св. преподобни Василий Изповедник. Св. свещеномъченик Протерий, архиепископ Александрийски. Св. мъченица Кирана Солунска

Свети Василий живял през царуването на иконобореца Лъв Исаврянин. Като оставил света с неговите съблазни, той постъпил в манастир и добродетелно водил монашеско житие. Когато настанало гонение за светите икони, свети Василий мъжествено се съпротивлявал на иконоборците. За това той бил задържан и бил предаден на много мъчения; но въпреки това той отхвърлил еретическото учение на иконоборците и заедно със свети Прокопий отстоявал истината до проливане на кръв. Стъргали цялото му тяло, подобно на преподобния Прокопий; после го затворили в тъмница, където се мъчил дълго време - до смъртта на нечестивия цар. След смъртта на мъчителя преподобният Василий бил пуснат заедно със свети Прокопий и с другите изповедници и живял, както и преди, в постнически трудове, като обърнал мнозина към православната вяра и като ги наставил в добродетелното житие. След няколко години богоугоден живот той се сподобил с блажена кончина и с молитва, благодарност и неизказана радост отишъл при Господа, Когото възлюбил от ранно детство.

The Hieromartyr Proterius, Patriarch of Alexandria, and those with him. The priest Proterius lived in Alexandria during the patriarchal tenure of Dioscorus (444-451), an adherent of the Monophysite heresy of Eutyches. Proterius fearlessly denounced the heretics and confessed the Orthodox Faith. In 451 at the Fourth Ecumenical Council of Chalcedon, the heresy of Eutyches was condemned and the teaching of Christ as Perfect God and Perfect Man, existing in these two natures "unconfusedly" and "indivisibly" [and "immutably" and "inseparably"] was set forth. The heretic Dioscorus was deposed and exiled, and Proterius, distinguished for his strict and virtuous life, was placed upon the patriarchal throne of Alexandria. However, many supporters of Dioscorus remained in Alexandria. Rebelling against the election of Proterius, they rioted and burned the soldiers who were sent out to pacify them. The pious emperor Marcian (450-457) deprived the Alexandrians of all the privileges they were accustomed to, and sent new and reinforced detachments of soldiers. The inhabitants of the city then quieted down and begged Patriarch Proterius to intercede with the emperor to restore their former privileges to them. The kindly saint consented and readily obtained their request.
After the death of Marcian the heretics again raised their heads. Presbyter Menignus ("the Cat"), himself striving for the patriarchal dignity, and taking advantage of the absence of the prefect of the city, was at the head of the rioters. St Proterius decided to leave Alexandria, but that night he saw in a dream the holy Prophet Isaiah, who said to him, "Return to the city, I am waiting to take you." The saint realized that this was a prediction of his martyric end. He returned to Alexandria and concealed himself in a baptistry. The insolent heretics broke into this refuge and killed the Patriarch and six men who were with him. The fact that it was Holy Saturday and the Canon of Pascha was being sung did not stop them. In their insane hatred they tied a rope to the body of the murdered Patriarch, and dragged it through the streets. They beat and lacerated it, and finally they burned it, scattering the ashes to the wind. The Orthodox reported this to the holy Emperor Leo (457-474) and St Anatolius, Patriarch of Constantinople. An army arrived at Alexandria, the rebellion was crushed, and Menignus was brought to trial and exiled.
Regarding the death of the Hieromartyr Proterius, four Thracian bishops of his time wrote: "We consider His Holiness Proterius to be in the ranks and choir of the saints, and we beseech God to be compassionate and merciful to us through his prayers."


Св. Кирана (Керана) била родена в солунското село Ависона, в семейството на благочестиви християни. Стройна и красива девойка, тя била харесана от един еничарин, който бил субашия (чиновник, събиращ десятък) в селото й. След като Кирана го отблъснала, той я отвлякъл с банда еничари. Отвел я в Солун, където негови приятели лъжесвидетелствали, че девойката обещала да му стане жена и да приеме тяхната вяра. Кирана се проявила като смела и непоклатима християнка - тя не пожелала нито да се омъжи за насилника, нито да приеме исляма. Заради това била окована във вериги и хвърлена в затвора. Комендантът на крепостта Али бей разрешил на еничарите да влизат при Кирана и да я измъчват както си искат.
"Един я биеше с дърво - четем в житието й, - друг - с нож, трети - с ритници, четвърти - с юмруци, докато я оставиха като мъртва... А в нощите ключарят на затвора я окачваше за мишците и грабвайки каквото дърво намери, биеше я безмилостно...".
Така в продължение на една седмица Кирана била жестоко измъчвана. На седмия ден (28 февруари 1751 г.) издъхнала. И тогава станало чудо - "... блесна голяма светлина в затвора, слезе отгоре от покрива като светкавица, която обкръжи тялото на мъченицата, разля се по целия затвор и го освети, като да беше влязло вътре цяло слънце. Беше тогава четвъртият или петият час на нощта (т. е. 10-11 часа през нощта)."
На сутринта турците разрешили на християните да вземат тялото на мъченицата. Погребали я вън от града, в тамошните християнски гробища. Дрехите й били разделени между вярващите като свещени. По-късно неизвестен книжовник съставил житието й на гръцки език.

св. преподобни Талалей. Св. преподобни Прокопий Декаполит

Свети Талалей бил родом от Киликийска област. Като презрял светската суета, отначало дошъл в обителта на преподобни Сава Освещени. И като възлюбил постническите подвизи на монашеското житие, той приел ангелския образ и за добродетелния си живот се удостоил със сана презвитер. След няколко години отишъл в Гавала, един от сирийските градове, който принадлежал към Лаодикийската митрополия. На разстояние двайсет стадия от града имало голяма могила. На нея имало старо езическо капище, заобиколено от древни гробници; там обитавали множество нечисти духове. Всички, които минавали оттам, се боели от това място, защото нечистите духове не само плашели пътниците с привидения, но често дори ги нападали и причинявали много злини на хора и на животни. Като чул за това, преподобният отишъл и се поселил на могилата. Построил си там неголяма палатка и живял в нея, подвизавайки се в пост, умъртвявайки плътта си с лишения, молейки се непрестанно денем и нощем. Нечистите духове не могли да понесат това съседство. Като се събрали цяло пълчище, те се устремили с голяма ярост към светия мъж, стараели се да го уплашат с диви гласове, заканвали му се и с всякакви козни се опитвали да заставят светеца да напусне това място, което той отдавна считал за свое. Но силен чрез вярата си в Бога, преподобният, като се ограждал с молитва и с кръстно знамение, стоял бодро като храбър и непобедим воин и потъпквал немощната сила на злите духове. Така светецът дълго време, денем и нощем, мъжествено се борил с нечистите духове и накрая с Божия помощ ги победил. Те избягали със срам, като не били в състояние да надвият непобедимия Христов воин. Като изгонил бесовете, Божият угодник си построил, съвсем не според ръста си, малка и тясна килия, която била два лакътя на височина и един - на широчина; в нея той не можел не само да стои, но дори и да седи по обичайния начин: той бил висок на ръст, затова, като седял в килията си, той винаги бил принуден да навежда главата към коленете си. В тази теснота той живял около десет години. В това време го посетил Киринейският епископ Теодорит и заварил преподобния да чете Евангелието. Когато епископът го попитал защо си е избрал този начин на живот, светецът отговорил:
- Аз съм голям грешник; вярвайки, че в бъдещия живот ще ме постигнат големи мъчения, изобретих за себе си този малък затвор, надявайки се, че с тези неголеми ограничения ще се избавя от вечните мъки.
Беседвайки с него, епископът получил голяма полза за душата си.
Бог дарувал на преподобния и дара на чудотворството: с молитвите си той можел да изцерява страдащите от всякакви болести и изцерявал не само хора, но и животни. Затова мнозина идвали при него като при целебен извор и намирали не само телесно, но и душевно здраве. Поради това мнозина от елините, живеещи наоколо, се обърнали към Христа Бога. Сред християните, живеещи в пределите на град Гавала, имало много езичници. Всички те се просветили със светата вяра, доведени до познание на истината чрез чудесата на свети Талалей. С помощта на тези новообърнати християни преподобният разорил езическото капище и унищожил могилата. Като очистил това място от бесовските скверноти, той построил тук Божий храм в чест на всички свети мъченици и установил ежедневно богослужение за слава Божия. Останалото време от живота си прекарал в същите подвизи, в които пребивавал и по-рано и като угодил на Бога, се преставил в дълбока старост. Свети Софроний Иерусалимски пише за този преподобен в Лимонария следното: „Авва Петър, презвитер в лаврата на свети Сава, ни разказа за авва Талалей Киликийски, че този блажен отец шейсет години бил монах и никога не прекратявал сълзите си, казвайки:
- Братя, Бог ни е дал това време за покаяние и ако го пропилеем, ще бъдем съдени строго за това."
Преподобният Талалей починал около 460 г., като преживял в монашество 60 години.

Преподобни Прокопий бил от Десетоградие, около Галилейско море, поради което бил наречен Декаполит. От младост той се отдал на постнически и други подвижнически трудове, чрез които сърцето се очиства и духът се издига към Бога. Когато настанало гонение против иконите от страна на император Лъв Исаврянин (717-741), Прокопий се вдигнал в защита на иконите, като доказвал, че иконопочитанието не е идолопоклонство, понеже християните знаят, че кланяйки се пред иконите, те не се кланят на мъртва материя, а на живите светци, които са изобразени на иконите. Поради това Прокопий зверски бил мъчен, бит и с желязо стърган. Когато след смъртта на Лъв Исаврянин иконите били поставени отново в църквите, Прокопий се върнал в своя манастир, където прекарал останалите си дни в мир. В дълбока старост той се преселил в небесното царство, където съзерцава ангелите и светците, чиито ликове почитал на земята.
Заедно със свети Прокопий се подвизавал с духовен подвиг и страдал ученикът му Василий, чиято памет се празнува на 28 февруари.

св. Порфирий, епископ Газски. Св. мъченик Севастиан

Св. Порфирий, родом от Солун, живял в ІV век. Стремейки се към подвижнически живот, той оставил богатия бащин дом и заминал за Египет, където приел монашество. Тогава той бил на 20 години. След като прекарал пет години в Скитската пустиня, той посетил Йерусалим, с благоговейна любов се поклонил на светите места и се поселил след това в Йорданската страна, където живеел в пост, труд и непрестанни молитви. След няколко години Порфирий тежко заболял и помолил един познат човек да го заведе в Йерусалим. Там той всеки ден посещавал храма "Възкресение Господне" и се покланял на светия Кръст, като понякога допълзявал да светите места, понеже не могъл да ходи от болки в стомаха. Един млад монах, като видял неговия труд и страдания, започнал да му прислужва. По негово поръчение монахът отишъл в Солун и донесъл оттам неговата част от наследството, оставено на Порфирий от баща му. Порфирий раздал всичко на сиромасите и на бедните манастири, като не оставил нищо за себе си. Той чувствал себе си обогатен чрез Божията милост, понеже бил чудесно изцерен от своята болест чрез явяването на Христа, Когото той видял, като че ли слиза от кръста към него, при което чул думите: "Пази това дърво!" Скоро след това Порфирий бил ръкоположен за свещеник и му било поверено да пази скъпоценното дърво – Кръста Господен. Тук той прекарвал в постоянна молитва, радвайки се на своето служение. Но след няколко години Бог му посочил друго дело.
В палестинския град Газа умрял епископът и газските християни дошли при митрополита на Кесария Палестинска да го молят да избере за тях епископ. Митрополитът пламенно молил Господа за помощ и нему било внушено чрез откровение отгоре, че Порфирий ще бъде достоен епископ. Той поръчал на скромния йерусалимски презвитер и пазител на животворящия Кръст да замине за Кесария. Едва в Кесария той узнал за своето назначение. Служението било трудно. От времето на Юлиан Отстъпник, гонител на християните, идолопоклонството се било засилило в Газа и християните търпели притеснения от езичниците. В града имало само една християнска църква и тя била малка и бедна, а идолски капища имало много. Между тях се отличавал с красота и великолепие храмът на езическия бог Марнас.
Порфирий ръководел вярно и предано малкото си паство, като извършвал с пълно усърдие своето служение. Свети Порфирий управлявал Газската църква 25 години. Той умрял в 401 година.

...Sebastian, an official in Italy, said to St Victor, "I know that you, your mother and your brother, are followers of Christ. As a friend I advise you to submit to the will of the emperor. If you inform on any Christians, you will receive their wealth. I shall write to your mother and brother, asking them not to preach Christ in public. Let them practice their faith in secret." St Victor replied, "I want to be a preacher of Christianity like my mother and brother." Sebastian said, "O Victor, we all know what woes await you, your mother and brother." Then Sebastian suddenly felt a sharp pain in his eyes. He was dumbfounded, and his face was somber. For three days he lay there blind, without uttering a word. On the fourth day he declared, "The God of the Christians is the only true God." St Victor asked why Sebastian had suddenly changed his mind. Sebastian replied, "Because Christ is calling me." Soon he was baptized, and immediately regained his sight. St Sebastian's servants, after witnessing the miracle, were also baptized. Reports of this reached Nero, and he commanded that the Christians be brought to him at Rome. Then the Lord Himself appeared to the confessors and said, "Fear not, for I am with you. Nero, and all who serve him, will be vanquished." The Lord said to St Victor, "From this day forward, your name will be Photinus, because through you, many will be enlightened and will believe in Me." The Lord then told the Christians to strengthen and encourage St Sebastian to peresevere until the end. All these things, and even future events, were revealed to St Photina. She left Carthage in the company of several Christians and joined the confessors in Rome. At Rome the emperor ordered the saints to be brought before him and he asked them whether they truly believed in Christ. All the confessors refused to renounce the Savior. Then the emperor gave orders to smash the martyrs' finger joints. During the torments, the confessors felt no pain, and their hands remained unharmed. Nero ordered that Sts Sebastian, Photinus and Joses be blinded and locked up in prison, and St Photina and her five sisters Anatola, Phota, Photis, Paraskeva and Kyriake were sent to the imperial court under the supervision of Nero's daughter Domnina. St Photina converted both Domnina and all her servants to Christ. She also converted a sorcerer, who had brought her poisoned food to kill her. Three years passed, and Nero sent to the prison for one of his servants, who had been locked up. The messengers reported to him that Sts Sebastian, Photinus and Joses, who had been blinded, had completely recovered, and that people were visiting them to hear their preaching, and indeed the whole prison had been transformed into a bright and fragrant place where God was glorified. Nero then gave orders to crucify the saints, and to beat their naked bodies with straps. On the fourth day the emperor sent servants to see whether the martyrs were still alive. But, approaching the place of the tortures, the servants fell blind. An angel of the Lord freed the martyrs from their crosses and healed them. The saints took pity on the blinded servants, and restored their sight by their prayers to the Lord. Those who were healed came to believe in Christ and were soon baptized. In an impotent rage Nero gave orders to flay the skin from St Photina and to throw the martyr down a well. Sebastian, Photinus and Joses had their legs cut off, and they were thrown to dogs, and then had their skin flayed off. The sisters of St Photina also suffered terrible torments.

св. Тарасий, патриарх Цариградски

Свети Тарасий се родил в Цариград около половината на VІІІ век от родители богати и знатни, които го възпитавали в благоговеен страх пред Бога и му дали добро образование. Той напълно оправдал старанията на родителите си. Високите му достойнства и добродетели привлекли към него общото внимание и той – още твърде млад – бил възведен във важна гражданска длъжност и станал един от царските съветници. В това време царувал малолетният император Константин с майка си Ирина, която ръководела държавните работи. Разприте по иконоборческата ерес смущавали църковния мир. Ирина се стараела да възстанови православното почитане на иконите, но ереста, силно поддържана от нейните предшественици, имала много последователи. Сам патриарх Павел – човек добър, но слаб – допринесъл за това, защото при предишните императори от страх и малодушие бил подписал, против убежденията си, правилата, изложени от иконоборците. Тая малодушна отстъпка тревожела съвестта на патриарха. Със сърдечно съкрушение той се каел за нея, молел Бога за прощение и най-после пожелал да напусне архипастирския престол. Той обяснил това на императрица Ирина, като я молил да бъде избран вместо него друг патриарх, който със своето правоверие и твърдост на духа би могъл да възстанови мира в Църквата. Патриарх Павел препоръчал Тарасия като човек напълно достоен да заеме този важен сан, а сам желаел – отдалечен от света – да прекара в молитва и покаяние останалия си живот. Няколко дни подир това обяснение Павел се поминал. Духовенството се събрало да избере негов приемник. Ирина съобщила думите на Павел и общото мнение било съгласно с указанието на патриарха: всички единодушно избрали Тарасий още като цивилно лице. Но той сам се считал недостоен за високия сан и неспособен да управлява Църквата в такова смутно и трудно време. Без да обръщат внимание на неговите възражения, всички продължавали да настояват на своя избор и най-после Тарасий се съгласил с условието, че незабавно ще бъде свикан вселенски събор, който да разреши спорните въпроси и със своите постановление да въдвори мир и съгласие в Църквата. "Защото – казал той – аз виждам разкъсана Църквата Божия, разпри между Изток и Запад, взаимна вражда там, гдето би трябвало да има единство на вяра и любов." Цялото събрание намерило думите на Тарасий справедливи. Решено било да се свика вселенски събор. А Тарасий, като минал всички църковни степени, бил посветен в патриаршески сан.
Първа негова работа била да напише послание до всички патриарси и епископи – източни и западни – и да ги покани на вселенския събор. Той написал послание и до римския папа Адриан. В отговора си Адриан проявил вече ония властолюбиви претенции, които по-късно били отчасти причина за окончателното скъсване на отношенията между източната и западната църква, обаче пратил на събора двама епископи. Било решено съборът да стане в Цариград и за място на заседанията бил избран храмът, построен от Константин Велики. Но току-що се събрали в него епископите под председателството на Тарасий, и тълпа войници, които държали за иконоборството, обкръжили храма, като заплашвали със смърт епископите. Те казвали, че няма да позволят да се внесат идоли в Божия храм. Иконоборците – в своето заблуждение – наричали идоли изображението на Божеството и на светиите, а не самите дъски, на които те са изрисувани. За да се избегне смут в Църквата, съборът се разотишъл и на следната 787 г. отново се събрал в град Никея, по-малко от Цариград заразен от ереста. Това бил Седмият вселенски събор. На него присъствали повече от 360 епископи под председателството на патриарх Тарасий. Те единодушно утвърдили няколко църковни правила и, основавайки се на Свещеното Писание и на съчиненията на светите Отци, разрешили въпроса за иконопочитанието, като приели, че трябва "да се почитат светите икони и да им се въздава поклонение не като на Бога, а като на Негово и на светиите възпоменателно начертание". Когато по такъв начин бил разрешен въпросът, който в продължение на толкова години вълнувал Църквата, Тарасий се отдал напълно на своето високо духовно служение. Той веднага след избирането си за патриарх премахнал от дома си всякакъв разкош и въдворил в него строга простота. Всичкото си имущество той употребил за подпомагане на бедните, за устройване на болници и за други богоугодни дела. Всички, които дохождали при него, той приемал с любов, с внимание ги изслушвал, като винаги имал пред себе си примера на Иисуса Христа, Който дошъл "не да Му служат, но Сам да послужи". Давайки личен пример и непрестанно поучавайки със слова и послания, той искал от цялото духовенство дейност, благочестие и ревностно изпълнение на християнския дълг. Спокойствието не продължило дълго време. Смутове от друг род налагали голяма твърдост на духа у патриарха. Император Константин като станал пълнолетен, започнал да управлява самовластно и скоро се отдал на страсти и пороци. Той обикнал една своя сродница, която се намирала при царицата, и намислил да се ожени за нея и да се разведе с жена си Мария. За да може да оправдае една такава постъпка, той наклеветил Мария, като казал, че тя иска да го отрови. Приближените на царя не смеели от страх да опровергаят ужасната клевета. Но когато тая вест дошла до патриарх Тарасий, той силно възнегодувал...
Но царят само се ядосал и заповядал да изгонят с безчестие от двореца Тарасий и Йоан. След това Константин принудил жена си да постъпи в манастир, а сам се оженил за сродницата си. Намерил се един свещеник Йосиф, който благословил незаконния брак. Той по-късно бил осъден от църковен съд. Този брак навлякъл на Константин много укори. Тарасий не разтрогнал незаконния брак, като се боял, да не би царят да въздигне отново иконоборческата ерес, но оттогава станал чужд за царя, като се ограничавал с изпълнението на своите задължения, и с търпение и кротост понасял неприятностите и притесненията от страна на императора.
Константин не царувал дълго време. Патриарх Тарасий доживял дълбока старост и умрял около 806 година. Той е погребан в построяние от него манастир на Босфора (на тракийския бряг) и много чудесни изцерявания се извършвали при гроба му.

Намиране честната глава на св. Иоан Кръстител

Когато по злобното искане на Иродиада била отсечена главата на св. Йоан Кръстител и била й поднесена на блюдо, учениците погребали тялото му в Севастия, а главата неговите врагове скрили в Иродовия дворец, на място безчестно. За това узнала Йоана, жена на Иродовия управител Хуза, за която се споменава в Евангелието като за една последователка на Иисуса Христа. Тя тайно взела светата глава и като я положила в съд, с благоговение я погребала в имението на Ирод, на Елеонската планина. Цар Ирод не е знаел нищо за това и като чул за Иисуса, какви велики чудеса прави, много се уплашил и казал: "Това е Йоан, когото аз обезглавих. Той е възкръснал от мъртвите". Минали много години. Това имение било купено от един благочестив човек на име Инокентий, който пожелал да построи там църква. Когато започнали да копаят земята из основи, намерили светата глава. По чудесата, които ставали на това място, и по Божие откровение Инокентий узнал, че у него е главата на великия пророк и кръстител Господен. Той я пазел у себе си като най-ценна светиня. Това било първото намиране на главата на Предтеча.

Преди смъртта си Инокентий като видял, че навсякъде върлуват езичници, и като желаел да запази от поругание светата глава, пак я скрил в същото място, където я бил намерил. Вече в царуването на Константин Велики, когато възтържествувала в света християнската вяра, двама монаси, които ходили на поклонение на светите места в Йерусалим, получили откровение за мястото, където се намира главата на Предтеча, и я извадили из земята. Това било второто намиране. Като се връщали в отечеството си, те срещнали един беден човек, грънчар, и му поверили своя товар, като се отегчавали сами да го носят. На грънчаря се явил Предтеча и му заповядал да се оттегли от своите спътници. Той донесъл у дома си, в град Емеса, светата глава и оттогава домът му бил благословен с изобилие и всякаква благодат. Пред смъртта си грънчарят открил на своята сестра тайната, като й завещал да пази свято скъпоценната глава на Предтеча и след себе си да я завещае на най-достойния от рода.

С течение на времето светата глава някак си попаднала в ръцете на един човек, изпаднал в заблудата на арианската ерес. Принуден да остави жилището си, той скрил в земята главата на Предтеча. На същото място бил издигнат манастир и дълго време никой нищо не знаел за съкровището, скрито в земята, докато в половината на V век благочестивият архимандрит Маркел узнал за него чрез явяване на самия Предтеча. По повеля на император Маркиан главата била пренесена от Емеса в Халкидон, а после – в Цариград.

св. свещеномъченик Поликарп, епископ Смирненски

Свещеномъченик Поликарп бил един от Апостолските Мъже. Неговият ученик св. Ириней Лионски и Евсевий ("Църковна история") свидетелстват, че св. Поликарп бил ученик на апостол Йоан Богослов. В продължение на много години бил епископ на Смирна. Св. Ириней разказва, че за епископ го поставили самите апостоли - "самовидците на Господа". Сам св. Игнатий Богоносец, при запознанството си с тогава младия Поликарп, му завещал следното: "Както на кормчията са нужни ветрове или на застигнатия от буря - пристан, така в днешното време си нужен ти, за да достигнем Бог" (Поликарп. 2). Св. Поликарп бил свидетел на мъченическата смърт на св. Игнатий. След смъртта му той станал "вожд на цяла Азия", по думите на Блажени Йероним. Сред многото други сведения за него, св. Ириней разказва, че към края на живота си св. Поликарп пребивавал известно време в Рим и обърнал много еретици. Езичниците в Смирна го повели към кладата, защото го смятали за баща на християните и развратител на Азия.
Св. Поликарп изпращал много послания до съседните църковни общини. От тях е запазено в цялост до днес неговото Послание до филипийците. В древност посланието било високо ценено, а по свидетелството на блажени Йероним, в някои църковни общини било четено и по време на богослуженията. По настроение и време на написване то е близко до посланията на св. Игнатий Богоносец.

Неделя Месопустна. Намиране честните мощи на св. мъченици в Евгения. Св. Атанасий Изповедник

По време на нечестивите римски царе, когато християните многократно били подлагани на гонения, безбройно множество Христови изповедници и мъченици претърпели различни мъки. Светите им тела, хвърляни без погребение, за да бъдат разкъсани и изядени от зверове и птици, вярващите тайно прибирали и с чест погребвали в тайни места, в домове или градини. Така и в Евгенийските селища били погребани много свети мъченици, пострадали за Христа. Мощите им дълго време били незнайни. Междувременно дошъл краят на елинското нечестие, мъчителите погинали с безславие, а на престолите се възкачили християнски царе. Цялата вселена била озарена от светлината на светата вяра и Христовата Църква започнала да разцъфтява в дълбока тишина. Тогава по Божествено изволение били намерени светите мощи на Евгенийските мъченици като някои светилници под крина. На мястото, където били погребани, започнали да се подават различни изцеления на болните, понеже Бог пожелал Неговите раби да бъдат явени и прославени. Там дошъл и епископът с църковния причт. Като разкопали, те намерили много мощи на свети мъченици, чиито имената знае Господ, Който ги е записал в Книгата на вечния живот на небесата. Тези свети мощи били цели и нетленни. Така над тях се изпълнило словото на Писанието: "Той пази всички негови кости; ни една от тях не ще се строши" (Пс. 33:21). Мощите разпръсквали голямо благоухание. От тях ставали много чудеса, изцелявали се всякакви недъзи и се прогонвали нечистите духове от хората. Тогава светите мощи били пренесени със слава в църквата, а безбройно множество хора със свещи и псалмопения съпровождало шествието. След това един от клириците, на име Николай Калиграф, имал откровение. Той бил добродетелен и благочестив мъж. Нему било открито, че сред множеството мощи на мъченици, намерени в Евгения, се намират мощите на свети Андроник, от числото на седемдесетте апостоли, а също и на помощницата му - Юния. За тях споменава свети апостол Павел в посланието си до Римляните: "Поздравете Андроника и Юния, мои сродници и съзатворници, които са чутовни между апостолите и които още преди мене повярваха в Христа" (Римл. 16:7).

Преподобният Атанасий се родил в град Константинопол от благочестиви родители. Те живеели богоугоден живот и били много богати. От дете той се отличавал с благоговейно настроение на душата и любима мечта на младостта му била да прекара живота си в монашеско звание. Затова след достигане на пълнолетие той се отдалечил в една от Никомидийските обители и там приел монашеско пострижение. В монашеските си подвизи преподобният достигнал такава висота, че с благочестието си станал известен на самия император. По време на царуването на Лъв Иконоборец срещу преподобния бил направен донос, че почита светите икони и бил подложен на различни мъчения, претърпял тежки изгнания и понесъл много страдания, но останал непоколебим. Запазвайки до края на живота си православната вяра, той преминал при Господа.
Гонението на почитателите на св. икони продължило около 100 години. От трите императора на име Лъв през този период, названието Иконоборец тук принадлежи на Лъв Арменец, царувал от 813 до 820 г.

св. Евстатий, архиепископ Антиохийски. Св. Георги, епископ Амастридски

Св. Евстатий бил изповедник - страдалец за Христовата вяра, през време на десетото гонение. Той бил единодушно избран от християните за епископ на Антиохия. В този сан Евстатий взел участие в Първия Вселенски събор (325) и твърдо защитавал православното учение против еретика Арий. В 326 той отишъл в Грузия, току-що просветена с християнската вяра, за да постави там пастири за новопокръстените. Като се върнал оттам, той продължавал усърдно да се занимава с делата на Църквата и бил обичан и уважаван от християните като човек, изпълнен с добродетели и дълбока християнска мъдрост. След смъртта на император Константин Велики (337) синът му Констанций станал цар на източната част на Римската империя. Той покровителствал арианите, които придобили над него такова влияние, че самовластно преследвали и угнетявали всички ония, които държали истинското учение на вярата. Много от арианските епископи подписали на Никейския събор православното изповедание на вярата, но след това се отрекли от него и настоятелно искали това и от другите епископи. Ония, които не се съгласявали с тях, били лишавани от сан, пращани на заточение и подлагани на непрекъснати гонения. Така те свалили Цариградския епископ Павел и го изгонили; направили усилия да погубят и Атанасий Александрийски. Някои от тях, отивайки в Йерусалим за освещението на храма "Свето Възкресение", дошли и в Антиохия с тайно намерение да свалят Евстатий. Епископът, който не подозирал техните зли намерения, ги приел с най-голяма радост. Веднага те открили събор, на който започнали да разглеждат делата и вярата на Евстатий. Всичко вече било от тях предварително уредено и решено. Измислили клевета против благочестивия епископ, като го обвинили в безнравствен живот и ерес, съобщили решенито си на императора, възбудили в Антиохия народно вълнение и след това свалили св. Евстатий и го пратили на заточение в Тракия заедно с някои презвитери и дякони, които не искали да се разделят с него.
Свети Евстатий умрял във Филипи в 345 година.

Родителите на преподобния Георги, Теодор и Мигетуса, били благочестиви хора, произхождали от знатен род и се отличавали с добродетелен живот. Бидейки бездетни, те усърдно се молели на Бога да им дарува деца, но едва в дълбока старост Господ изпълнил молитвите им. Глас от небето им възвестил за раждането на сина им, нарекъл името му и предсказал, че ще бъде удостоен с благодатта на епископството. Родил им се син. Това бил преподобният Георги. Като навършил пълнолетие и завършил образованието си, преподобният Георги напуснал отечеството си и се отдалечил в Сирикийските планини. Тук той срещнал един благочестив старец, приел от него монашеско пострижение и под негово ръководство започнал да води монашески живот. След кончината на стареца преподобният отишъл във Вониса и се отдал на суровите подвизи на постническия живот. Когато починал епископът на град Амастрида, по Божие изволение той бил избран от клира и народа за епископ. Когато пристигнал в Цариград за ръкоположението, той спечелил благоразположението на император Константин VI и неговата майка Ирина и бил посветен от патриарх Тарасий. Когато пристигнал в своя катедрален град, той утвърдил паството си в Божественото учение, умножил църковната утвар и украшенията в храмовете и съставил църковни правила относно олтара. При това винаги бил защитник на вдовиците и сираците, благодетел на бедните, освободител от дългове и на всички служел за образец на истински богоугоден живот.
Св. Георги починал на 3 март при царуването на Никифор Логотет (802-811). На гроба му ставали много чудеса.

cв. Лъв, епископ Катански. Св. Садок, епископ Персийски. Св. Агатон Римски папа

cвв. апостоли Архип и Филимон и света Апфия. Св.Евгений и Макарий изповедници

Св. ап. Архип бил епископ след Епафрас на гр. Колоса, в малоазийската област Фригия. В същия град живеел и св. Филимон, до когото апостол Павел изпратил известното си послание по повод бягството на неговия роб Онисим. След обръщането си към Христовата вяра Филимон живеел благочестиво. В неговия дом извършвали божествените служби. Апостол Павел го ръкоположил за епископ и му възложил да благовести словото Божие. Филимон усърдно изпълнявал тази поръчка. Жена му Апфия пък от своя страна служела на Бога като помагала на тружениците Христови в благовестието на словото Божие: приемала ги в дома си, хранела ги, полагала грижи за тях, когато били болни, и във всичко се проявявала като вярна сътрудница на съпруга си. Заедно с апостолите Архип и Филимон и тя се удостоила с мъченическа смърт. Във време на едно езическо тържество те се събрали с другите християни, за да извършат богослужение на истинския Бог. Езичниците узнали, че всички християни са събрани на молитва в дома на Филимон, нападнали внезапно, разгонили богомолците, а Филимона, Архипа и света Апфия били отведени на съд пред ефеския областен управител, който ги предал на изтезания и смърт.

The Holy Confessors Eugene and Macarius were presbyters of the Antiochian Church. During the reign of Julian the Apostate (361-363) they were brought to the emperor for trial for their refusal to participate in pagan orgies. The presbyters boldly denounced him for his apostasy and they were given over to fierce tortures, which they underwent with prayer and spiritual rejoicing. After the tortures, they sent them off to exile at Oasim, an oasis in the Arabian desert, and they intended to settle there upon a hill. The local people warned the saints that they should immediately abandon the place, since an enormous snake lived there. The holy martyrs asked them to point out this place, and through their prayer a lightning bolt struck the cave, reducing the monster to ashes. Ss. Eugene and Macarius began to live in this cave. The confessors prayed that they might die together. The Lord heard their prayer, and they died in 363 at the same time.

св. Лъв, папа Римски. Св. Агапит, епископ Синадски

Свети Лъв бил италианец. Той от ранни години се посветил на служение Богу. Възведен бил на папския престол в 440 г. след смъртта на папа Сикст ІІІ. Като добър пастир той се грижел за повереното му духовно стадо, давал му пример на благочестие и ревностно го защищавал от външни и вътрешни врагове. Ужасно бедствие застрашавало в това време Италия: Атила, цар на хуните, наречен с прозвището "бич Божий", около 452 г. нападнал Италия и отивал с войската си срещу Рим. Папа Лъв усърдно се помолил на Бога, изпросил застъпничеството на светите апостоли Петър и Павел, излязъл с римските сенатори да посрещне страшния цар и го помолил за пощада. Атила, като изслушал речта на светителя, обещал да пощади цялата Римска област. И действително, той се оттеглил, за крайно учудване на своите войници, непривикнали да виждат в него такова милосърдие. Те с удивление го попитали, защо послушал папата и тъй лесно се отказал от изгодите, които покоряването на Рим му обещавало.
- Нима вие не видяхте онова, което аз видях? – запитал ги Атила. – Докато папата говореше с мене, двама светли мъже държаха над мене измъкнати мечове и ме застрашаваха със смърт, ако не послушам Божия архиерей.

Във време на светителството на Лъв Велики в Рим и друго бедствие тежало над Църквата. Ереси непрекъснато смущавали християните. Осъдени на вселенските и поместните събори, те изникнали отново с някои изменения и спечелили много последователи. Главна ерес била монофизитската, която била създадена от лъжеучителя Евтихий и проповядвала, че у Иисуса Христа имало само едно естество – Божеско. Папа Лъв І изложил учението за вълпъщението на Сина Божи, като обявил за недействителни определенията на беззаконния събор, свикан в Ефес от съмишлениците на Евтихий. По настояване на папа Лъв бил свикан в 451 г. Четвърти вселенски събор, на който окончателно била осъдена Евтихиевата ерес. Папа Лъв вдъхнал почит и внушил милосърдие и у краля на вандалите Хензерих, който нападнал Рим. Свети Лъв Велики умрял в дълбока старост.

St Agapitus was born of Christian parents in Cappadocia during the reign of the emperors Diocletian (284-305) and Maximian (284-305). From his youth he yearned for the monastic life and so he entered a monastery, where he struggled in fasting, prayer, and service to all the brethren of the monastery. The Lord granted St Agapitus the gift of wonderworking. The emperor, Licinius (311-324), learned that St Agapitus was endowed with great physical strength, and he commanded the saint to be conscripted into military service against his wishes. During the persecution against the Christians initiated by Licinius, St Agapitus was was wounded by a spear, but remained alive. After the death of the emperor Licinius, he obtained his freedom from military service in the following manner. The holy Emperor Constantine the Great (306-337) heard that St Agapitus had healed people by his prayers. The emperor sent him a sick servant, who also received healing. The emperor wanted to reward St Agapitus, who instead asked only that he be permitted to resign from military service and return to his monastery. Permission was granted, and he joyfully returned to the monastery. Soon after this, the Bishop of Sinaus in Bithynia summoned St Agapitus and ordained him to the holy priesthood. After the death of the bishop, St Agapitus was unanimously chosen by the clergy and all the people to the See of Sinaus. The new hierarch wisely governed his flock, guiding it in the Orthodox faith and virtuous life. Through his prayers, numerous miracles occurred. The saint died in peace.

св. великомъченик Теодор Тирон. Св. Роман Търновски

Царете Максимиан и Максимин, които живеели в началото на IV век, в своята ревност към езическата вяра заповядали да принуждават християните да принасят жертви на боговете. В това време в град Амасий, в малоазийската област Понт, се намирал един млад войник, на име Теодор. Когато началникът на полка искал да го принуди към жертвоприношение, Теодор му заявил, че е християнин и няма да принесе жертва на идолите. Началниците на войските и на града го убеждавали да се покори, но Теодор продължавал да изповядва Иисуса Христа като Бог Всевишни. Началниците го оставили временно, като се надявали, че ще се вразуми и покори на тяхната воля. Но той, без да се бои от опасността, гръмко славел Бога. Между това продължавали строго да преследват християните и да ги принуждават да принасят жертви на идолите. Онези, които не искали да изпълнят тая повеля, били затваряни в тъмница. Теодор ги съпровождал, като ги увещавал към твърдост и търпение. През една нощ Теодор, движим от ревност към истинската вяра, подпалил един от главните идолски храмове. Това забелязали някои езичници, които донесли за него на градоначалника.
Управителят повикал Теодор на съд. Теодор без всякакъв страх признал постъпката си и управителят заповядал да го бият. Той го заплашил с още по-жестоки мъчения, ако не се подчини на царската повеля. Но Теодор спокойно му отговорил, че не се бои от мъки, защото очакването на бъдещите блага го укрепява. "Мъките, на които ме подлагаш, за мен не са мъки - казал той, - защото имам пред себе си Господа Иисуса Христа. Ти не го виждаш, защото не гледаш с духовни очи".

Управителят заповядал да отведат Теодор в тъмница, а вратата на тъмницата да заключат и запечатат, защото искал да го умори чрез глад. Нощем, когато Теодор се молел, явил му се Господ Иисус Христос и му казал: "Дерзай Теодоре! Аз съм с тебе! Не приемай земна храна и питие! За тебе ще има друг живот, безкраен и вечен, с Мене на небесата." Укрепен от чудесното видение и изпълнен с неизразима радост, Теодор започнал с песни възторжено да слави и благославя Господа. Стражите, като чули пението, приближили се до прозореца и с изумление видели, че около това печатът и бравата на вратата били цели. Поразени от ужас, те побързали да уведомят за това управителя, който дошъл до тъмницата. Като чул пение от няколко гласове, той помислил, че при Теодор са влезли християни. Но бравата и печатът били неповредени. Като влязъл в тъмницата, бързо излязъл и на другия ден отново повикал Теодор на съд.
- Принеси жертва на боговете - казал му той - и ще получиш големи дарове и почести!
Теодор дигнал очи към небето, прекръстил се и твърдо отговорил: "Предай ме на огън, на зверове, терзай тялото ми чрез най-жестоки мъки! Но докато има в мене живот, няма да се отрека от името на моя Христос!"
Управителят заповядал да мъчат Теодор с железни куки. Но сред жестоките страдания мъченикът проявил непоколебимо търпение и само възкликвал: "Ще благославям Господа във всяко време, хвалата за Него е винаги в устата ми" (Пс. 33:2).
- Не те ли е срам - казал му управителят - да се уповаваш на човек, който умрял от позорна смърт на кръст?
- Нека бъде тоя позор и на мене, и на всички, които призовават името на Господа Иисуса Христа! - отговорил мъченикът.
Дълго още продължавали мъченията на Теодор; управителят отново започнал да го уговаря да принесе жертва на боговете.
- Не се ли боиш ти от Бога, Който ти е дал власт и сила? - казал Теодор. - Чрез Него царе царуват, а ти искаш да се отрека от живия Бог и да се поклоня на бездушния камък!
- А какво искаш ти: с нас ли да бъдеш или с твоя Христос? - запитал го пак управителят.
- С моя Христос ще бъда вечно! - радостно извикал Теодор. - Прави с мене, каквото искаш!
Тогава управителят издал за Теодор следната присъда: "Теодор, който не се покорява на властта на славните царе и велики богове, а вярва в Иисуса Христа, Който бил разпнат при Понтия Пилата, трябва да бъде предаден на огън."
Слугите на управителя донесли дърва, направили клада и разпалили огън. След това те довели Теодор, за да бъде изгорен на кладата. Теодор се прекръстил, сам мъжествено се качил на кладата и с молитва и славословие предал на Бога душата си. Една благочестива християнка, на име Евсевия, взела останките на светия мъченик, погребала ги у дома си в град Евхаита и всяка година извършвала помен за него.

Около петдесет години след смъртта на Теодор, Юлиан Отстъпник, царувал във Византия. Той мразел християните и се стараел да им прави всевъзможни пакости. Знаейки, че пред първата седмица от светата Четиридесетница те пазят строг пост, той за да ги подиграе, заповядал на цариградския управител да поръси с кръв от идолски жертви всички неща за ядене, продавани на пазара. Заповедта му била изпълнена. Но св. мъченик Теодор се явил на архиепископа във видение и му казал: "Забрани на християните да купуват каквото и да е от пазара, понеже нещата за ядене са поръсени с кръв от идолски жертви! Поръчай на тия, които нямат храна у дома си да си правят коливо - да си варят пшеница с мед".
Учуденият архиепископ го запитал, кой е той, който се грижи за християните. - "Аз съм мъченикът Христов Теодор Тирон - отговорил светецът - и съм пратен от Бога в помощ на християните". След тия думи мъченикът станал невидим.
Архиепископът изпълнил заповяданото и цяла седмица християните се хранели с коливо. Юлиан видял, че мярката не сполучила и заповядал отново да продават храните както преди. Църквата, за благодарност на св. Теодор, запазила досега обичая - в събота на първата седмица от Великия пост чрез коливо да почита паметта на светия великомъченик.


Когато втори път Теодосий дошъл от Парория в Търново, при него се явил Роман, който бил от знатен славен род. Роман отдавна питаел към Теодосия голяма обич и бил привързан към него с безкрайна сърдечна преданост. Бил вече облечен в монашески образ, но много скърбял, загдето нямал истински наставник по Божия път. Когато узнал за присъствието на Теодосий в Търново, Роман скоро дошъл при него, паднал в нозете му с голяма почит, припомнил му за тяхната отдавнашна взаимна обич и рекъл: "Ако ме оставиш така, то ще чуеш, че или съм се заклал или съм се хвърлил от високите търновски скали в някоя пропаст! Защото както еленът се стреми към водни извори, така моята душа желае да се наслаждава на твоите молитви и винаги заедно с тебе да пребъдва!"
Теодосий се съгласил да го вземе със себе си и да го доведе при блажения Григорий Синаит, който го приел сърдечно и го причислил към своето братство. Там Роман покорно изпълнявал възлаганите му послушания и прекарал доста време, докато игуменът го изпратил по манастирски дела – изглежда – пак при българския цар. В негово отсъствие великият Григорий Синаит починал, а след неговата смърт Теодосий не намирал смисъл да остава повече в Парория. Затова той отишъл в Сливенската планина, гдето по онова време се намирал Роман. Заедно с него Теодосий посетил полуостров Света Гора Атонска. Поради тогавашното голямо размирие на Балканския полуостров и след някои преходи от място на място, най-после двамата монаси си избрали за местожителство Кефаларево (сега Килифарево) и си построили там манастир, защото околността на столицата била добре охранявана срещу разбойнически и турски нашествия. Тук св. Теодосий развил своята просветна и духовна дейност, в която св. Роман бил един от първите му ученици и сътрудници. Когато обстоятелствата наложили в България да се брани чистотата на православието от еретическа проповед и трябвало да бъдат спечелени царят, царицата и патриархът, за да свикат в столицата църковнонароден събор, тогава св. Теодосий, заедно с единомисления свой сподвижник Роман, се явява и спечелва за целта тия първенци на тогавашна България. А когато през есента на 1363 г. - малко преди смъртта си – заминава за Цариград с четирима свои ученици, св. Теодосий оставя Роман за свой заместник в игуменството на новия си манастир в местността "Устие", още по-близко до столицата откъм Дебелец. Още това обстоятелство, че св. Роман бил толкова близък сътрудник на св. Теодосий Търновски, ясно свидетелства, че той се отличавал със същите качества на подвига и благодатната светост, с каквито е прославен неговият любим учител, макар да не разполагаме с по-подробни житейни данни за него.
Св. Патриарх Евтимий Търновски, който превел от гръцки житието на св. Теодосий, от себе си прибавил следните думи за св. Роман: "Беше човек добродетелен и знаменит, ревнител на духовния живот, във всичко подобен на блажения Теодосий, истински пустинножител и постник, изпълнител на всички Господни заповеди. След като прие светата обител и предстоятелството на манастирското братство, той усърдно пучаваше братята и се стараеше във всичко да бъде подражател на блажения Теодосий. Затова всички, които живееха наоколо, дохождаха често при него за полза и молитва. А самият той внимателно спазваше постнически живот; веднъж на ден приемаше храна и то много оскъдно, също така вкусваше и малко вино заради телесния си недъг. А страдаше от много тежък недъг, който го мъчеше и който на славянски се нарича "кашлица" - много мъчителна. Обаче въпреки това той не изоставяше всегдашното бдение, така че всяка нощ прекарваше без сън и само призори малко заспиваше, като с това оказваше малка грижа за човешкото естество. Като не забравяше разлъката си с дивния Теодосий, той не искаше и за малко време да се бави в тоя живот, а желаеше по-скоро да се разлъчи от тялото си и заедно с Теодосий да се наслаждава на отвъдния блажен живот. Затова трупаше към подвизите подвизи и към болките – болки. В това състояние той като че ли младееше. Обаче поменатият негов недъг се усили, като изнуряваше и сушеше тялото му. Но този храбрец въпреки това не се разслабваше, а много пъти без да обръща внимание на своя недъг утешаваше братята, утешаваше всички и всички поощряваше към духовни подвизи. Като разбра, че ще премине отвъд, заповяда да се съберат братята, всички утвърди в Божия страх, всичко добро нареди за светата обител, причасти се със страшните Божествени тайни, всички благослови и предаде духа си в Божиите ръце на 17 февруари. Братята хубаво го подредиха и пограбаха като свой отец и по приетия ред му извършиха надгробно пение."

св. мъченици Памфил и Порфирий и дружината им. Св. Флавиaн, архиепископ Цариградски

Св. мъченик Памфил бил голям аскет и много се трудил за преписването и поправянето на грешки в повредени от преписвачи Новозаветни текстове. Поправените копия св. Памфил преписвал и разпращал на тези, които пожелаели да ги имат, с което обърнал към Христа много езичници. С негов труд в Кесария била събрана обширна библиотека с духовни и исторически книги, която просъществувала няколко века и била гордостта на Църквата в Кесария. Тя съдържала и множество ръкописи на Ориген, оказал голямо влияние върху св. Памфил. Ученик на св. Памфил, негов пръв помощник и архивар в библиотеката бил Евсевий Кесарийски, наричан често "отец на църковната историография". Блажени Иероним, който също много почитал паметта на св. Памфил, се сдобил с негови ръкописи и се отнасял с тях като с голяма ценност.

Св. Флавиан първоначално бил презвитер в Цариград. За голямото му въздържание и добродетелен живот той бил избран от клира и от народа за Цариградски патриарх. В това време Църквата била вълнувана от лъжеучението на Евтихий, който – въпреки ясните указания в Евангелието, че Иисус Христос бил заедно и Бог и човек – твърдял, че в Иисуса Христа имало едно естество – Божеско. Патриарх Флавиан твърдо защитавал православното учение. Силно го намразили придворните на император Теодосий Млади (408-450). Главен негов враг бил евнухът Хрисант, любимец на цяря, който всякак се стараел да му пакости с разни клевети. Флавиан, като видял, че лъжеучението се разпространява, свикал в 448 година поместен събор и поискал Евтихий да се яви на него. Дълго Евтихий не се покорявал на повелята на патриарха и най-после дошъл, придружен от въоръжени войници, които той измолил от императора за своя защита. Като разкрил своето учение, той не поискал и да изслуша миролюбивите увещания на събраните епископи, поради което те за упорството му го лишили от свещен сан. Евтихий се съюзил с враговете на Флавиан и съумял да разположи в своя полза императора и неговата съпруга. На другата година бил свикан в Ефес събор от съмишленици на Евтихий под председателството на Диоскор, александрийски патриарх (449). На тоя събор, известен в историята под названието "разбойнически", Флавиан бил наклеветен, че внася нови догми в Църквата. Много епископи, чрез заплахи били принудени да подпишат, че са съгласни с учението на Евтихий. Повикали св. Флавиан. Диоскор и неговите съмишленици го осъдили като лъжеучител, лишили го от сан и решили да го заточат в Египет. Но някои епископи се застъпили за Флавиан. Станал смут и Диоскор поискал войска. На Флавиан нанесли жесток побой и той след няколко дни се поминал. Като узнал за това, римският папа св. Лъв обявил определенията на беззаконния събор за недействителни, и по неговото настояване, при императрица Пулхерия и съпруга й Маркиан, бил свикан Четвърти вселенски в Халкидон в 451 година. Тоя събор, на който присъствали 630 епископи, осъдил ереста на Евтихий и определил да се изповядва Иисус Христос с две естества – неслитно, неразделно, неразлъчно и неизменно. Пред събора било прочетено посланието на св. Лъв до Флавиан, в което папата излагал учението за въплъщението на Сина Божий. Всички отци на Халкидонския събор признавали това за апостолско учение. Диоскор бил свален като убиец на св. Флавиан. Тялото на св. Флавиан било пренесено в Цариград.

Saint Maruthas was Bishop of Tagrith (Martyropolis), a city which he founded between the Byzantine Empire and Persia. He was famed for his knowledge and his piety, he wrote about the martyrs, and he suffered for his faith in Christ under the Persian emperor Sapor. He also left behind other works in the Syrian language, among which the most famous are: "Commentary on the Gospel," "Verses of Maruthas," "Liturgy of Maruthas" and "The 73 Canons of the Ecumenical Council at Nicea" (325) with an account of the acts of the Council. In the year 381 St Maruthas participated in the Second Ecumenical Council at Constantinople, convened against the heresy of Macedonius. In 383, he attended the Council of Antioch against the Messalians. During the years 403-404 St Maruthas set off to Constantinople to plead with the emperor Arcadius to protect Persian Christians. He was twice sent by the emperor Theodosius the Younger to the Shah Izdegerd to secure the peace between the Empire and Persia. In the year 414 St Maruthas, having done his duty as envoy to the court of Izdegerd, persuaded the Shah to a favorable disposition towards Christians, and he assisted greatly in the freedom of Christians in Persia. He rebuilt Christian churches razed during the persecution by the Persian ruler Sapor. He also located relics of saints who had suffered martyrdom and transferred them to Martyropolis. He died there in 422. The relics of St Maruthas were later transferred to Egypt and placed in a skete monastery of the Mother of God.

Неделя на Блудния син. Св. апостол Онисим

Във Фригия, област в Мала Азия, живеел един богат и знатен човек, на име Филимон. Когато светите апостоли проповядвали Евангелието, Филимон повярвал и по-късно бил причислен към седемдесетте апостоли. Филимон, още до обръщането си, имал роб на име Онисим. Като се провинил в нещо пред господаря си, Онисим се побоял от наказание и избягал от него в Рим, където тогава проповядвал св. апостол Павел. Множество римляни, като чули словото на светия апостол, се обръщали към Господа. И Онисим чул проповедта на апостол Павел. Думите му възбудили в него искрено разкаяние и пламенна вяра. Той последвал апостола. Когато Павел бил подложен на гонения и заточения, Онисим не се отделил от него, приел св. Кръщение и продължавал усърдно да му служи.
Павел обикнал Онисим и желаел завинаги да го задържи при себе си. Като узнал, че Онисим принадлежи на Филимон, той намерил, че няма право да го остави при себе си без волята на господаря. Павел пратил Онисима при Филимон с писмо, в което молил за него прощение и увещавал Филимона милостиво да приеме своя роб – като брат в Христа. Това писмо - послание до Филимон – е поместено между другите послания на апостол Павел в Новия Завет на Светата Библия. Филимон не само простил на Онисим, но и му дарувал свобода. Онисим се върнал при св. апостол Павел и му служел с ревност и преданост. Той сам, научен от Павел, станал един от апостолите и след смъртта на своя учител, отишъл да проповядва Словото Божие в далечни страни. Той проповядвал в Испания, в много градове на Гърция и Мала Азия, и вече в дълбока старост бил поставен епископ в Ефес, след Тимотей и Йоан Богослов. Св. Игнатий Богоносец споменава за него в едно от своите послания като за човек благочестив и деятелен, ревностно изпълняващ задълженията си. Няколко години Онисим бил ефески епископ, обръщал езичници към Христа, укрепявал вярващите чрез поучения и пример на добродетелен живот.
В царуването на Траян (98-117 г.) започнало гонение против християните и Онисим бил повикан в Рим. Доведен на съд при управителя Тертил, Онисим с твърдост изповядал Името на Христа. На въпроса, кой е и от какъв род е, той отговорил:
- Аз съм християнин. В младостта си бях роб на човек, а сега съм верен роб на Господа Иисуса Христа!
- За каква цена те е купил новият ти Господар? - запитал управителят.
- Синът Божий, Иисус Христос, със скъпоценната Си кръв ме е изкупил от гибел – отговорил Онисим.
На въпроса, какво се нарича суетен живот, Онисим изброил пороците, които ни отдалечават от Бога: сребролюбие, гордост, завист, злословие, лъжа и лицемерие, гняв, невъздържание и пиянство.
- Всичко това се нарича суетен живот – казал Онисим – и на всичко това източник и причина е поклонението на лъжливи богове. И теб увещавам, Тертиле, познай истината, остави временната суета, приеми Закона на любовта към ближния и се обърни с вяра към Създателя и Спасителя! Той ще те приеме, защото не иска гибелта на грешниците, но се радва на тяхното покаяние и им прощава предишните съгрешения.
Тия думи, пълни с кротост и любов, раздразнили управителя:
- Та значи ти не само самичък упорстваш в заблужденията си – извикал той. - но и нас желаеш да обърнеш към тях? Ти за това ще бъдеш подложен на мъчения.
- Мъченията не ме плашат – отговорил Онисим, - сред страданията надеждата за бъдещ живот ще ме утеши и силата Христова ще ме укрепи.
Управителят заповядал да отведат Онисима в тъмницата, където светият апостол прекарал осемнадесет дни. Той бил утешаван от честите посещения на християните и от тяхното съчувствие. На невярващите той проповядвал Словото Божие и мнозина от тях обърнал към истината.
След осемнадесет дни управителят изгонил Онисима от Рим и го пратил на заточение в Путеоли. И там св. Онисим продължавал без страх да проповядва Евангелието и да обръща езичниците.
Като узнал за това, Тертил отново го повикал на съд. Като видял, че Онисим е непреколонен във вярата си, заповядал жестоко да го бият и след това го предал на смърт. Една християнка от царски род взела обезглавеното тяло на светия мъченик и го поставила в сребърен ковчег.

The Sunday after the Sunday of the Publican and the Pharisee is the Sunday of the Prodigal Son. This parable of God's forgiveness calls us to come to ourselves" as did the prodigal son, to see ourselves as being "in a far country" far from the Father's house, and to make the journey of return to God. We are given every assurance by the Master that our heavenly Father will receive us with joy and gladness. We must only "arise and go," confessing our self-inflicted and sinful separation from that "home" where we truly belong (Luke 15:11-24).

Успение на св. Кирил Славянобългарски. Св. преподобни Авксентий

Според известното кратко житие на Константин Философ, наречен в монашеството Кирил, произхождал от знатни родители Лъв и Мария, солунски славяни. Високото положение на бащата и богатите дарования на момчето отворили вратите на знаменитата Магнаурска школа в Цариград, където Константин учил заедно с децата на византийските царе и боляри под ръководството на известни учители и на учения Фотий, бъдещия цариградски патриарх.

Завършил образованието си с прозвището Философ, той бил назначен за патриаршески библиотекар и преподавател по философия. На него били възлагани и разни поръчения от обществен характер. Отегчен от суетата на тоя свят, Константин избягал тайно в манастира на малоазийския Олимп при своя брат Методий, където именно извършил в пост и молитва приснопаметното си дело – да създаде славянска азбука и да преведе свещените книги на Православната църква на езика на солунските българи.

Облечен в такова всеоръжие, той с брата си бил изпратен от византийския император Михаил ІІІ в славянските страни Моравия и Панония, за да спечели за християнството тамошните славяни чрез бащиния им език. Но чувствително били засегнати интересите на местното германо–латинско духовенство. То било враждебно настроено към славянския език и започнало борба против тях.

На двамата братя – славянски просветители се наложило да се отправят в Рим и да защитят своето дело от враговете пред самия римски папа. В Рим Константин Философ тежко заболял; бил постриган в монашество с името Кирил и подир 50 дни починал на 14 февруари 869 година. Сам папа Адриан извършил погребението му в църквата "Св. Климент Римски".

Житието на св. Кирил било написано от св. Климент Охридски при непосредствено сътрудничество на св. Методий, Моравски архиепископ, брат на св. Кирил. Службата му е много древна. Тя се е запазила до нас в 12 ръкописа, най-старите от които са от ХІ век.

Преподобни Авксентий бил син на богати и знатни родители и на млади години са ползвал с голяма почит при двора на император Теодосий Млади (418-450). Но като желаел всецяло да се отдаде Богу, той оставил света и станал монах. Добродетелите, мъдростта и широките му познания прославили името му. Избягвайки славата, смиреният Авксентий се оттеглил на една планина близо до Витиния (Мала Азия), но и тук не могъл да се скрие. Тълпи благочестиви люде се стичали при него, като желаели да получат от него благословение и поука; донасяли при него болни, като го молели за помощ, понеже той получил от Господ чудотворна, целебна сила. Планината, на която той живеел в тясна килия, станала известна под името "Авксентиева планина".
След известно време смиреният подвижник бил повикан на Халкидонския вселенски събор (451). Той ревностно се застъпвал за истината против лъжеучителя Евтихий. Това му навлякло много оскърбления. След свършване на събора той отново се поселил в любимата пустиня. При неговата пещера пак започнали да се стичат много вярващи, на които той предлагал поучение просто, но изпълнено с духовна мъдрост и сила.
Светият подвижник доживял до дълбока старост и умрял във времето на император Лъв Тракиец (447-474 г.).

св. Мартиниан и св. Зоя и Фотиния. Св. Евлогий, архиепископ Александрийски. Преподобни Симеон Сръбски

Преподобни Мартиниан бил родом от Кесария Палестинска. На 18 години той се оттеглил в една планина в Кападокия и там прекарал 25 години в пост, бдение, молитва и борба с много изкушения. Когато една жена дошла да го изкушава и видял, че ще падна в грях с нея, той скочил бос в огъня и стоял там докато от болка била убита у него всякаква похот. Когато му се явили други изкушения, той избягал на самотна скала всред морето, за да се спаси от съблазън. По Божи промисъл делфин го дочакал и на гърба си го изнесъл на брега. Тогава Мартиниан решил никъде да не се настанява за постоянно, а непрекъснато да пътува. За две години той обходил 164 града, като навсякъде проповядвал и поучавал народа. Най-после стигнал в Атина, където се поминал в 422 година.

Однажды женщина-блудница поспорила с развратными людьми, что соблазнит святого Мартиниана, слава о добродетельной жизни которого распространилась по городу. Она пришла к нему в ночной час под видом странницы, прося ночлега. Святой впустил ее, так как погода была ненастная. Но вот лукавая гостья переоделась в дорогую одежду и стала соблазнять подвижника. Тогда святой вышел из келлии, зажег костер и встал босыми ногами на пылающие угли. Он говорил при этом себе: "Трудно тебе, Мартиниан, терпеть этот временный огонь, как же ты будешь терпеть вечный огонь, приготовленный тебе диаволом?" Женщина, пораженная этим зрелищем, раскаялась и просила святого наставить ее на путь спасения. По его указанию она отправилась в Вифлеем, в монастырь святой Павлы, где в строгих подвигах прожила 12 лет до своей блаженной кончины. Имя женщины было Зоя.

Однажды во время сильной бури разбился корабль и к острову, где спасался святой Мартиниан, волны принесли на обломках корабля девицу по имени Фотиния. Святой Мартиниан помог ей выбраться на остров. "Оставайся здесь, - сказал он ей, - вот хлеб и вода, а через два месяца приедет корабельщик", - а сам бросился в море и поплыл... Блаженная девица Фотиния осталась жить на острове, где и провела в уединении 6 лет, а затем отдала Богу душу. Кончину ее открыл всё тот же корабельщик, привозивший ей, как и преподобному Мартиниану, пищу. Он перевез тело блаженной Фотинии в Кесарию Палестинскую, где оно было с честью похоронено епископом и клиром. Память преподобных Зои и Фотинии празднуется в тот же день.

Saint Eulogius, Patriarch of Alexandria, was one of the enlightened hierarchs of the sixth century. At first he was igumen of the monastery of the Mother of God in Antioch, and then in 579 he was chosen as Patriarch of Alexandria, where he served for twenty-seven years. Throughout his life, the saint struggled vigorously against heresies. He was also a friend of St Gregory Dialogus, and some of their correspondence has been preserved. St Eulogius died in 607 or 608. St Photius quotes from his writings, which reveal an Orthodox theology of the two natures of our Lord Jesus Christ. Only one of his sermons, for Palm Sunday, has survived in complete form.

Saint Simeon the Myrrh-Gusher, King of Serbia Stephen Nemanya was the Great Zhupan of Serbia, and lived during the twelfth century. The saint toiled much for his fatherland: he united a large portion of the Serbian lands, and strove for the political independence of his country from the Byzantine Empire. In his zeal for the Orthodox Church, he defended his nation against heresy and false teaching. At the age of eighty, Stephen went to Mt. Athos, where his son St Sava, was glorified by the holiness of his life. Together they restored the desolate Hilandar monastery, to which monks from various lands began to gather. St Simeon was a great ascetic and wise guide for the monks. He died on February 13, 1200, and his relics began to exude myrrh. St Sava transported his father's relics back to Serbia, and placed them in a church of the Most Holy Theotokos at the River Studenitsa. St Simeon had richly adorned this church while he was still ruler of Serbia.

св. Мелетий, архиепископ Антиохийски. Св. Антоний, архиепископ Цариградски

В ІV век различни ереси смущавали спокойствието на Църквата. Особено се разпространила ереста на Арий, който отхвърлял единосъщието на Сина Божи с Бога Отца. Отхвърлена и осъдена от Никейския вселенски събор (325), тази ерес намерила обаче много последователи. Император Констанций, един от синовете на Константин Велики, бил арианин и преследвал православните епископи. В много градове имало по два епископа – православен и арианин. Народът и духовенството се присъединявали ту към единия, ту към другия, и едно след друго тържествувало ту православието, ту арианството. Но и самите ариани се разделяли на две секти – чисти ариани и полуариани, които враждували помежду си. Навсякъде вражда, мъст и дори кървави разпри заменили любовта и мира, завещани от Иисуса Христа.
Сред тия трудни обстоятелства Мелетий, родом от Армения, бивш севастийски епископ, бил единодушно избран за архиепископ в Антиохия. С този избор се съгласили и арианите, които в Антиохия били повече от православните. Те се надявали да намерят в новия архиепископ свой съмишленик, но скоро се убедили, че сбъркали в очакванията си.
Тридесет дни след избирането му Мелетий проповядвал в храма. Всички присъстващи – православни и ариани, с нетърпение очаквали от него изложението на вярата му. Мелетий почнал да хвали догмите, утвърдени от Никейския събор, и да изповядва Иисуса Христа като единосъщен на Отца, равен Нему в сила и слава и като Него творец на вселената. Това всенародно изповедание на православието силно разгневило арианите. С твърдостта на духа Мелетий съчетавал необикновена кротост и постоянно се стараел да усмири разприте и враждата. Той давал на паството си пример на всички добродетели и успял да се обкръжи с достойни люде. Той ръкоположил за дякон св. Василий Велики, който бил дошъл от Йерусалим в Антиохия. Като предузнал големите дарби на св. Йоан Златоуст, който в туй време бил още твърде млад, архиепископът го убеждавал да изучава Св. Писание, кръстил го и го назначил за четец при църквата.
Арианите, виждайки, че са се измамили в надеждите си, убедили император Констанций да свали св. Мелетий и да го прати на заточение в Армения, а сами си избрали епископ измежду арианите. Мелетий бил в изгнание до самата смърт на Констанций.
След Констанций на престола се възкачил Юлиан, племенник на Константин Велики. Юлиан бил възпитан в християнската вяра, но в душата си я мразел и, щом станал император, се отрекъл от нея и почнал с най-голямо усърдие да служи на езическите богове. Като се убедил, че жестоките гонения не пречат на християнството да се разпространява, Юлиан прибягнал до по-хитри мерки. Той обявил пълна веротърпимост, върнал от изгнание всички заточени епископи – както православни, така и ариани. Надявал се, че със своите спорове за вярата те сами ще му помогнат да ослаби силата на християнството. Заедно с други епископи и Мелетий бил върнат. Но той намерил православните разделени помежду си: едни признавали за епископ Павлин, избран по време на неговото отсъствие, други очаквали завръщането на Мелетий. Тия разпри огорчавали светителя и той с кротост се стараел да въдвори мир и съгласие.
Скоро подир това Юлиан загинал във война. Наследникът му Йовиан свикал в Антиохия поместен събор, на който арианите подписали своето съгласие с догмите, утвърдени от Никейския събор. Но Йовиан скоро бил наследен от Валент, ревностен привърженик на арианството. Отново ереста временно възтържествувала, отново жестоко гонение било повдигнато срещу православните епископи, и Мелетий отново бил изгонен от Антиохия. Император Грациан го възвърнал и Мелетий отново започнал да ръководи паството си. Но смутовете в Антиохийската църква продължавали: привържениците на Павлин не признавали Мелетия. Св. Мелетий полагал всички старания да въдвори съгласие. Ревностно му помогал св. Василий Велики, епископ Кесарийски, като убеждавал християните да стоят твърдо в православието. Мелетий чрез мъдри поучения просвещавал паството си и на всички давал пример на благочестив християнски живот. Той бил изпълнен с кротост, смирение и твърдост на духа.
При него св. Симеон Стълпник предприел своя много труден подвиг. Като чул, че подвижникът се приковава с желязна верига към един грамаден камък, св. Мелетий се изкачил при него на височината и му казал: "Човек може и без окови да владее себе си. Не чрез желязна верига, но чрез волята и разума трябва той да прикове себе си." Симеон, като осъзнал справедливостта на тия думи, снел от себе си веригата и все повече се стремял да обуздава волята си и съвършено да я подчини на духа.
Не много преди смъртта на Мелетий на императорския престол встъпил Теодосий Велики (379-39). Теодосий още до избирането му за цар видял веднъж насън св. Мелетия да му възлага венец и царска багреница. Този пророчески сън се сбъднал. Грациан, чувствайки се твърде слаб да отблъсква постоянните нахлувания на варварите, си избрал за съуправител храбрия свой военачалник Теодосий. А след смъртта на Грациан, Теодосий станал император и ознаменувал своето царуване с победи и мъдри разпоредби, чрез които заслужил прозвището Велики. Разприте и несъгласията в това време продължавали да вълнуват Църквата. Освен това възникнала друга ерес – ереста на Македоний, който отхвърлял божествеността на Светия Дух, поради което и последователита на тая ерес се наричали "духоборци".
Теодосий, като желаел да прекрати разприте, свикал в Цариград събор в 381 година. Това бил Вторият вселенски събор. На него била осъдена ереста на Македоний, и Символът на вярата бил допълнен с учението за Св. Дух. Между другите епископи бил повикан в Цариград и св. Мелетий, който трябвало да председателства събора. Теодосий, който дотогава не бил го виждал, познал в него същия старец, когото видял насън да му слага царски венец.
Мелетий с твърдост защищавал истинските догми на вярата. Той умрял в дълбока старост преди свършване на събора. За председател на събора бил назначен св. Григорий Богослов. Тялото на св. архиепископ Мелетий било пренесено от Цариград в Антиохия и било поставено близо до мощите на свещеномъченик Вавила.

Saint Anthony, Patriarch of Constantinople, was a native of Asia, but lived in Constantinople from his youth. He was born around 829 of rich and pious parents. After the death of his mother, he entered a monastery at the age of twelve, where following the example of the igumen, he spent his nights in prayer and led a strict monastic life. With the passage of time, and against his will, he was ordained to the holy priesthood. Later, at the insistence of the Patriarch, he was made an igumen. Serving in this rank, he tonsured his own father into monasticism. St Anthony was distinguished by his mercy, by his love and concern for the destitute, and he provided generous help to them. Elevated to the Patriarchal throne at Constantinople in 893, St Anthony intensified his care for the destitute, and especially for their spiritual condition. With the assistance of the emperor Leo the Wise, Patriarch Anthony did much good for the Church, and encouraged piety in the people. He also built a monastery over the relics of St Kallia. Despite being stooped over with age, he went around all the churches, fulfilling the command of the Savior to be the servant of all the brethren. In the year 895, advanced in age, St Anthony went peacefully to the Lord.

св. Власий, епископ Севастийски. Св. мъченик Георги Софийски Нови

Свети Власий бил епископ в Кападокийския град Севастия. Когато при Диоклетиан (царувал 284-305) избухнало жестоко гонение против християните, епископът увещавал към търпение страдащите, посещавал затворените в тъмница и ги утешавал с думи на любов и вяра. Във време на това гонение мнозина от севастийските християни претърпели мъчения; мнозина избягали по пустини и гори, като очеквали там прекратяването на бедствието. Тогава и Власий, като видял, че в градовете почти не останали християни, заминал и се поселил в една пещера на планината Аргеос. Там прекарвал дните в молитва, труд и строго въздържание. Само пустинните диви зверове споделяли самотата на праведника; те се приближавали до него, спирали при входа на пещерата, когато той стоял на молитва; и Власий, като излизал, милвал ги, турял върху тях ръцете си и дори лекувал техните болести и рани. В тая отдалечена пещера се е криел Власий не само във време на Диоклетиановото гонение, но и в началото на Лициниевото.
В царуването на Лициний войниците, пратени от областния управител да ловят в пустинята диви зверове, които били нужни за арените при измъчването на християните, дошли веднъж до планината Аргеос. В пещерата, където живеел св. Власий, те видели множество зверове, и като дошли по-близо, намерили и стареца, който стоял на молитва. Без да кажат на светеца нито дума, те се върнали при управителя и му съобщили за онова, що видели. Управителят ги пратил отново в пустинята, за да доведат при него криещите се там християни. Войниците отишли и съобщили на Власий за заповедта на управителя. Власий, като ги изслушал спокойно, казал: "Добре, деца мои, да вървим! Господ си е спомнил за мене. Той тая нощ ми се яви три пъти и ми каза: Стани и Ми принеси жертва, по обичая от твоето свещенство!"

Власий тръгнал с войниците и по пътя обърнал мнозина от спътниците си към истинския Бог, като им обяснявал с кротост и любов закона Господен и чрез Божията сила правел чудеса. Множество народ се стичал към него по пътя, носейки болни и молейки го да им помогне. Власий, добър и милосърден към всички, оказвал помощ не само на людете, но и на животните. (У нас св. Власий се почита като покровител на животните). Когато довели св. Власий на съд в Севастия, управителят се стараел отначало чрез ласкави увещания да го склони да се отрече, но Власий му отговорил решително, че няма да се поклони на идолите. Тогава управителят заповядал жестоко да го бият. Власий с твърдост понесъл изтезанията и казал на управителя: "Напразно ти мислиш чрез мъчения да ме отклониш от християнската вяра. Аз имам Иисуса Христа, Който ме укрепява. Прави с мен, каквото искаш!"
След известно време отново довели Власий при управителя. "Ако не принесеш жертва на боговете, ще загинеш в жестоки мъки" – казал му управителят.
- Боговете, които не са сътворили небето и земята, да загинат – отговорил Власий. – А смъртта, с която ти ме застрашаваш, ще ми донесе вечен живот.
Управителят, като видял неговата непреклонност, заповядал отново да го мъчат. Окачили го на дърво и стъргали тялото му с железни куки, но светецът твърдо понасял мъченията и говорел на управителя:
- Мислиш ли ти чрез страдания да уплашиш мене, който имам за помощник Иисуса Христа? Не се боя от видимите мъки, понеже гледам на бъдещите блага, обещани от Господа на любещите го.

Управителят наредил да снемат мъченика от дървото и да го отведат в тъмницата. Когато го водели, подир него вървели седем благочестиви жени, които с благоговение събирали падащите от раните му капки кръв. Слугите на управителя, като видели това, хванали ги и ги завели в съда, като казали: "И те са християнки". Управителят им заповядал да принесат жертва на боговете. Благочестивите жени, за да дадат на идолопоклониците спасителен урок за пустотата на идолите, се престорили готови да изпълнят повелята на управителя и го помолили да им позволи първом да се умият в близкото езеро и да вземат със себе си идолите, за да им се поклонят там. Пускайки ги под стража, управителят им дал и идолите. А те ги взели и ги хвърлили в езерото. За тая тяхна дързост те били подложени на ужасни мъчения, за да се отрекат от вярата. Като видял, че те се непоколебими в своята вяра, управителят заповядал да ги посекат с меч.
Трети път довели Власий на съд. Той продължавал да проявява същата непоколебима твърдост.
- Терзай тялото ми, както искаш – казал той на управителя, - а над душата ми е властен само един Бог.
- Ще ти помогне ли твоят Христос, ако аз заповядам да те хвърлят в езерото – казал управителят.
- И във водата ще се прояви силата на моя Бог – отговорил Власий.

Управителят изпълнил своята заплаха, но Власий, хвърлен в езерото, тръгнал по водата като по сухо. Като стигнал до средата на езерото, той седнал и се обърнал към войниците, като ги поканил да направят същото чрез силата на техните богове. Шестдесет и осем войници, като призовали боговете си, се решили да се хвърлят, но потънали в езерото. Ангел Господен се явил на светеца и му казал: "Ти, който си изпълнен с благост, служителю Божий, излез от водата и приеми приготвения за тебе от Бога венец!" С лице, озарено от чудна светлина, свещеномъченикът дошъл на брега. Управителят го обвинил за смъртта на 68-те войници и го осъдил на смърт. На мястото на наказанието светецът отначало се помолил за целия свят и за тия, които след смъртта му ще почитат неговата памет. Като получил от Христа обещание, че молбата му ще бъде изпълнена, Власий навел глава под меча в 316 година.

Знае се че бил роден през 1497 г. в гр. Кратово, Македония, в благочестиво българското семейство. Родителите му Димитър и Сара починали рано. След като получил елементарна грамотност и станал изкусен майстор-златар, младият Георги потърсил прибежище и препитание чак в София. Намерил подслон в дома на поп Пейо и започнал да упражнява занаята си. Физическата красота и необикновеното майсторство на Георги впечатляват турците, които се опитват да го помохамеданчат. Привидно като клиент, а всъщност за да провокира младия българин, при него дошъл някакъв образован турчин. Той въвлякъл Георги в разговор по въпросите на вярата, но младият златар го заставил да млъкне засрамен. Тогава турчинът съобщил на онези, които го пратили, че Георги е опасен за мохамеданството и насила трябва да бъде потурчен. Кадията извикал Георги под предлог да му даде своя поръчка, като отново умишлено предизвикал спор за вярата. Отговорите на Георги, който смело защитавал християнството, озлобили присъствуващите мюсюлмани. По тяхно настояване властите го хвърлили в затвора.

Духовния му наставник поп Пейо го посетил в затвора и му вдъхнал твърдост във вярата. Пред съда Георги се държал достойно и кадията в крайна сметка го намерил за невинен. Разярените мюсюлмани обаче търсели отмъщение. Те самоволно завлекли Георги на мегдана и хвърлили 18-годишният младеж в горяща клада. Когато той започнал да се моли, един турчин го ударил с голямо дърво в главата и го повалил мъртъв в пламъците. Това станало на 11 февруари 1515 г. По някакво чудо дървата от кладата изгорели, а тялото на мъченика останало цяло и невредимо. Смелото поведение в съда, жестоките изтезания и героичната гибел на младия българин разтърсили християнското население в града. Службата и житието на светеца били съставени от поп Пейо.

"Този мъченик беше на осемнадесет години. Тънък и висок, възрус, с продълговато лице, високи и гъсти вежди, нос гърбав, пръсти на ръцете тънки и дълги. Кротък по нрав и препрост, той изпреварваше всички с поклона си и всекиго от познатите си наричаше "господине". Никога не се разсмя безразсъдно, нито се чу глупава и неприлична дума от устата му, нито пък се похвали за каквото и да е, нито попречи някому". През нощта на смъртта му благочестиви християни го отнесли и погребали в митрополитската църква "Св. Марина" (тя се е намирала в двора на днешната Софийска митрополия). След известно време мощите на Георги били извадени от гроба и поставени в храма на всеобщо народно поклонение. Днес те са в неизвестност, като само една малка част от тях се съхранява в Драгалевския манастир "Св. Богородица" край София, а друга част - Рилския манастир "Св. Иван Рилски".
Само 14 години след смъртта на мъченик Георги Нови, в далечен Новгород било сложено началото на църковното почитание към него, откъдето то се разпространило по цяла Русия.