От VІІ век околностите на Йерусалим непрестанно се подлагали на нападения от хищните сарацини. Те не щадели дори мирните отшелнически обители, макар в тях да живеели пустинници, които нямали никакви земни богатства. Веднъж във време на самото всенощно богослужение срещу Връбница в лаврата "Св. Сава" дошъл слух, че варварите в голямо множество се готвят да нападнат обителите. Братята решили да не се оттеглят от лаврата, понеже били предадени всецяло на Господа и приживе били умрели за света. Те не се бояли от смърт. Почнали още по-пламенно да се молят, готвейки се да преминат в по-добрия живот. Действително, на Велики четвъртък сарацините с голяма сила нападнали манастира и веднага убили няколко иноци. Другите пък те събрали в църква и започнали да ги разпитват къде са скрити манастирските съкровища: "Откупете себе си и църквата си четиристотин жълтици – казвали варварите на светите отци – иначе всички ще бъдете избити!" - Не проливайте напразно кръвта ни – кротко отговорили иноците. – Толкова злато ние никога не сме имали. Вземете простите ни дрехи. Друго имущество у нас не ще намерите.
Варварите не повярвали на думите на иноците и чрез мъчения искали да узнаят от тях къде са скрити съкровищата им. Имало в манастира пещера, в която някога се подвизавал св. Сава, основателят на лаврата. Вътре в нея те затворили всички иноци и пред входа на пещерата натрупали сухи клони и запалили голям огън. Иноците се задушили от смрад и дим, а варварите продължавали да ги питат за скритите съкровища, но в отговор чували само молитви към Бога от задушаващите се братя.
Осемнадесет души умрели в пещерата; други били посечени с меч или по друг начин мъчени до смърт. Известни на Църквата са само имената на Йоан, Сергий и Патракий.
По Христово време самаряните са живеели на юг от Галилея и на север от Юдея в палестинската ивица от Средиземно море до река Йордан. Самаряните не са израилтяни, а смес между асирийски преселници и завареното от тях немногочислено израилско население. Самаряните са признавали само Мойсеевото петокнижие, без останалата част от Ветхия завет. Това разкъсване на Божието Ветхозаветно слово въвеждало самаряните в идолопоклонство, още повече, че преселниците от Асирия идват заедно със своите идоли и демони. Голямо е било самарянското извращение на Ветхозаветната израилска вяра, и голяма е била враждата им с юдеите, които ревностно пазели вярата си. Господ Иисус Христос преминава през Самария на път за Галилея и се спира при кладенец близо до град Сихар. На кладанеца идва една самарянка да си налее вода. Господ й казва: "Дай ми да пия". Самарянката се учудва, че един юдеин говори с нея и даже я моли за вода, тъй като знае за непримиримата вражда между самаряни и юдеи. Христос отново се обръща към самарянката: "Да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива". Под "вода жива" Господ разбира Себе Си и Своето учение. Така Той сочи на хората, че трябва да оставят враждите помежду си и да се обърнат към Него, към истинния път за спасение. Господ ни показва, че трябва да обичаме и своите врагове, че трябва да правим добро и на тези, които ни мислят злото. Но без живата вода на Христовото баговестие човеците не могат да правят добро. Те се заблуждават и от заварени погрешни верови и исторически наслоения, и от собствената си греховна природа. Христос е този, който единствен може да даде истина и любов на грешниците, да укрепи духа им и да Ги научи на истинското Богопоклонение и служение на Бога. В хода на разговора си със самарянката Господ й дава да разбере, че Той е Месията, който трябва да дойде, че благовестието Божие, спасението Христово за света не е привилегия само за юдеите, за едно избрано малцинство, а е за всички хора, колкото и грешни да са те. 
Сред многото православни жени, които познава историята, е и света Фотина - самарянката. Животът й представлява поразителен пример за това кака Божията благодат е способна да възроди и най-грешната душа, да я изведе от бедната на нечестието и възвиси до върха на духовната слава. Евангелското четиво разказва за беседата на Христа със самарянката за живата вода или за благодатта на Дух Светий и за поколението Богу с дух и истина. Веднъж Иисус седял при Якововия кладенец. Там била и самарянката, наречена по-късно Фотина. Той започнал беседа с нея за живата вода, която очиства греховете, утолява жаждата на безсмъртната душа с Бога. Така Иисус просто и мъдро довел самарянката до съзнанието за нейните собствени грехове и нуждата да се покае и обнови живота си. Обхваната от спасителната вяра в Избавителя, тя се покаяла за миналите си тежки грехове. Започнала да води добродетелен живот и се проникнала от такава пламенна любов към Господа, че както разказва Свещеното предание, не се побояла открито да изповядва Неговото име пред юдеите и езичниците и да изстрада много заради Него. 
Самарянката получила мъченически венец при гонението на християните от римския император Нерон. Светата Църква е увековечила нейната памет, прославяйки я под гръцкото име Фотина. Светото предание съобщава поучителни подробности за нейния живот като самоотвержена благовестница за Христа. Проповедта й се разнасяла в такива важни центрове на древната култура като Коринт и Рим. Когато Нерон я призовал на съд, тя така твърдо изповядвала вярата си в Храста, че довела императора до неописуема ярост. Той заповядал да подложат нея и цялото й семейство (четири сестри и двама сина) на най-жестоки мъчения и люта смърт. Самата Фотина след ужасни изтезания била хвърлена в кладенец. При кладенеца някога тя получила от Христа своето първо духовно озарение и и изпила първата чаша "жива вода", течаща във вечния живот. И пак кладенецът й послужил като врата, през която тя действително преминала във вечния живот!
Няма коментари:
Публикуване на коментар