Великомъченик Теодор, родом от град Евхаита, живял в началото на ІV век през времето на императорите Константин и Лициний и се славел в страната със своите добродетели, мъдрост, красота и храброст. Той бил назначен за стратилат (воевода) в град Ираклия, близо до Черно море. Теодор мъдро управлявал поверения му град и мнозина, като виждали добродетелите му, приемали християнската вяра. Това станало известно на император Лициний, който управлявал източната част на Римската империя, където се намирал град Ираклия. Макар в първите години на царуването си Лициний да издал заедно с Константин няколко указа в полза на християните, в душата си той мразел християните и по-късно строго ги преследвал. Като чул, че Теодор привлича мнозина към Христа, императорът изпратил да го доведат при него в Никомидия. Скривайки своя гняв, Лициний поръчал на пратениците да се отнесат ласкаво с Теодор. Те казали на воеводата: "Дойди в Никомидия при царя. Той те обича, защото много е слушал за твоята храброст и мъдрост и много желае да те види, за да те награди с дарове и почести". Теодор лесно разбрал коварството и какво го очаква. Той не се страхувал да умре за своята вяра, но искал да приеме мъченичество в своя град, за да може с примера си да утвърди във вярата новопокръстените. Затова той написал писмо на царя и го помолил сам да дойде в Ираклия. Лициний се съгласил. Придружен от дворцови сановници и много войници, той тръгнал за Ираклия, като заповядал да вземат и златните му и сребърни идоли. Същата тая нощ чудно видение предсказало на Теодор, че е близко времето на неговия подвиг. Във време на молитва изведнъж небесна светлина го осияла и той чул глас да му говори: "Дерзай, Теодоре, Аз съм с тебе!" Теодор разбрал, че скоро ще трябва да страда за името Христово и сърцето му се изпълнило с радост.
Между това царят наближавал до града. Теодор влязъл в стаята си и усърдно се молел на Бога така: "Господи Боже истинний, Който не лишаваш от Твоята помощ онези, които се уповават на Тебе. Покажи ми Твоята милост и ме запази от изкушенията на врага. Укрепи ме и дай ми сила мъжествено да стоя за Твоето име и, ако е нужно, да положа живота си за Тебе, Който се умрял за нашето спасение".
Укрепен чрез молитва, Теодор се облякъл в хубава премяна, качил се на кон и излязъл с граждани и войници да посрещне царя, комуто се поклонил. Лициний при звука на музика от тръби и литаври влязъл тържествено в града.
На другия ден царят седнал на престол, приготвен за него на площада сред града. Оръженосци и велможи го окръжили. Той се обърнал към Теодор с похвала за мъжеството му, за мъдростта на неговите разпореждания и за реда, който намерил в града. След това той го поканил да принесе жертва на боговете пред народа. Теодор помолил царя да отложи това жертвоприношение с два дни и през туй време да му позволи да вземе идолите при себе си в къщи. Линикий се съгласил: отнесли златните и сребърните истукани в дома на воеводата Теодор, който в същата нощ ги раздробил на части и ги раздал на сиромаси.
След два дена царят събрал отново народа на площада и казал на Теодор: "Мъдри Теодоре, любими наш воеводо, ето настана денят за празненство и жертвоприношение. И тъй, принеси жертва на боговете, та целия народ, като види твоето благочестие, да им служи с по-голямо усърдие!" Преди Теодор да успее да отговори на царя, един от войниците се приближил до Линикий и му казал: - Господарю, лъже те воеводата. Аз вчера видях златна глава на един от идолите у един бедняк, който ми каза, че я получил от Теодор.
Царят бил тъй поразен от това известие, че дълго в недоумение мълчал.
- Тоя войник говори истината – казал Теодор. – Аз действително строших твоите богове и добре сторих. Как могат те да ти помогнат, когато сами не можаха да се спасят от разрушение?
Дълго Лициний не могъл от гняв да произнесе ни една дума. Но най-после избухнал със страшни заплахи срещу Стратилата. Линикий заповядал жестоко да бият Теодор с волски жили и присмивайки се над неговите страдания, казвал му: "Е, какво, Теодоре, избави ли те твоят Бог?"
Теодор спокойно отговорил: "Прави каквото искаш. Ни скръб, ни страдания, ни самата смърт няма да ме разлъчат от Христовата любов".
Лициний не могъл да разбере, че Бог невидимо, но с всемогъща сила помагал на страдащия за Неговото име. В яростта си царят заповядал да бият Теодора с оловени пръчки, да го обгарят с огън, с остри керемиди да трият раните му. След дълги изтезания затворили го в тъмница за пет дни без хляб и вода.
Между това Лициний заповядал да приготвят кръст и след пет дни завел мъченика от тъмницата, за да бъде разпнат. Приковали ръцете и нозете му на кръста и войниците, по повеля на Лициний, стреляли в лицето му и му изболи очите.
При страданията на Теодор присъствал верният му служител Авгар, който записвал всичко, що ставало. Виждайки господаря си как изнемогва, той с плач паднал при нозете му, молейки го да му даде благослов и да му каже последна дума. "Авгаре – казал му мъченикът – запиши всички мои страдания и деня на моята смърт!" След това той се обърнал с молитва към Господа и излял пред Него скръбта на душата си, която изнемогвала от страдания. "Господи – казвал той, - с рани покриха тялото ми, избодоха очите ми, цялата ми плът е раздробена и само кости висят на тоя кръст... Помени ме, Господи, който страдам за Твоето име, и приеми моя дух".
Теодор свършил мъченичеството си чрез посичане с меч. Страданията на светия великомъченик и неговата твърда вяра станали причина да приемат християнската вяра много жители на града и много войници.
Пророк Захария е единадесети от малките пророци. Заедно с пророк Агей той подбуждал княза Заровавел да възстанови Йерусалимския храм. Той предсказал и тържественото влизане на Иисуса Христа в Йерусалим, Юдовото предателство за тридесет сребърника и разбягването на апостолите по време на Христовите страдания. Пророк Захария се нарича сърповидец, защото имал видение – слизащ от небето сърп, който покосява неправедните люде. Пророкът починал в последните години от царуването на персийския цар Дарий Хистасп, около 485 г. преди Христа.
Two men went to the Temple to pray. One was a Pharisee who scrupulously observed the requirements of religion: he prayed, fasted, and contributed money to the Temple. These are very good things, and should be imitated by anyone who loves God. We who may not fulfill these requirements as well as the Pharisee did should not feel entitled to criticize him for being faithful. His sin was in looking down on the Publican and feeling justified because of his external religious observances. The second man was a Publican, a tax-collector who was despised by the people. He, however, displayed humility, and this humility justified him before God (Luke 18:14). The lesson to be learned is that we possess neither the Pharisee's religious piety, nor the Publican's repentance, through which we can be saved. We are called to see ourselves as we really are in the light of Christ's teaching, asking Him to be merciful to us, deliver us from sin, and to lead us on the path of salvation.
Няма коментари:
Публикуване на коментар