocesan structure, and changed its name from "Diocese of the Aleutians and Alaska" to "Diocese of the Aleutians and North America" in 1900. Both clergy and laity loved their archpastor, and held him in such esteem that the Americans made Archbishop Tikhon an honorary citizen of the United States.

On May 22, 1901, he blessed the cornerstone for St Nicholas Cathedral in New York, and was also involved in establishing other churches. On November 9, 1902, he consecrated the church of St Nicholas in Brooklyn for the Syrian Orthodox immigrants. Two weeks later, he consecrated St Nicholas Cathedral in NY.

In 1905, the American Mission was made an Archdiocese, and St Tikhon was elevated to the rank of Archbishop. He had two vicar bishops: Bishop Innocent (Pustynsky) in Alaska, and St Raphael (Hawaweeny) in Brooklyn to assist him in administering his large, ethnically diverse diocese. In June of 1905, St Tikhon gave his blessing for the establishment of St Tikhon's Monastery.

In 1907, he returned to Russia, and was appointed to Yaroslavl, where he quickly won the affection of his flock. They came to love him as a friendly, communicative, and wise archpastor. He spoke simply to his subordinates, never resorting to a peremptory or overbearing tone. When he had to reprimand someone, he did so in a good-natured, sometimes joking manner, which encouraged the person to correct his mistakes.

When St Tikhon was transferred to Lithuania on December 22, 1913, the people of Yaroslavl voted him an honorary citizen of their town. After his transfer to Vilna, he did much in terms of material support for various charitable institutions. There too, his generous soul and love of people clearly manifested themselves. World War I broke out when His Eminence was in Vilna. He spared no effort to help the poor residents of the Vilna region who were left without a roof over their heads or means of subsistence as a result of the war with the Germans, and who flocked to their archpastor in droves.

After the February Revolution and formation of a new Synod, St Tikhon became one of its members. On June 21, 1917, the Moscow Diocesan Congress of clergy and laity elected him as their ruling bishop. He was a zealous and educated archpastor, widely known even outside his country.

On August 15, 1917, a local council was opened in Moscow, and Archbishop Tikhon was raised to the dignity of Metropolitan, and then elected as chairman of the council. The council had as its aim to restore the life of Russian Orthodox Church on strictly canonical principles, and its primary concern was the restoration of the Patriarchate. All council members would select three candidates, and then a lot would reveal the will of God. The council members chose three candidates: Archbishop Anthony of Kharkov, the wisest, Archbishop Arseny of Novgorod, the strictest, and Metropolitan Tikhon of Moscow, the kindest of the Russian hierarchs.

On November 5, following the Divine Liturgy and a Molieben in the Cathedral of Christ the Savior, a monk removed one of the three ballots from the ballot box, which stood before the Vladimir Icon of the Mother of God. Metropolitan Vladimir of Kiev announced Metropolitan Tikhon as the newly elected Patriarch. St Tikhon did not change after becoming the primate of the Russian Orthodox Church. In accepting the will of the council, Patriarch Tikhon referred to the scroll that the Prophet Ezekiel had to eat, on which was written, "Lamentations, mourning, and woe." He foresaw that his ministry would be filled with affliction and tears, but through all his suffering, he remained the same accessible, unassuming, and kindly person.

All who met St Tikhon were surprised by his accessibility, simplicity and modesty. His gentle disposition did not prevent him from showing firmness in Church matters, however, particularly when he had to defend the Church from her enemies. He bore a very heavy cross. He had to administer and direct the Church amidst wholesale church disorganization, without auxiliary administrative bodies, in conditions of internal schisms and upheavals by various adherents of the Living Church, renovationists, and autocephalists.

The situation was complicated by external circumstances: the change of the political system, by the accession to power of the godless regime, by hunger, and civil war. This was a time when Church property was being confiscated, when clergy were subjected to court trials and persecutions, and Christ's Church endured repression. News of this came to the Patriarch from all ends of Russia. His exceptionally high moral and religious authority helped him to unite the scattered and enfeebled flock. At a crucial time for the church, his unblemished name was a bright beacon pointing the way to the truth of Orthodoxy. In his messages, he called on people to fulfill the commandments of Christ, and to attain spiritual rebirth through repentance. His irreproachable life was an example to all.

In order to save thousands of lives and to improve the general position of the church, the Patriarch took measures to prevent clergy from making purely political statements. On September 25, 1919, when the civil war was at its height, he issued a message to the clergy urging them to stay away from political struggle.

The summer of 1921 brought a severe famine to the Volga region. In August, Patriarch Tikhon issued a message to the Russian people and to the people of the world, calling them to help famine victims. He gave his blessing for voluntary donations of church valuables, which were not directly used in liturgical services. However, on February 23, 1922, the All-Russian Central Executive Committee published a decree making all valuables subject to confiscation.

According to the 73rd Apostolic Canon, such actions were regarded as sacrilege, and the Patriarch could not approve such total confiscation, especially since many doubted that the valuables would be used to combat famine. This forcible confiscation aroused popular indignation everywhere. Nearly two thousand trials were staged all over Russia, and more than ten thousand believers were shot. The Patriarch's message was viewed as sabotage, for which he was imprisoned from April 1922 until June 1923.

His Holiness, Patriarch Tikhon did much on behalf of the Russian Orthodox Church during the crucial time of the so-called Renovationist schism. He showed himself to be a faithful servant and custodian of the undistorted precepts of the true Orthodox Church. He was the living embodiment of Orthodoxy, which was unconsciously recognized even by enemies of the church, who called its members "Tikhonites."

When Renovationist priests and hierarchs repented and returned to the church, they were met with tenderness and love by St Tikhon. This, however, did not represent any deviation from his strictly Orthodox policy. "I ask you to believe me that I will not come to agreement or make concessions which could lead to the loss of the purity and strength of Orthodoxy," the Patriarch said in 1924.

Being a good pastor, who devoted himself entirely to the church's cause, he called upon the clergy to do the same: "Devote all your energy to preaching the word of God and the truth of Christ, especially today, when unbelief and atheism are audaciously attacking the Church of Christ. May the God of peace and love be with all of you!"

It was extremely painful and hard for the Patriarch's loving, responsive heart to endure all the Church's misfortunes. Upheavals in and outside the church, the Renovationist schism, his primatial labors, his concern for the organization and tranquility of Church life, sleepless nights and heavy thoughts, his confinement that lasted more than a year, the spiteful and wicked baiting of his enemies, and the unrelenting criticism sometimes even from the Orthodox, combined to undermine his strength and health.

In 1924, Patriarch Tikhon began to feel unwell. He checked into a hospital, but would leave it on Sundays and Feast Days in order to conduct services. On Sunday, April 5, 1925, he served his last Liturgy, and died two days later. On March 25/April 7, 1925 the Patriarch received Metropolitan Peter and had a long talk with him. In the evening, the Patriarch slept a little, then he woke up and asked what time it was. When he was told it was 11:45 P.M., he made the Sign of the Cross twice and said, "Glory to Thee, O Lord, glory to Thee." He did not have time to cross himself a third time.

Almost a million people came to say farewell to the Patriarch. The large cathedral of the Donskoy Monastery in Moscow could not contain the crowd, which overflowed the monastery property into the square and adjacent streets. St Tikhon, the eleventh Patriarch of Moscow, was primate of the Russian Church for seven and a half years.

On September 26/October 9, 1989, the Council of Bishops of the Russian Orthodox Church glorified Patriarch Tikhon and numbered him among the saints. For nearly seventy years, St Tikhon's relics were believed lost, but in February 1992, they were discovered in a concealed place in the Donskoy Monastery.

It would be difficult to imagine the Russian Orthodox Church without Patriarch Tikhon during those years. He did so much for the Church and for the strengthening of the Faith itself during those difficult years of trial. Perhaps the saint's own words can best sum up his life: "May God teach every one of us to strive for His truth, and for the good of the Holy Church, rather than something for our own sake."

Успение на св. Методий Славянобългарски. Св. Евтихий Цариградски. Свв. мъченици Тимотей и Диоген Македонски

Свети Методий бил роден брат на равноапостолния Кирил. В ранната си младост той бил военен и в продължение на десет години управлявал една славянска област. Когато почувствал Божието призвание, се отказал от високия си пост и постъпил в манастир, намиращ се на планината Олимп в Мала Азия. След време при него дошъл и Константин. Князете на Моравия и Панония - Ростислав, Светополк и Коцел, поискали от византийския император Михаил III проповедници, които да разясняват Христовото учение на славянски език. В техните земи християнството било разпространено отдавна, но проповедниците били немци, служели и проповядвали на латински, и Христовото слово и Божието Евангелие не било разбирано от народа. Император Михаил и патриарх Фотий определили за това дело Константин Философ и брат му Методий. Но преди това двамата братя изнамерили богодадената славянска азбука - глаголицата, превели на славянски Новия Завет и необходимите богослужебни книги, и заминали за Моравия.
По време на апостолската си дейност в Панония Методий бил ръкоположен от папа Адриан и станал архиепископ на Панония и Моравия. Той пострадал много от немските свещеници. Бил оклеветяван по различни начини: пред местния княз, че открито говорел за неговия нечист живот; пред Римския папа, че искал да откъсне Панония и Моравия от неговия диоцез; пред Цариградския патриарх, че много се е сближил с папата. В преклонна възраст трябвало навсякъде да се явява лично и да изобличава клеветите. Накрая неговите клеветници успели и той бил затворен за две години и половина. Бил пуснат от затвора след строго нареждане на папа Йоан VIII.

След всички скърби, като възложил цялата си печал на Бога, свети Методий с двама свои ученици свещеници започнал да превежда тези книги, които не успял да довърши с брат си. Заедно с учениците си той превел целия Стар Завет без Макавеевите книги, Номоканона (Правила на Светите отци) и светоотеческите книги (Патерик). Свети Методий започнал превода през месец март и го завършил на 26 октомври. Завършвайки превода, той въздал достойна похвала и слава на Бога и на свети Димитър Солунски, в деня на когото завършил труда си.
Когато наближило времето да получи покой от страданията и награда за многото трудове, го запитали:
- Честни отче, кого ще посочиш за свой приемник?
Посочвайки Горазд, светителят казал:
- Ето мъж от вашата земя, право вярващ и добре знаещ латинските книги. Ако има Божия воля за това и любов от ваша страна, нека той да бъде моят приемник.
През Светлата седмица свети Методий дошъл в църквата, но от слабост не можел да служи, а само се помолил за гръцкия император, за славянските князе, за клириците и за народа и казал:
- Гледайте ме, деца, до третия ден.
На третия ден на разсъмване блаженият починал в Господа, в свещенически ръце с думите: "В Твоите ръце, Господи, предавам духа си." Това станало на 6 април 885 година.
Отслужили на латински, гръцки и славянски и положили тялото в съборния храм във Велеград. За погребението се събрало голямо множество народ. Всички със сълзи изпращали своя добър учител и пастир, станал всичко за всички.
"Свети и честни отче! Споменавай в своите молитви и нас, които те призоваваме, и избавяй от всички напасти твоите ученици, разпространяващи Христовото учение и изобличаващи ересите, за да можем, като изпълним достойно своето звание в този живот, да застанем заедно с теб и твоето стадо от дясната страна на Христа, нашия Бог, и да получим от Него вечен живот. Защото на Него подобава слава и чест във вечни векове. Амин."

Свети Евтихий се родил в малоазийската област Фригия. Баща му бил на военна служба. Майка му била дъщеря на благочестив свещеник. Малкият Евтихий бил кръстен от своя дядо, от когото получил и първоначалното си образование и възпитание. Той проявил голяма склонност към учението и, когато навършил дванадесет години, родителите му го изпратили в Цариград да продължи образованието си. С голямо усърдие той изучавал духовните науки. Когато придобил достатъчно мъдрост, Евтихий решил да се посвети в служба на Бога, като остави светския живот и приеме духовен сан. На тридесетгодишна възраст бил ръкоположен за свещеник, а скоро след това бил възведен и в архимандритско достойнство, като му било възложено да се грижи за манастирите в Амасийската епархия. Като навършил 40 години, Евтихий бил избран за цариградски патриарх. По това време в Източната църква имало вълнения, възбудени от разни лъжеучители. За да се възстанови мирът в Църквата и да бъдат осъдени еретическите учения, през 553 г. бил свикан в Цариград вселенски събор. Като негов председател патриарх Евтихий положил много усилия за защита на православното учение.

Тогавашният император Юстиниан Велики (527-565), който отначало имал православни разбирания, временно се увлякъл от лъжеученията и започнал да покровителства еретиците. Евтихий, който смело пазел чистотата на църковното учение, изобличил императора за неговите неправославни възгледи. Затова по заповед на Юстиниан той бил изпратен на заточение, което продължило 12 години и 8 месеца. В края на живота си, малко преди да почине, Юстиниан се разкаял за заблужденията си. Той поръчал на своя наследник Юстин да върне Евтихий на патриаршеския престол. Това му желание било изпълнено. С възклицания: "Благословен грядий во имя Господне" (Мат. 21:9) народът радостно посрещнал патриарха–изгнаник. Наближавал краят на живота му. Само четири години и половина управлявал светият изповедник Цариградската църква. През този кратък период той положил много усилия да утвърди православието и да издигне на по-голяма висота духовния живот на своето паство.
Свети Евтихий починал на 70 години, прославен чрез своя живот и чудотворна сила. Мощите му били погребани в храма "Св. Апостоли", а по-късно били пренесени от Цариград във Венеция.

Неделя на св. Мария Египетска. Св. мъченици Агатопод и Теодул. Св. Марк Атински

Истинно се кае този, който изповядва греховете си, скърби за тях и полага твърдото намерение, в надежда на Божията помощ, да не се връща към предишните си дела, но всячески да страни от тях. Такъв, даже и да е съвсем недостоен, се удостоява както с Божието милосърдие, тъй и с Божественото Причастие. Пример за такова удостояване при несъвършено достойнство е преподобна Мария Египетска. За нея се пише, че в греховния си живот била толкова недостойна за Божията милост, че и храмът Божий не искал да я пусне в себе си, което тя самата по-късно открила на преподобния Зосима с думите: "Когато моят грешен крак се докосна до църковния праг, църквата всички приемаше, а мене, окаяната, не приемаше, но някаква Божия сила ми пречеше да вляза, подобно на множество воини, поставени да вардят портите". И когато тази грешница при цялото си недостойнство положила в сърцето си, пред иконата на пречистата Дева Богородица, начало на едно истинско покаяние, намерение и обет никога вече да не се връща към греха, тозчас църквата не само я приела в себе си, но и вечерта на същия ден тя се удостоила да приеме Божествените тайни на Господните Тяло и Кръв в Предтечевата църква край река Йордан, за което подробно се говори в житието на преподобната. Ето, виждаме - не е възмездила с дела на покаяние греховете си, не се е докоснала още до пустинните скърби и постническите подвизи, едва ден е минал откак е оставила скверното житие, а вече не се отнема от нея, истинно каещата се, Господнята чаша. Има грешници, които, макар и не веднага, се вдигат от греховния сън и полагат начало на истинно покаяние с Божията помощ; преломяват те веднъж завинаги своя зъл греховен навик, захвърлят го и плюят върху него, и от тоя миг вече никога не се връщат назад, но цели се предават на това да се очистят с покаяние от всяка сквернота на плътта и духа и дори до края си да живеят в чистотата, придобита чрез покаянието. Такива, питам, на кое място сред светците са достойни да застанат?

Нека всеки съди, както иска, аз пък не се срамувам да поставя такъв в лика на девствениците, и да го запиша наедно с девствените - сам свети пророк Йеремия подкрепя и наставя ръката ми, понеже в неговата книга чета, че Бог си избра Израиля, както мъж невеста за брачно съжителство; а Израил, като поживял немного време в единомислие с Бога, се развратил и прелюбодействувал, кланяйки се на езическите божества. И Бог увещава Израиля, а с него и всеки сегашен грешник, с такива слова: "но ти имаше чело на блудница и не поиска да се усрамиш. Поне сега викни към Мене: Отче мой и Наставниче на моето девство!" (Иерем. 3:3 според Вулгата). Да вникнем в това: едно и също грешно лице е наречено блудница и девица: чело, казва, имаше на блудница - ето я блудницата, и после: въззови ме, Отче и Наставниче на моето девство - ето я девицата...

Дълго се чудех и недоумявах, защо грешницата бе оставена не само безбоязнено, но дори смело да стои на мястото на апостолите и девствениците и да докосва Христовите нозе, докле научих причината от светия Златоуст, който говори за тая жена следното: първом жената бе блудница, а сега - девица, сестра Христова, невеста на Словото. Стой сега, о жено, която истински се каеш, стой смело на мястото на апостолите и девствениците! Защото подир твоето дълговременно нечисто житие, чрез внезапна промяна и истинско покаяние ти си станала девица, сестра Христова, невеста на Словото. И вие, останалите грешници, ако и не тъй бързо, но истински и безвъзвратно, обърнете се към покаяние - ще бъдете, казвам ви, в лика на девствените и със самите свети апостоли. И какво още да кажа? Какво ли по-дивно, по-достойно за почит, по-преславно да кажа от това, че чрез истинско покаяние дори и грешниците се вреждат в лика на светиите! А вие, правоверни слушатели, които внимателно слушате думите ми, разберете, че всичко това ви казвам за духовно утешение, та да не се отчайвате за спасението си, намирайки се в много грехове, но да се вдигнете скоро, като от сън, от вашите грехове, и, като се покаете истински, да се удостоите да бъдете заедно с всички светии, което дано и всинца се сподобим да получим. Амин.

Св. Димитрий Ростовски

The Holy Martyrs Agathopodes the Deacon and Theodulus the Reader lived in Thessalonica during the reign of the emperor Diocletian (284-305) and Maximian (284-305) and were among the church clergy. The holy Deacon Agathopodes was very old, and Saint Theodulus very young.
Both distinguished themselves by righteous life and piety. Once, St Theodulus had a vision in his sleep, in which an unknown person in radiant garb placed some object in his hand. When he awoke, he saw in his hand a beautiful ring with the image of the Cross and he realized that this was a sign of his future martyrdom. By the power of the Cross depicted on the ring, the saint healed many of the sick and converted pagans to faith in Christ the Savior. When the emperor Diocletian issued an edict of a persecution against Christians (303), many attempted to hide themselves from pursuit, but Sts Agathopodes and Theodulus fearlessly continued to proclaim the Gospel. Governor Faustinus of Thessalonica heard of this, and gave orders to bring them to him for trial. Seeing the youth and excellence of St Theodulus, Faustinus attempted flattery to persuade him to renounce Christianity and to offer sacrifice. St Theodulus replied that he had long ago renounced error and that he pitied Faustinus, who by embracing paganism had condemned himself to eternal death. The governor offered the martyr a choice: the fortunes of life, or immediate death. The saint said that he would certainly choose life, but life eternal, and that he did not fear death. When Faustinus saw that he would not persuade Theodulus, he began to talk with St Agathopodes. The governor attempted to deceive him and said that St Theodulus had already agreed to offer sacrifice to the gods. But Agathopodes did not believe this. He was convinced that St Theodulus was prepared to offer his life for the Lord Jesus Christ. Not having any success, Faustinus commanded the martyrs to be taken to prison. The holy martyrs prayed fervently and boldly preached the Word of God to the imprisoned, so that many were converted to Christianity. Eutinios, the head of the prison, reported this to the governor. Faustinus again summoned them to trial and again he urged them to renounce Christ. Before the eyes of St Theodulus they brought forth some who had been Christians, but betrayed the Faith. "You have conquered the weak, but you will never conquer the strong warriors of Christ, even if you invent greater torments," exclaimed St Theodulus. The governor commanded the martyr to produce the Christian books. "Here, is my body given for torture," he answered, "do with it what you wish; torture me fiercely, but I shall not hand over the sacred writings to be mocked by the impious!" Faustinus gave orders to bring St Theodulus to the place of execution, where an executioner readied a sword in order to cut off his head. The martyr bravely and with joy cried out, "Glory to You, O God, the Father of my Lord Jesus Christ, Who deigned to suffer for us. Here, by His grace, I am coming to You, and with joy I die for You!" Then Faustinus halted the execution and again locked up the martyrs in prison. There the holy martyrs prayed fervently and both had the same dream. They were sailing in a ship, which was in danger of being wrecked in a storm. The waves cast them up on shore, arrayed in radiant white clothing. The saints told each other about the vision, and they gave thanks to God for their impending martyrdom. In the morning, when the martyrs were again brought to Faustinus, they declared to him: "We are Christians and we are prepared to undergo any suffering for Christ." Faustinus gave orders to cast them into the sea. The waves carried St Agathopodes to the rocks, and he loudly exclaimed, "This shall be for us a second Baptism, which will wash away our sins, and we shall come to Christ in purity." St Theodulus was also cast into the sea (+ 303). The bodies of the saints were washed up on shore. They were dressed in radiant garb, but the ropes and stones used to weight them down were gone. Christians took their holy bodies and gave them reverent burial.

Saint Mark was born in Athens. He related his life to Abba Serapion who, by the will of God, visited him before his death. He had studied philosophy in his youth. After the death of his parents, St Mark withdrew into Egypt and settled into a cave of Mount Trache (in Ethiopia). He spent ninety-five years in seclusion and during this time not only did he not see a human face, but not even a beast or bird. The first thirty years were the most difficult for St Mark. Barefoot and bedraggled, he suffered from the cold in winter, and from the heat in summer. The desert plants served him for food, and sometimes he had to eat the dust and drink bitter sea water. Unclean spirits chased after St Mark, promising to drown him in the sea, or to drag him down from the mountain, shouting, "Depart from our land! From the beginning of the world no one has come here. Why have you dared to come?"
After thirty years of tribulation, divine grace came upon the ascetic. Angels brought him food, and long hair grew on his body, protecting him from the cold and heat. He told Abba Serapion, "I saw the likeness of the divine Paradise, and in it the prophets of God Elias and Enoch. The Lord sent me everything that I sought." During his conversation with Abba Serapion, St Mark inquired how things stood in the world. He asked about the Church of Christ, and whether persecutions against Christians still continued. Hearing that idol worship had ceased long ago, the saint rejoiced and asked, "Are there now in the world saints working miracles, as the Lord spoke of in His Gospel, 'If ye have faith even as a grain of mustard seed, ye will say to this mountain, move from that place, and it will move, and nothing shall be impossible for you' (Mt.17:20)?" As the saint spoke these words, the mountain moved from its place 5,000 cubits (approximately 2.5 kilometers) and went toward the sea. When St Mark saw that the mountain had moved, he said, "I did not order you to move from your place, but was conversing with a brother. Go back to your place!" After this, the mountain actually returned to its place. Abba Serapion fell down in fright. St Mark took him by the hand and asked, "Have you never seen such miracles in your lifetime?" "No, Father," Abba Serapion replied. Then St Mark wept bitterly and said, "Alas, today there are Christians in name only, but not in deeds." After this, St Mark invited Abba Serapion to a meal and an angel brought them food. Abba Serapion said that never had he eaten such tasty food nor drunk such sweet water. "Brother Serapion," answered St Mark, "did you see what beneficence God sends His servants? In all my days here God sent me only one loaf of bread and one fish. Now for your sake He has doubled the meal and sent us two loaves and two fishes. The Lord God has nourished me with such meals ever since my first sufferings from evil."
Before his death, St Mark prayed for the salvation of Christians, for the earth and everything in the world living upon it in the love of Christ. He gave final instructions to Abba Serapion to bury him in the cave and to cover the entrance. Abba Serapion was a witness of how the soul of the one hundred- thirty-year-old Elder Mark, was taken to Heaven by angels. After the burial of the saint, two angels in the form of hermits guided Abba Serapion into the inner desert to the great Elder John. Abba Serapion told the monks of this monastery about the life and death of St Mark.

св. преподобни Йосиф Песнописец

Преподобни Йосиф се родил на остров Сицилия в началото на деветия век. Родителите му били благочестиви люде. Те дали добро образование на своя син, който още от малък придобил високи добродетели и напреднал в изучаване на Свещеното Писание. Дете бил той, когато родината му била нападната от врагове. За да се спаси, цялото семейство избягало от Сицилия и се преселило в Пелопонес. Родителите останали да живеят там, а младият Йосиф отишъл в гр. Солун, където постъпил в манастир. След известно време в Солун дошъл св. Григорий Декаполит. Той се запознал с младия Йосиф – вече свещеник, и много го обикнал. По това време животът на Христовата църква на Изток бил смутен от ереста на иконоборците. Християните, които почитали светите икони, били преследвани и жестоко измъчвани. Най-разпалена била тази борба в Цариград, където по-рано начело на иконоборците застанали императорите Лъв III Исаврянин (717–741), и Константин V Копроним (741–775). След кратко затишие гонението било отново възобновено през първата половина па деветия век от императорите Лъв V Армянин (813-820) и Теофил (829–842). А това е тъкмо времето, през което е живял преподобни Йосиф Песнописец.
Когато императорът Лъв Армянин възобновил гонението срещу почитателите на светите икони, той ги подлагал на тежки наказания: отстранявал от служението православните епископи и свещеници и ги затварял в тъмница, а на тяхно място поставял еретици – иконоборци. Свети Григорий Декаполит, който отивал в Цариград да подкрепи духа на тамошните християни, помолил игумена на манастира да пусне с него Йосиф. Мъчно било на игумена и на братята да се разделят със своя събрат, но като преценили нуждите на Църквата, те изпълнили молбата на св. Григорий. Като пристигнали в Цариград, св. Григорий и Йосиф облечени в непробиваемата броня на вярата, по площади, улици и по домове съветвали християните да не слушат лъжливото учение на лукавите еретици, а да се придържат към древното учение на Църквата. Гонението все повече се засилвало. Тогава св. Григорий решил да изпрати Йосиф в Рим при папа Лъв ІІІ с молба за помощ. Трудно и опасно било да се изпълни това поръчение, защото правителството строго следяло всички, които излизат от Цариград. Йосиф знаел това, но приел тази опасна мисия. Качил се на един кораб и се отправил за Рим. В морето обаче корабът бил спрян, Йосиф бил заловен и затворен в тъмница на остров Крит. Там имало и много други затворници. Еретиците се отнасяли много строго към тях. Някои, като не могли да понесат лишенията и страданията, започнали да падат духом. Йосиф, който бил окован в тежки вериги, непрекъснато ги ободрявал и утешавал, като ги съветвал с търпение и мъжество да се покорят на Божията воля. Между затворниците имало и един епископ. Твърд бил той във вярата си и отдавал благоговейна почит на светите икони. Но заради високия му сан той бил подложен на непоносими мъчения. Като не могъл да търпи повече, той започнал да се колебае, дали да се съгласи с еретиците, за да се освободи от мъченията. Йосиф забелязал това и със сълзи на очите го молел и съветвал да победи съмнението и да умре за Христовата икона, както е готов да умре за самия Христо. Думите на Йосиф били толкова убедителни, че епископът се разкаял за своето малодушие и с мъжество приел мъченическа смърт. Цели шест години престоял Йосиф в тъмница. След смъртта на Лъв Армянин гонението срещу почитателите на светите икони се прекратило. Преданието разказва, че св. Николай Чудотворец се явил на Йосиф в тъмницата и му съобщил за смъртта на императора, а след това по чудесен начин го избавил от тъмницата. Йосиф веднага заминал за Цариград, но там с огорчение узнал, че св. Григорий Декаполит не е вече жив. Йосиф построил църква на името на св. Николай, пренесъл в нея тялото на св. Григорий, а наблизо издигнал и манастир, в който скоро се събрали много монаси.

Още когато бил в Солун, Йосиф получил от един благочестив човек частица от светите мощи на апостол Вартоломей. Той пазел тази придобивка като голямо съкровище. Сега той съградил църква в памет на апостол Вартоломей, в която поставил мощите му. Йосиф много искал да състави и хвалебна песен за ап. Вартоломей, та празникът му да се чества по-тържествено. В навечерието на празника Йосиф, уединен в килията си, продължително и съсредоточено се молел Бог да му даде премъдрост, за да може достойно да възхвали апостола. Същата нощ му се явил апостолът, подал му Евангелието и казал: "Да те благослови всевишната Божия десница, и от езика ти да потекат водите на небесната премъдрост; Дух Свети да пребъдва в твоето сърце, а песните ти да усладят вселената." Вдъхновен от Божия Дух, Йосиф от този момент започнал да пише хвалебни песни за прослава на светиите и на Божията Майка. Тези вдъхновени песни, известни под името канони, и досега се четат през време на богослужението. Не било съдено на Йосиф да продължи спокойно живота си в съградената от него обител. Църквата отново била смутена от еретиците. Иконоборците намерили подкрепа от император Теофил (829–842). Йосиф се явил непоколебим защитник на учението на Църквата и затова бил заточен в Херсон, където останал до смъртта на императора. Императрица Теодора, която управлявала вместо малолетния си син Михаил ІІІ, върнала Йосифа в Цариград, а патриарх Игнатий му дал висока служба в Църквата. След няколко години обаче той пак трябвало да поеме трудния път на заточението. Знатният велможа Варда, брат на императрицата, се развел с жена си и се оженил за една близка своя роднина, като с това нарушил църковните канони. Както някога св. Йоан Предтеча изобличил Ирода, загдето се оженил за братовата си жена, така сега преподобни Йосиф изобличил Варда за беззаконната му постъпка. Това озлобило всесилния Варда и той изпратил на заточение Йосифа и патриарх Игнатий. Когато по-късно на византийския престол се възкачил Василий Македонянин (867–886), преподобни Йосиф отново бил върнат от заточение.
Патриарх Фотий много почитал преподобния. Той го наричал "човек Божий", "ангел в плът" и "отец на отците" и наредил всички духовници да го приемат за свой духовен отец, като му разкриват своята съвест и изповядват пред него греховете си. Доживял дълбока старост, преподобни Йосиф насън бил известен от Бога за близката си смърт.
След молитвата той се причастил със светите Тайни, благословил всички, които били при него, и тихо предал душата си на Бога. На погребението му се стекло голямо множество народ – духовници и миряни. Всички плачели за Божия угодник, като го наричали баща, учител, благодетел, утешител и водач към спасението.
И досега вярващите слушат съставените от преподобни Йосиф Песнописец химни и се наслаждават на чудната поезия, с която той е възхвалил подвизите и делата на Божиите угодници.

св. преподобни Никита Изповедник. Св. свещеномъченик Никита Серски

св. преподобни Тит Чудотворец. Св. мъченик Поликарп

През осмия век животът на Христовата църква на Изток бил разстроен от иконоборческата ерес. Повечето от византийските императори от онова време сами били иконоборци, покровителствали иконоборците и издавали постановления и наредби срещу почитателите на светите икони. Защитниците на православното учение били гонени, отстранявани от служение, заточвани и притеснявани по най-различни начини. Поради това мнозина от тях доброволно напускали светския живот, уединявали се в пустинни места и там се предавали на молитва и духовни подвизи. Укрепнали духовно, те отново се връщали в градовете и ставали смели защитници на православното учение. Такъв бил и блаженият и свят отец Тит. От малък той обикнал Христа, напуснал светския живот и станал монах. Целия си живот той прекарал в молитва и монашески подвизи, като проявявал кротост и смирение, любов към ближните и милосърдие. За този му свят живот Господ удостоил верния Си служител Тит с дар на чудотворство. Твърдо убеден в истината на православното учение по въпроса за почитанието на светите икони, преподобни Тит се проявил като непоколебим защитник на истината.

Свети мъченик Поликарп пострадал в Александрия, при император Максимин. Свети Поликарп изобличил хегемона на Александрия, че несправедливо е пролял невинна християнска кръв, заради което го подложили на най-различни мъки. Но тъй като свети Поликарп и посред мъченията оставал твърд и мъжествен изповедник на Христовото Име, по заповед на хегемона бил посечен с меч.

св. преподобна Мария Египетска. Св. Мелитон Сардикийски. Св. Аврамий Български

св. свещеномъченик Ипатий, епископ Гангърски. Св. преподобни Аполоний