Свети пророк Елисей бил син на Сафат от коляното Рувимово. Родил се в град Авел-Мехол (3 Цар. 19:16) и бил велик чудотворец. Самото му рождение било съпроводено с чудесни явления: в град Силом, далеч от Йерусалим, имало златна телица, на която падналите в идолопоклонство израилтяни се покланяли като на Бог и принасяли жертви. В часа на Елисеевото рождение бездушната телица заревала така силно, че я чули чак в Йерусалим. Всички много се дивели на това, а един свещеник, преизпълнен с Дух Свети, казал: "Велик Божий пророк се е родил днес и той ще разруши истуканите и ще съкруши силните!" Когато Елисей достигнал пълнолетие, прекарвайки живота си в девствена чистота, за да угоди повече на Бога, Бог го призвал за пророческо служение. Веднъж Елисей орал земята с дванадесет рала волове. Пророк Илия, който по това време се намирал на планината Хорив и говорил с Бога, получил от Него повеление да помаже Елисей за пророк вместо себе си. И когато Елисей бил в полето, пророк Илия го наближил и хвърлил кожуха си върху него, и като му предал волята Господня, го нарекъл за пророк и му заповядал да го следва. Елисей начаса оставил всичко и бил готов с цялото си усърдие да следва светия Божий пророк Илия, но само измолил от него позволение за кратко да се завърне вкъщи и да се прости с баща си и майка си. У дома си той заклал воловете, с които орял, насякъл плуга и го запалил, и като опекъл на него воловете, раздал на хората и съседите си за угощение. После целунал баща си и майка си и незабавно последвал Илия, и му служел, поучавайки се от него на Божиите тайни. По Божията благодат той станал пророк, не по-малък от учителя и наставника си Илия. Когато на Бога било угодно да грабне раба Си Илия във вихрушка с огнена колесница на небето и да го пресели в рая, Илия запитал Елисей какъв дар желае от Бога, за да му го изпроси със своята молитва. - Искай - казал Илия - каквото желаеш да ти направя, преди да бъда взет от тебе.
Елисей не поискал нещо земно и временно, защото, като оставил всичко заради Бога, не му било нужно нищо на земята. Той не искал от Илия нито здраве за тялото си, нито дълги дни живот, защото, очаквайки да наследи вечния, не желаел дълго да пребивава във временния. Той си изпросил благодатта на Светия Дух, която била в Илия, да се приумножи в него самия. - Пророческият дар и дарът за чудотворство, който е в тебе - казал той, - да бъде двойно върху мене, та да мога ония, които са заблудени и служат на Ваала, да поуча с пророческо слово, като потвърждавам наставленията си с чудеса и чрез това да ги обърна отново към Единия истински Бог.
Илия се съгласил да изпълни исканото, но с едно условие: - Ако видиш как ще бъда взет от тебе, тъй ще ти бъде.
И ето, докато вървели и разговаряли, явила се огнена колесница и огнени коне, които ги разделили един от друг, и Илия се понесъл във вихрушка към небето. А Елисей гледал и викал: - Отче мой, отче мой, колесница на Израиля и негова конница!
Накрая, когато вече не виждал огнената колесница, скрила се далеч във висините заедно с Илия, той почнал да плаче за него като за свой баща и раздрал дрехите си на две. Но ето че видял кожуха, който Илия хвърлил отвисоко и с който покрил Елисея, и приел това за знак, че духът Илиев е двойно върху него, и се утешил в своята печал. Той пазел кожуха при себе си като скъпоценно съкровище или като драгоценна царска дреха и с него извършил същото чудо, както Илия. За да премине река Йордан, той ударил с него по водата, тя се разделила на две и Елисей преминал по сухо.
Пророческите ученици, живеещи в Иерихон, видели това чудо и се убедили, че Илиевият Дух е слязъл върху Елисей. Те излезли насреща му и се поклонили до земята. А Елисей спрял в Иерихон и останал там известно време. След това тръгнал от Иерихон за Ветил. От Ветил отишъл на планината Кармил, а оттам се завърнал в Самария. По това време израилтяните започнали война против моавците. Моавският цар, чиито земи изобилствали със стада, обикновено пращал ежегодно на израилския цар данък от сто хиляди овци и сто хиляди неостригани овни. Но след смъртта на израилския цар Ахав, моавският цар се отметнал и престанал да праща обичайния данък. Тогава Иорам, синът на Ахава, царуващ над Израиля в Самария и държащ нечестието на баща си, събрал цялата си войска и поискал помощ от Иосафат, благочестивия иудейски цар от Йерусалим, а също и от подчинения си едомски цар, и тръгнал против моавците през Едомската пустиня. Но по Божий промисъл сред полковете им бил и пророк Елисей. Седем дни вървели царете с полковете си и нямало вода нито за хората, нито за добитъка - всички изнемогвали от жажда.
Иорам, израилският цар, казал с въздишка: - Господ ни е събрал нас, трима царе, за да ни предаде в ръката на моавците.
А иудейският цар запитал: - Няма ли тук пророк Господен, та чрез него да попитаме Господа?
Слугата на израилския цар им рекъл: - Тук е Елисей, Сафатовият син, който поливаше вода на Илиевите ръце.
А царят Иосафат засвидетелствал за Елисей: - У него има слово Господне.
И ето, тримата царе дошли при пророка, за да се помоли за тях на Господа, та Той да му открие какво ги очаква. Но Елисей рекъл на Иорам, израилския цар: - Какво общо имаш ти с мене? Иди при пророците на баща си Ахава и на майка си Иезавел и тях питай какво ви очаква. - Нима Господ - запитал със смирение Иорам - свика тук нас, тримата царе, за да ни предаде в ръката на моавци?
Елисей отговорил: - Призовавам за свидетел Господа на силите, Комуто предстоя, че ако не почитах Иоасафа, благочестивия иудейски цар, не бих и погледнал тебе, идолопоклонника.
После Елисей поискал да му повикат гуслар. И докато гусларят левит дивно пеел Давидови псалми, Духът Господен слязъл върху Елисея и той пророкувал: - Направете дълбоки ями, защото така казва Господ: няма да видите ни дъжд, ни вятър, а ямите ще се напълнят с вода, от която ще пиете вие и добитъкът ви, а моавците Той ще предаде в ръцете ви и ще ги победите, ще поразите всичките им укрепени градове, ще отсечете всички плодни дървета, ще заприщите всички извори с камъни и пръст и ще опустошите цялата моавска земя.
Думите на пророка се сбъднали. На сутринта, когато благочестивият иудейски цар Иосафат принасял жертва на Бога чрез свещенически ръце, хората видели да тече вода по едомския път. Отначало тя стигнала полковете на Иосафат и разливайки се по околностите, изпълнила всички ями и дупки в долината и земята се напоила с вода. Хората утолили жаждата си и с укрепени сили тръгнали против моавците и им нанесли тежко поражение. Те завладели цялата им земя и по повелението на пророка я разорили, а после с тържество се завърнали в своята страна.
Славен бил тоя велик Божий угодник и в други дивни пророчески дарования и деяния, както пространно се разказва в книга Царства. Той предсказал седемгодишния глад в земята на Израиля. Предвидил смъртта на сирийския цар Венадад, Елисей посочил, че сирийското царство ще премине в ръцете на Азаила. Той помазал Ииуя - един от израилските князе - за царството и го подбудил да изтреби богоненавистния идолопоклоннически дом на Ахава. Ииуй убил двамата царе идолопоклонници: израилския цар Иорам и иудейския Охозия, внука на благочестивия цар Иосафат, който не подражавал на дядо си и изпаднал в нечестие. Той умъртвил Иезавел, нечестивата жена на Ахава, майката на Иорама, и избил всички Ваалови жреци и влъхви. Във всички тия дела му помагали благословията и молитвите на пророк Елисей. След смъртта на Ииуя в Израил се възцарил синът му Иохаз, на свой ред наследен от Иоас, внука на Ииуя. При царуването на Иоас, Божият човек Елисей пребивавал в Самария. Бидейки вече много стар, той се разболял. Цар Иоас дошъл да го навести и плакал над него, думайки: - Отче мой, отче мой, колесница на Израиля и негова конница!
Елисей му казал: - Вземи лък и стрели, отвори прозореца на изток, където е Сирия, и опъни тетивата.
Царят изпълнил това. Божият пророк сложил ръцете си върху неговите и казал: - Пусни стрелата към Сирия.
Царят пуснал стрелата, а пророкът рекъл: - Тая стрела е стрелата на Господнето избавление и ти ще победиш Сирия.
И пак наредил на царя да вземе лъка и стрелите: - Удари стрелите в земята - казал пророкът.
Царят ударил три пъти и спрял. А Божият човек му се; разгневил и рекъл: - Трябваше да удариш пет или шест пъти, тогава щеше да разбиеш напълно сирийците, а сега ще ги поразиш само три пъти.
Така, пророчествайки на царя, Елисей починал и бил погребан с почести. Пророк Елисей вършел чудеса не само приживе, но и след кончината си се проявил като чудотворец. Година след неговата смърт се случило така, че погребвали един човек извън града. В това време в израилската земя нахлули моавски пълчища. Придружителите видели неприятеля отдалеч и хвърлили тялото в една пещера. Това била пещерата, където бил погребан пророк Елисей. Щом се допрял до костите на пророка, мъртвият на часа оживял и като излязъл от пещерата, тръгнал към града.
Така Бог прославил Своя угодник и след смъртта. За всичко това на нашия Бог слава, чест и поклонение сега и всякога и во веки веков. Амин.
Роденият в Сицилия Христов светител Методий приел монашески образ в младите си години и преуспявал в добродетелния живот. При царуването на иконобореца Лъв Арменец той заемал длъжността апокрисиарий при светейшия Цариградски патриарх Никифор. Патриархът пратил Методий при папата в Рим с едно поръчение относно църковните дела. Той умишлено останал в Рим за дълго време, понеже нечестивият Лъв свалил от патриаршеския престол светейшия Никифор и поставил еретика иконоборец Теодот Милисийски, наречен Каситер. След кончината на Лъв и лъжепатриарха Теодот Методий се завърнал от Стария в Новия Рим. В презвитерски сан той служил на Господа в правда и преподобие, непрестанно воювайки с иконоборческата ерес, която по това време особено се засилила: след Лъв Арменец царският престол бил зает отново от еретик иконоборец Михаил Травлос, а за патриарси били избирани неблагочестиви хора. Блаженият Методий поел велик подвиг, като започнал спор с еретиците и ги укорявал. Заради тая дейност нечестивият цар го предал на мъки и тъмница, както за това съобщава историкът Зонара. Той разказва, че в началото на царуването си Михаил Травлос се показал като милостив управник: освободил от тъмниците мнозина от светите отци, заточени от Лъв Арменец заради почитането на иконите, но по-късно, след доста време, отменил това добро дело, извършено от лицемерие, и без да крие злобното си нечестие, започнал гонение против православните. Той се опълчил с ярост против Методий и Евтимий, епископ Сардийски, без да споменаваме многото други, пострадали от него. Заради иконопочитанието той пратил Евтимий в изгнание, а Методий затворил в тъмницата на Акрит. Зонара описва така нечестието на Михаил Травлос: според думите му, той подражавал във всичко на цар Копроним; понеже благоволял към иудеите, заповядал да се пости в събота; като не вярвал във възкресението на мъртвите, осмивал надеждата за блажен задгробен живот; отнасял се с насмешка и към предсказанията на светите пророци; твърдял, че бесове не съществуват и не смятал за грях скверните плътски деяния; почитал предателя Иуда за светец и смятал, че той ще бъде спасен. Той ненавиждал книжовната мъдрост и възпрепятствал родителите да пращат децата в православни училища, та като изучат свещеното Писание, да не изобличат безумието му, а оставайки невежи и неуки, да следват еретическото му заблуждение. Така казва Зонара. Методий мъжествено се противил на зловерния цар като мъдър пастир, сведущ в Божественото Писание, православните догмати и преданията на светите отци. Заради това като изповедник на истината понасял не само окови и тъмница, но дори и рани.
След смъртта на Михаил Травлос се възцарил синът му Теофил. Наследник не само на престола, но и на зловерието на баща си, той предал на мъчения и смърт мнозина заради честното почитане на светите икони. Но обичайки учението, той обновил запустелите цариградски училища и заповядал отново да започнат занятия. Той освободил от заточение и свети Методий, както разказва гръцкият историк Михаил Гликос. По чуден начин, казва той, Бог извел Методий от мрачната тъмница: поради любовта си към знанията Теофил често прекарвал времето си над книгите и веднъж в ръцете му попаднала книга, чието съдържание му било непонятно. Някой от приближените му споменал, че Методий, затворникът в Акритската тъмница, е известен с умението си да тълкува трудните за разбиране места в книгите. Царят веднага заповядал да му доведат свети Методий. След тяхната среща и беседа, той разбрал, че преподобният е мъдър мъж и го освободил от уважение към него.
Когато получил свободата, свети Методий отново встъпил в словесен двубой с еретиците, като ги учел да въздават на светите икони достойните чест и поклонение и с това отново предизвикал гнева на иконоборците. За дейността на свети Методий в защита на православието научил царят и силно се разгневил на Божия угодник, но скрил недоволството си за по-подходящо време. През тия дни гърците водели война със сарацините и царят трябвало да бъде при войската си. Тръгвайки към полковете, той взел със себе си и свети Методий, уж, от една страна, заради молитвата, а от друга заради беседите върху писанието и разясняването на неясните въпроси, в които, както сам се убедил, свети Методий бил много изкусен. В действителност царят взел със себе си Божия угодник от страх, че ако свети Методий остане в столицата, може да се зароди народно недоволство против иконоборците: народът обичал преподобния като свят мъж и учител, който прекрасно разбира не само от духовно управление, но и от гражданско. Затова царят не го оставил в столицата, а го взел със себе си. Но ето, че по Божието допущение, измаилтяните победили гърците, унищожили почти цялата царска войска, тъй че царят едва успял да се спаси с бягство, заедно с малцината останали от полковете му. Тогава нечестивият цар излял върху свети Методий гнева, стаен дотогава в сърцето му: - Бог даде победата на враговете ни - казвал Теофил, защото сред нас има идолопоклонници.
Свети Методий възразил на това: - Господ, поругаван от християните в светата Си икона, се разгневи на тях и допусна враговете да удържат победа.
Изпълнен с ярост, царят наредил жестоко да бичуват свети Методий и след това да го заточат на един остров: заповядал да го затворят заедно с двама разбойници в дълбока гробна пещера, където не прониквала слънчева светлина. Така свети Методий станал жив мъртвец, както Иона в утробата на кита, пребивавайки в земните недра и благодарейки на Бога. На един рибар било поръчано да му доставя храна, толкова оскъдна, колкото да не умре от глад; мъчителите искали да удължат живота на Божия угодник, а с него и страданията му в гробницата.
През време на затворничеството на свети Методий, цар Теофил предал на мъчения заради почитането на честните икони двама свети изповедници Теофил и Теодор: на лицата им направили надпис с нажежено желязо, свидетелстващ за тяхното поклонение на светите икони, а после царят ги пратил на заточение. Пътят им минавал покрай острова, където в гробната пещера пребивавал Методий. Светите изповедници случайно срещнали рибаря, който носел храна на заточеника, и подробно разузнали от него всичко за Божия угодник. Като нямали възможност да се срещнат с него, понеже охраната им била много строга, Теодор и Теофан му написали следното приветствие, а рибарят се съгласил да го предаде: "До живия, който като мъртъв седи в гробница, до земния, който посещава небесните страни, до носещия вериги пишат окованите с "начертани" лица."
Като прочел пратеното по рибаря приветствие и научил от него за подвизите на мъчениците, свети Методий благодарил на Бога, задето им е дарувал такова мъжество. После на свой ред им отговорил на приветствието с такова писмо: "Погребаният преди смъртта и окованият във вериги поздравява затворниците с "начертани лица", които са записани на небесата в книгата на живота."
Свети Методий останал в заточение до смъртта на цар Теофил и когато единият гроб приел истинския мъртвец, другият, подобно на кита, изхвърлил от утробата си пророк Иона, дарувал на света "живия мъртвец". Когато смъртта склопила очите на Теофил, затворила нечестивите му уста и наложила мълчание на хулния му език, славният изповедник видял дневна светлина и отново отворил устата си за проповед на благочестието.
След кончината на Теофил се възцарил синът му Михаил (III), и тъй като бил в невръстна възраст, управлявала майка му Теодора. Първа грижа на царицата бил църковният мир, напълно разрушен от иконоборството: от дните на първия цар иконоборец Лъв Исавър до смъртта на Теофил изминали сто и двадесет години. През това време Христовата икона била поругавана от християните и затова прогневеният Бог пращал големи бедствия на християнското царство. През тези години сарацините завзели много християнски страни и отвели голяма част от жителите им в плен. Също тогава гръко-римската държава се разделила на две царства: преди това царят на Новия Рим, гръцкият владетел, управлявал и Стария Рим, така че Изтокът и Западът били обединени под скиптъра на един цар - гръцкия. Но поради разпространението на иконоборческата ерес, свързана с люти мъчения на много изповедници на благочестието, Западът се откъснал от властта на гръцките царе и поставил свой собствен цар. Затова гръцкият цар бил принуден да управлява само Гърция, но дори не цялата, защото Палестина със светия град Иерусалим, Сирия, Арабия и Египет с подчинените му области били завладени от сарацините. Всичко това Бог допуснал заради греховете на християните, изпаднали от благочестието в ерес и поругали светите икони.
Осъзнавайки последното обстоятелство, благочестивата и изпълнена с боговдъхновен разум царица Теодора положила всички усилия да унищожи проклетата иконоборческа ерес, като утвърдила правоверието и върнала в светата Църква почитането на честните икони. Тя заповядала да бъдат освободени от тъмниците и върнати от заточение всички изповедници на благочестието, за да дойдат на събора в Константинопол, който трябвало да възвърне с подобаваща чест светите икони на храмовете.
По тоя указ бил освободен от гробницата си и свети Методий. На патриаршеския престол, като мерзост на запустението на свято място, все още пребивавал лъжепатриархът Иоан, наречен Аний "еретик и влъхва, поставен от цар Теофил". Понеже светите отци не желаели да встъпят в общение с него, благочестивата царица Теодора лишила лъжепатриарха от престола му и го прогонила от Църквата. За голяма радост на всички православни по Божие благоволение на патриаршеския престол бил издигнат светият изповедник Методий.
Това въздигане на свети Методий, станало повече по Божий, отколкото по човешки избор, било предсказано много преди това от преподобния Иоаникий Велики, за което житието му повествува следното.
Игуменът на Ахавронския манастир Евстратий запитал веднъж преподобния Иоаникий: - Отче, докога ще бъдат поругавани светите икони и докога ще продължава това положение, при което църквите запустяват, а се множат гонителите и като диви зверове похищават стадото Христово?
Светият отец отговорил: - Почакай още малко, брате, и ще видиш проявата на силата Божия: църковното управление ще поеме някой на име Методий. Озарен от Божествения Дух той ще ръководи Църквата според истината, ще изтреби ересите, ще укрепи Църквата с православните догмати, ще въдвори мир и единомислие, а тия, които се противят, ще смири десницата на Всевишния.
Това пророчество на преподобния Иоаникий се сбъднало ясно в свети Методий. След смъртта на цар Теофил той бил поставен за патриарх на Цариград като достоен за тоя висок сан, като здрав стълб на правоверието и непоколебимо утвърждение на благочестието, като украсен с мъченичеството Христов воин, избран от Бога и предопределен от прозорлив мъж за велико архиерейско служение.
Свети Методий заедно с благоверната царица Теодора свикал в Константинопол поместен събор, който потвърдил догматическите определения на Седмия вселенски събор, състоял се при царуването на Константин и Ирина в Никея срещу иконоборците. Тия, които не приемали догматите на Вселенския събор, свиканият от свети Методий поместен събор предал отново на анатема. Доставили радост на православните, обърнали църковния смут в мир, бурята и вълнението в тишина, отците на събора внесли с голямо тържество през първата неделя на света Четиридесетница честните икони в Господнята църква. И настъпила голяма радост не само в Цариград, но и по всички места на земята, където имало православни християни.
Докато православните християни тържествували навред, завистта терзаела сърцата на онези, в чиито души била вкоренена иконоборческата ерес: това били вече низвергнатият от престола лъжепатриарх Аний и брат му Ареабор, който бил сенатор и заседавал в царските палати, а също и някои други велможи и хора с по-нисък ранг. Като не знаели какво да предприемат, в злобата си, те замисляли как да оклеветят свети Методий. Еретиците подкупили със злато една единомислена с тях знатна жена (синът й бил главен консул в Смирна), за да отиде при царицата и възпитателите на младия цар и да им съобщи, че новопоставеният патриарх Методий уж блудствал с нея. Клеветниците сметнали, че ще им бъде по-удобно да хулят както учението на свети Методий, защитаващ почитането на честните икони, така и самите икони, ако им се удаде да опозорят патриарха, като пуснат лош слух за него и очернят името му. Подучената от еретиците жена отишла при царицата и възпитателите на младия цар и открито пред всички наклеветила свети Методий и обвинила невинния мъж. За да приемат клеветата й за истина, тя плачела, сякаш била претърпяла насилие от новопоставения патриарх. Те се учудвали на тая постъпка на първосвещеника, породила голяма съблазън; мълвата веднага плъзнала из града, смущавайки православните и доставяйки радост и тържество на нечестивите. Еретиците се надсмивали над православните "Ето какъв патриарх имате, ето кого следвате."
Когато клеветата стигнала до самия свети Методий, той недоумявал откъде можело да дойде тя. Имайки чиста съвест, в душата си се радвал на незаслуженото бедствие, но наред с това се огорчавал, като виждал тая голяма съблазън за народа и насмешките на еретиците над православните. Как постъпил Христовият светител, мъж с невинни ръце и чисто сърце, опазил от майчина утроба непорочна чистотата на тялото си? Желаейки не толкова да очисти себе си от лъжливото обвинение, колкото да отклони съблазънта от Църквата и да затвори лъжливите уста на еретиците, патриархът решил да пожертва свяна си и да открие неизвестния никому дотогава недъг, от който страдал и който ясно разкривал неспособността на първосвещеника към плътски грях. Той пратил да кажат в царските палати, че иска справедлив съд, който да разследва делото между него и оная жена. Когато се изправил пред съда, състоящ се от честни хора, не пожелал да спори с безсрамната жена, а поискал по неоспорим начин да засвидетелства своята невинност, убеден от настъпилата необходимост да престъпи природния си свян, чието спазване било особено задължително за човек от неговия сан. Затова светейшият Методий разкрил "тайното място" на тялото си, което било обхванато от болест, така че крайната плът била като че умъртвена. Всички узнали колко лъжлива била клеветата на жената, понеже видели, че не е възможно за толкова болен човек да извърши плътски грях. Православните се зарадвали, че е премахната съблазънта в Църквата и е снета клеветата от синовете на благочестието. А еретиците се покрили със срам и нечестивите им уста замлъкнали, тяхното зло се обърнало върху тях и насмешките донесли посрамване и унижение за тях самите.
Когато съдиите попитали светителя откъде има тоя недъг, той разкрил и причината за него, която дотогава също не бил споделял с никого: - Когато бях пратен от светейшия патриарх Никифор в Рим и останах там, по действието на пакостника на плътта, ангела сатанин, бях нападнат от силно плътско желание, съчетано с възбуждане на плътските членове. Много дни и нощи се борех с похотната страст, като се изнурявах с пост и бдение и умъртвявах себе си с многобройни трудове. Но въпреки това страстта не ме оставяше и понеже ми се струваше, че вече съм близо до падението, със сълзи паднах пред светия върховен апостол Петър, като се оставях на неговата помощ и просех от него милост. Молих го с даруваната му от Бога благодатна сила да ме избави от плътското изкушение и така да не допусне да се оскверни тялото ми, осветено за чистота. Скърбях много и когато за кратко се унесох в сън, ми се яви свети Петър и докосна с десницата си тайните части на моето тяло. От допира му усетих силна болка, сякаш някой с огън изгори болното място, и силно извиках. А апостол Петър ми рече: "Отсега нататък вече няма да изпитваш плътско греховно изкушение." Веднага се пробудих от сън и се намерих с тая увреда, която вече видяхте.
Тоя разказ на свети Методий умилил съдиите. Те го признали за невинен, а оная жена заповядали да бъде наказана, за да каже кой я подучил да оклевети невинния и чист Божий архиерей. И веднага се явили палачи, за да я отведат на мъчения. Тя, като видяла меча, запаления огън и острите железни пръчки, силно се уплашила и открила истината: назовала имената на всички, които я наели и подучили, казала и за многото получено от тях злато и посочила мястото в дома си, където го била скрила. Съдиите пратили в дома на жената доверени слуги и те наистина намерили златото, което донесли в съда. Съдиите произнесли смъртна присъда както за жената, така и за ония, които я подучили да оклевети свети Методий. А светият патриарх, който с незлобието си бил верен и истински последовател на Господа, не само не допуснал изпълнението на смъртната присъда, но дори освободил враговете си и от определените им мъчения. Той само им наложил наказанието на всички големи празници със запалени свещи да преминават от Влахернската църква на Пречистата Богородица до съборната църква на света София и тук при дверите на храма да изслушват анатема. Тогава замлъкнали хулните еретически уста и иконоборческата ерес била напълно унищожена с Божията благодат, с молитвата и непрестанното радение на Божия угодник, светейшия патриарх Методий, който излязъл от причинените му незаслужени беди покрит с още по-голяма слава.
Но на враговете му не било дадено това, което просел Давид за съгрешаващите: "изпълни лицата им с безчестие, та да потърсят Твоето име, Господи!". Заслепени от злоба и с окаменяло сърце, към първите си злодеяния те присъединили нови, не по-малко лоши. Лъжепатриархът Иоан, наречен Аний, виновникът за всички злини, бил пратен да се поклони в един манастир. При своето пребиваване там, виждайки светите икони на Спасителя Христа, на Пречистата Богородица и светите ангели, обновени от благочестивите ревнители след иконоборческото разорение, Аний заповядал на дякона си да избоде очите на светите икони. Дяконът изпълнил заповедта. За това известили благоверната царица Теодора. Ревнувайки за Христа Бога, тя наредила първо да избодат очите на самия лъжепатриарх, но после склонила пред молбите на някои сенатори и заменила първото наказание с бичуване. Тя заповядала да нанесат двеста удара с бич на лъжепатриарха, достоен за безкрайни мъки и множество смърти, понеже, докато бил на власт, измъчвал до смърт много праведници и дори докато бил в заточение, не преставал да предава на безчестие светите икони.
А светейшият патриарх Методий след всички църковни смутове и злострадания, понесени заради Христовата икона, прекарал остатъка от живота си на църковното кормило в мир и тишина, украсявайки Цариградския патриаршески престол с ангелското си лице и ангелоподобното си житие, като ръководел стадото на словесните Христови овци към истината и го насищал с храната на боговдъхновените учения. Под негово влияние нараснало почитането на светите икони, в които се почитали изобразените върху тях първообрази. Наред с това той се грижел в Цариград отново да се въздава достойна почит на честните мощи на Божиите угодници: в дните на владичеството на иконоборците честните мощи били поругавани, както и иконите те бивали заплювани, тъпкани с крака, влачени и поругавани по улиците, хвърляни в блата и торища, а понякога ги горели или хвърляли във водата, за да ги унищожат. Недокоснати останали само ония мощи, които благочестиви ръце успели да скрият в земята. Станало така, че в Цариград повече не се и споменавало за мощите на светите Божии угодници. Затова Христовият светител положил всички усилия отново да обогати града с честните мощи и да научи православните да ги почитат по достойнство.
Преди всичко той тържествено пренесъл в столицата от мястото на първоначалното им погребение мощите на преподобния Теодор Студит, които се запазили нетленни осемнадесет години след преставянето му. После пренесъл в Цариград честните мощи на патриарх Никифор, погребан на мястото на заточението му; за това пренасяне подробно се разказва на 13-ия ден от март. Накрая той приготвял за цариградската църква като драгоценно съкровище и нетленни мощи своето многострадално и осветено с чистота тяло: той вече наближавал кончината си, която и сам предвидил, и за която получил предсказание от преподобния Иоаникий. Предсказал отначало патриаршеството му, по-късно той предсказал и кончината му. Те двамата, надарени от Светия Дух с прозорливост, предвидили кончината един другиму, както се говори за това в житието на преподобния Иоаникий. На петата година от царуването на Михаил светият патриарх Методий прозрял, че наближава преподобният Иоаникий да се престави в Господа и отишъл при него с целия си клир, молейки го за последна благословия и молитва. Преподобният Иоаникий беседвал с патриарха, поучил дошлите с него в православната вяра, и му предсказал, че и той скоро ще премине от временното във вечното житие. После, след молитва и последно сбогуване, те се разделили. Патриархът се завърнал, а преподобният Иоаникий останал в килията си, молейки се и подготвяйки се за кончината си. На третия ден след това преподобният се представил в Господа (4 ноември), а седем месеца по-късно, през 14 ден на юни, починал и светейшият патриарх Методий. Така се сбъднало пророчеството на преподобния Иоаникий, че и патриархът скоро след него ще иде във вечността.
Смъртта на свети Методий предизвикала голяма скръб и плач в цялата константинополска църква, лишила се от такъв велик отец и всемирен светилник. Той бил погребан с почести, подобаващи на високия му живот и служение на архиерей. Свети Методий водил Христовата Църква четири години и три месеца, а после преминал във вечния живот. Причислен към лика на светите иерарси, той се преставил на Пастиреначалника и великия Архиерей, преминал небесата, на нашия Господ Иисус Христос, от всички светии прославян Бог, Комуто и от нас, грешните, да бъде чест и слава с Отца и Светия Дух сега и всякога и во веки веков. Амин.
Задушница
Като християни всички ние вярваме във Възкресението на Господа Иисуса. Той за това възкръсна: за да възкреси и нас, да ни дари вечния живот, за който сме създадени. "Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи и на ония, които са в гробовете, живот подари", възпява Църквата.
Един ден и нашите покойници и всички починали в Христа ще възкръснат за вечен живот, както казва свети апостол Павел в Посланието си до римляните: "Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с него" (6:8).
Според думите на Спасителя умрелите не умират в истинския смисъл на думата, а преминават при смъртта си от земния във вечния живот. Къде са душите им след смъртта и в какво състояние се намират те до възсъединяването на мъртвите?
Съгласно със Свещеното Писание и Св. Отци ние вярваме, че веднага след смъртта на телата душите отиват в отвъдния свят и продължават там съзнателния си живот. Иисус Христос ясно е казал: душите на праведниците се намират в мястото на радостта, където живеят, чувстват и мислят, а душите на грешниците са в мястото на мъката, където страдат, разбират ужасното си състояние и напразно скърбят за пропиляното на земята време, прекарано в грехове. (Някои секти (най-вече адвентистите) заблуждават, че след смъртта на телата душите прекарвали в някакво безсъзнателно сънно състояние до второто пришествие).
Но нито грешниците в ада, нито праведниците в рая получават пълно и окончателно възмездие непосредствено след смъртта си. Едните живеят частично в блаженство, другите - очаквайки вечните мъки. Положението на умрелите, които са на оня свят, не е окончателно. Затова за грешниците, попаднали в ада, които са вярвали и са се каели приживе за лошия си живот, но не са имали време да принесат достойни плодове на покаяние, има още надежда за спасение. Господ Иисус Христос ни казва, че хулата против Светия Дух е непростим, смъртен грях, но всеки разкаян и изповядан грях ще ни се прости. Затова вярваме, че Милостивият Господ - Всеведецът, за Когото всички са живи, може да прости и греховете на обичаните от нас покойници.
Как могат да бъдат простени такива грехове? Молитвите, милостинята и помените, правени в чест на покойниците, могат да умилостивят Бога и да покрият много грехове. Молитва за умрелите е въведена още в Литургията, съставена от св. апостол Иаков, брат Господен. А св. Василий Велики казва, че Господ приема от нас умилостивителни молитви и жертви за ония, които са в ада.
Телесната смърт не прекъсва единството между вярващите в Христа, пребиваващи в Църквата. Затова на тях - вечно живите в Бога - отдаваме почит и признание и затова измолваме прошка от Бога - да смегчи Милосърдният, Който иска всички да се спасим, тяхната участ на оня свят.
Нашите обични покойници споменаваме ежедневно в молитвеното си правило - със свои думи и с думите на светиите:
Боже на духовете и на всяка плът, Който стъпка смъртта, съсипа дявола и подари живот на Твоя свят! Сам Ти, Господи, упокой душата на починалите Твои раби (.....) в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка. Всяко съгрешение, което са сторили с думи, или дело, или мисъл, прости, като благ и човеколюбив Бог, тъй като няма човек, който да живее и да не съгреши. Един Ти, Господи, си без грях: Твоята правда е правда вечна, и Твоето слово е истина. Защото Ти си възкресението, животът и покоят на починалите Твои раби, Христе Боже наш, и затова на Тебе отдаваме слава с безначалния Твой Отец и пресвятия, благ и животворящ Твой Дух, сега и всякога и във вечни векове. Амин.
По време на всяка Св. Литургия, на Проскомидията, свещеникът споменава също имената на починалите в Христа. Тамянът символизира чистата ни молитва, която възлиза до Бога, запалването на църковната свещ - горещата ни вяра, а пламъчетата й напомнят за безсмъртието на душите на покойниците.
Но молитвената грижа за починалите наши близки не се изчерпва с това. Църквата е определила специални дни в тяхна памет на починалите. Те винаги са в съботен ден, защото тогава Иисус Христос бил също Покойник и бил с тялото Си в гроба.
В тези дни във всеки православен храм се извършва специално богослужение - Литургия за упокой и Обща панахида, която отбелязваме като Задушница.
Преди определения час занасяме в храма това, което според възможностите си сме приготвили за раздаване и записваме имената на нашите покойници за молитвено поменаване (за предпочитане както по време на Литургията за упокой, така и на Общата панихида).
След богослужението молитвени възпоменания за тях правим и на техните гробове, като ги почистим, прикадим и украсим с цветя, красиви като добродетелите на починалия, като свещеникът прелее гроба с вода и червено вино за спомен на Христовата жертва за нас, като запалим църковната свещ и като раздадем малък дар на колкото се може повече познати и непознати, за да могат и те молитвено да поменат с "Бог да прости!" нашите сродници. Починалите в Христа не изпитват ревност помежду си. Затова посещаваме гробовете и на други починали християни и се молим и за тях. Те всички имат нужда от свидетелството и застъпничеството ни!
Няма коментари:
Публикуване на коментар