След празника Благовещение на Пресвета Богородица, в Иерусалимския устав и в Устава на великата обител на свети Сава, Църквата е отредила да се празнува с песнопения събора на свети архангел Гавриил - радостния благовестител. И наистина, този, който взе участие в тайнството на нашето спасение, като донесе на пренепорочната Дева вестта за въплъщснието на Бог-Слово в пречистата й утроба, е достоен да бъде почетен особено. Щом заслужил пратеник на земен цар, който е донесъл на някой град вестта за царска милост, бива приет от гражданите с особена почит, колко повече трябва да славим, пречестния посланик на небесния Цар, великия ангелски княз, донесъл на човешкия род словото, преизпълнено с велика милост, възвестяващо нашето вечно спасение.
Колко е велик този вестител, който е разкрил още пред свети Захария своето достойнство: "Аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога", тоест стои по-близо до Божия престол от другите ангели. Както в някое земно царство приближените до царя сановници, посветени в царските тайни, стоят несравнено по-високо от останалите служители, които са по-отдалечени, така и в Небесното Царство ангелите, които предстоят непосредствено пред Бога и по-ясно съзерцават Божиите тайни, са осияни с повече чест и слава, отколкото ангелите от низшите чинове.
Свещеното Писание разкрива, че пред недостъпната Божия слава предстоят винаги седем ангела с най-висок чин, началници на ангелските князе. Гавриил е един от седемте, вторият след Михаил. Всичките седем са: Михаил, Гавриил, Рафаил, Уриил, Салатиил, Йехудиил, Варахиил.Ако някой попита защо Бог е изпратил при Пречистата Дева Гавриил, а не първия по чин свой ангел - Михаил, нека знае, че седемте висши ангели са равни по достойнство и Михаил е първи сред тях само по ред. Всеки от тях има свое специално предназначение. Михаил е победител над злите сили, Гавриил е вестител на Божиите тайни, Рафаил - целител на човешките недъзи, Уриил, като сияние на божествения огън, е просветител на помрачените, Салатиил е молитвеник, вечен застъпник пред Бога за хората, който ги подбужда да се молят, Йехудиил прославя Бога, той укрепя хората, които се трудят за слава Божия и ходатайства да бъдат възнаградени за подвизите си, Варахиил е носител на Божието благословение и ходатай, който измолва Божиите благодеяния.
И тъй, Михаил не бил изпратен да благовести на Пречистата Дева, защото има друго служение - винаги да държи готов за битка меч, да се опълчва срещу враговете и да ги прогонва. Бил изпратен Гавриил, понеже това съответства на служението му - да възвестява Божиите тайни. Той известил свети пророк Даниил за освобождението на Божия народ от вавилонски плен и за времето на пришествие на Месията. Той възвестил на свети Захарий раждането на Йоан Предтеча от неплодната му майка. Той наставлявал и свети пророк Мойсей в пустинята при писането на книгата "Битие", като му предавал Божието откровение за първите родове и години, започвайки от сътворението на света. Благочестивото предание свидетелства, че той благовестил на светите праведни Йоаким и Анна за зачатието на Пречистата Богородица и бил ангел пазител на пренепорочната Девица от самото й зачатие и раждане, носил й храна в Светая Светих. Ето защо той й благовестил и за зачатието на Божия Син.
Гавриил бил изпратен да занесе благовестието и поради своето име, което значи "крепост Божия", също - "мъж-Бог". И тъй, името на благовестителя означава, че Бог е крепък.
Господ в утробата на Дева се осъществил като съвършен човек (мъж), тоест Той се явява съвършен Бог и съвършен човек, съвършен не по телесна възраст, а по крепкост и разум. Младенците, заченати в майчината утроба, нищо не разбират, в тях няма крепкост, а Младенецът, заченат в девическата утроба на преблагословената Мария, от мига на Своето зачатие обладавал неизповедим разум и непобедима сила, тъй че и в малко тяло бил мъж съвършен. За това говори и пророкът: "и пристъпих към пророчицата, и тя зачена и роди син. И рече ми Господ: наречи му име: магер-шелал-хаш-баз; "защото, преди да се научи детето да изговаря: тате, мамо, - богатството на Дамаск и плячките самарийски ще бъдат понесени пред асирийския цар'" (Ис. 8:1-4).
Това означава, че преди още да започне да говори, Младенецът ще има вече велика сила и крепкост да побеждава враговете Си. Предобраз било самото име на Гавриил, което значи: мъж-Бог, крепък Бог. И този Бог по време на благовещението чрез слизането на Светия Дух се заченал в нетленната девствена утроба. Свети Прокъл, патриарх Цариградски, пише следното: "Самото име на ангела е чудно по значение, не случайно благовестителят на Дева Мария се нарича Гавриил. Името му предвъзвестява и носи първообраза на Богочовека, Който трябва да дойде в света. Гавриил значи мъж крепък или мъж-Бог и произхожда от думата гавир, което ще рече крепък или Бог, а в съвкупност двете названия дават: мъж-Бог. Това е предвъзвестил още ветхозаветният пророк Иеремия: "Господ ще извърши на земята нещо ново: жена ще спаси мъжа".
И тъй, колко високопоставен е този Божий посланик и по значението на името си, и по своето служение, а най-вече заради тайната, скрита от векове, неведома и за ангелите, която Бог открива първо на него и с която го праща при Пречистата Дева. Поради величието на тайната за Божието въплъщение, която надвишава всички други тайни, открити някога чрез Гавриил на светите пророци, той се сподобил с още по-голяма чест, сподобил се да бъде почитан от самите ангели като най-близък съзерцател на най-съкровените и неведоми Божии тайни.
Струва си да обърнем внимание към кой от деветте ангелски чина от трите йерархии принадлежи свети Гавриил. Някои смятат, че той е от третата, низшата йерархия, и е чиноначалник от среден чин между началата и ангелите, тоест от архангелски чин, определен да възвестява великите Божии дела. Така смятат отчасти поради факта, че се нарича архангел, отчасти, както казва свети Дионисий, че висшите ангели, които предстоят пред Божия престол, не се изпращат за служение, а само низшите, които са определени за това.
По-достоверно е обаче становището, че свети Гавриил принадлежи към най-високия серафимски чин и не взема участие в други, по-малко отговорни проявления на Божията воля, а бива изпращан да възвестява само най-великите тайни, каквато е била тайната за Боговъплъщението. Наречен е архангел поради радостното благовестие, което занесъл на Пречистата Дева и чрез което изпълнил с радост не само нея, но и всяко създание, както долно, земно, така и горно, небесно. Ето как възпява това свети Дамаскин:
"небесните с любов се веселяха, а земните замираха в трепет,
когато чу, Богородице, пречистия глас:
възсия единно тържество за всички,
щом безплътният ти донесе радостта".
А че свети Гавриил трябва да бъде причислен към серафимския чин, става ясно от това, че нито един от другите чинове не стои по-близо от серафимите до престола на непристъпната Божия слава, според заслужаващото внимание свидетелство на свети Дионисий. Всеки ангелски чин има свое място по Божия разпоредба: едни по-близо, други по-далеч, а чинът на серафимите стои най-близо до Бога, както говори Исаия: "видях Господа, седнал на престол висок и издигнат...
Около Него стояха серафими: всякой от тях имаше по шест крила" (Ис. 6:1-2).
И тъй като свети Гавриил е един от седемте непосредствено предстоящи пред Бога ангели, следва да е от серафимски чин, втори между серафимите. В съответствие с това свети Андрей Критски го нарича един от първенствуващите ангели: "На един от първите ангели Бог заповядва да възвести тайнството. Щом като той е сред първенствуващите, следователно е от седемте духа, които винаги предстоят пред Бога, а ако е от седемте, той е от серафимите. Защото има ли по-висши ангели от серафимите? Има ли някой, който да се намира по-близо от тях до Божия престол? И тъй Гавриил е Серафим от висшия, седми чин."
Това произтича и от факта, че за такова велико Божие дело следвало да се изпрати велик ангел. И понеже въплъщението на Словото било най-великото Божие дело, бил изпратен да благовести един от висшите ангели, свети Гавриил, както пише за това свети Григорий Двоеслов: "Такова велико служение следвало да бъде изпълнено от най-високостоящ ангел, понеже той възвестява несравнимо най-висшето. Ако някога за прелъстяването на Ева дошъл самият княз на тъмата, то следвало и при Пречистата Дева да се яви с благовестие върховен княз на небесната светлина, при Мария, горяща от пламенна серафимска любов към Бога, трябвало да бъде изпратен серафим."Светите седем висши ангела, от които Михаил е първият, а Гавриил - вторият, съгласно благочестивото тълкувание на Църквата, още в древността били изобразявани на икони и в тяхна чест били издигани храмове. За това църковна история разказва следното:
Нечестивият император Диоклетиан, жесток гонител на християнството, заповядал да доведат на строежа на каменните терми в Рим множество християни и да работят там под надзора на строги и безмилостни пазачи, които измъчвали и угнетявали светите люде. Можело да се види как по няколко хиляди свети мъченици работят, като се обливат в пот и кръв. Мнозина от тях погинали там от меч и от друга мъченическа смърт за Христа. По такъв начин и с такъв тежък труд било издигнато огромно и прекрасно, като царски палат, здание. Изтекли много години, елинското безчестие погинало заедно със своите царе, а с възкачването на престола на християнските царе християнството възтържествувало по цялата вселена. Тогава вярващите от Рим, като гледали прекрасните терми на Диоклетиан, си спомнили, че били построени от ръцете на християни и като очистили зданието от езическата сквернота, го превърнали в християнски храм, посветен на седемте главни небесни духове, архангели и архистратизи на ангелските сили: Михаил, Гавриил, Рафаил, Уриил, Салатиил, Йехудиил и Варахиил.
По подражание на Рим и в други градове, като Неапол в Кампания и Палермо в Сицилия, били издигнати каменни църкви в чест на седемте първенствуващи ангели. Лицата им били изобразявани на икони и на мозайки по стените на църквите и всеки от тях имал свои характерни черти, които тайнствено отразявали невидимото им служение.
Архангел Михаил бил представян как тъпче с крака Луцифер със зелена финикова клонка в лявата ръка, с копие в дясната, което завършва с бяла хоругва, украсена с червен кръст.
Архангел Гавриил бил изобразяван в дясната ръка с фенер, в който горяла запалена свещ, а в лявата с огледало от зелен яспис, по което имало червени точки. Архангел Рафаил е представян с леко повдигната лява ръка, в която държи съд с лекарствени средства, а с дясната води младия Товия, който носи риба, уловена в река Тигър.
Уриил бил рисуван да държи пред гърдите си с дясната ръка изваден меч, а с лявата, пусната надолу - огнен пламък.
Архангел Салатиил бил изобразяван със склонени глава и поглед, и с ръце, притиснати към гърдите, както при човек, който се моли в умиление.
На иконите Иехудиил държи с дясната си ръка златен венец, а с лявата бич от три черни въжета.
Архангел Варахиил е рисуван с бели рози на гърдите.
In the Ninth Article of the Nicea-Constantinople Symbol of Faith proclaimed by the holy Fathers of the First and Second Ecumenical Councils, we confess our faith in "One, Holy, Catholic, and Apostolic Church." By virtue of the catholic nature of the Church, an Ecumenical Council is the Church's supreme authority, and possesses the competence to resolve major questions of church life. An Ecumenical Council is comprised of archpastors and pastors of the Church, and representatives of all the local Churches, from every land of the "oikumene". The Orthodox Church acknowledges Seven Holy Ecumenical Councils: The First Ecumenical Council (Nicea I) was convened in the year 325 against the heresy of Arius, in the city of Nicea in Bithynia under St Constantine the Great, Equal of the Apostles.
The Second Ecumenical Council (Constantinople I) was convened in the year 381 against the heresy of Macedonias, by the emperor Theodosius the Great.
The Third Ecumenical Council (Ephesus) was convened in the year 431 against the heresy of Nestorius, in the city of Ephesus by the emperor Theodosius the Younger.
The Fourth Ecumenical Council (Chalcedon) was convened in the year 451, against the Monophysite heresy, in the city of Chalcedon under the emperor Marcian.
The Fifth Ecumenical Council (Constnatinople II) "Concerning the Three Chapters," was convened in the year 553, under the emperor Justinian the Great.
The Sixth Ecumenical Council (Constantinople III) (January 23) met during the years 680-681, to fight the Monothelite heresy, under the emperor Constantine Pogonatos.
The fact that the Seventh Ecumenical Council (Nicea II) is not commemorated today testifies to the antiquity of today's celebration. The Seventh Council, commemorated on the Sunday nearest to October 11, was convened at Nicea in the year 787 against the Iconoclast heresy, under the emperor Constantine and his mother Irene.
The Church venerates the Holy Fathers of the Ecumenical Councils because Christ has established them as "lights upon the earth," guiding us to the true Faith. "Adorned with the robe of truth," the doctrine of the Fathers, based upon the preaching of the Apostles, has established one faith for the Church. The Ecumenical Councils, are the highest authority in the Church. Such Councils, guided by the grace of the Holy Spirit, and accepted by the Church, are infallible.
The Orthodox Church's conciliar definitions of dogma have the highest authority, and such definitions always begin with the Apostolic formula: "It seemed good to the Holy Spirit and to us..." (Acts 15: 28).
The Ecumenical Councils were always convened for a specific reason: to combat false opinions and heresies, and to clarify the Orthodox Church's teaching. But the Holy Spirit has thus seen fit, that the dogmas, the truths of faith, immutable in their content and scope, constantly and consequently are revealed by the conciliar mind of the Church, and are given precision by the holy Fathers within theological concepts and terms in exactly such measure as is needed by the Church itself for its economy of salvation. The Church, in expounding its dogmas, is dealing with the concerns of a given historical moment, "not revealing everything in haste and thoughtlessly, nor indeed, ultimately hiding something" (St Gregory the Theologian).
A brief summary of the dogmatic theology of the First Six Ecumenical Councils is formulated and contained in the First Canon of the Council of Trullo, held in the year 692. The 318 Holy Fathers of the First Ecumenical Council are spoken of in this Canon I of Trullo as having: "with unanimity of faith revealed and declared to us the consubstantiality of the three Persons of the Divine nature and, ... instructing the faithful to adore the Father, Son, and Holy Spirit with one worship, they cast down and dispelled the false teaching about different degrees of Divinity."
The 150 Holy Fathers of the Second Ecumenical Council left their mark on the theology of the Church concerning the Holy Spirit, "repudiating the teaching of Macedonius, as one who wished to divide the inseparable Unity, so that there might be no perfect mystery of our hope."
The 200 God-bearing Fathers of the Third Ecumenical Council expounded the teaching that "Christ, the Incarnate Son of God is One." They also confessed that "she who bore Him without seed was the spotless Ever-Virgin, glorifying her as truly the Mother of God.
The 630 Holy Fathers of the Fourth Ecumenical Council decreed that "the One Christ, the Son of God... must be glorified in two natures."
The 165 God-bearing Holy Fathers of the Fifth Ecumenical Council "in synod anathematized and repudiated Theodore of Mopsuestia (the teacher of Nestorius), and Origen, and Didymus, and Evagrius, renovators of the Hellenic teaching about the transmigration of souls and the transmutation of bodies and the impieties they raised against the resurrection of the dead."
The 170 Holy Fathers of the Sixth Ecumenical Council "taught that we ought to confess two natural volitions, or two wills, and two natural operations (energies) in Him Who was incarnate for our salvation, Jesus Christ, our true God."
In decisive moments of Church history, the holy Ecumenical Councils promulgated their dogmatic definitions, as trustworthy delimitations in the spiritual battle for the purity of Orthodoxy, which will last until such time, as "all shall come into the unity of faith, and of the knowledge of the Son of God" (Eph. 4: 13). In the struggle with new heresies, the Church does not abandon its former dogmatic concepts nor replace them with some sort of new formulations. The dogmatic formulae of the Holy Ecumenical Councils need never be superseded, they remain always contemporary to the living Tradition of the Church. Therefore the Church proclaims:
"The faith of all in the Church of God hath been glorified by men, which were luminaries in the world, cleaving to the Word of Life, so that it be observed firmly, and that it dwell unshakably until the end of the ages, conjointly with their God-bestown writings and dogmas. We reject and we anathematize all whom they have rejected and anathematized, as being enemies of Truth. And if anyone does not cleave to nor admit the aforementioned pious dogmas, and does not teach or preach accordingly, let him be anathema" (Canon I of the Council of Trullo).
In addition to their dogmatic definitions, the Holy Fathers of the Ecumenical Councils exerted great efforts towards the strengthening of church discipline. Local Councils promulgated their disciplinary canons according to the circumstances of the time and place, frequently differing among themselves in various particulars.
The universal unity of the Orthodox Church required unity also in canonical practice, i.e. a conciliar deliberation and affirmation of the most important canonical norms by the Fathers of the Ecumenical Councils. Thus, according to conciliar judgment, the Church has accepted: 20 Canons from the First, 7 Canons from the Second, 8 Canons from the Third, and 30 Canons from the Fourth Ecumenical Synods. The Fifth and the Sixth Councils concerned themselves only with resolving dogmatic questions, and did not leave behind any disciplinary canons.
The need to establish in codified form the customary practices during the years 451-680, and ultimately to compile a canonical codex for the Orthodox Church, occasioned the convening of a special Council, which was wholly devoted to the general application of churchly rules. This was convened in the year 692. The Council "in the Imperial Palace" or "Under the Arches" (in Greek "en trullo"), came to be called the Council in Trullo. It is also called the "Quinisext", because it is considered to have completed the activities of the Fifth and Sixth Councils, or rather that it was simply a direct continuation of the Sixth Ecumenical Council itself, separated by just a few years.
The Council in Trullo, with its 102 Canons (more than of all the Ecumenical Synods combined), had a tremendous significance in the history of the canonical theology of the Orthodox Church. It might be said that the Fathers of this Council produced a complete compilation of the basic codex from the relevant sources for the Orthodox Church's canons. Listing through in chronological order, and having been accepted by the Church the Canons of the Holy Apostles, and the Canons of the Holy Ecumenical and the Local Councils and of the holy Fathers, the Trullo Council declared: "Let no one be permitted to alter or to annul the aforementioned canons, nor in place of these put forth, or to accept others, made of spurious inscription" (2nd Canon of the Council in Trullo).
Church canons, sanctified by the authority of the first Six Ecumenical Councils (including the rules of the Seventh Ecumenical Council in 787, and the Constantinople Councils of 861 and 879, which were added later under the holy Patriarch Photius), form the basis of THE RUDDER, or KORMCHAYA KNIGA (a canon law codex known as "Syntagma" or "Nomokanon" in 14 titles). In its repository of grace is expressed a canonical norm, a connection to every era, and a guide for all the local Orthodox Churches in churchly practice.
New historical conditions can lead to the change of some particular external aspect of the life of the Church. This makes creative canonical activity necessary in the conciliar reasoning of the Church, in order to reconcile the external norms of churchly life with historical circumstances. The details of canonical regulation are not fully developed for the various eras of churchly organization at all once. With every push to either forsake the literal meaning of a canon, or to fulfill and develop it, the Church again and again turns for reasoning and guidance to the eternal legacy of the Holy Ecumenical Councils, to the inexhaustable treasury of dogmatic and canonical truths.
Святитель Иулиан, епископ Кеноманийский, был поставлен во епископа апостолом Петром. Существует мнение, что он - одно лицо с Симоном прокаженным (Мк. 14, 3), в Крещении получившим имя Иулиан.Апостол Петр послал святого Иулиана проповедовать Евангелие в Галлию. Он прибыл в Кеноманию (район реки По на севере нынешней Италии) и поселился за городом (вероятно, Кремона) в малой хижине, и начал свою проповедь среди язычников. Идолопоклонники сначала слушали его с недоверием, но проповедь святого сопровождалась великими чудесами. Святитель Иулиан молитвой исцелял разные болезни. Постепенно к нему стали стекаться многочисленные толпы людей, просивших помощи. Исцеляя телесные недуги, святой Иулиан исцелял и души, просвещая приходящих к нему светом Христовой веры.
Чтобы утолить жажду многочисленных посетителей, святой Иулиан, помолившись Господу, воткнул свой жезл в землю и извел из сухого места источник воды. Это чудо обратило в христианство многих язычников. Однажды Святителя пожелал увидеть местный князь. У ворот княжеского жилища сидел слепой, которого святой Иулиан пожалел и, помолившись, даровал ему зрение. Навстречу Святителю вышел князь и, узнав о только что совершившемся чуде, припал к ногам епископа, прося Крещения. Огласив князя и его семейство, святой Иулиан назначил им трехдневный пост, а потом совершил над ними таинство Крещения.
По примеру князя, ко Христу обратилось и большинство его подданных. Князь пожертвовал епископу свой дом для устройства в нем храма и обеспечил Церковь средствами. Святой Иулиан усердно заботился о духовном просвещении своей паствы и по-прежнему исцелял больных. Глубоко сочувствуя горю родителей, Святитель своей молитвой испрашивал у Бога возвращение их умерших детей к жизни. Святой епископ Иулиан долго оставался на своем престоле, указывая пасомым путь к Небу. Святитель скончался глубоким старцем. До конца дней своих благовествовал он о Христе и совершенно истребил идолопоклонство в стране Кеноманийской.
Няма коментари:
Публикуване на коментар