св. Григорий Нисийски. Св. Теофан Затворник

Свети Григорий (331-394) бил по-малък брат на Св. Василий Велики. Заедно с него и със св. Григорий Богослов те образували знаменитото "Кападокийско тризвездие". Той получил най-високо образование за онова време. Голямо духовно-аскетично влияние упражнила върху него сестра му св. Макрина Младша. Неговият приятел св. Григорий Богослов го подтикнал към риторското поприще. Когато император Юлиан Отстъпник отстранил всички християни от учителското съсловие, св. Григорий се оттеглил в най-строго монашеско усамотение. Въпреки нежеланиету му, св. Василий поставил брат си Григорий в 371 година за епископ на Ниса. При арианствуващия император Валент (364-378) той бил прогонен от катедрата си, но при възцаряването на благочестивия Теодосий Велики (379 г.) пак бил възстановен на епархията си. Взел участие в Антиохийския събор от 379 година и на Втория Вселенски събор от 381 година като авторитетен богослов.

Многостранна е дейността на св. Григорий Нисийски като плодовит писател, философ и богослов. Неговата богата умозрителна надареност му помагала да обработи систематически истините на вярата и да ги защищава от еретиците. В знаменитото си съчинение от 12 тома книги "Против Евномия" св. Григорий Нисийски защищава учението на брата си върху божествеността на Сина и на Свети Дух. Нему принадлежат и прекрасни тълкувания на Петокнижието и на Псалтира, както и чудните беседи върху Блаженствата и Господнята молитва. От него са останали образцови аскетически трудове, проповеди, речи на полемични теми и многобройни писма.

Свети Теофан Затворник, в света Георгий Васильевич Говоров, се родил на 10 януари 1815 година в с. Чернавское, Орловска губерния. Баща му Василий Тимофеевич бил свещеник и се отличавал с дълбоко благочестие. Майката на светителя, Татьяна Ивановна, произхождала от свещеническо семейство и имала тих, кротък нрав и любвеобвилно сърце. От ранна възраст Георгий се отличавал с кротост, мълчаливост и любов към уединението. Първоначалното си образование получил в родния си дом, заедно с тримата си братя и три сестри. По-късно с лекота завършил шестгодишния курс на Ливенското духовно училище и заедно с най-добрите ученици преминал в Орловската семинария. Психологията и философията възбудили у него особен интерес, но изучавал прилежно всички предмети. По време на поклонническо пътуване до Задонския манастир, където почивали мощите на св. Тихон Задонски (тогава все още непрославен), у юношата се появило необичайно и все по-нарастващо благоговение към светителя. Завършил с отличие семинарията в 1837 г., Георгий Говоров продължил обучението си в Киевската Духовна академия, която по това време била в цветущо състояние. Киевският митрополит Филарет (Амфитеатров), наречен поради светия си живот Филарет Благочестиви, отделял голямо внимание на развитието на вътрешния, духовно-религиозен живот на студентите в академията. Георгий станал добър познавач на Св. Писание, а редом с любимите му занятия с църковно красноречие, рано се проявил и писателският му дар. Благодатно влияние върху него оказала и Киево-Печьорската лавра и другите киевски светини - красноречиви свидетелства за подвизите на руското иночество. До края на дните си светителят си спомнял: "Киевската лавра е неземна обител". През последната учебна година Георгий Говоров решил да се посвети изцяло на служение на Църквата в иночески чин. В 1840 г. приел монашески постриг и още същата година бил ръкоположен в сан йеродякон и йеромонах. През годините след завършването на образованието си йеромонах Теофан преподавал в Петербургската духовна академия (от 1844 г.), където преподавал нравствено и пастирско богословие. Предаността към християнското възпитание не намалила влечението на йеромонах Теофан към уединения монашески живот. Затова в 1847 г. по негова молба бил включен в състава на Духовната мисия в Йерусалим. Шестгодишното му пребиваване на Изток имало огромно нравствено и духовно значение за него: той посещавал светите обители и влязъл в тясна духовна връзка с атонските старци, които оказали благотворно влияние на насоката на духовния му живот. Със започването на Кримската война членовете на Мисията били отзовани в Русия. Вече с архимандритски сан, Теофан преподавал отново в Петербургската Духовна академия, този път канонично право, а по-късно станал ректор на Олонецката Духовна семинария. През 1856 г. архим. Теофан бил назначен за настоятел на Посолската църква в Константинопол, където изрядно изпълнявал задълженията си, затвърдил познанията си по гръцки език и събирал скъпоценните бисери на светоотеческата писменост. През следващите две години бъдещият светител заемал ректорски пост в Петербургската духовна академия, а в 1859 г. бил ръкоположен в епископски сан. По време на служението си в гр. Тамбов и гр. Владимир еп. Теофан Тамбовски се проявил като ревностен проповедник. На 17 юни 1866 г. по собствено желание преосвещеният Теофан се оттеглил от епископско служение и станал настоятел на известната със своя строг иночески устав Вишенска пустиня в Тамбовска епархия. Манастирските стени го призовали към друг духовен подвиг. През първите шест години преосвещеният присъствал на всички църковни служби и заедно с монасите приемал посетители, търсещи духовните му съвети, а след пасхалните дни на 1872 г. приел пълен затвор: живеел уединено и животът му преминавал в богослужение и молитва. В келията му била устроена малка църква, в която той сам служил Божествената литургия във всички неделни и празнични дни, а през последните 11 години - ежедневно. От всички краища на Русия във Вишенската пустиня пристигали писма до епископа-затворник. Всички, простолюдие и сановници, се обръщали към него за утеха и облекчение на скърбите си, за съвет и за разрешение на недоумениета си. Улавяйки удивително точно духовните потребности на пишещия, светителят установил близка духовна връзка с тях. С трезвение, бодърствуване и непрекъснато внимание над себе си, подвижникът-затворник достигнал висока степен на духовно съвършенство. Самоотвержената му любов към хората била особена нравствена сила, която привличала съвременниците му и продължава да привлича към неговата памет и творения последвалите поколения християни. На 6 януари 1894 г. епископ Теофан мирно се споминал в деня на престолния празник на своя келиен храм "Кръщение Господне". В 1988 година, близо сто години след смъртта му, Църквата канонизирала този ярък подвижник на вярата и благочестието, който оказал силно влияние върху духовното възраждане на съвременното му общество.

Св. Теофан оставил много богословски трудове, преводи и писма към хората, на които станал задочен духовник. Духовното му наследство, което пресъздава идеала за истинския живот на християнина, както и пътя за неговото достигане, било възприемано като всестранно ръководство в духовния живот още от неговите съвременници. Сред най-ценните му творби са неговото "Тълкувание на апостолските послания", кн. "Начертание христианского нравоучения", лекциите му за православното образование и възпитание "Пътят към спасението" (в. 1-3, 1868-69), сборникът "Слова на архимандрит Теофан" (1859), в които светителят проповядва духовно-нравственото усъвършенстване като истински прогрес на човечеството. А интимно-поучителните "Събрани писма" (1898-1901) съдържат размишления за християнския живот, за последните дни на човечеството и за това как да преодоляваме съблазните и малодушието. От преводните му работи най-значим е преводът на руски език на "Добротолюбие" (т. 1-5) - един паметник на патристичната литература, който съдържа писания за духовния живот на основателите и великите учители на християнската аскетика.

св. мъченик Полиевкт. Св. преподобни Григорий Печерски

Когато избухнало неочакваното и жестоко осмо гонение на християните при император Валериан (253-260 г.), такава прекрасна дружба свързвала двамата римски войници Полиевкт и Неарх. Неарх бил християнин и често изливал пред езичника Полиевкт светлите упования на своята просветена с Христовата вяра душа. Християнските истини не били безразлични на разумния и благороден Полиевкт, но все пак християнският войн твърде много се безпокоял при засилването на гонението след втория едикт на Валериан през юли 258, да не би неговият приятел да се отрече от него, когато го предадат на мъчения. И най-вече се боял от една разлъка във вечността, ако Полиевкт трепнал от възможността за една вечна раздяла. В очакване на неизбежното мъченичество на своя вярващ приятел той съзнал колко дълбоко е споделял убежденията на християнина и колко много се е поддал на неговото въздействие. За най-голяма радост на своя приятел той възкликнал: - Неарх, от какво се опасяваш ти? Нима аз не познавам твоя Христос? Не гореше ли моето сърце, когато ти ми говореше за Него и ми четеше Евангелието? Само името християнин ми е липсвало. Аз се гнуся от идолите и всякога съм изпитвал вяра в Христа, Сина на единия и истински Бог...
- Слава на Божието милосърдие! – възкликнал възторжено Неарх...
При тези думи, обхванат от неудържимо чувство и безпределна решимост, Полиевкт скочил и се затичал към градския площад. Там прочел на всеослушание Валериановия едикт, разкъсал го на парчета и го захвърлил под нозете на минувачите. Като видял да се отнасят към капището идоли, той се втурнал и започнал да ги разрушава. Разбира се, веднага го заловили и предали на изтезания. Напразно съпругата му го умолявала да не погубва себе си и щастието на техния дом. Той отвръщал на нейните жалби само с една молба – всичките да познаят истинския Бог и да се убедят колко нищожни са езическите богове. Като видели неговата непоколебима твърдост при изтезанията, палачите му го осъдили на смърт. С любов и нескривано тържество св. мъченик Полиевкт оглеждал множеството, струпано около лобното му място. Като съзрял приятеля си Неарх, той отправил към него последните си думи: - Бъди мъжествен, приятелю! Помни завета на любовта, който е сключен между нас!
Той привел главата си под меча и предал духа си на Бога, кръстен в собствената си кръв. Св. Полиевкт бил първият мъченик в арменския град Мелитин при р. Ефрат. След него погинал и Неарх. В посветения на Полиевкт храм се молили родителите на преподобни Евтимий Велики (377-473) и самият той. Внучката на Валентиниан III (419-455) Юлиания построила в чест на свети Полиевкт великолепен храм в Цариград през времето на император Юстиниан (527-565 г.). Мощите на мъченика се намирали в този град до ХIV-ХV век.

Както Неокесария се гордее със свети Григорий Чудотворец, тъй и великата Печерска лавра се слави с неговия съименник. Бог показал Своето величие в светите Антоний и Теодосий, които се прославили с различни чудеса, избрал за делото на чудотворението и преподобния Григорий, когото призвал в светата Си лавра. И тъй, докато преподобният Антоний водел уединен живот в пещерата, при преподобния Теодосий, който управлявал манастира, дошъл блаженият, приел от него монашеско пострижение и живеейки в нестяжание, чистота, смирение, послушание и други добродетели, се упражнявал усърдно в молитва. Като извършил за кратко време много подвизи, той се сподобил с дара на чудотворството и получил от Бога власт над бесовете. Григорий наистина имал обичай след всяко богослужение да чете заклинателни молитви. Победеният враг, гонен отвсякъде, обаче започнал да крои козни срещу него в желанието си да попречи на подвизите и добродетелите му. Понеже нямал достатъчно сили да го направи сам, допуснал зли хора да окрадат светеца, който впрочем нямал друго освен книги с молитви и песнопения. И тъй, една нощ до килията на свети Григорий се промъкнали крадци, скрили се и зачакали кога старецът ще отиде в църквата на утреня, за да му вземат каквото има. Блаженият разбрал, защото не спял и прекарвал в молитва към Бога по цели нощи. Започнал да се моли за тях: - Боже, изпрати сън на рабите Си, които напразно са си направили труд, угаждайки на врага.
Бог чул молитвата на стареца и крадците спали пет дни и пет нощи, докато блаженият в присъствието на мнозина от братята не ги събудил и им рекъл: - До кога ще стоите тук напразно в желанието си да ме окрадете? Прибирайте се скоро по домовете си!
Като се събудили, те не могли да се помръднат от местата си, понеже не били яли толкова време и нямали сили. Тогава блаженият им дал да се нахранят и ги пуснал. Като научил за това, управителят на града заповядал да ги накажат, но Григорий, опечален, че заради него ще ги мъчат, отишъл при градоначалника, подарил му няколко от книгите си и освободил крадците. Останалите книги продал, а парите раздал на сиромаси с думите: - Да не би някой друг да изпадне в беда, като се съблазни от мисълта да ме краде. Нека се изпълни Господнята заповед, която казва: "продайте си имотите и дайте милостиня. Пригответе си кесии, които да не овехтяват, съкровище на небесата, което да се не изчерпя, където крадец не приближава, и което молец не поврежда". След чудесата, които станали с тях, крадците се отказали от предишния си живот, разкаяли се, дошли в Печерския манастир и започнали да работят за братята.
Време е да разкажем и за страдалческата кончина на преподобния. Веднъж в един от църковните съдове попаднало нечисто животно и преподобният, за да го очисти от осквернението, слязъл на Днепър да нагребе вода. В това време пристигнал там княз Ростислав Всеволодович, който бил дошъл да се помоли в манастира и да получи благословение за битка с половците, срещу които бил тръгнал с брат си Владимир Мономах. Слугите на Ростислав, подучени от древния враг, започнали да се присмиват на стареца и да му досаждат с неприлични приказки. Той прозрял с пророческия си дух, че ги заплашва смърт, и им казал: - О, деца, вместо с умиление в душата да просите всички да се молят за вас, вие правите зло, което е противно на Бога. Плачете за гибелта си и се кайте за греховете си, за да имате някакво утешение в страшния ден на последния съд. Защото Божият съд вече е решил, че вие и вашият княз ще се удавите.
Князът, като чул това, не повярвал, че пророчествува, а си помислил, че само ги заплашва, и му казал гневно: - На мен ли предвещаваш смърт от вода, на мен, който умея да плувам? Не, ти самият ще умреш от такава смърт!
И като забравил страха Божий, заповядал веднага да вържат ръцете и краката на стареца, да му надянат на шията воденичен камък и да го хвърлят във водата. Така удавили светия старец! Братята го търсили два дена, но не могли да го намерят. Когато на третия ден влезли в килията му, за да вземат някакви вещи, останали от него, най-неочаквано го открили мъртъв с вързани ръце и крака и с камък на шията. Дрехите му били мокри, лицето - светло, а тялото му - като живо. Почудили се кой и как би могъл да принесе стареца тук, защото килията била заключена, но после въздали хвала Богу, изнесли с почести чудотворните мощи на светеца и ги положили в пещерата, където и досега се намират нетленни. Ростислав, заслепен от ярост, без да смята, че е извършил грях, не поискал даже да влезе в манастира, въпреки обещанието си да получи благословение. И Божието благословение го напуснало. Само Владимир Мономах посетил манастира, за да измоли молитви и благословение. Щом руските князе стигнали до Триполе и преминали река Стугна, насочили полковете си срещу половците. Полковете им не устояли и войниците побягнали. Побягнал и княз Владимир и пресякъл благополучно Стугна по молитвите и благословението на печерските светци, а Ростислав се удавил заедно с цялата си гойска. Тъй се изпълнило пророчеството на светеца: с каквато мярка мерил злият убиец, с такава да му се отмери. Незлобивият Григорий Чудотворец придобил извора на живота и като се наслаждава от потока на вечната сладост при водите, които са "по-високо от небесата" (Пс. 148:4) хвали името на Господа, на Когото подобава слава и чест, сега и винаги и во веки веков. Амин.

The Prophet Shemaiah (Samaia) lived under King Solomon and his son Rehoboam. At that time, the kingdom of Israel in the north was divided from the southern kingdom of Juda. Israel was comprised of ten loosely united tribes, and Juda of two tribes. The prophet ordered Rehoboam not to make war against the ten tribes of Israel, who had separated themselves from the offspring of David (3/1 Kings 12:22, 2 Chron. 11:2).

св. мъченици Юлиан и Василиса. Св. преподобни Георги Хозевит. Св. Григорий, епископ Български

The Holy Martyr Julian was born in the Egyptian city of Antinoe, and to satisfy his parents he entered into marriage with the noble and rich maiden, Basilissa. Though married, the spouses remained virginal. Upon the death of their parents they built two monasteries: one for men, and one for women. They themselves became monastics and headed these monasteries. In the year 313, during the reign of Diocletian, St Julian suffered cruelly for his faith in Christ. By his bravery he converted Celsius, the son of his torturer the hegemon Marcian, and his wife, Marionilla. Having resurrected a dead pagan, the saint also converted him. The converts received Baptism from the priest Anthony. In Baptism the pagan was named Anastasius (i.e. "Resurrected"). After being locked in prison, they all received the crown of martyrdom, won through beheading by the sword. Also with them were twenty soldiers and seven youths.

Именитият отшелник и чудотворец преп. Георги се родил на остров Кипър през втората половина на VІ век. Той последвал брата си Хераклид в лаврата Каламон на река Йордан, но понеже бил твърде млад, изпратили го в Хозевския манастир при Йерусалим. Там с молитва излекувал изсъхналата ръка на своя игумен и отново се завърнал в Каламон, където водил строг монашески живот заедно със своя брат и извършил големи чудеса, между които и възкресението на един мъртвец. След смъртта на игумена той отново отишъл в Хозева, гдето също просиял с много чудеса. При превземането на Йерусалим от персите на 19 май 614 г. бил взет в плен, но след това го освободили. Преподобни Георги Хозевит починал в 625 година. Неговият ученик Антоний написал неговото житие. Тази простичка животопис представлява голяма ценност като извор на сведения за живота на монашеството с точни описания на палестинските манастири с редки топографически и летописни сведения.

Хозевският манастир (the monastery of Hozeva) се намирал в дива местност в пустинята Хузив или Хозева, между Йерусалим и Йерихон, вдясно от голям път, по който обикновено преминават поклонници от Светия град за Йордан. Манастирът възникнал през V век. През VI-VIII в. монашеството тук процъфтявало особено много. Манастирът бил вече наречен Лавра и се славил със строгия живот на подвижниците в него. През XII в. манастирът все още съществувал, но след кръстоносните походи опустял и бил разрушен. В края на XIX в. манастирът бил възстановен, в памет на св. Георги Хозевит, и е действащ и до днес.

Предполага се, че това е “презвитер и монах Григорий, клирик на всички български църкви”, който е живял по времето на българските царе Симеон Велики (893-927) и Петър (927-969). Св. Григорий е един от изявените старобългарски книжовници, особено като преводач и преписвач. Той превежда хрониката на Йоан Малала (VІ в.), като я допълва с бележки от библейските книги и други исторически паметници. Допуска се, че е превел и известната «Хроника» на Георги Амартол. Вероятно е ръкоположен за епископ на Пелагония (Битоля) и Прилеп. Канонизиран скоро след смъртта му, а в катедралата “Св. София” в Охрид дори е имало малък престол, посветен на него (Христо Темелски).

св. Йоан Кръстител

Понеже главната задача в живота на светия Господен Кръстител Йоан е изпълнена в деня на йорданското Богоявление, от дълбока древност светата Църква е отредила за неговото възпоминание следващия ден подир този велик празник. Той е наречен негов "събор", защото на това богослужебно тържество всички вярващи са призовани да се съберат за молитвена прослава на този "най-голям между родените от жени" (Мат. 11:11) Божи пророк и праведник. Паметта му се чества няколко пъти през годината, но най-тържествено се празнува на 7 януари.

Между евангелските личности, които са окръжавали Спасителя, Неговият велик Предтеча заема изключително място, както по начина на своето идване на света, така и по своето неповторимо служение. Бележит и единствен е неговият принос при покайната проповед и кръщаване на юдеите, подготвяни за посрещането на очаквания Месия - Христос. Неговата трагична раздяла с грешния иродовски свят в окървавената тъмница на Махеронската крепост също полага особен печат и ореол на мъченическото му 34-годишно земно поприще. Между всички останали пророци той се отличава още и с това, че е имал предназначението да посочи с ръка Тогова, за Когото е пророкувал на света.

Този необикновен Божи избраник, който блести с многобройните си достойнства на границата между двата Завета, притежавал такава нравствена чистота, че по-скоро би могъл да бъде наречен ангел, отколкото човек. Затова и християнските иконописци го изобразяват с крила над препасаното с кожен ремък пустинническо облекло от камилска вълна. На неговото строго въздържание подражавали най-великите християнски подвижници, а неговата доблестна смърт вдъхновявала всички мъченици през време на гоненията срещу християнската вяра.

In the Orthodox Church it is customary, on the day following the Great Feasts of the Lord and the Mother of God, to remember those saints who participated directly in the sacred event. So, on the day following the Theophany of the Lord, the Church honors the one who participated directly in the Baptism of Christ, placing his own hand upon the head of the Savior. St John, the holy Forerunner and Baptist of the Lord, whom the Lord called the greatest of the prophets, concludes the history of the Old Testament and opens the era of the New Testament. The holy Prophet John bore witness to the Only-Begotten Son of God, incarnate in the flesh. St John was accounted worthy to baptize Him in the waters of the Jordan, and he was a witness of the Theophany of the Most Holy Trinity on the day of the Savior's Baptism. The holy Prophet John was related to the Lord on His mother's side, the son of the Priest Zachariah and Righteous Elizabeth. The holy Forerunner, John, was born six months before Christ. The Archangel Gabriel announced his birth in the Temple at Jerusalem, revealing to Zachariah that a son was to be born to him. Through the prayers offered beforehand, the child was filled with the Holy Spirit. St John prepared himself in the wilds of the desert for his great service by a strict life, by fasting, prayer and sympathy for the fate of God's people. At the age of thirty, he came forth preaching repentance. He appeared on the banks of the Jordan, to prepare the people by his preaching to accept the Savior of the world. In church hymnology, St John is called a "bright morning star," whose gleaming outshone the brilliance of all the other stars, announcing the coming dawn of the day of grace, illumined with the light of the spiritual Sun, our Lord Jesus Christ. Having baptized the sinless Lamb of God, St John soon died a martyr's death, beheaded by the sword on orders of King Herod at the request of his daughter Salome.

The body of Saint John the Baptist was buried in the Samaritan city of Sebaste. The holy Evangelist Luke,who went preaching Christ in various cities and towns, came to Sebaste, where they gave him the right hand of the holy Prophet John, the very hand with which he had baptized the Savior. The Evangelist Luke took it with him to his native city of Antioch. When the Moslems seized Antioch centuries later, a deacon named Job brought the holy hand of the Forerunner from Antioch to Chalcedon. From there, on the eve of the Theophany of the Lord, it was transferred to Constantinople (956) and kept thereafter. In the year 1200, the Russian pilgrim Dobrynya, who later became St Anthony, Archbishop of Novgorod, saw the right hand of the Forerunner in the imperial palace. From the Lives of the Saints we learn that in the year 1263, during the capture of Constantinople by the Crusaders, the emperor Baldwin gave one bone from the wrist of St John the Baptist to Ottonus de Cichon, who then gave it to a Cistercian abbey in France. The right hand continued to be kept in Constantinople. And at the end of the fourteenth to the beginning of the fifteenth centuries, the holy relic was seen at Constantinople in the Peribleptos monastery by the Russian pilgrims Stephen of Novgorod, the deacon Ignatius, the cantor Alexander and the deacon Zosimus. When Constantinople fell to the Turks in 1453, sacred objects were gathered up at the the conqueror's orders and kept under lock in the imperial treasury. In the Lives of the Saints is clear testimony that in the year 1484 the right hand of the holy Forerunner was given away by the son of the Moslem sultan Bayazet to the knights of Rhodes to gain their good will, since a dangerous rival for Bayazet, his own brother, had allied himself with them. A contemporary participant, the vice-chancellor of Rhodes, Wilhelm Gaorsan Gallo, also speaks of this event. The knights of Rhodes, having established their base on the island of Malta (in the Mediterranean Sea), then transferred the sacred relic they had received to Malta.
When the Russian Tsar Paul I (1796-1801) became Grand Master of the Maltese Order in honor of the holy Prophet John, the right hand of the Baptist, part of the Life-Creating Cross and the Philermos Icon of the Mother of God (from Mt Philermos on the island of Rhodes) were transferred in 1799 from the island of Malta to Russia [because of the Napoleonic threat], to the chapel at Gatchina.

Свето Богоявление

"И ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него. И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение". (Мат. 3:16-17)
Съществуват свидетелства за чествуването на този най-древен Господски празник още през II век, но до IV век той се съединявал с Рождество Христово. Общият празник за двете събития се наричал Богоявление, защото при кръщението Си в Йорданските води Иисус Христос се явил на света за обществено служение. Чрез раждането Си Той се явил на света в плът. По-късно Църквата приела да празнува двете събития поотделно - на 25 декември Рождество Христово, а на 6 януари - Богоявление.

Твърде малко са подробностите за земния живот на Господ Иисус Христос преди Неговото кръщение, които можем да намерим в страниците на евангелските повествувания. Спасителят, Който наистина се постарал "да изпълни всяка правда" (Мат. 3:15), изчакал да навърши 30-годишната възраст, необходима по еврейския обичай за всеки свещеник или учител, и преди да излезе на обществена проповед приел кръщението на Своя Предтеча. Наскоро преди това Йоан Кръстител, синът на свещеник Захария и на Елисавета, бил започнал по Божия повеля покайната си проповед "във Витавара отвъд Йордан" (Йоан 1:28). Йоан бил предсказаният от пророк Малахия Ангел, който трябвало да приготви пътя на Господа (Мат. 3:1). За него бил говорил още великият Исаия: "Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе път Господу, прави направете в пустинята пътеките за нашия Бог" (Ис. 40:3). Неговият зов: "Покайте се, защото се приближи царството небесно!" (Мат. 3:2) привлякъл вниманието дори на фарисеите и садукеите. (Мат. 3:7). С тревога и упование пристъпвали към него люде от всички слоеве на народа. От Йерусалим били изпратени при него свещеници и левити измежду фарисеите, за да го питат: "Защо кръщаваш, ако не си Христос, ни Илия, нито Пророкът?" (Йоан. 1:19, 25), а Йоан им отговорил: "Аз кръщавам с вода, но посред вас стои Един, Когото вие не познавате. Той е Идещият след мене, Който ме изпревари, и Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му" (Йоан. 1:26-27). И ето, Този Един дошъл "от Галилея на Йордан при Йоан, за да се кръсти от него. А Йоан го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идваш при мене? Но Иисус му отговори и рече: Остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда. Тогава Йоан Го допуска" (Мат. 3:13-15).
"А когато се кръсти целият народ, и когато Иисус, след като се кръсти, се молеше, отвори се небето, и Дух Свети слезе върху Него в телесен вид, като гълъб" (Лука 3:21). "И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение" (Мат. 3:17).

При кръщението на Иисуса Христа се възвестила на света тази велика тайна, за която Старият Завет само загатвал и върху която древните Египет и Индия само баснословили - тайната на Божествената Троица. Отец се явил на нашия слух, Духът се явил на човешкото зрение, а Синът - на осезанието ни в многогодишното Си общуване с човеците. Отец изрекъл Своето свидетелство за Сина, Синът се кръстил, а Светият Дух като гълъб летял над водата. Чрез свидетелството на Йоан: "Ето Агнецът Божи, Който взема върху Себе Си греха на света" (Йоан 1:29) и чрез кръщението на Иисус беше показана Христовата мисия на света и посочен пътят на нашето спасение. А именно: с потопяването в Йорданските води Господ взе върху Себе Си греховете на човешкия род и умря под неговото бреме, а излизането от водата показва Неговото оживяване, Неговото възкресение. И в нас трябва да умре чрез светото Кръщение старият греховен и прокълнат човек и да излезем от свещения купел като наново оживели, очистени, обновени и възродени. Празникът Богоявление се нарича още Просвещение, защото Йорданското събитие ни просвещава, като ни показва Бога изявен в непостижимата тайна на единосъщната и неразделна Троица. Всеки от нас чрез светото Кръщение бrва осиновен от Отеца на Светлината чрез заслугата на Сина и чрез силата на Светия Дух.

За това просвещение славослови и богоявленския кондак: "Явил си се днес на вселената и Твоята светлина, Господи, се отрази върху нас, които разумно Те възпяваме: дошъл си и си се явил, Светлина непристъпна."
Богоявленският празник е свързан с великото водосвещение, което трябва да ни напомня, че при бреговете на река Йордан Бог е обновил чрез вода и Дух нашата овехтяла от греха природа

св. мъченици Теопемт, епископ Никомидийски, и Теона. Св. Синклитикия. Св. Григорий Критски. Св. Аполинария. Пророк Михей

През най-жестокото гонение срещу християните, което предприел римският император Диоклетиан (284-305), Никомидийският епископ Теопемпт дал славен пример на изповедническа твърдост. Той станал жертва на едикта, който предписвал да бъдат затваряни най-напред църковните предстоятели с клирици и четци. Този указ бил проведен с такова усърдие, че не останало място в тъмниците за углавните престъпници. Столичният епископ Теопемпт бил затворен в тъмницата и дал съвършен пример за свръхчовешка издръжливост, която много утвърдила вярата и смелостта на останалите християни. С леката увереност, че като поразят пастира, ще сломят лесно и неговите духовни овце, палачите връхлетели върху светия епископ с адски изтезания, но той след всяко мъчение оставал невредим. Хвърлян в разпалена пещ, свирепо измъчван в продължение на 22 дни, напояван със силна отрова, обесен на дърво с камък на шията, св. Теопемпт отново оживявал като неуязвим. Тези очевидни чудеса не успели да вразумят мъчителите на светия старец. Макар и учудени, те приписвали чудото на някакво християнско магесничество и потърсили езически маг, който да преодолее и затъмни тайнственото “изкуство” на Христовия епископ. Най-сетне се явил магесникът Теона, който самоуверено обещал да извърши по-големи чудеса. Той дал на мъченика да изпие друга отрова, в чийто смъртоносен състав той бил напълно убеден, но тя се оказала напълно безвредна за св. Теопемпт. Смаян, но все още неотстъпващ, Теона заявил на всички, че ако още едно негово изпитано средство не окаже убийственото си въздействие върху християнския епископ, той ще признае себе си за победен и ще повярва в Бога на Теопемпт. Като истински жрец на Хеката – злосторната адска богиня на магията и вълшебството – Теона приготвил нова смес от най- отровните билки и я подал на неустрашимия мъченик. Но всички вярващи добре помнели обещанието на своя Божествен Учител и Господ преди Възкресението: "Ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди!" (Марк 16:18). Св. Теопемпт спокойно изпил смъртоносната течност без някаква вреда за себе си. Победеният Теона, който по-добре от всички преценил какво велико чудо се е извършило пред очите му, паднал пред нозете на епископа, изповядал Иисус Христос за Бог и станал християнин. Мъчителят се удивил не на чудотворната сила, а на християнското знание на магията. Разгневен и безсилен, той изпратил и двамата в тъмница. Тук светият Никомидийски епископ просветил в истините на вярата езичника Теона, който приел светото Кръщение под името Синесий, което значи “изпълнен с разум”. На другия ден Теопемпт и Теона били подложени на нови ужасни изтезания, но двамата мъченици останали верни на Христа. Тогава отсекли главата на епископ Теопемпт, а Теона заровили жив в земята.

Сам св. Атанасий Велики (295-373) оставил многосъдържателно житие за преподобна Синклитикия, която се проявила като началница на монашеско общежитие в ІV век. Той я изтъква като умна и задълбочена наставница в духовния живот. В този дух са и запазените под нейно имe 18 апофтегми. Преподобна Синклитикия произлизала от знатно и богато семейство, което се преселило от Македония в Александрия. Когато родителите й умрели, св. Синклитикия раздала на бедните голямото си наследство и се заселила да живее заедно със сляпата си сестра в родителския мавзолей. В този самоволен затвор тя непрестанно се молила, изучавала Свещеното Писание и се учила да прогонва от себе си всяка лоша мисъл. Нейният богоугоден живот и привлекателен пример скоро събрали около двете сестри много благочестиви жени, които силно желаели да се ръководят в духовните си стремежи от съветите на Синклитикия. Смирената девица считала себе си недостойна за отговорностите на духовна наставница и затова ги насочвала да се учат от Свещеното Писание като единствен извор на всяка спасителна мъдрост. Когато около нея се събрало цяло общество от девственици, тя се видяла принудена да се заеме с тяхното ръководство. Девиците се учили от нейните наставления – и още повече от нейнния убедителен пример – да обичат Бога и своите ближни, да понасят с търпение и благодарност всички трудове, неволи и страдания и никога да не се поддават и на най-слабото горделиво чувство, дори и при най-големите си подвизи. Когато я посетила жестока болест – дълбоки рани по цялото тяло, преподобна Синклитикия получила благословената възможност да превърне в нагледен урок своите богомъдри съвети: никога не я чули да се оплаче или да възроптае при носенето на този тежък кръст. Тя дори се радвала, че Бог я удостоил с такова изпитание. Тя предсказала смъртния си ден, видяла дошлите за нея небожители и починала в дълбока старост – на 80 години.

Преподобният наш отец Григорий се родил в 760 година, на остров Крит. Негови родители били благочестивите съпрузи Теофан и Иулиания. Освен доброто домашно възпитание, той получил и книжно образование. В това време изповедниците на православната вяра търпели големи притеснения от еретиците иконоборци. От детство предан на православието и желаейки горещо да запази православната си вяра в чистота, веднъж младежът взел от дома си малко храна и заминал за Селевкия. Той преживял тук немалко време, като се хранел само с хляб и вода и водел богоугоден живот, трудейки се в подвизите на благочестието. След смъртта на император Лъв IV ­Иконобореца [776-780], в двадесетата година от живота си, преподобни Григорий отишъл в светия град Иерусалим, за да се поклони на неговите светини. Тук той преживял дванадесет години, като с търпение и радост понасял жестоките нападки на арабите и евреите. Оттук свети Григорий се преселил в Рим, където приел пострижение в ангелския образ и се подвизавал, умъртвявайки с въздържание своята плът. В 811 година свети Никифор, Константинополският патриарх, изпратил при римския папа свети Лъв III [795-816] свети Михаил Изповедник, Синадския епископ, заедно със съборна грамота, издадена по случай коронясването на император Михаил I Куропалат [811-813]. В Рим свети Михаил духовно се сближил с преподобния Григорий и връщайки се в Константинопол, го взел със себе си, а после го настанил в обителта на нос Акрит [на малоазийския бряг на Мраморно море]. Тук преподобният подлагал себе си на всевъзможни лишения заради Христа: ходел бос, имал само една-единствена дреха, а храна, която се състояла от малко количество хляб и вода, приемал само по веднъж на два или три дена. Той спял на рогозка, за жилище си избрал една яма и тук горчиво плачел заради смутовете, които вълнували тогава Христовата Църква. По-късно светият подвижник се затворил в тясна килия. Оттук той излизал, облечен в кожена дреха, само за да носи вода. С нея той напълвал намиращия се до манастирската ограда съд, от който монасите черпели вода. След като свършвал тази тежка работа, преподобният се уединявал в килията си и извършвал килийното си правило. След като се подвизавал така с добрия подвиг, той предал святата си душа в Божиите ръце.

Saint Apollinaria was a daughter of Anthemias, a former proconsul of the Byzantine Empire during the minority of Theodosius the Younger (408-450). Disdaining marriage, she requested her parents' permission to make a pilgrimage to the holy places of the East. Arriving in Alexandria from Jerusalem, she slipped away from her servants and changed into monastic garb. She hid in a marsh, where she practised asceticism for several years in strict fasting and prayer. An angel appeared to her in a dream and told her to go to the monastery of Sketis, which was under the spiritual direction of St Macarius of Egypt, and to call herself Dorotheus. St Macarius accepted her as one of the brethren, and she quickly distinguished herself by her ascetical life. St Apollinaria's parents had another daughter who was possessed by demons. They sent her to Sketis to St Macarius, who brought the afflicted girl to Dorotheus (Apollinaria). By her prayers, the maiden received healing. After she returned home, the maiden was attacked by a violent demon, who made her appear pregnant. The demon spoke through the girl's lips, saying that Dorotheus had forced himself on her. Her outraged parents sent soldiers to the monastery to find the one who had defiled their daughter. St Apollinaria took the blame and accompanied the envoys to the home of her parents. There she revealed her secret to her parents, healed her sister, and returned to Sketis. She died shortly thereafter in the year 470. Only after the death of Dorotheus was it revealed that "he" was actually a woman. The saint was buried in a cave in the monastery church of St Macarius of Egypt.

Сын Иемвлая. Жил в IX веке до Р. Х и происходил из колена Ефремова, был современником пророка Илии. Святой пророк Михей обличал израильского царя Ахава за отпадение от Бога в идолопоклонство и предсказал ему гибель в воине с ассирийцами, за что был посажен в темницу, где кормили его только хлебом и водой. Царь же Ахав отправился на войну, где и был убит согласно пророчеству св. Михея (3 Цар. 22, 8-35). О кончине святого пророка Михея ничего не говорится в Священном Писании. Однако весьма вероятно, что св. пророк Михей умер мученической смертью от кого-либо из мучителей, ибо жена Ахава Иезавелъ, оставшаяся после мужа вдовой, и сын его Охозия, принявший после отца царство, и зять, царь иерусалимский Иорам, — все они не могли чувствовать расположения к предсказавшему погибель Ахава. В других источниках говорится, что за обличение беззакония св. пророк Михей был убит и брошен в пропасть; ближние св. Михея извлекли его честное тело оттуда и предали погребению в своей земле.

Събор на Седемдесетте апостоли. Св. преподобномъченик Онуфрий Габровски

В Новозаветните книги имената на Светите седемдесет апостоли не са споменати. Църковният историк Евсевий Кесарийски (ок. 340 г.) пише в своята "Църковна история": "имената (на 12-те) апостоли са известни на всеки от Евангелията, но списък на 70-те Му ученика няма никъде". Предполага се, че сред 70-те избрани от Спасителя апостоли са били Иосиф Варсава, наречен Иуст (Деян. 1:23), Иосия (или Иосиф) Варнава (Деян. 4:36, Кол. 4:10), евангелист Лука и Клеопа (Лук. 24:13), Состен (по мнение на Евсевий, в "Църковна история"). За пръв път изброяване на Седемдесетте апостоли се среща в списъка, приписван на св. Доротей, епископ Тирски (361 г.)... Списък на Седемдесетте апостоли е запазен и в други преписи, както и от автори от по-късно време. Един от последните поименни списъци е този на св. Димитрий, митрополит Ростовски. За да покаже равночестието на всеки от Седемдесетте и за да предотврати разногласия в почитанието им, Православната ни църква е установила тяхното общо празнуване, но паметта на всеки от тях възпоменаваме и поотделно, в определени дни в годината. Сред тях са:

Св. Клеопа, брат на св. Иосиф Обручник (4 януари)
Св. Епафрас (4 януари)
Св. Тимотей (22 януари)
Св. Онисим (15 февруари)
Св. апостоли Архип и Филимон (19 февруари)
Св. Филимон, Архип и Апфия (19 февруари, 22 ноември)
Свв. Иродион, Агав, Руф, Асинкрит, Флегонт и Ермий (8 април)
Свв. Аристарх, Пуд и Трофим (15 април)
Св. Марк евангелист, племенник на ап. Варнава (25 април)
Свв. апостоли Иасон и Сосипатър (28 април)
Св. Алфей (26 май)
Св. Карп (26 май)
Св. Акила (14 юли)
Св. Тадей (21 август)
Св. Тит (25 август)
Св. Варнава, наричан Йосиф, чичо на ап. евангелист Марк (11 юни)
Свв. дякони Прохор, Никанор, Тимон и Пармен (28 юли)
Свв. Сила, Силуан, Крискент, Епенет и Андроник (30 юли)
Свв. Евод и Онисифор (7 септември)
Св. Кодрат (21 септември)
Св. Ананий (1 октомври)
Св. евангелист Лука (18 октомври)
Св. Яков, брат Господен (23 октомври
Св. апостоли Тертий, Марк, Иуст и Артем (30 октомври)
Свв. Стахий, Амплий, Урбан (Урван), Наркис, Апелий и Аристовул, епископи (31 октомври)
Свв. Олимп, Родион, Сосипатър, Ераст, Кварт и Тертий (10 ноември)
Св. Филип (от Седемте дякони) (14 ноември)
Св. Яков, брат Господен (23 ноември)
Св. първомъченик и архидякон Стефан (27 декември) и други.

Преподобномъченик Онуфрий се родил в Габрово, Великотърновска епархия, от благочестиви и знатни родители. Баща му Дечо по-късно приел монашество под името Даниил в същия Хилендарски манастир на Атон, къддето се подвизавал тогава синът му. На детето при Светото кръщение било дадено името Матей. Когато поотраснал, пратили го в българско училище, където добре се учел. Когато бил вече на 17 години, веднъж родителите му го наказали за някакво немирство и той от лекомислено честолюбие заявил в присъствието на турци, че ще приеме мохамеданската вяра. В подобни случаи турците веднага грабвали далия такова обещание и извършвали над него обреда на мохамеданското обрезание. За да не станело това, родителите му го скрили и може би го изпратили в Троянския манастир "Св. Богородица", където до наши дни се запазило предание, че преподобномъченик Онуфрий тук е започнал монашеския си подвиг и тук приел първото си монашеско подстрижение с името Манасий. Той се подвизавал усърдно, но гласът на съвестта му все по-силно започнал да го изобличава за отричането от християнството, макар и само с думи. Навярно поради това той се е отправил за Св. Гора Атонска, като се надявал, че там под ръководството на по-опитни старци ще положи достатъчно покаяние и ще успокои съвестта си. Известно време Манасий прекарал в Хилендарския манастир, където бил ръкоположен за дякон. Но - както говорят светите отци на Църквата - колкото повече расте християнинът в добродетелите, толкова по-дълбоко се смирява и нищожните грехове му изглеждат големи. Така станало и с йеродякон Манасий. Всякога му правели силно впечатление думите на Спасителя Христа: "Всеки, който ме признае пред човеците, ще призная и Аз него пред моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен" (Мат. 10:32-33). А от житията на светците особено дълбоко го затрогвал примерът на св. мъченик Варлаам, който държал ръката си без да трепне над разпаления езически жертвеник, докато тя съвсем изгоряла, но не изпуснал тамяна върху жертвеника, за да не се каже, че принесъл тамянна жертва на идолите. А сърцето му се разпалило от ревност, когато преподобните Евтимий, Игнатий и Акакий извършили своя мъченически подвиг. Тогава Манасий тайно напуснал Хилендар и отишъл в Предтеченския скит при тамошния духовник Никифор с молба - да подготви и него за такъв мъченически подвиг. В продължение на четири месеца той се подвизавал усилено под ръководството на този старец. Всеки ден Манасий правел по четири хиляди поклона; молитвата му била непрестанна; покайното му настроение извиквало от очите му потоци сълзи. За тези четири месеца подготовка той изял два килограма и половина сушено грозде, а в най-строгия четиридесетдневен пост ял през два-три дни по 30 грама хляб и пиел вода с мярка. След като по такъв начин старецът Никифор го подготвил за предстоящия мъченически подвиг, той го подстригал във велика схима с името Онуфрий и го отправил на остров Хиос със същия спътник, стареца Григорий, когото изпращал и с другите преподобномъченици. Там щял да се извърши този подвиг. На о. Хиос св. Онуфрий живял една неделя в пост и молитва, докато в петък - деня на Христовите страдания - се явил, облечен в турски дрехи пред съдията, открито похулил Мохамеда и захвърлил на земята зелената чалма от главата си. Увещавали го, хвърлили го в тъмница, мъчили го и в същия ден го осъдили на смърт. На 4 януари 1818 г. на самия морски бряг му отсекли главата и хвърлили в морето тялото му заедно с пролятата кръв, за да не могат християните да вземат за свое благоволение никаква частица-светиня от преподобномъченика. Преди кончината му някои го запитали за името и за родината му. Преподобномъченикът отговорил, че се нарича Матей и е от Велико Търново. По този начин той искал да запази св. Гора Атонска и своя манастир от неприятности от страна на турците. Гърците от Атон скоро подир мъченическата му смърт го канонизирали и съставили житие и служба в негова чест.

св. пророк Малахия. Св. мъченик Гордий

Свети пророк Малахия произхождал от Завулоновото коляно. Той живял и пророчествал по времето на Неемия, след възвръщането на иудеите от Вавилонския плен, когато Йерусалимският храм бил отново построен и в него се извършвало богослужението и свещениците принасяли жертви. Със своя благочестив живот той предизвиквал удивление в народа, който, виждайки, че по чистотата си той е подобен на ангел Божий, го наричал Малахия, което означава - ангел Господен. Призован към пророческо служение, той се показал като ревностен поборник на вярата, закона и благочестието. След възвръщането на иудеите от плен, в техния нравствено-религиозен живот съществували много нередности, които поради нерадението и безгрижието на свещениците още повече се увеличавали и разпространявали, и които не можели да не възмущават и да не огорчават пророка. Той се борел срещу тях чрез силното си и страшно изобличение на свещениците и народа. Пророкът изобличавал народа и свещениците за това, че те нямали подобаващото благоговение към Бога, принасяли Му неблагоугодни жертви; изобличавал свещениците, задето със своите неправди, с отклоняването си от правия път, с неспазването на заповедите и с лицемерието си в делата на закона безславят Бога и пораждат съблазън в народа.

Изобличавайки страшно народа за неговото вероломство и за нарушаването на завета на неговите отци - за това, че постъпват незаконно със своите жени и като несправедливо отхвърлят законните си съпруги, си взимат жени от другоплеменниците, светият пророк Малахия ги заплашвал с Божия съд. Той ги заплашвал с Божия гняв и заради другите техни пороци - заради чародействата и прелюбодеянията, заради лъжливите им клетви, заради това, че удържат заплатата на своите наемници, заради притесняването на вдовиците и сираците, заради немилосърдието към странниците и за неизпълнението на закона за десятъците и приношенията в Божия храм. Накрая, пророкът изобличавал евреите и заради тяхното богохулство, заради техните дръзки и хулни слова, че уж е безсмислено да се служи на Бога, безполезно е да се съблюдават Неговите постановления и да се ходи пред Неговото лице в печална дреха, че нечестивите и тези, които вършат беззакония, живеят по-щастливо, по-добре устройват делата си и остават невредими. Борейки се с тези пороци, светият пророк заедно с това предвидял и славата на втория храм и по най-ясен начин предсказал пришествието на Месията, явяването на Предтечата преди Неговото пришествие, бъдещия Божий съд пад нечестивите, прославлението на праведните и разпространяването на славата Божия сред всички народи. Светият пророк Малахия умрял в младите си години и бил погребан при своите предци в своето родно място Суфа. Топ бил последният старозаветен пророк, поради което светите отци го наричат "печат на пророците".

Източният римски император Ликиний, който имал участие в едикта на император Галерий за веротърпимост, се оженил за сестрата на император Константин Велики и приподписал Миланския едикт, но вътрешно си останал езичник. След кървавото сблъскване с Константин Велики, което му струвало илирийските провинции, Линикий продължил враждебното си отношение към християните, жертва на което станал и младият войн Гордий. Заедно с мнозина християни Гордий напуснал родния си град Кесария Кападокийска и се скрил в пустинята, докато се прекрати това неочаквано и жестоко гонение. Слуховете за бедствията на християните достигнали и до пустинята. Доблестният войн, който смело излагал на опасност младия си живот в сраженията, сметнал, че не е добре да се крие малодушно, когато неговите братя страдат и умират за името на Христа, затова решил да сподели тяхната участ. Гордий се прибрал в родния си град, когато там шумно чествали езическия бог на войната Марс с конни надбягвания и шумни увеселиния. Неочаквано сред глъчта на забавата се разнесла възторжена прослава на истинския Бог. Всички трепнали и обърнали очи да видят кой дръзвал да изрече такова предизвикателство пред лицето на жестоките християнски гонители. Но и роднините на Гордий едва го познали. Облеклото му било жалко, а лицето му носело белезите на понесените в пустинята несгоди и лишения. Свили се сърцата на околните. Мнозина го уговаряли да млъкне и да се прикрие, но изпълнителните стражи на кесарийския управител успели вече да уловят Гордий и да го доведат при него. Управителят, който присъствал на надбягванията и раздавал наградите на победителите, запитал смелия християнин:
- Кой си ти и откъде си?
- Аз съм християнин! Христос е моята надежда и защита и аз презирам твоите богове – отговорил Гордий.
Изумителната твърдост, с която Гордий понесъл жестоките мъчения, на които бил подложен, принудили кесарийския управител да промени начина на действие и той се постарал да склони кесарийския младеж да се откаже от вярата си срещу висок сан и щедри дарове. Отговорът на светия мъченик бил непредвиден:
- Можеш ли да ми предложиш такова нещо, което да бъде по-добро от Царството небесно?
Не останал друг избор за управителя при тази изповедническа решимост на война. Гордий бил осъден на смърт. Към лобното му място го придружили роднини и приятели. Напразно всички го умолявали да пожали своята младост и престарелите си родители, като се откаже от тази доброволна смърт.
- Защо плачете за мене? Плачете за Божиите врагове, които ни преследват. Като запалват огън за нас, те си приготвят пламъка на ада и си натрупват гняв за деня на съда. А колкото за мене, аз съм готов много пъти да умра за Христа.
- Ти можеш да се спасиш с една дума. Отречи се от Христа на думи, а запази в сърцето си същата вяра. Всезнаещият Бог ще види, че ти вярваш в Него със сърце, и няма да те осъди...
- Мога ли да се отрека от моя Създател с езика, който Той ми е дал? В Св. Писание е казано: "Със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение". Ще се осъдим с нашите думи и с нашите думи ще се оправдаем. Господ не е ли казал: "Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен!"
Това бил последният отговор на прекрасния Христов мъченик. Той се помолил, прекръстил се и навел светата си глава под меча на палача. Това станало в 314 година. Паметта на мъченика св. Гордий била много почитана в Кесария Кападокийска. Запазено е похвално слово от великия му съгражданин св. Василий Велики.

св. Силвестър, папа Римски. Св. преподобни Серафим Саровски

Св. Силвестър се родил в Рим. Негов учител във вярата и науката бил благочестивият презвитер Квирин. В столицата на световната империя тогава идвали много странници, а младият Силвестър много обичал да ги подслонява в гостоприемния си дом. За повече от година негов скъп гост бил един източен епископ – Тимотей, който пристигнал в Рим да благовествува на езичниците, които били огромно болшинство в този международен град, а християните били около 200 000. Евангелският проповедник спечелил мнозина идолослужители за Христа и Църквата, но градският началник Тарквиний заловил епископ Тимотей и го затворил в тъмница. Три пъти го изтезавали с бич, за да се отрече от християнската си вяра и понеже останал непреклонен, той бил обезглавен. Градоначалникът повикал Силвестър да принесе жертва на боговете и го заплашил с мъчения и смърт, ако не изпълни затоведта. Св. Силвестър предвидил близката смърт на користолюбивия и жесток управител и му отговорил с евангелските слова от притчата за безумния богаташ: "Нощес ще ти поискат душата" (Лука 12:20) – и му заявил, че неговите заплахи няма да се сбъднат! Самонадеяният Тарквиний наредил да заведат Силвестър в тъмница и да го оковат във вериги, но като седнал да обядва, заседнала рибена кост в гърлото му и към полунощ умрял. Силвестър бил освободен от затвора.

Когато станал на 30 години, Силвестър бил ръкоположен за дякон от папа Милтиад, а след неговата смърт бил избран за Римски епископ и станал тридесет и пети папа. През неговото светителство (314-335) били проведени най-важните реформи на Константин Велики (306-337) за прекратяване на гоненията и за тържеството на християнството и спокойствието на Църквата. Чрез своите пратеници Осий Кордубски и двама презвитери св. Силвестър подписал актовете на Първия вселенски събор в Никея от 325 година. Преименувал неделния ден от "ден на слънцето" в "ден Господен", понеже в неделния ден Господ Иисус Христос възкръснал от мъртвите. С думи и дела светителят надзиравал своите духовни чеда. Стегнал дисциплината на клириците, като строго забранил да се занимават с търговия. След много и плодоносни трудове, с които привлякъл в Христовата вяра мнозина езичници и юдеи, св. Силвестър блажено починал в Господа. Светите му мощи почиват в построената от него гробница върху катакомбата "Св. Прискила" и неговата гробница е една от най-старите гробници на "Вечния град".

Преподобный Серафим Саровский, великий подвижник Русской Церкви, родился 19 июля 1759 года. Родители преподобного, Исидор и Агафия Мошнины, были жителями Курска. Исидор был купцом и брал подряды на строительство зданий, а в конце жизни начал постройку собора в Курске, но скончался до завершения работ. Младший сын Прохор остался на попечении матери, воспитавшей в сыне глубокую веру.
После смерти мужа Агафия Мошнина, продолжавшая постройку собора, взяла однажды туда с собой Прохора, который, оступившись, упал с колокольни вниз. Господь сохранил жизнь будущего светильника Церкви: испуганная мать, спустившись вниз, нашла сына невредимым.
Юный Прохор, обладая прекрасной памятью, вскоре выучился грамоте. Он с детства любил посещать церковные службы и читать своим сверстникам Священное Писание и Жития святых, но больше всего любил молиться или читать Святое Евангелие в уединении.
Как-то Прохор тяжело заболел, жизнь его была в опасности. Во сне мальчик увидел Божию Матерь, обещавшую посетить и исцелить его. Вскоре через двор усадьбы Мошниных прошел крестный ход с иконой Знамения Пресвятой Богородицы; мать вынесла Прохора на руках, и он приложился к святой иконе, после чего стал быстро поправляться.
Еще в юности у Прохора созрело решение всецело посвятить жизнь Богу и уйти в монастырь. Благочестивая мать не препятствовала этому и благословила его на иноческий путь распятием, которое преподобный всю жизнь носил на груди. Прохор с паломниками отправился пешком из Курска в Киев на поклонение Печерским угодникам.
Схимонах старец Досифей, которого посетил Прохор, благословил его идти в Саровскую пустынь и спасаться там. Вернувшись ненадолго в родительский дом, Прохор навсегда простился с матерью и родными. 20 ноября 1778 года он пришел в Саров, где настоятелем тогда был мудрый старец, отец Пахомий. Он ласково принял юношу и назначил ему в духовники старца Иосифа. Под его руководством Прохор проходил многие послушания в монастыре: был келейником старца, трудился в хлебне, просфорне и столярне, нес обязанности пономаря, и всё исполнял с ревностью и усердием, служа как бы Самому Господу. Постоянной работой он ограждал себя от скуки - этого, как позже он говорил, "опаснейшего искушения для новоначальных иноков, которое врачуется молитвой, воздержанием от празднословия, посильным рукоделием, чтением Слова Божия и терпением, потому что рождается оно от малодушия, беспечности и празднословия".

Уже в эти годы Прохор, по примеру других монахов, удалявшихся в лес для молитвы, испросил благословение старца в свободное время тоже уходить в лес, где в полном одиночестве творил Иисусову молитву.
Через два года послушник Прохор заболел водянкой, тело его распухло, он испытывал тяжкие страдания. Наставник, отец Иосиф, и другие старцы, любившие Прохора, ухаживали за ним. Болезнь длилась около трех лет, и ни разу никто не услышал от него слова ропота. Старцы, опасаясь за жизнь больного, хотели вызвать к нему врача, однако Прохор просил этого не делать, сказав отцу Пахомию: "Я предал себя, отче святый, Истинному Врачу душ и телес - Господу нашему Иисусу Христу и Пречистой Его Матери...", и желал, чтобы его причастили Святых Таин. Тогда же Прохору было видение: в несказанном свете явилась Матерь Божия в сопровождении святых апостолов Петра и Иоанна Богослова. Указав рукой на больного, Пресвятая Дева сказала Иоанну: "Сей - от рода нашего". Затем она коснулась жезлом бока больного, и тотчас жидкость, наполнявшая тело, стала вытекать через образовавшееся отверстие, и он быстро поправился. Вскоре на месте явления Божией Матери была построена больничная церковь, один из приделов которой был освящен во имя преподобных Зосимы и Савватия Соловецких. Престол для придела преподобный Серафим соорудил своими руками из кипарисового дерева и всегда приобщался Святых Таин в этой церкви.
Пробыв восемь лет послушником в Саровской обители, Прохор принял иноческий постриг с именем Серафим, столь хорошо выражавшим его пламенную любовь ко Господу и стремление ревностно Ему служить. Через год Серафим был посвящен в сан иеродиакона. Горя духом, он ежедневно служил в храме, непрестанно совершая молитвы и после службы. Господь сподобил преподобного благодатных видений во время церковных служб: неоднократно он видел святых Ангелов, сослужащих братии. Особенного благодатного видения преподобный сподобился во время Божественной литургии в Великий Четверг, которую совершали настоятель отец Пахомий и старец Иосиф. Когда после тропарей преподобный произнес "Господи, спаси благочестивыя" и, стоя в царских вратах, навел орарь на молящихся с возгласом "и во веки веков", внезапно его осенил светлый луч. Подняв глаза, преподобный Серафим увидел Господа Иисуса Христа, идущего по воздуху от западных дверей храма, в окружении Небесных Бесплотных Сил. Дойдя до амвона, Господь благословил всех молящихся и вступил в местный образ справа от царских врат. Преподобный Серафим, в духовном восторге взирая на дивное явление, не мог ни слова проговорить, ни сойти с места. Его увели под руки в алтарь, где он простоял еще три часа, меняясь в лице от озарившей его великой благодати.

После видения преподобный усилил подвиги: днем он трудился в обители, а ночи проводил в молитве в лесной пустынной келлии. В 1793 году, в возрасте 39 лет, преподобный Серафим был рукоположен в сан иеромонаха и продолжал служение в храме. После смерти настоятеля, отца Пахомия, преподобный Серафим, имея его предсмертное благословение на новый подвиг пустынножительство, взял также благословение у нового настоятеля - отца Исаии - и ушел в пустынную келлию в нескольких километрах от монастыря, в глухом лесу. Здесь стал он предаваться уединенным молитвам, приходя в обитель лишь в субботу, перед всенощной и, возвращаясь к себе в келлию после литургии, за которой причащался Святых Таин.
Преподобный проводил жизнь в суровых подвигах. Свое келейное молитвенное правило он совершал по уставу древних пустынных обителей; со Святым Евангелием никогда не расставался, прочитывая в течение недели весь Новый Завет, читал также святоотеческие и Богослужебные книги. Преподобный выучил наизусть много церковных песнопений и воспевал их в часы работы в лесу. Около келлии он развел огород и устроил пчельник. Сам себе добывая пропитание, преподобный держал очень строгий пост, ел один раз в сутки, а в среду и пятницу совершенно воздерживался от пищи. В первую неделю Святой Четыредесятницы он не принимал пищи до субботы, когда причащался Святых Таин. Святой старец в уединении настолько иногда погружался во внутреннюю сердечную молитву, что подолгу оставался неподвижным, ничего не слыша и не видя вокруг. Навещавшие его изредка пустынники - схимонах Марк Молчальник и иеродиакон Александр, застав святого в такой молитве, с благоговением тихо удалялись, чтобы не нарушать его созерцания.
В летнюю жару преподобный собирал на болоте мох для удобрения огорода; комары нещадно жалили его, но он благодушно терпел это страдание, говоря: "Страсти истребляются страданием и скорбью, или произвольными, или посылаемыми Промыслом". Около трех лет преподобный питался только одной травой снитью, которая росла вокруг его келлии. К нему все чаще стали приходить, кроме братии, миряне - за советом и благословением. Это нарушало его уединение. Испросив благословение настоятеля, преподобный преградил к себе доступ женщинам, а затем и всем остальным, получив знамение, что Господь одобряет его мысль о полном безмолвии. По молитве преподобного, дорогу в его пустынную келлию преградили огромные сучья вековых сосен. Теперь только птицы, слетавшиеся во множестве к преподобному, и дикие звери посещали его. Преподобный из рук кормил медведя хлебом, когда из монастыря приносили ему хлеб.
Видя подвиги преподобного Серафима, враг рода человеческого вооружился против него и, желая принудить святого оставить безмолвие, решил устрашать его, но преподобный ограждал себя молитвой и силой Животворящего Креста. Диавол навел на святого "мысленную брань" - упорное продолжительное искушение. Для отражения натиска врага преподобный Серафим усугубил труды, взяв на себя подвиг столпничества. Каждую ночь он поднимался на огромный камень в лесу и молился с воздетыми руками, взывая: "Боже, милостив буди мне грешному". Днем же он молился в келлии, также на камне, который принес из леса, сходя с него только для краткого отдыха и подкрепления тела скудной пищей. Так молился преподобный 1000 дней и ночей. Диавол, посрамленный преподобным, задумал умертвить его и наслал грабителей.
Подойдя к святому, работавшему на огороде, разбойники стали требовать от него деньги. У преподобного в это время был в руках топор, он был физически силен и мог бы обороняться, но не захотел этого делать, вспомнив слова Господа: "Взявшие меч мечом погибнут" (Мф. 26, 52). Святой, опустив топор на землю, сказал: "Делайте, что вам надобно". Разбойники стали бить преподобного, обухом проломили голову, сломали несколько ребер, потом, связав его, хотели бросить в реку, но сначала обыскали келлию в поисках денег. Все сокрушив в келлии и ничего не найдя в ней, кроме иконы и нескольких картофелин, они устыдились своего злодеяния и ушли. Преподобный, придя в сознание, дополз до келлии и, жестоко страдая, пролежал всю ночь.
Наутро с великим трудом он добрел до обители. Братия ужаснулись, увидев израненного подвижника. Восемь суток пролежал преподобный, страдая от ран; к нему были вызваны врачи, удивившиеся тому, что Серафим после таких побоев остался жив. Но преподобный не от врачей получил исцеление: Царица Небесная явилась ему в тонком сне с апостолами Петром и Иоанном. Коснувшись головы преподобного, Пресвятая Дева даровала ему исцеление.
После этого случая преподобному Серафиму пришлось провести около пяти месяцев в обители, а затем он опять ушел в пустынную келлию. Оставшись навсегда согбенным, преподобный ходил, опираясь на посох или топорик, однако своих обидчиков простил и просил не наказывать. После смерти настоятеля отца Исаии, бывшего с юности преподобного его другом, он взял на себя подвиг молчальничества, совершенно отрекаясь от всех житейских помыслов для чистейшего предстояния Богу в непрестанной молитве.
Если святому в лесу встречался человек, он падал ниц и не вставал, пока прохожий не удалялся. В таком безмолвии старец провел около трех лет, перестав даже посещать обитель в воскресные дни. Плодом молчания явилось для преподобного Серафима стяжание мира души и радости о Святом Духе. Великий подвижник так впоследствии говорил одному из монахов монастыря: "...радость моя, молю тебя, стяжи дух мирен, и тогда тысячи душ спасутся около тебя".
Новый настоятель, отец Нифонт, и старшая братия обители предложили отцу Серафиму или по-прежнему приходить в монастырь по воскресеньям для участия в богослужении и причащения в обители Святых Таин, или вернуться в обитель. Преподобный избрал последнее, так как ему стало трудно ходить из пустыни в монастырь. Весной 1810 года он возвратился в обитель после 15 лет пребывания в пустыни.
Не прерывая молчания, он к этому подвигу прибавил еще и затвор и, никуда не выходя и никого у себя не принимая, непрестанно находился в молитве и Богомыслии. В затворе преподобный Серафим приобрел высокую душевную чистоту и сподобился от Бога особых благодатных даров - прозорливости и чудотворения. Тогда Господь поставил Своего избранника на служение людям в самом высшем монашеском подвиге - старчестве.
25 ноября 1825 года Матерь Божия вместе с празднуемыми в этот день двумя святителями явилась в сонном видении старцу и повелела ему выйти из затвора и принимать у себя немощные души человеческие, требующие наставления, утешения, руководства и исцеления. Благословившись у настоятеля на изменение образа жизни, преподобный открыл двери своей келлии для всех.
Старец видел сердца людей, и он, как духовный врач, исцелял душевные и телесные болезни молитвой к Богу и благодатным словом. Приходившие к преподобному Серафиму чувствовали его великую любовь и с умилением слушали ласковые слова, с которыми он обращался к людям: "радость моя, сокровище мое". Старец стал посещать свою пустынную келлию и родник, называемый Богословским, около которого ему выстроили маленькую келлейку.
Выходя из келлии, старец всегда нес за плечами котомку с камнями. На вопрос, зачем он это делает, святой смиренно отвечал: "Томлю томящего меня".
В последний период земной жизни преподобный Серафим особенно заботился о своем любимом детище - Дивеевской женской обители. Еще в сане иеродиакона он сопровождал покойного настоятеля отца Пахомия в Дивеевскую общину к настоятельнице монахине Александре, великой подвижнице, и тогда отец Пахомий благословил преподобного всегда заботиться о "Дивеевских сиротах". Он был подлинным отцом для сестер, обращавшихся к нему во всех своих духовных и житейских затруднениях. Ученики и духовные друзья помогали святому окормлять Дивеевскую общину - Михаил Васильевич Мантуров, исцеленный преподобным от тяжкой болезни и по совету старца принявший на себя подвиг добровольной нищеты; Елена Васильевна Мантурова, одна из сестер Дивеевских, добровольно согласившаяся умереть из послушания старцу за своего брата, который был еще нужен в этой жизни; Николай Александрович Мотовилов, также исцеленный преподобным. Н. А. Мотовилов записал замечательное поучение преподобного Серафима о цели христианской жизни. В последние годы жизни преподобного Серафима один исцеленный им видел его стоявшим на воздухе во время молитвы. Святой строго запретил рассказывать об этом ранее его смерти.
Все знали и чтили преподобного Серафима как великого подвижника и чудотворца. За год и десять месяцев до своей кончины, в праздник Благовещения, преподобный Серафим еще раз сподобился явления Царицы Небесной в сопровождении Крестителя Господня Иоанна, апостола Иоанна Богослова и двенадцати дев, святых мучениц и преподобных. Пресвятая Дева долго беседовала с преподобным, поручая ему Дивеевских сестер. Закончив беседу, Она сказала ему: "Скоро, любимиче Мой, будешь с нами". При этом явлении, при дивном посещении Богоматери, присутствовала одна Дивеевская старица, по молитве за нее преподобного.

В последний год жизни преподобный Серафим стал заметно слабеть и говорил многим о близкой кончине. В это время его часто видели у гроба, стоявшего в сенях его келлии и приготовленного им для себя. Преподобный сам указал место, где следовало похоронить его, - близ алтаря Успенского собора. 1 января 1833 года преподобный Серафим в последний раз пришел в больничную Зосимо-Савватиевскую церковь к литургии и причастился Святых Таин, после чего благословил братию и простился, сказав: "Спасайтесь, не унывайте, бодрствуйте, днесь нам венцы готовятся". Второго января келейник преподобного, отец Павел, в шестом часу утра вышел из своей келлии, направляясь в церковь, и почувствовал запах гари, исходивший из келлии преподобного; в келлии святого всегда горели свечи, и он говорил: "Пока я жив, пожара не будет, а когда я умру, кончина моя откроется пожаром". Когда двери открыли, оказалось, что книги и другие вещи тлели, а сам преподобный стоял на коленях перед иконой Божией Матери в молитвенном положении, но уже бездыханный. Его чистая душа во время молитвы была взята Ангелами и взлетела к Престолу Бога Вседержителя, верным рабом и служителем Которого преподобный Серафим был всю жизнь.

Обрезание Господне. Св. Василий Велики

Обрезанието е свещенодействие, установено в Стария Завет при патриарх Авраам в самото начало на второто хилядолетие преди Рождество Христово и послужило не само като "знак на завета" между Бога и богоизбрания народ, но и като далечен предобраз на християнското тайнство Кръщение (Колос. 2:11). Като печат на този "знак" служило името, което давали на младенеца при обрязването му. Потомък по плът на Авраам, прославян в Новия Завет като "баща на вярващите" (Рим. 4:11), Господ Иисус Христос бил обрязан в осмия ден от Своето рождение и Му дали името "Иисус", наречено от ангела (Лука 1:31; 2:21). Пресветата Му майка принесла предписаните по Мойсеевия закон две гургулици и два гълъба, каквито се полагали на онези бедни израилтяни, които не били в състояние да донесат агне или теле (Лев. 12:8). Възпоминанието на Господнето обрезание още през ІV век било утвърдено като тържествен Господен празник, с който се приключвал осмодневният кръг на Рождественските дни. Както се вижда от едно слово на св. Амфилохий Иконийски (+ 394), още през ІV век празникът Обрезание Господне бил съединен с честването на паметта на св. Василий Велики, който умрял същия ден. Началото на този Господски празник отнасят към първите християнски векове. До нас са стигнали светоотечески слова, произнасяни на този ден, като поученията на св. Григорий Нисийски и св. Амвросий Медиолански. От V век е запазена беседа на Туринския епископ Максим. А Римският папа св. Григорий Велики споменава същия празник в своята книга за годишния кръг. През VІІІ век църковният песнописец Стефан Саваит написал канон за този празник, който и досега се изпълнява в нашето православно богослужение на този ден.

Св. Василий Велики се родил около 330 г. в Кесария Кападокийска. Благородна и богата, славна и благочестива била християнската фамилия, в която той се родил и израснал. Неговото детство и младини преминали през царуването на Константин Велики (306-337 г.) и на неговите синове, но бащата на майка му, света Емилия, загинал мъченически при гонението на Диоклетиана (284-305 г.), а дядо му по баща цели седем години крил семейството си из гъстите лесове на Понтийската планина, разположена по южното крайбрежие на Черно море. Баща му, Василий Старши, бил виден ритор и адвокат в Кесария Кападокийска и оженен за благородната и богата девица Емилия, която родила пет дъщери и петима синове. Най-възрастната от сестрите, св. Макрина, загубила преждевремнно починалия си жених и посветила себе си на монашеско целомъдрие, а останалите четири се задомили. Един от братята се поминал в ранно детство, а най-малкият, талантливият юноша Навкратий, загинал по време на лов. Другите двама братя на св. Василий – епископите Григорий Нисийски и Петър Севастийски – били причислени към благодатния лик на православните светци.

Ранното си възпитание св. Василий получил от аскетически настроените жени в своето семейство, но най-голям дял в него принадлежал на баба му св. Макрина Старша (†340). Тя се родила в Понтийския град Неокесария, помнила добре наставленията на своя незабравим учител, Неокесарийския чудотворец св. Григорий (213-270), ученик на Ориген, и вложила в сърцата на многобройните си внуци такива благоплодни светлини, които превърнали семейството в общество от светци. Сам великият светител пише по-късно с благодарност: "Понятието за Бога, което придобих в детинство от блажената си майка и баба, растеше в мен с развитието на ума". Св. Василий поучил началното си образование от едноименния си баща, и блестящите умствени дарби, които проявил, подтикнали родителите му да го изпратят в най-добрите тогавашни училища. Той минал през школите на Кесария, Цариград и Атина. Там слушал лекциите на езическите мъдреци и на ритора Химерий, като изучил и новоплатониците, които оказали известно въздействие върху мислите и учението му. В Атина разцъфтяла започнатата в Кесария дружба със св. Григорий Назиански Богослов. Те „знаели само два пътя – към християнската църква и към преподавателите на външните науки". Около тях се групирал малък кръжок от другари, които преследвали сериозните цели на самообразованието. Опити да влезе в него направил и Юлиан Отстъпник, бъдещият злополучен император, но не получил тяхното доверие. Още в Атина Василий и Григорий си дали дума заедно да водят живот на християнски подвижници. Но от самия му брат, св. Григорий Нисийски (†394), който описал неговия и на света Макрина живот, узнаваме, че Василий не се отличил с висота на християнското си настроение в началото след връщането си в Кесария, където преподавал красноречие при възторженото одобрение на своите слушатели. Увлечен от своите успехи, той горделиво и със самомнение гледал на своята ученост и никого не намирал равен на себе си. Под влияние на сестра си Макрина – ревностна и вдъхновена християнка – той скоро надвил изкушенията на младостта и с подкрепата на св. Григорий Богослов решил да посвети себе си на съзерцателен живот. Едва сега, когато бил 30-годишен, той бил кръстен в река Йордан от Йерусалимския епископ Максим. Към 357 г. св. Василий предприел пътешествие на Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия, за да получи лично впечатление от духа на монашеството. При посещенията си на знаменити подвижници той бил поразен от тяхното изумително въздържание от храна, питие и сън. В него възгоряло непреодолимо желание да им подражава. На връщане от монашеския Изток св. Василий се отбил в Атина, за да премери силата на своята умъдрена и окрилена вяра с прочутите словесни гладиатори от празните и шумни словопрения на линеещите философски школи. Кесарийският ритор бил неотразим. Св. Василий обърнал много езичници към истинския Бог и много пъти през живота си доказвал правилността на поетичното сравнение от неговата богослужебна прослава, която го оприличава на пчела, която носи мед за правовярващите и уязвява със жилото си еретиците.
След поклонническото си пътешествие и завръщането от Атина св. Василий избрал за своето аскетическо уединение едно поетично кътче край река Ирис. От другата страна на същата река в това пустинно място на Понтийската област майка му, света Емилия, и сестра му, света Макрина, основали женски манастир. В това прекрасно усамотение Василий приканил и Григорий, но неговите синовни задължения към престарелите родители в близкия Назианс не позволявали на приятеля му да изпълни общата им атинска мечта за съвместен подвижнически живот. Все пак св. Григорий Богослов успявал понякога да навести приятеля си и тогава младите подвижници прекарвали блажени дни в молитва, във физически труд и в изучаване на Свещеното Писание. Няколкогодшните подвизи на св. Василий край бреговете на Ирис започнали да привличат жадуващи за отшелничество люде, които създавали все нови и нови свети обители. Така било по целия православен Изток през IV век. Св. Василий не странял от тези нови ревнители на иноческия подвиг и дори сам станал игумен. Още от поклонничеството си в Египет св. Василий отдал предпочитанието си на общителните манастири. Според него пълното отшелничество застрашавало слабите и лишените от опитно ръководство подвижници. Едни изпадали в горделиво самочувствие, а други се лишавали дори от здравия си разсъдък. Многолюдните пък общежителни манастири изпадали в друга крайност. Техните ръководители отделяли прекалени грижи за икономическите интереси на обителите, а необходимото обременяване на иноците с прекален ръчен труд отвличало подвижниците от молитвата и духовното съзерцание. Великият Василий избрал смесената форма на монашеското житие, която обединявала в едно всички светли страни на отшелническото и общежителното подвижничество. Епохални за източната аскетика станали прочутите „Правила за монасите", които той съставил заедно със св. Григорий. Отличителна черта на Василиевските манастири било широкото практикуване на благотворителността. След смъртта на Дианий (362 г.) за епископ на Кесария Кападокийска бил избран Евсевий. Благочестив и обичан от народа, но неподготвен, той твърде скоро трябвало да разбере, че липсата на богословска подготовка прави невъзможно епископското служение, особено в тревожната епоха на тогавашните еретически смущения. Нищо не могло да поправи така положението, както привличането на един опитен и авторитетен помощник, какъвто могъл да бъде единствено Василий. Съзнанието за дълг пред застрашената православна вяра лесно склонило св. Василий да напусне бреговете на Ирис и да приеме свещеническо ръкоположение от безпомощния Евсевий Кесаро-Кападокийски. Младият презвитер скоро показал какво може. Неговата изумителна начетеност, неуморно трудолюбие, бляскаво проповедничество, всеотдайна преданост към бедните и монасите, станали причина да се помрачат отношенията му със самия архиепископ Евсевий. Поставен в пълна сянка от растящия престиж на презвитер Василий, Евсевий проявил понятна човешка немощ. Позволил доброто му сърце да бъде постепенно овладяно то ревниво и завистливо чувство, което избуяло при някакъв частен случай до същински разрив, който едва не предизвикал разкол в Кесария. Монасите и простият народ се надигнали в защита на св. Василий и изисквали не само неговото посвещение за епископ, но и свалянето на Евсевий от катедрата му. За да се избегне ехизмата, Василий доброволно се отдалечил отначало при св. Григорий, а сетне в своя Понтийски манастир. Но този разрив не продължил много. Василий бил твърде необходим и неговото отсъствие много забележимо се отразило върху цялото църковно управление, а външните обстоятелства вземали застрашителен характер. Към Кесария обръщал поглед източният кесар Валент (364-378), който се надявал да окаже с личното си присъствие натиск и върху епископите в полза на арианството. Всички съзнавали, че само Василий може да противостои на наближаващата буря. Необходимостта заставила Евсевий да потърси посредничеството на Григорий Богослов и той лесно постигнал примиряването. Василий отново заел предишното си място и значение в църковния живот. Наистина той се справял сам със всички дела, но горчивият опит му подсказал да се отнася още по-съобразително и внимателно към самолюбието на своя началник. Това отстранило и последните сенки, и непомрачените отношения продължили до самата смърт на благодарния и добросърдечен Евсевий. В средата на 370 година той починал и погледите на всички защитници на православната Никейска вяра били обърнати към св. Василий. Против него били арианите и значителна част от подчинените на Кесарийската катедра епископи, които се бояли от неговите строги изобличения. Но когато престарелият Назиански епископ Григорий, баща на св. Григорий Богослов, узнал, че за избирането на Василий Велики не достигал един глас, той наредил да го пренесат на носилка до Кесария и гласът на болния старец решил избора на Кападокийския първосветител.

Само след година мъжеството на Кесаро-Кападокийския архиепископ Василий спасило неговата църква от арианството. Дълги били борбите срещу арианството, което продължавали да подкрепят немалко миряни, но и клирици и дори някои императори след Констанин Велики. Ето и сега, четиридесет и шест години след събора в Никея, арианският император Валент се опитвал с всички средства да подпомогне Ариевото лъжеучение. Предварителни пратеници трябвало да подготвят успеха на личната му намеса чрез натиск върху неотстъпчивия архиепископ Василий, който бдял над Православието в няколко малоазийски епархии. Най-напред се вестили ариански епископи начело с Евиппий, но св. Василий отказал да ги допусне до църковното общение. Подир тях пристигнал префектът Модест, който имал славата на крайно жесток човек. От името на императора той поискал да увещае кесарийския архиепископ да се откаже от думата „единосъщен" в Никейския символ и да се присъедини към арианите. Ясното становище и непоколебимата твърдост на св. Василий Велики изведнъж заличили лицемерната благонамереност от лицето и гласа на суровия велможа. Със застрашителен тон той заплашил достолепния светител с изгнание и отнемане на имота, с мъчения и смърт... На 6 януари 375 г. пристигнал в Кесария Кападокийска и самият император Валент. Той влязъл в базиликата, в която извършвал Богоявленската служба св. Василий. Императорът бил поразен от стройното пеене на богомолците и от благоговението на епископа, който дори незабелязал пристигането на владетеля. Когато Валент подал своето приношение, никой от дяконите не посмял да го приеме без разрешението на епископа. Привикнал към раболепието на придворните епископи, императорът така се стъписал, че се олюлял и малко останало да падне, ако не го задържал един от клириците. Тогава Василий Велики кимнал да приемат императорския принос. С твърдост, съобразителност, лично обаяние и разумна отстъпчивост св. Василий възтържествувал над своите врагове. Валент разкъсал подписания вече указ за неговото заточение и се отдалечил от Кесария, като му оставил богати дарове за неговата „Василиада" - така всички наричали цялото селище от благотворителни заведения, като безплатни трапезарии, болници и приюти, които Василий бил създал още когато бил презвитер и помощник на своя предшественик Евсевий. Св. Василий Велики строго следял за живота, подготовката и дисциплината на своите свещеници, но и ги бранил от симонията на своите хорепископи. Клириците от цялата му област станали толкова образцови, че околните епископи търсили свои заместници между презвитерите на св. Василий. Василий Велики особено се погрижил за благолепието на богослужението. Той установил строг ред и въвел всенощни бдения с антифонно пение на паслми, а като паметник на дейността му за реформиране на богослужебното наследство винаги ще служи и съставената от него Василиева св. Литургия, която се изпълнява десет пъти през църковната година и се запазила в Цариградска, Сирийска и Александрийска редакции. Това свидетелства, че употребяваният днес текст е претърпял през вековете някои промени допълнения на св. Василиевия оригинал. Не случайно св. Василий се учил 15 години в Атина. Той усвоил философията, риториката, поезията, астрономията и всички останали светски науки през IV век. Оставените и оцелели от него книги свидетелстват за всестранната му начетеност, за класическото съвършенство на неговия стил, за изящното остроумие на неговите полемични и апологетични трудове. Българите са били ощастливени още през „златния век" на старобългарската писменост и в първите десетилетия след своето покръстване да четат в превода на Йоан Екзарх св. Василиевия „Шестоднев" с неговите девет беседи върху 26 стиха от първата глава на първата библейска книга Битие. Велик през всички дни на живота си, св. Василий останал такъв и при смъртта си. В Кесария живял един бележит еврейски лекар, който имал способност да предвижда смъртта на своите тежко болни пациенти до три и дори пет дни предварително. Св. Василий много обичал този благочестив юдеин и искал да го покръсти... Като срещнал бодрия поглед и кротката усмивка на живия владика, лекарят смаян коленичил пред леглото му и възкликнал: - Велик е християнският Бог и няма друг бог освен Него! Заповядай свети отче, без отлагане да кръстят мене и целия ми дом!
Св. Василий извършил последната си Литургия, кръстил лекаря Йосиф, благодарил на Бога и се върнал у дома си. Същия ден вечерта той предал блажената си душа на Бога. Това станало на 1 януари 379 година. При изнасяне на тялото му се стекло такова огромно множество от разплакани люде, че мнозина пострадали от теснотата, защото всички търсели да докоснат светия покойник с надежда за изцеление от своите недъзи. В този ден се отслужва св. Василиева литургия в негова чест.