Зачатие на света и праведна Анна

Дълго време Йоаким и Анна нямали деца. Освен личната си мъка трябвало да понасят и обществения укор, тъй като бездетството, считано за Божие наказание, не се посрещало със съчувствие. С молитва и надежда дошла вестта за дългоочакваната рожба, която ще бъде наречена Мария.
Още от началото на VII век за него има написан специален текст и беседа от св. Андрей Критски - автор на църковни молитви и химни. В текстовете на това богослужение четем думите, вложени в устата на Анна: "Радвайте се заедно с мен, всички колена Израилеви! Аз нося рожба до сърцето си. Спасена съм от укора за бездетството ми. Тъй беше угодно на Бога, който чу молитвата ми, излекува болката ми и ми даде каквото сърцето ми желаеше."

св. преподобни Патапий

Преподобни Патапий се родил в гр. Тива (Египет) от родители християни и там бил възпитан в благочестие. Като станал пълнолетен, той оставил светската суета, станал монах и при непрестанни трудове и молитви се подвизавал в пустинята. Скоро името му се прославило. Мнозина започнали да го посещават, да искат неговите съвети. И тогава Патапий, виждайки, че не може да живее в самота и безмълвие, както той желаел това, се преселил в Цариград. Там живял в една килия близо до Влахерна, молейки се денем и нощем. Но славата му не могла да се укрие от хората. Бог удостоил своя угодник с чудотворна сила и всички болни, които с вяра търсели неговата помощ, получавали изцерение чрез неговите молитви.
Преподобният умрял в дълбока старост.

св. Амвросий, епископ Медиолански. Св. преподобна Филотея Търновска

Св. Амвросий Медиолански се родил в 340 г. в Галия, където баща му бил управител. Той се учил в Рим. След смъртта на баща си живял там заедно с майка си, сестра си и брат си. Когато станал пълнолетен, той постъпил на гражданска служба и скоро обърнал върху себе си вниманието на Проб, главен управител на Италия в Рим. Проб, който бил християнин, обикнал младия Амвросий и му поверил управлението на две области – Лигурийската и Емилианската. Изпращайки го там, той го съветвал да управлява с кротост и справедливост. "Управлявай – казал му той – не като съдия, а като епископ!" Тия думи се оказали пророчески. Амвросий бил принуден да отиде в Медиолан, главен град на неговия окръг, където по случай избиране на епископ започнал да увещава враждуващите. Изведнъж в тълпата детски глас извикал: "Амвросий епископ! Амвросий епископ!" Тия думи се показали като внушение свише и целият събран народ единодушно извикал: "Нека Амвросий бъде епископ!" Амвросий в това време не бил кръстен, а само се готвел към св. Кръщение. Той обяснил това на присъстващите. Но те продължили да настояват на своето решение и изпратили до император Валентиниан прошение да утвърди техния избор. Между това Амвросий с всички средства се стараел да се отклони от епископството. Това високо звание му внушавало благоговеен страх. Два пъти той тайно бягал от Милано, но народът държал твърдо на своя избор. Затова, когато дошло съгласието на императора, Амвросий приел кръщение и не могъл повече да отказва. В течение на една седмица той минал всички църковни степени и бил поставен епископ за голяма радост на целия народ.
Наследникът на Валентиниaн, Грациан, оказвал на Амвросий също такова доверие и по неговия съвет издал няколко указа, които съдействали за укрепване на християнската вяра в цялата империя. Но между Грациановата майка Юстина и Амвросий се появили несъгласия. Амвросий бил винаги твърд защитник на Православието, а Юстина била арианка и се стараела да разпространява арианската ерес. В гр. Сирмий умрял епископът, и Амвросий попречил да сложат на негово място един арианин, покровителстван от императрицата. Оттогава Юстина го намразила. Скоро обаче императрицата прибягнала до неговата помощ. Максим, управител на Галия, въстанал срещу царя, убил Грациан, провъзгласил се за император и се готвел да отиде против Италия, където в това време възкачили на престола младия Валентиниан ІІ, втори син на Юстина. В страха си императрицата молела Амвросий да бъде защитник на малолетния й син. Амвросий се отправил срещу Максим и го отклонил от намерението да отива с войска срещу Италия. Максим казал по-късно, че епископът го увлякъл със своето красноречие и го заставил да се откаже от изгодното предприятие.
Това благодеяние не смекчило враждата на Юстина, и нейното отрицателно отношение към Амвросий още повече се усилило. Тя от името на сина си искала епископът да предаде на арианите една миланска църква. Амвросий решително отказал: "Аз съм готов да предам на царя всичко, което е мое. Но немога да дам онова, което принадлежи на Бога". Императрицата изпратила войска. Но народът, като узнал за това, се затекъл в съборната църква, където Амвросий извършвал богослужение, и решил твърдо да защитава любимия епископ. Войниците се втурнали в храма. Настанал смут. Като видели как Амвросий спокойно и благоговейно продължава богослужението, войниците паднали пред нозете му и заявили, че те дошли да се молят, а не да се сражават. Най-после войската била отведена. След това враждата на Юстина се засилила дотолкова, че тя на няколко пъти правила покушение върху живота на Амвросий. Но отново станало нужда тя да иска неговата помощ. Максим тръгнал срещу Италия. Тоя път застъпничеството на Амвросий се оказало безуспешно. Оръжието решило спора. Теодосий Велики победил Максим и утвърдил на престола младия Валентиниан, който скоро починал, и Теодосий поел управлението на империята.

Император Теодосий уважавал светителя. При високите си достойнства Теодосий понякога се предавал на необуздан гняв. Веднъж в Солун разбунтувалият се народ убил един военачалник, пратен там от царя. Това тъй раздразнило Теодосий, че в гнева си предал на смърт множество народ, който се бил събрал за някакъв празник в цирка. Загинали около 7000 души от всякаква възраст, пол и звание. Амвросий не могъл равнодушно да понесе такава постъпка. Той написал на царя писмо, в което изказвал своето и на цялото духовенство негодувание, като прибавил, че би счел себе си участник в злодеянието, ако не изрази своите чувства и мисли. Завършвайки писмото си, той увещавал царя да се покае и му обещал своите молитви. Няколко време след това Теодосий пристигнал в Милано и отишъл в съборната църква, за да се причасти със светите Тайни. Амвросий без страх го срещнал при входа на храма и му казал, че не може да бъде в общение с другите християни, докато не се покае: "Можеш ли ти да приемеш тялото Христово – казал му епископът, - когато си пролял кръвта на толкова невинни? Можеш ли да пиеш от чашата Господня с устата, която е произнесла страшната присъда?" "Но и Давид съгрешил – отговорил царят, - обаче не се лишил от Божията милост". - Ако си подражавал на Давид в греха, подражавай му и в покоянието! – казал Амвросий.
Царят се върнал в двореца си. Той изпълнил наложеното му от Амвросий наказание и по негово настояване издал указ, с който се забранявало изпълнението на смъртна присъда до 30 дни след осъждането. Подир това Теодосий бил допуснат в Божия храм. Той дошъл с проста дреха и дълго стоял заедно с другите каещи се, молейки се и проливайки покайни сълзи. Най-после епископът го допуснал до причастие с Тялото и Кръвта Христови. До самата си смърт Теодосий оказвал най-голямо уважение на Амвросий, често се съветвал с него и умирайки, поръчал му да наставлява и синовете му Аркадий и Хонорий, между които разделил своята империя. Две години след смъртта на великият император умрял и Амвросий - 4 април 397, през нощта на светлия празник Великден. Починал сравнително млад – на 57 години.

Преданието ни е запазило много разкази за чудесата, извършени от св. епископ: за чудесните изцерявания, за откриване мощите на св. мъченици Протасий и Гервасий. Разказват също, че веднъж един арианин влязъл в храма и видял ангел, който говорел на ухото на Амвросий същите думи, които Амвросий предавал на народа. Тоя арианин веднага минал в Православието. Речите на св. Амвросий били убедителни и силно действали върху сърцата на слушателите. Амвросий придавал на църковното богослужение особено благолепие и тържественост. Той сам съставил много църковни песни, между които е и тържествената песен, която се пее на благодарствен молебен: "Тебе Бога хвалим! Тебе Господа изповедуем!" Дълго след него Миланската църква пазела особеното богослужение, въведено от него. И досега е запазена неговата "Литургия амброзиана".
Св. Амвросий обърнал към истинската вяра маркоманите. Фритигилда, съпруга на царя, като чула за мъдростта и светия живот на Амвросий, искала от него съвети. Той писмено й изложил християнското учение, и тя, като разбрала истините на вярата, просветила и своя съпруги и народа. Между най-близките приятели на Амвросий бил блажени Августин, който приел св. Кръщение от него.

Преподобна Филотея се родила във византийския гр. Поливот (южна Тракия). Тя била плод на продължителните молитви на своите бездетни родители. Получила добро за тогавашното време образование и достигнала вече пълнолетие, тя била омъжена против волята си, но успяла да склони мъжа си да живеят целомъдрено. Подир известно време мъжът й умрял. Тогава тя се заселила на острова всред близкото езеро, където си построила килия и се подвизавала сама в пост, непрестанна молитва, всенощни бдения, сълзи и безмълвие. За тази й ревност и любов Бог й дарувал благодатта на чудотворната молитва и мъдростта да поучава. При нея дохождали духовни лица и много народ да чуят нейните благочестиви съвети и да получат изцеление по нейните молитви.
От прекомерното въздържание тя съвсем отслабнала, предвидяла своята смърт и се преставила на 7 декември (годината на смъртта и векът на живота й са неизвестни). Светите й мощи се оказали нетленни и извършвали множество чудеса. В началото на ХIII век те били тържествено пренесени от Поливот в Търново през времето на българския цар Калоян. Тук те останали около 200 години. След падането на България под османско иго (1393 г.) ги взели сърбите, а от сърбите - румънците. Сега те се намират в гр. Арджеш.
Житието на преп. Филотея, което е запазено досега, е съставено от св. Евтимий, патриарх Търновски. Пренасянето на мощите й от Търново във Видин описал съвременникът на Патриарх Евтимий, видинският митрополит Йоасаф.

св. Николай, архиепископ Мирликийски

Св. Николай се родил през втората половина на III в. в Патара, град в малоазийската област Ликия. Още от детски години той проявявал ония добродетели, чрез които се прославил пред Бога и човеците. Когато стигнал юношеска възраст, неговият чичо Николай, епископ Патарски, уговорил родителите му да посветят сина си на служение Богу и скоро го възвел в чин презвитер...

Един твърде богат жител на гр. Патара ненадейно изгубил състоянието си и изпаднал в голяма беднотия. Привикнал към богатство, той не бил в състояние да се бори с изкушенията на бедността и замислял вече по безчестни пътища да доставя средства за живот на себе си и на своето семейства, което се състояло от три дъщери. Той имал намерение да пожертвува честта на дъщерите си. Но той не успял да изпълни своето греховно намерение, защото бил спасен с навременната помощ на св. Николай. Като узнал за бедственото му състояние, Божият угодник нощно време му подхвърлил през прозореца голяма кесия със злато. Като се събудил сутринта, нещастният баща едвам могъл да повярва на неочакваното богатство. Работите му се поправили и наскоро той омъжил най-голямата си дъщеря. Св. Николай решил по същия начин да устрои съдбата и на останалите дъщери...

В същото време в гр. Мир избирали архиепископ на мястото на неотдавна починалия епископ Йоан. Събралите се от всички градове епископи се затруднявали в избора и разбирайки, че само един Бог може да ги просвети и вразуми, готвели се към това дело чрез молитва и пост. Господ Бог чул молитвата им и на един от тях открил волята Си. На тоя епископ във време на молитва се явил един мъж, сияещ е неземна светлина, и му заповядал същата ранна сутрин да застане на църковните врата и да очаква минаващите. "Пръв, който влезе - казал той - е избраният от Бога, името му е Николай". Епископът разказал на другите за случилото се и застанал рано сутринта на църковните врата, а другите епископи се събрали в храма. Между това св. Николай пристигнал в Мир, прекарал почти всичкото време в молитва и тая сутрин, по свой обичай, отишъл в храма да слуша утренята. Току що прекрачил вратата, и епископът го спрял и попитал за името. - "Николай, раб на твоя светиня, Владико" - отговорил той смирено. Тогава епископът, като го хванал за ръка, довел го в храма и го поставил сред другите епископи.

Сред такива грижи го застигнала бурята на гонението, предприето срещу християнската Църква, която в течение на 50 години се ползувала със спокойствие и тишина. Това страшно гонение, повдигнато от императорите Диоклетиан и Галерий, продължило 10 години. То започнало в столичния град Никомидия, където на самия празник Рождество Христово били изгорени в храма до 20,000 християни. Оттам гонението се разпространило по многобройните области на Рим-ската империя. Навсякъде издирвали християните и ги предавали на мъчения и смърт. Без да гледа на опасността, св. Николай продължавал безбоязнено да проповядва Христа, и затова заедно с много християни бил затворен в тъмница, където престоял дълго време, понасяйки с търпение и глад, и жажда, и различни страдания, като не преставал със словото Божие да утешава другите затворници. Най-после гонението се прекратило. Новият император Константин познал истинния Бог, Който му дарувал чрез силата на Кръста победа над враговете. Той освободил проповедниците на словото Божие и навсякъде разрушавал идолските капища и строил храмове на истинския Бог. Тогава и Николай се върнал на своя архиепископски престол.

Но скоро за Църквата настъпило не по-малко бедствено време. Наченали се вътрешни раздори. Някои лъжеучители започнали да проповядват ереси. Така, Арий, презвитер александрийски, отхвърлял Божеството на Иисуса Христа. Желаейки да въдвори мир в Църквата, император Константин в 325 г. свикал на събор в гр. Никея епископите от всички области. Събрали се 318 отци. Това бил Първият вселенски събор. Разказват, че св. Николай в спор с Арий не могъл равнодушно да понесе богохулните му думи и в присъствие на цялото събрание му ударил плесница. За тая му постъпка св. отци лишили Николай от архиерейски сан. Но някои от най-достойните отци на събора се удостоили с чудесно видение: видели от едната му страна Господ Иисус с Евангелие, а от другата - Божията Майка с омофор. Като узнали, че Сам Господ и пречистата Му Майка възвръщат на Своя избраник Николай отнетото от него, св. отци вече не осъждали дръзновената му постъпка и започнали да го почитат като велик Божи угодник.

Същия сън видял и цариградският военачалник и съобщил това на царя, който на следния ден повикал тримата военачалници и им казал: "Чрез какво магесничество сте ни изпратили такъв страшен сън, и кой е тоя страшен и разгневен мъж, които иска вашето освобождение и смее да ме заплашва с война и гибел?" Военачалниците с изумление гледали един на друг. Като не знаели какво да отговорят на царя, те могли само да го уверят в своята невинност. Но изведнъж, като вдигнали очи, те видели наред с царя светителя Николай и започнали гръмко да го молят за застъпничество. На въпроса на царя, кой е Николай, за когото те споменават, те му разказали всичко, що видели в Мир; Тогава царят, изумен от чудесното застъпничество на св. Николай, веднага ги освободил, като казал: "Не аз ви дарявам живота, но Николай, великият служител на Господа, когото вие викате за помощ. Вървете при него, благодарете му и кажете да не се сърди на мене, понеже аз изпълних волята му". Царят им дал богати дарове за Мир-Ликийската църква. Като стигнали в Мир, те благодарили на светителя, който ги спасил от смърт и безчестие.

Светителят извършил много други чудеса чрез Божията благодат. Той спасил от буря пътуващи по море и след това, като забелязал в тях грешни наклонности, довел ги чрез своите думи до разкаяние и изправяне. Удивително било влиянието на неговите думи и дори на неговия външен вид, сияещ с божествена благодат, върху сърцата не само на верните люде, но и на неверните, които той обръщал към Бога и укрепявал във вярата. Като достигнал дълбока старост, той починал тихо и блажено, след кратко боледуване в 342 г. Тялото му било погребано в катедралата на гр. Мир. Неговите нетлени мощи се оросявали от благовонно миро, от което много вярващи получавали изцерение.

През времето на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118 г.) мощите на свети Николай били пренесени от гр. Мира в гр. Бари, център на южноиталианската област Апулия. Там живеело многобройно гръцко население. Светите мощи били тържествено посрещнати от епископи, свещеници и възторжения народ на 9 май 1087 г., откогато е установен днешният празник, наричан у нас "летен свети Никола". Още от 1077 г. град Мира бил завладян от селджукските турци. Броят и благочестието на християните в този град много намалели. По същото време светителят Николай заповядал в съновидение на един благочестив свещеник от Бари да пренесе мощите му в своя град. Избрани мъже се отправили незабавно в три кораба за Мала Азия.

На около два километра от тогавашния град Мира се намирала църквата, в която се покоили благодатните мощи на великия древен светител. След преговори с местните християни, с благоговейна радост мощите били натоварени на един от корабите, и с тях заминали за Бари и двама от иноците при храма в Мира. През същата 1087 г. започнал строежът на прочутия храм на светителя Николай и бил завършен в 1139 г. Град Бари се превърнал в любим поклоннически град за християните от всички страни.

св. преподобни Сава Освещени. Св. преподобни Нектарий Битолски

Свети Сава, основателят на много манастири в Палестина и на знаменитата лавра, известна под неговото име, се родил в областта Кападокия през ІV век от богати и знатни родители. Поради несъгласие между роднините, на които било поверено неговото възпитание през време на служебното пътуване на баща му в Александрия, той още 18-годишен се поселил в манастир. Там получил образование, обикнал монашеския живот и бил постриган за монах. Желаейки да служи на Бога в по-усамотено място, младият монах оставил манастира, в който живял, и се отправил за Йерусалим да се поклони на светите места и да посети палестинските пустинници.
По онова време на Изток бил прочут със своя строг постнически живот преподобни Евтимий Велики. Сава поискал да постъпи в числото на неговите ученици, но Евтимий го поверил на блажени Теоктист, брат в съседния манастир. Като го благословил, преп. Евтимий предсказал, че Сава ще просияе в иноческия живот, ще стане основател на обширна лавра и ще бъде славен наставник на всички палестниски отшелници. В Теоктистовия манастир Сава се предал изцяло в служба на Бога и минал всички монашески служби с безропотно послушание и усърден труд. Всички се чудели на неговия строго добродетелен живот. Веднъж, пътувайки за Александрия, той срещнал по пътя родителите си, които искали да го отклонят от иноческия живот, но накрай отстъпили пред неговата непоколебима воля. Като прекарал дванадесет години в манастира, Сава пожелал по-голямо усамотение. Поселил се в една пещера и там прекарвал дни и нощи в молитва и труд. Работата му се състояла в плетене на кошници, за които от манастира му давали хляб и плодове. Така прекарал пет години, а после отишъл при преп. Евтимий Велики. След смъртта на този велик подвижник Сава живял известно време в Йорданската пустиня, в манастира на преподобни Герасим...
Тъй в постоянна молитва и съвършено уединение прекарал Сава няколко години. След това при него започнали да идват и други, които желаели тих и усамотен живот. Постепенно цялата долина на Силоамският поток се заселила от пустиножители. Оставили всички грижи за тукашния живот, те само на Бога възлагали своите надежди. Постоянно се молели, спазвали безмълвие и строго въздържание, и Бог чудесно ги охранявал. Преданията за пустиножителите са пълни с примери за чудесния Божи промисъл за тях: ту по чудесен начин им се изпращала храна; ту на жадуващ сред горещата пустиня се откривал неизвестен извор; пустинните зверове послушно оставяли своите леговища в пещерата, избрана от своя пустинник за жилище; чрез силата на кръста се прогонвали бесовски видения, смущаващи понякога самотния пустинник – с една дума всемогъщата Божия десница не преставала да укрепява и опазва отшелниците сред страданията, подвизите и трудовете на избрания от тях живот.
След много години, прекарани в палестинската пустиня, Сава имал радостта да види майка си, която, след като овдовяла, се поселила в един женски манастир близо до Йерусалим. Като получил след нейната смърт богато наследство, Сава построил няколко манастира и болници, основал две страноприемници – една в Йерихон, а другата при пещерите, из които вече се оформила лаврата или големият манастир. В него се събрали много братя и йерусалимският патриарх поставил Сава за духовен ръководител на отшелническите обители. Той поучавал братята с думи и със своя пример, учел ги на кротост, смирение, безмълвие, упование на Бога и на пълно отречение от собствената си воля. Починал тихо в пещерата си на 94-годишна възраст в 533 година.

Преподобни Нектарий се родил в гр. Битоля, Македония, от благочестиви родители българи и бил наречен в св. Кръщение Николай. Две чудеса в ранното му детство поразили детето и дали насока на по-нататъшния му живот:
1. На хармана майка му насън видяла Божията Майка, която я предупредила да се скрият с мъжа и децата от предстоящото турско нашествие. Като се събудила, майката веднага изпълнила поръчението, и по този начин семейството било запазено от унищожение. 2. Подир известно време родителите на Николай по взаимно съгласие се разделили „поради благочестие”. Бащата с двете момчета постъпил в близкия манастир „Св. Безсребреници”, където приел монашеско пострижение с името Пахомий. Веднъж, на празника на св. Безсребреници, се свършило виното и Пахомий се отправил към извора да измие празния съд. Но последният се оказал препълнен до горе. Всички видели станалото чудо и прославили Бога.
Възмъжал, укрепнал вече телом и духом, Николай пожелал пълно безмълвие и се отправил за Атон. Там бил приет в карейската килия Ягари от монах Дионисий. Той го представил на своя старец, прозорливия Филотей, който при първа среща нарекъл по име както Николай, така и баща му Пахомий. Тук Николай бил постриган в монашество с името Нектарий. Под ръководството на тези двама опитни подвижници младият монах започнал борба против врага на човешкото спасение. Но изкусителят с особена упоритост искал да го отдели от тази благодатна дружина, като започнал да му внушава лоши мисли против двамата старци. Като не успял с това изкушение, врагът отровил душата на другия послушник в същата килия. Той дотолкова намразил Нектарий, че откровено открил на старците своето намерение да убие или него, или самия себе си. Уплашените старци убедили Нектарий да се отстрани от гнева на брата си и той постъпил при Прота на Света гора за послушник. Подир някое време умрял блаженият Филотей в дълбока старост. Тогава Дионисий отстранил от себе си оня послушник и приел отново Нектарий. Така те живели мирно, като се подвизавали и хранели от труда на ръцете си. След смъртта на Дионисий преподобни Нектарий усетил подвига на поста и бдението. Телесните му сили се изтощавали, но духът му все повече се утвърждавал. Недоволен от неговия успех, изкусителят - по Божие допущение - го поразил с тежки телесни недъзи. Като понасял търпеливо новото изкушение, преподобният очистил докрай душата си и тихо се преставил в Господа на 5 декември 1500 г. След четири години учениците открили гроба му и намерили светите му мощи нетленни. Направили за тях ковчег, върху лицевата дъска на който изобразили лика на преподобни Нектарий. Ковчегът бил поставен в църквата на Ягарската килия за поклонение.

св. великомъченица Варвара. Св. преподобни Йоан Дамаскин

През времето на император Максимиан живял в Илиопол един богат и знатен човек на име Диоскор. Жена му умряла. Едничката си дъщеря Варвара той обичал и пазел като очите си. Полагал големи грижи за нейното езическо възпитание, защото сам бил езичник. Девойката била необикновено красива. До нейното пълнолетие баща й я държал делече от всяко общество. В своите богати стаи, построени на висока кула, Варвара не виждала никого освен възпитателките си и слугините. От високото й жилище се откривала великолепна гледка към намиращите се в далечината планини, гори и равнини, към светлия небесен лазур. Веднъж девойката загледана в природната красота, започнала да размишлява... По такъв начин, като съзерцавала красотата на природата, девойката се издигала с мисълта и сърцето си към Създателя, стараейки се да Го узнае. Тя нямала учител. Но Господ, по Своята благодат, й внушавал тия стремежи и я готвел към разбиране на истината.

Минали години, девойката пораснала и Диоскор вече мислел да я омъжи. Явили се много кандидати, защото на всички били известни и красотата на Варвара, и богатството на нейния баща. Диоскор открил на дъщеря си своето желание. Но тя го помолила да не й говори за това. Диоскор не искал да принуждава любимата си дъщеря, като се надявал, че след време тя самата ще пожелае да се омъжи. Той дори обвинявал себе си, че я възпитал в такава самота и отдалеченост от човеците. Наложило се за известно време Диоскор да замине за някъде. На тръгване той заповядал на възпитателките да дават възможност на Варвара да се вижда с други млади девойки и да й позволяват да отива където поиска. Той се надявал, че като види връстниците си да се омъжват и да се ползват от удоволствията на света, Варвара ще поиска да последва техния пример...
Тя показала на баща си и спасителния кръстен знак, с които искала да освети строящото се здание. Диоскор страшно се разгневил. Езичниците считали християнската вяра за безумие и безчестие и не могли да разберат, че човек, като презре богатствата и величието на тоя свят, може да се покланя на Оня, Който умря от срамна по тяхното мнение кръстна смърт. Диоскор взел жестоко да бие дъщеря си. След това за няколко дни я затворил в тъмна стая. Но като видял, че заплахите и наказанията остават безплодни, той се ожесточил и решил най-после да я отведе при управителя на страната – Мартиан...
Най-после Мартиан, като видял, че и най-тежките мъчения не ги заставят да се отрекат от Христа, осъдил и двете на смърт. Смъртното наказание трябвало да се изпълни зад стените на града. Сам жестокосърдечният Диоскор, държейки в ръката меч, водел дъщеря си. Войници водели Юлиана. Те двете се молели. В отговор на тяхната молитва се чул глас от небето, който обещавал да изпълни молбата им. Двете мъченички с радост преклонили главите си под меча. Сам Диоскор изпълнил на дъщеря си смъртната присъда. Диоскор и Мартиан още същия ден постигнал Божият гняв. Вдигнала се страшна буря и те двамата били поразени от гръм и изгорени от мълния така, че дори останките им не могли да се намерят. А телата на св. мъченички били взети и погребани от един християнин, който построил над тях храм. Тук вярващите намирали изцеление от своите недъзи.
Сега мощите на св. великомъченица Варвара почиват в Киев, а една малка частица се намира в софийската църква "Св. Преображение" (квартал Лозенец).

В VІІ век след Рождество Христово сарацините завладели сирийския град Дамаск, където имало много християни. Победителите се отнасяли с тях жестоко. Но по Божие провидение един християнин на име Сергий, по прозвище Мансур, бил помилван от тях; те пощадили него и семейството му, не го отвели в плен и не му отнели живота. След известно време халифът (сарацинският княз) го обикнал и му поверил важна длъжност в града.
Тоя християнин имал син – Йоан, когото възпитавал в закона Господен. Но колкото повече Йоан растял, толкова повече бащата чувствал нужда от един учен човек, който да обучава сина му на разни науки. Той усърдно молел Господа да изпрати за Йоана такъв наследник. Бог чу молитвата му.
Веднъж Сергий видял, че на градския площад се е събрал много народ. Като дошъл на площада, той разбрал, че сарацински войници при нападение в съседните страни докарали в плен християни. Едни от тях продавали като роби, а други убивали. Един от пленниците привлякъл вниманието на Сергий. Той бил черноризец (монах), родом от Италия. Ползвал се с голямо уважение между съпленниците си. Всеки от тях, когото осъждали на смърт, дохождал при него и падайки пред нозете му, препоръчвал душата си на неговите молитви. А сам монахът – както изглеждало – бил обзет от неутешима скръб. Сергий се приближил до него и като узнал името, званието и отечеството му, казал: "За какво скърбиш, човече Божий? И ти ли се боиш от предстоящата участ, когато и тъй си се отрекъл от света и си принесъл в жертва Богу всички земни радости, надявайки се на вечно блаженство?"
- Аз не плача за земни радости – отговорил черноризецът. – Отдавна съм умрял за тях; отдавна съм познал, че всичко в света е суетно и малотрайно. Но плача за това, че бездетен напускам тоя свят и не оставям след себе си наследник.
Тия думи твърде много удивили Сергий.
- Та нали си монах? – казал му той. – Как можеш да плачеш, че не оставяш наследник, когато ти си дал обет за безбрачен живот?
- Ти не разбра – отговорил черноризецът. – Аз говоря за духовен наследник. Както виждаш, аз съм беден икон, но по Божия благост от млади години се обогатих с познания и няма на кого да предам това драгоценно наследство. Аз изучих философията, богословието, науките за мислене и говорене, музикалното изкуство; на мен са известни тайните на природата. Получил от Бога толкова блага, аз нямам с кого да ги споделя. Ще се явя пред Бога като безплодно дърво, и като слугата, който заровил в земята дадения му талант... Ето за какво плача! Като чул тия думи, Сергий помислил: "Ето съкровището, което аз отдавна търся!" И като обнадеждил черноризеца с милостта Господня, той бързо отишъл при халифа, паднал пред нозете му и убедително го молел да му предаде пленение монах. Халифът се съгласил.

На учения инок било поверено възпитанието на младия Йоан и на едно друго момче – Козма, негов осиновен брат. Черноризецът с усърдие и любов се заел с възпитанието на двете момчета и техният успех бил награда за трудовете му. Учениците били умни и внимателни. Младият Йоан особено се отличавал както със способността си към всички науки, така и със своята кротост и смирение. Когато Йоан и нареченият му брат станали пълнолетни, добрият техен учител заминал за манастира "Св. Сава", където останал до смъртта си. Йоан, пристрастил се към науките и четене на божествените книги, мислел да посвети целия си живот на научни занимания. Станало нужда обаче да пожертва своето желание за благото на другите.

Баща му умрял и халифът поставил Йоан за управител на град Дамаск.
В това време византийски император бил Лъв Исаврянин (717-751 г.), който жестоко гонел почитателите на светите икони. Това причинило смутове и вълнения между християните. Йоан чрез писма увещавал вярващите да не се смущават от гоненията и твърдо да държат постановленията на Църквата. Тия писма, пълни с пламенна вяра и живо красноречие, силно действали на християните. Но те стигнали и до царя и възбудили в него ужасен гняв. Лъв решил да погуби Йоан. Той го наклеветил пред сарацинския халиф, като му пратил подправено писмо, в което уж Йоан му предлагал Дамаск. Халифът, като повярвал на писмото, без да поиска обяснение от Йоан, жестоко го наказал – заповядал да му отсекат дясната ръка и го лишил от длъжност. Скоро обаче невинносттта на Йоан била доказана чрез чудесно изцеряване на ръката му с помощта на Божията Майка. Халифът, като се разкаял, че така лесно повярвал на клеветата, върнал на Йоан своето доверие и пожелал да го направи управител на цялата област. Но Йоан отдавна вече се отегчавал от властта и богатството и желаел да се отдалечи от света, за да може в бедност и труд да служи на Господа. Той молил халифа да го освободи и той най-после се съгласил.

Йоан раздал на бедните всичкия си имот, отишъл заедно с Козма в Йерусалим да се поклони на Гроба Господен, а оттам и в лаврата (манастира) "Св. Сава", намираща се недалече от Йерусалим. Като дошъл тук, той помолил игумена да го приеме в числото на иноците и да го научи на монашески живот. Името на Йоана отдавна било известно в лаврата, понеже той бил най-бележитият и учен човек на онова време. Поради това никой от монасите не се съгласявал да го вземе при себе си като прислужник. Най-после един старец, уважаван за своето простодушие и добродетелен живот, решил да стане ръководител на Йоан в монашеския живот. Старецът смятал смирението за основа на християнската добродетел. Той се страхувал да не би високите достойнства на Йоан да възбудят в него гордост, затова искал от него пълно отречение от собствената воля. Той му определил и телесни трудове, но изисквал цялата му дейност, както телесна, така и умствена, да бъде напълно подчинена на строгия закон на послушанието. За да го възпита до такава висота на самоотвержено послушание, старецът му наложил трудни изпитания. Между другото му забранил да пише и да говори някому за науките. Йоан нелицемерно и безпрекословно се покорявал на повеленията на стареца. Веднъж старецът пожелал да изпита смирението на Йоан и го пратил в Дамаск да продаде на пазара кошниците, които оплели манастирските братя. Йоан охотно изпълнил това поръчение. Облечен в дрипи, той се явил като смирен слуга в същия град, на който някога бил управител. Такъв подвиг не бил тежък за Йоан. Предал се на Бога от всичката си душа, той вече не се съблазнявал от земния блясък и величие и затова никакво състояние не считал унизително. Много по-трудна била оная съвършена покорност, която се искала от него. Да се откаже от насладите на умствената дейност – ето кое било за тоя човек, тъй богато надарен с умствени способности, най-висок подвиг на смирение. В тоя подвиг по-трудно му било да извърши изкушението. И ето какво се случило...

В лаврата умрял един монах, чийто брат безутешно плачел за покойника. Напразно Йоан се стараел да го утеши. Осиротелият молел Йоан за едно – да съчини за умрелия надгробен плач. Йоан отказвал, понеже се боял да престъпи заповедта на стареца. Но она продължавал настоятелно да го моли: "Ако ме видеше болен – казал той, - нима нямаше да се постараеш да ми помогнеш? Сега аз страдам душевно. От тебе зависи да облекчиш моята скръб. Нима няма да ми помогнеш?" Дълго Йоан се колебаел между желанието да помогне на страдащия брат и задължението да се подчинява безпрекословно на волята на стареца. Най-после, трогнат от сълзите на нещастния, написал за утеха надгробни песни, които и до сега се пеят у нас на погребение: "Кая житейская сладость", "Уви мне, каковьй подвиг", "Вся суета человеческая" и други. Желаещият брат си заминал, като благодарил на Йоана. Останал самичък в килията си, Йоан пеел за себе си съчинените песни. Старецът чул пението му и го запитал какво означава това. Йоан му разказал случилото се. Тогава старецът взел строго да го укорява за непослушание и въпреки сълзите и молбите на Йоан го изгонил от килията, като му забранил да се връща при него. Той с негодувание видял, че Йоан не издържал определеното му послушание.

Сам Йоан дълбоко съзнавайки това и, изгонен от своя ръководител, ридаел пред килията на стареца, спомняйки си изгонването на Адам от рая за непослушание. Напразно той плачел и скърбял; напразно и другите монаси, които го обичали, молели стареца да му прости: старецът бил непреклонен. Най-после, след няколко дни, старецът се смекчил и за наказание възложил на Йоан тежка епитимия – да очисти отходните места на манастира. Но никакво послушание не могло да се покаже тежко за Йоан – така дълбоко той съзнавал своята вина и така искрено се каел за нея. С най-голяма покорност той изпълнил заповяданото. Тогава старецът, като прегърнал своя дивен послушник, целувал му главата, раменете и ръцете, викайки радостно: "О, какъв страдалец в Христа родих! О, каква истинска светлина на божествено послушание!" Приет в килията на своя старец, Йоан толкова се радвал, като да бил върнат в самия рай и започнал да живее в единомислие със стареца, както по-преди. След известно време старецът имал видение на сън. Явила му се Божията Майка и казала: "Защо си запречил извора, от който трябва да изтича сладка и изобилна вода, която търсел да пие Давид и която Христос обещал на самарянката? Дай й да тече! И тя ще напои вселената, ще покрие морето от ереси, ще ги претвори в чудна сладост, и жадуващите ще се затекат към нея. Йоан ще вземе пророческите гусли, Давидовия псалтир и ще запее нови песни на Господа Бога!" Като се събудил, старецът веднага повикал Йоан и му казал: "Отвори устата си, чедо на Христовото послушание, и каквото Дух Светий е написал в сърцето ти, разкажи на вселената! Възляз на Синай – познанието на божествените тайни, и възхвали в гръмки песни Божията слава! Велико нещо за тебе ми каза пресветата Божия Майка. А на мене прости – прибавил смиреният старец, - загдето по моято грубост и неведение досега ти пречих!"

Оттогава Йоан взел усърдно да съчинява духовни книги и църковни песни. Той съставил песните на октоиха или осмогласника. Написал е житията на много светци, опровергал е лъжливите учения, изяснявал е истините на вярата и е съставил почти всички празнични тропари. Ние му дължим пасхалните песни, които са пълни с пламенно вдъхновение. Той пръв от всички християнски учители изложил догмите на вярата в научен ред.
Новите гонения против почитателите на светите икони го заставили да отиде в Цариград, където смело изобличавал заблужденията на иконоборците. Св. Йоан Дамаскин починал през 790 г. в лаврата "Св. Сава" на преклонна възраст.

св. пророк Софония

Св. пророк Софония, живял в VІІ век преди Христа, бил съвременник на св. пророк Йеремия и пророчествувал в дните на цар Йосия. Като предсказал бедствията, които трябвало да постигнат Юдея и околните страни, той предвещал на юдейския народ и светлите новозаветни времена, когато Господ щял да посети Своя народ и си избере люде кротки и смирени, които ще се уповават на името Господне, няма да вършат неправди и няма да говорят лъжа. "Ликувай, дъще Сионова! – се провиква той. – Весели се и се радвай от все сърце, дъще Йерусалимова! Господ отмени присъдата над тебе, изгони врага ти! Господ, цар Израилев, е посред тебе: повече няма да видиш зло... Господ, Бог твой, е посред тебе: Той е силен да те спаси." (Софон. 3:14-17)

св. пророк Авакум

Св. пророк Авакум живял 650 години преди Рождество Христово, предсказал бедствията, които щели да постигнат Юдея. И действително, халдейският цар Навуходоносор превзел Йерусалим, разрушил храма и откарал в плен много юдеи. "Докога, Господи, ще викам, и Ти не ще чуваш, ще викам към Тебе за насилието, и Ти не ще избавяш? – се обръща към Бога Авакум, измъчван душевно поради нечестието на своя народ. – Защо ми даваш да виждам злодейство и да гледам нещастие?" (1:2-3). По предание пророк Авакум умрял в дълбока старост.

св. пророк Наум. Св. Филарет Милостиви

Св. пророк Наум живял 700 години преди Рождество Христово. 200 години преди него пророк Йона, по Божия повеля предсказал разрушението на Ниневия за големите беззакония на нейните жители. Ниневитяни се покаяли и всеблагият Господ отменил строгата Си присъда. Но след известно време те пак се развратили. Тогава Господ чрез устата на пророк Наум им открил страшните бедствия, които ще ги постигнат. Пророчеството се сбъднало точно. Ниневия, един от най-големите и богати градове на древния свят, била разрушена дo основи и разграбена от враговете. Разливането на р. Тигър довършило опустошението. Сега едва може да се познае мястото, където е бил тоя грамаден град.
Пророк Наум предсказал и други събития и утешавал верните Божии служители чрез откриване на евангелските обещания. "Ето по планините са стъпките на благовестника, който възвестява мир – се провиква пророкът. – Празнувай, Юдейо, твоите празници, изпълнявмай оброците си!" (1:15).

Св. Филарет Милостиви по своето голямо милосърдие в Църквата Христова много прилича на многострадалния Иов. Като него и той от висотата на завидно благосъстояние изпаднал в голяма бедност, но поради добродетелния си живот достигнал още по-голямо благоденствие. Роден е в малоазийската област Галатия, но живял в съседната пафлагония, в селото Амния. Наследил от баща си голямо богатство, получил и богата зестра от жена си Теозва, той бил най-богатият човек в цялата област. Притежавал голям, обширен дом, нови, лозя, пчелини, стада едър и дребен добитък, много слуги. Обхванат от изключително милосърдие към нещастните и бедните, той постепенно раздал всичко, което притежавал, докато довел семейството си до пълна нищета. Бивши негови приятели започнали да го подпомагат с подаяния, за да не гладуват жена му и децата му. На укорите от страна на семейството си той отговарял, че има скрито съкровище, което, като му дойде времето, ще се открие.
И ето, заженил се император Константин Багренородни, синът на императора Лъв Хазар и императрица Ирина. Според тогавашния обичай били изпратени комисии по цялата Византийска империя, за да съберат най-красивите и най-умните девойки, от които царственият кандидат ще си избере бъдещата съпруга. Изборът паднал на Мария, внучката на Филарет от сина му Йоан – рядка по красота, скромност и мъдрост девойка. Тогава цялото семейство се преселило в столицата Цариград, където получило и къщи, и състояние далеч по-голямо от раздаденото на бедните. Така всещедрият Бог пребогато изплатил дадения на Неговите "по-малки братя" "заем". Милосърдният св. Филарет най-после открил на семейството си скритото съкровище, за което говорил по време на своята бедност.
Но и сега, като богат дядо на царицата, той поискал да му отделят от общото семейно притежание неговата част и всичко раздал на бедните, без да мисли за своите лични нужди. Не приемал дворцово облекло и служебни санове, а искал да му викат както дотогава Филарет Амниатски. Усетил края на живота си, той се прибрал в един цариградски манастир, Радолфия, където предварително изкопал гроба си. Преди да настъпи смъртта му, той в молитвено пророческо видение предсказал бъдещето на своите мъжки и женски внуци, като библейският патриарх Яков, и предал Богу дух на 90-годишна възраст. Така над него се сбъднали думите на Господа Иисуса Христа: "Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани!" (Мат. 5:7).

Десета Неделя след Неделя подир Въздвижение. Св. всехвален aпостол Андрей Първозвани

Св. ап. Андрей се нарича Първозвани, понеже пръв от апостолите бил повикан да тръгне след Христа. От ранни години той жадувал за божествената истина и когато Йоан Кръстител се явил от Юдея, той станал един от неговите ученици. Андрей стоял на брега на Йордан, когато Йоан Предтеча, посочвайки на народа минаващия Иисус, казал: "Ето Агнецът Божий!" Като чул тези думи, Андрей тръгнал подир Спасителя и прекарал с Него целия ден. След това отишъл да намери брата си Симон (Петър), съобщил му радостната вест: "Намерихме Месия", и го довел при Христа. Двамата братя обаче продължавали своя предишен живот и се занимавали с риболовство. Те били родом от Витсаида. По-късно Спасителят ги видял на брега на Галилейското море и им казал: "Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци". От тогава те навсякъде вървели подир Спасителя и били свидетели на Неговите чудеса, смърт и възкресение.
Името на св. Андрей често се среща в Евангелието. За него се споменава в разказа за нахранване на народа с пет хляба (Йоан.6:5 - 13). Андрей с трима други апостоли разпитвал Господа за бъдещата съдба на Църквата и чул пророчеството за разрушаването на Йерусалим и за свършека на света (Марк. 13:3). Той заедно с Филип казал на Иисус, че някои елини желаят да го видят, и чул думите на Спасителя: Дошъл е часът да се прослави Син Човешки (Иоан.12:22).

След Възнесение Господне и слизане на св. Дух, когато апостолите отишли по разни страни да проповядват словото Божие, ап. Андрей се отправил към северните страни. През Гърция, Мала Азия, по нашите брегове на Черно море той стигнал до страната, обитавана от скитите. Тая страна, тогава дива и неизвестна, е сегашна Русия. Целият си живот апостолът посветил на проповед. С търпение понасял гонение от езичниците и навсякъде със своето слово, чудеса и примерен живот спечелвал нови последователи за Христа. В Понтийския град Синоп, близо до Черно море, където св. Андрей пристигнал със св. ап. Матей, двамата Христови проповедници претърпели ужасно гонение от юдеите, които със злоба видели, че Христовото учение печели много последователи. Юдеите наклеветили апостолите пред властта, затворили ги в тъмница, били ги до смърт и ги хвърлили вън от градските порти. Но изцереният чрез чудесно явяване на Спасителя ап. Андрей се върнал в града, продължил проповедта и обърнал мнозина към Христа. Дори в VII век още посочвали в Синоп катедрата, от която проповядвал апостолът, и мраморната негова икона.

По време на своите пътешествия св. апостол Андрей проникнал в планините на Осетия и Абхазия, проповядвал е Севастия (днешен Сухуми), обходил бреговете на Черно море и посетил Херсон Таврически (сегашния Кримски полуостров). Там по това време имало богати гръцки колонии. А за страната, която лежала на север - за Русия, тогава се знаело малко. Племената, които я населявали, били известни под общото име скити. Първият руски летописец Нестор разказва по предание, запазило се до негово време, че св. апостол стигнал до река Днепър до мястото, където сега се намира Киев. Като се изкачил на един хълм, той забил кръст и казал на намиращите се с него ученици: "На това място ще възсияе Божията благодат, ще се издигнат църкви на Христа и истинската светлина ще излезне от тук по цялата страна". Сега на същия тоя хълм стои църквата на името на св. Андрей Първозвани. След това трудно пътешествие ап. Андрей посетил Синоп и градовете, които лежали близо до Черно море. Той посетил и гр. Византион и там ръкоположил за пръв епископ Стахий, един от 70-те Христови ученици. Обхождайки градовете на Гърция, той вече в преклонни години дошъл до гр. Патра, където трябвало да завърши неговият земен подвиг. Много от жителите на Патра, като чули евангелската проповед, оставяли идолите и се обръщали към истинския Бог. Между тях била жената на управителя, която апостолът изцерил от тежка болест, и братът на управителя – философът Стратоклий. Сам управителят Егеат по това време се намирал в Рим, където царувал жестокият Нерон.

След връщането си в Патра Егеат узнал, че новото учение бързо се разпространява из града, та дори проникнало и в семейството му. Пламнал от гняв, той започнал да принуждава повярвалите да пренесат жертва на боговете. Св. Андрей смело се застъпил за християните. Той казал на Егеат: "Ти сам, съдия на човеците, би следвало да познаеш върховния Съдия, истинския Бог!"... По заповедта на Егеат слугите започнали да отвързват апостола от кръста. Тогава св. Андрей, като вдигнал очи към небето, извикал: "Не допускай, Господи, да ме снемат от кръста, и не ме лишавай от смърт, подобна на Твоята! Приеми ме с мир в Твоите вечни селения!" Като казал това, апостолът предал Богу своя дух и лицето му просияло в небесна светлина. Християните погребали светия мъченик. След няколко дни Егеат се самоубил. Вдовицата и брат му до своята смърт посещавали гроба на апостола. Те служили усърдно на Бога и помагали на бедните.

При император Констанций (337-361) мощите на св. Андрей Първозвани били пренесени в Цариград и били поставени в църквата "Св. Апостоли". Но когато кръстоносците завладели Цариград те ги пренесли в италианския град Амалта. Това станало на 6 май 1208. Там те почиват и до сега. А честната глава на св. Андрей Първозвани била в Рим. През 1964 тя бе предадена от Римокатолическата църква на Цариградската патриаршия като дар в знак на възстановените добри отношения между двете свети църкви. Св. ап. Андрей се счита апостол на православните християни, зашото той е ръкоположил първият епископ в Цариград – апостол Стахий, а от Цариградската патриаршия са получили св. Кръщение и миропомазание православните славяни – българи, сърби, руси и други.

св. мъченик Парамон. Св. мъченик Филумен

В средата на ІІІ век, при император Деций, било повдигнато жестоко гонение против християните. Принуждавали ги да извършват кървави жертвоприношения на езическите идоли, а несъгласните били предавани на страшни изтезания. Веднъж във Витиния (Мала Азия) един християнин на име Парамон, като видял мъченията на своите едноверци, извикал: "Колко невинни страдат за това, че не искат да се поклонят на бездушните идоли!" Веднага го затворили, проболи му езика и след това го промушили с копия. Заедно с него също убили 370 християни.

Свети мъченик Филумен живял при царуването на цар Аврелиан в Ликаония, занимавайки се с продажба на жито в Галатия, в град Анкира. Свети Филумен бил наклеветен предуправителя на областта Феликс, пред когото той изповядал, че е християнин, за което бил окачен на дърво, стърган и след това хвърлен в огън, откъдето с благодатта Божия излязъл невредим. След това забили гвоздеи в главата, ръцете и нозете му и го влачили 30 поприща, от което светецът, като изнемогнал, предал духа си на Бога.

св. преподобномъченик Стефан Нови. Св. свещеномъченици Тивериополски

Преподобни Стефан се родил в Цариград и благочестивата му майка още при раждането го посветила Богу. В юношеска възраст той бил постриган за инок в Авксентиевия манастир и се прославил със свят живот и благотворителност. Той спазвал строг пост, прекарвал постоянно в молитва, чрез трудовете си помагал на бедните. Обичал самотен живот, но бил принуден да жертва собственото си желание за обща полза: избрали го игумен на манастира.
В това време твърде много се засилила иконоборческата ерес. Лъв Исаврянин и синът му Константин V Копроним яростно преследвали почитателите на светите икони. Из църквите и домовете изнасяли св. икони и ги изгаряли по площадите или ги секли на малки части; разтрошавали и тъпчели с нозе свещените съдове, които имали на себе си свещени изображения. Църквата "Св. Богородица" във Влахерна била украсена по стените с живопис, представляваща целия земен живот на Спасителя. По повеля на императора всички стенописи били премахнати. Константин Копроним отишъл още по-далеч от баща си: той заповядал да изхвърлят от храмовете светите мощи и на беззаконния събор, свикан в Цариград, постановил иконите да се считат за идоли; забранил почитането на светците и на св. Богородица; забранил пророците, апостолите и мъчениците да бъдат наричани светци. Всички, които се противят на тия разпореждания, да се считат еретици наравно с Арий, Несторий и Евтихий. След това започнало страшно гонение против монасите. Византийските манастири запустели. Монасите били затваряни в тъмница. Императорът знаел за мъдростта и светостта на Стефан и затова желаел да го склони към своите разбирания. Той пратил при него доверено лице с богати дарове и с поръчение да го уговори да подпише определението на събора, но Стефан категорично отказал:
- Няма да подпиша определението на вашия беззаконен събор! Не мога да нареча горчивото сладко, нито тъмното светлина. Аз съм готов да умра за истината и с радост ще пролея до последна капка кръвта си за иконата на моя Спасител.
Тоя отговор разярил царя. Той заповядал да затворят Стефан в тъмница. Но скоро подир това врагове неочаквано нападнали империята и Копроним, боейки се от Божия гняв, освободил праведника.

Щом утихнала войната, гонението било подновено с още по-голяма сила и целият гняв се излял върху Стефан. Подкупвали недостойни люде да го клеветят и да го обвиняват в престъпления. Най-после разорили неговата обител, а него самия, след тежки изтезания, заточили на остров Проконис. Но нищо не могло да победи твърдостта на светия мъж; той равнодушно понасял лишенията и заточението, не преставал да учи на истината и чрез Божията сила правел толкова чудеса, че името му се прославило по цялата страна. Тогава императорът го извикал при себе си и спорил дълго с него, стараейки се да го склони към своите разбирания.
- Нима мислиш ти – казал му императорът, - че като тъпчем с нозе иконата, ние тъпчем Самия Христос?
Стефан, като показал на царя една монета с царско изображение, запитал: - Какво ще стане с оня, който би потъпкал с нозе това изображение? Не ще ли заслужава той най-строго наказание?
- Разбира се! Най-строго ще бъде наказан оня, който хули царското изборажение.
- А какво строго наказание заслужава оня, който хули изображението на Божия Син и на Неговата пречиста Майка?
След това хвърлил монетата на пода и взел да я тъпче с крак. Царедворците се нахвърлили на Стефан и искали да го хвърлят в морето, но Копроним заповядал да го затворят в тъмница. В тая тъмница мъченикът намерил повече от триста затворници, заключени, както и той, за почитане на иконите. Всички вече били претърпели тежки мъчения и очаквали смърт за твърдостта си във вярата, но се утешавали чрез молитва и упование в Бога. Дохождането на св. Стефан още повече повдигнало духа на затворниците. И денем, и нощем тъмницата кънтяла от молитви и псалмопения. Тя повече приличала на храм, отколкото на затвор. Много народ се трупал около тъмницата, за да получи благословение или съвети от преподобния, или пък да се помоли за ония, които така мъжествено страдали за светата истина. Съобщили на царя за това. Той заповядал да изведат Стефан от тъмницата и да го предадат на смърт. Иконоборците го влачили по улиците, като го обсипвали с хули и му нанасяли жесток побой. Най-после един от тях му нанесъл тежък удар по главата и сложил край на живота му. Това станало в 767 година.

Св. петнадесет Тивериополски (Струмишки) свещеномъченици
Тези раннохристиянски мъченици намерили гибелта си по време на гоненията, предприети от император Юлиан Апостат. Това били епископите Тимотей и Теодор (участник в Първия Вселенски събор), побягнали от Никея, свещениците Петър, Йоан, Сергий, Теодор и Никифор, дяконите Василий и Тома, монасите Йеротей, Данаил, Харитон, Сократ, Комасий и Евсевий. След екзекуцията им през 362 г. местните християни ги погребали в каменни саркофази, на които били изписани имената им. При аварските и славянските нашествия античният Тивериопол бил разрушен, гробовете на мъчениците – забравени. Векове наред християните в Струмица само по предание знаели за разигралите се някога драматични събития.
След покръстването на България по нареждане на св.княз Борис-Михаил комитът Таридин, който управлявал тези земи, се заел да издири светите им мощи. Те трябвало да бъдат положени в строящия се тогава съборен храм на р. Брегалница. След своеобразни археологически разкопки мощите били открити, но местните хора възроптали, че им се отнема това сакрално богатство. Таридин постигнал компромис - били отнесени мощите на трима от светците (Тимотей, Комасий и Евсевий), а другите останали в Струмица. При цар Симеон в новия храм били пренесени мощите и на останалите мъченици. Както разказва Теофилакт Охридски (началото на ХІІ в.), за тях била съчинена прослава, като богослужението се извършвало на български език Свещениците били ученици на св. Климент Охридски.
Когато храмът на р. Брегалница престанал да съществува, може би във времето на османското завоевание, мощите отново останали скрити в земята. Единствено ръката на мъченика Петър се пазела в Струмица, но по време на Балканските войни през 1913 г. и тя била отнесена от някакъв грък в гр. Кукуш (дн. Килкис, Гърция). В Струмица останал споменът за Христовите мъченици, чиято памет местните българи почитат на мястото, където по предание някога те били посечени.