Преподобна Пелагия живяла в петия век. Родила се в Антиохия. Животът й е описан от илиополския дякон Яков, който я познавал лично.
Веднъж антиохийският архиепископ свикал на съвещание по църковни дела подчинените си епископи. В Антиохия пристигнал и блажени Нон, епископ Илиополски. Нон бил известен с високата си мъдрост и с праведния си живот. Другите епископи обичали да слушат поученията му. Един ден, седнали при вратите на катедралната църква, те внимателно слушали неговата назидателна беседа. В това време минала покрай тях една жена, известна в Антиохия със своята красота и лекомислие – известна и като блудница. Тя с гордост гледала наоколо, обкръжена от тълпа млади жени и мъже. Всички били разкошно облечени. Но тя се отличавала от тях по чар и накит. Косата й била украсена със злато и скъпоценни камъни. Вратът й бил открит. Когато минавала, въздухът се изпълвал с благоухание от парфюмите й. Нямало в Антиохия по-красива жена от нея.
Когато тя съвсем се отдалечила, епископ Нон заплакал и рекъл: - На много неща може да ни научи тая жена. Тя си е поставила за цел на своя живот да се харесва на хората. И погледнете как се старае за това! Как внимателно е избрала своите накити, как е умила тялото си с благоухания! Как се е нагиздила! А ние имаме безсмъртен Жених, за Когото не украсяваме старателно душите си, както тя старателно е украсила своето тяло. Не умиваме душите си с покайни сълзи. Не ги обличаме с красотата на добродетелите, за да можем достойно да се явим пред Господа!
Като казал това, блажени Нон станал и влязъл в своята килия при църквата. Там в усамотение паднал на колене и със сълзи на очи молил Бога за грешницата – да яви Бог над нея Своето милосърдие и я приведе към покаяние.
На другия ден след утринното богослужение епископ Нон разказал на своя дякон Яков, че е имал странен сън. Присънило му се, че през време на светата Литургия летяла около него непрестанно една черна гълъбица, която изпълвала въздуха със зловоние. Когато дяконът произнесъл "Оглашени, излезте...", тя отлетяла от църквата. Но след литургията започнала отново да лети около него. Епископът я хванал и потопил във водата, която била при църковната врата. След като била потопена във водата, гълъбицата излязла от нея бяла като сняг. Епископът я пуснал и тя полетяла право към небето и изчезнала.
Като разказал тоя сън, епископ Нон отишъл в църквата да служи литургия заедно с другите епископи. След службата архиепископът му казал да произнесе проповед пред богомолците. Думите на епископ Нон били прости, понятни за всички, изпълнени с топла вяра и любов към ближните. Той говорил тоя път за страшния Божи съд, за наказанието на грешниците, за блаженството на праведниците. Слушателите се просълзили.
В онова време в храма влязла и оная жена, за която се молил епископ Нон. За пръв път в живота си тя влизала в християнски храм. За пръв път чувала да се говори за грях и покаяние, за прощение на грешниците, за блаженство на праведниците. Изведнъж в душата й бляснал лъч. В ужас тя си спомнила в какви грехове прекарва своя живот и разплакана, излязла от храма. Продължавала да плаче и у дома си. С безпокойство разпитвала християните за Христовото учение. Минала пак покрай храма и запитала служители от храма къде може да намери и поговори със светия епископ Нон. Като узнала неговото жилище, тя му изпратила следното свое писмо: - "До светия Христов ученик Нон – писмо от грешницата, ученичка на дявола – Пелагия ... Аз чух за твоя Бог, че Той оставил Небето и слязъл на земята не за праведниците, а грешниците да призове към покаяние. Той смирил Себе Си, скрил божеството Си, ял с митарите, живял с грешниците, беседвал с блудниците. А между това херувимите на небесата не смеели да погледнат към Него. Чух от християните, че ти си истнски служител Христов. Не отхвърляй мене, грешницата, която иска чрез тебе да дойде при Спасителя на света и да види Неговото пресвето лице!"
Като получил това писмо, епископ Нон й съобщил, че е готов да я приеме, но в присъствието на другите епископи. Грешницата с радост се запътила към църквата "Св. Юлиан". Когато влязла в събранието на епископите, с плач паднала в нозете на епископ Нон и промълвила: - Моля те, господарю мой, приеми ме, както твоят учител Христос е приемал грешниците! Прояви към мене, грешницата, милост и ме направи християнка! Аз съм море от грехове! Аз съм бездна от беззакония! Умий калта на душата ми чрез светото тайнство кръщение!
Всички присъстващи се просълзили, като видели това дълбоко, искрено разкаяние. Св. Нон казал, че църковните правила забраняват да се дава веднага кръщение на хора, известни със своя порочен живот. Като чула това, тя пак се хвърлила в нозете му и с лице, обляно в сълзи, му заговорила: - Ти ще отговаряш пред Бога за душата ми, ако още днес не ме кръстиш! От твоите ръце трябва Господ да приеме преобразена душата ми. Ако аз се върна към предишния живот и отново се поклоня на идола, ти ще отговаряш за това!
Блажени Нон видял как сърцето на грешницата гори от желание час по-скоро да приеме светото Кръщение. Понеже на това събрание архиепископът не присъствал, епископ Нон пратил до него молба за разрешение. Антиохийският архиепископ с радост дал благословение епископ Нон да извърши кръщението. Същевременно пратил благочестивата Романа, първа дякониса в града, за възприемница. Когато Романа влязла в събранието на епископите, каещата се грешница лежала при нозете на епископ Нон. Той и наредил да стане с висок глас пред всички да изповяда греховете си.
Пелагия с плач заговорила: - Като се вглеждам в душата си, не намирам нищо добро. Греховете ми са по-многобройни от морския пясък. Водата на цялото море не може да умие греховете ми ... Надявам се на Твоята милост, всеблаги Господи! Знам, че Ти милостиво ще ме приемеш и ще облекчиш тежкото бреме на моите беззакония...
Епископът я запитал за името й. Тя оговорила, че родителите й я наричали Пелагия, но в Антиохия била известна под името Маргарита, което значи "бисер". Наричали я така поради блестящите накити, с които се украсявала.
Като й дал наставления във вярата, епископ Нон я кръстил в името на Отца и Сина и Пресветия Дух. Помазал я със свето Миро и веднага я причастил със светите Христови Тайни. Романа станала нейна възприемница – кръстница и я взела при себе си в жилището на новообърнатите християнки. Пелагия веднага не могла да почувства радостта от покаянието и утехата от молитвата. Сатаната я преследвал постоянно с изкушенията си. Внушавал й да съжалява за оставените от нея удоволствия. Тя се обръщала с гореща молитва към Бога. Молила добрата Романа да усили молитвите си за нея. На третия ден от кръщението Пелагия поръчала на своя служител да пресметне нейното богаство и всичко да предаде на епископ Нон. По нареждането на същия епископ богатството й било раздадено на бедните. Пелагия не оставила за себе си нищо. Тя получавала храна и облекло от Романа. Не искала да притежава нищо от своето предишно греховно богатство. Част от него получили нейните преки служители, с които се разделила. При раздялата си тя им казала: - Ние дълго живяхме заедно. Помолете се за мене, грешната, за да бъдем пак заедно в Небесното царство!
Когато настъпил осмият ден, в който, според обичая на древните християни, трябвало да се снеме бялата дреха, дадена при светото кръщение, Пелагия облякла груба черна власеница. Като взела старата дреха на блажени Нон, рано сутринта напуснала Антиохия. Никой не знаел къде отишла. Романа много плакала за изчезването на Пелагия. Епископ Нон я успокоявал: - Не плачи! Пелагия избра добрата част, която няма да й се отнеме. Тя се уподоби на оная Мария, за която се говори в Евангелието. Скоро след това блажени Нон се върнал с дякона си в своя град Илиопол.
Три години по-късно дякон Яков, който предал на Църквата тоя трогателен разказ, отишъл в Йерусалим да се поклони на Гроба Господен. Като го изпращал, епископ Нон му поръчал непременно да отиде при един отшелник, който доброволно живеел в килия – затвор на Елеонската планина, близо до Йерусалим. Казал му, че от него ще научи много назидателни неща. След като се поклонил на светия Гроб и на другите свети места в Йерусалим, Яков отишъл на близката Елеонска планина, където наистина намерил затворника. Почукал на прозореца на килията. После със затаен дъх дълго слушал неговите душеспасителни беседи. Благодарил му и тръгнал след това да разглежда други манастири и църкви. На връщане пак дошъл при килията на затворника. Напразно чукал на прозореца. Никой не се обадил. През прозореца видял, че вътре отшелникът лежи мъртъв. Със скръб обадил това на съседните манастири. Монасите, които знаели за светия живот на доброволния затворник, дошли да го погребат. Влезли в килията, след като счупили вратата й, понеже отшелникът се бил заключил отвъртре.
Започнали да го готвят за погребение. Дякон Яков се приближил до тялото. Познал, че мъртвецът е в расото на неговия владика свети Нон. В чертите на извънредно отслабналия отшелник разпознал оная знаменита красавица, която някога пълнела Антиохия с мълвата за своите грехове и похоти. Всички останали изумени, като узнали, че в тая килия се спасявала жена, известна някога със своя порочен живот. Пелагия дошла тук да спасява душата си с благословението на епископ Нон. Едва сега дякон Яков разбрал защо епископът му поръчал непременно да се отбие при тоя пустинник.
При строго постническо житие преподобна Пелагия блажено починала в своята килия – затвор на 8 откомври 461 година. Монахините от околните манастири се стекли на нейното погребение със свещи и кандилници. Тялото й било тържествено погребано в същата килия, където тя предала в ръцете на Бога своята разкаяна душа.
The holy New Martyr Ignatius was born in the village of Eski Zagora in the Tarnovo region of Bulgaria, and was named John in Baptism. While he was still a young child, his parents George and Maria moved to the city of Philippopolis and enrolled him in a school there. Although he did well at school, he had a strong desire for the monastic life. Upon reaching adulthood, he entered the Rila monastery in western Bulgaria. There he was assigned to an Elder, with whom he lived in obedience for six years. When the Elder's strictness became unbearable, John returned home. About that time the Serbs rose in revolt against the Moslem government. John's father was asked to take command of an Ottoman brigade, but he refused to fight against other Orthodox Christians. The Moslems attacked George with furious anger. He was stabbed and then beheaded. John's mother and sisters were also taken by the Hagarenes, and they ultimately agreed to convert to Islam.
John fled and hid in the home of an elderly Orthodox woman. His mother and sisters learned where he was hiding, and they told the Moslems. Those sent to capture him did not know what he looked like, so the old woman told them she did not know him. The woman helped him escape to Bucharest, Romania, where he became acquainted with St Euthymius, who would also endure martyrdom. John did not wish to stay in Bucharest, however, and so he left for Mt. Athos. On the way he visited the village of Soumla, where he ran into his friend Fr Euthymius again. Learning that Euthymius had denied Christ and become a Moslem, John became very sad and left the village.
He had not gotten very far when Turkish soldiers stopped him and took all his possessions. They demanded that he convert to Islam, and in his fright he told them that he would do so. Satisfied with this reply, they let him go. John reached the village of Eski Zagora, where he met an Athonite monk from the monastery of Grigoriou. They journeyed to the Holy Mountain together, and John settled in the Skete of St Anna. There he met Fr Basil.
One day John and Fr Basil traveled to Thessalonica on monastery business. While they were there the monks David and Euthymius of Demetsana suffered martyrdom because they were Christians. John was inflamed with the desire for martyrdom. Fr Basil, however, urged him to postpone his intention, and so they returned to the Holy Mountain. A short time after this, Fr Basil died. When a monk from the Skete of St Anna told him of the martyrdom of the New Martyr Euthymius, John was once more filled with zeal for martyrdom. He was placed under the spiritual direction of the Elder Acacius, who prescribed for him prayer, prostrations, and reading the Gospel.
In time, John was found worthy of monastic tonsure, and was given the new name Ignatius. The Elder Acacius blessed him to travel to Constantinople with the monk Gregory in order to bear witness to Christ. After receiving the Holy Mysteries in Constantinople, Ignatius felt he was ready for his ordeal.
Dressed in Moslem garb, Ignatius went before the kadi and proclaimed his faith in Christ. He told him how he had promised to become a Moslem when he was younger, but now he threw his turban at the kadi's feet and said that he would never deny Christ. Thinking that Ignatius was insane, the kadi warned him that if he did not come to his senses he would endure horrible torments before being put to death. On the other hand, if he embraced Islam, he would receive rich gifts and great honor from them.
The courageous martyr told the kadi to keep his gifts, for they were merely temporal gifts. "Your threats of torture and death are nothing new," he said, "and I knew of them before I came here. In fact, I came here because of them, so that I might die for my Christ." St Ignatius went on to call Mohammed "a false prophet, a teacher of perdition, and a friend of the devil." Then he invited the Moslems to believe in Christ, the only true God.
The kadi then became so angry he could not speak, so he motioned for a servant to lead St Ignatius out of the room. Ignatius turned and struck the servant, then knelt before the kadi and bent his neck, as if inviting him to behead him then and there. Other servants entered the room, however, and dragged him off to prison.
Later, Ignatius was brought before the kadi for questioning. When asked who had brought him to Constantinople, he replied, "My Lord Jesus Christ brought me here."
Again the kadi urged him to reconsider, for he was about to experience unimaginable tortures. "Do not expect to be beheaded so that the Christians can collect your blood as a blessing," he said, "for I intend to hang you." Ignatius replied, "You will be doing me a great service whether you hang me or put me to the sword. I accept everything for the love of Christ."
Seeing that he could not turn Ignatius from his Christian Faith, the kadi ordered him to be hanged. He was taken to a place called Daktyloporta, where the sentence was carried out. The martyr's body remained hanging there for three days, then some pious Christians paid a ransom for it and took it to the island of Prote for burial.
St Ignatius gave his life for Christ on October 8, 1814. He is also commemorated on May 1 with Sts Acacius and Euthymius.
The head of St Ignatius is in the Monastery of St Panteleimon on Mt Athos.
Няма коментари:
Публикуване на коментар