Жития на светиите

Успение на св. Кирил Славянобългарски

2012-02-14T09:08:00.004-08:00

Похвално слово за Св. Кирил от Климент Охридски

Иванов, Й. Български старини из Македония, 1931. с. 328-333

http://kroraina.com/NI/JI/JI-BSM/328.jpg

Възкресение Христово - Пасха - Великден

2009-04-19T02:40:00.000-07:00

Велика Събота. Св. преподобни Йоан, ученик на св. Григорий Декаполит

2009-04-18T03:20:00.000-07:00

Велики Петък. Св. преподобни Симеон в Персида. Св. преподобни Акакий, епископ Мелитински

2009-04-18T03:19:00.000-07:00

Велики Четвъртък. Св. мъченици Агапия, Ирина и Хиония

2009-04-16T03:41:00.000-07:00

The Holy Martyrs Agape, Irene, and Chione were sisters who lived at the end of the third century to the beginning of the fourth century, near the Italian city of Aquilea. They were left orphaned at an early age.
The young women led a pious Christian life and they turned down many offers of marriage. Their spiritual guide was the priest Xeno. It was revealed to him in a vision that he would die very soon, and that the holy virgins would suffer martyrdom. Also at Aquilea and having a similar vision was the Great Martyr Anastasia, who is called "Deliverer from Potions," because she fearlessly visited Christians in prison, encouraging them and healing them from potions, poisons, and other harmful things. The Great Martyr Anastasia visited to the sisters and urged them to endure all things for Christ. Soon what was predicted in the vision came to pass. The priest Zeno died, and the three virgins were arrested and brought to trial... By order of Diocletian, who was leaving for Macedonia, the holy sisters were also to be brought there. And they brought them to the court of the governor Dulcititus. When he saw the beauty of the holy martyrs, he was aroused with impure passion. He put the sisters under guard, and he told them that they would receive their freedom if they agreed to fulfill his desires. When the holy sisters arose at night to glorify the Lord in prayer, Dulcititus came to the door and tried to enter, but an invisible force prevented him. At his court, Dulcititus gave orders to strip the holy martyrs. But the soldiers were not able to do this, no matter how much they tried. Their clothing seemed to be stuck to the bodies of the holy virgins. When they reported everything that had happened to the emperor Diocletian, he became angry with Dulcititus and he gave the holy virgins over to Sisinius for trial... When the fire went out, everyone saw that the bodies of the holy martyrs and their clothing had not been scorched by the fire, and their faces were beautiful and peaceful, as if they were asleep. On the day following, Sisinius gave orders to bring St Irene to court. He threatened her with the fate of her older sisters and he urged her to renounce Christ. Then he threatened to hand her over for defilement in a brothel. But the holy martyr answered, "Even if my body is defiled by force, my soul will never be defiled by renouncing Christ." Having given thanks to the Lord, St Irene lay down upon the ground and surrendered her soul to God on the very day of Holy Pascha (+ 304). The Great Martyr Anastasia heard about the end of the holy sisters, and she buried their bodies with reverence.

Велика Сряда. Свв. апостоли Аристарх, Пуд и Трофим

2009-04-15T01:08:00.000-07:00

Saint Aristarchus was one of the Seventy Apostles, whom the Lord Jesus Christ sent to proclaim the good news of the Gospel (Luke. 10:1-24). He was a co-worker of the holy Apostle Paul, became bishop of the Syrian city of Apamea. His name is repeatedly mentioned in the Acts of the Holy Apostles (Acts 19:29, 20:4, 27:2) and in the Epistles of St Paul (Col. 4:10, Philemon 1:24). He accompanied St Paul on his travels (Acts 16:29), and was Bishop of Apamea, Syria.

Saint Pudens was one of the Seventy Apostles whom the Lord Jesus Christ sent before him with the good news of the Gospel (Luke 10:1-24).
St Pudens is mentioned in St Paul's second Epistle to Timothy (2 Tim. 4:21). He occupied high position as a member of the Roman Senate. The saint received the foremost Apostles Peter and Paul in his home, where believing Christians gathered. His house was converted into a church, receiving the name "Pastorum". According to Tradition, the holy Apostle Peter himself served in it as priest. St Pudens suffered martyrdom at Rome under the emperor Nero.

Saint Trophimus was one of the Seventy Apostles, whom the Lord Jesus Christ sent to proclaim the good news of the Gospel (Luke. 10:1-24). He hailed from the city of Edessa. His name is mentioned in the Acts of the Holy Apostles (Acts 20:4) and in St Paul's second Epistle to Timothy (2 Tim. 4:20). He was a disciple and companion of the Apostle Paul, sharing with him all the sorrows and persecution.

Велики Вторник. Св. Мартин Изповедник, папа Римски

2009-04-14T08:34:00.000-07:00

Заедно със свети Максим Изповедник римският папа свети Мартин (649–653) защитавал истинското църковно учение от лъжеучението на монотелитите. Еретиците били покровителствани и от император Констанс (641–668), който споделял техните убеждения. Папа Мартин свикал в Рим поместен събор, на който ереста била осъдена, а еретиците - предадени на анатема. Като узнал това, императорът обвинил папа Мартин в държавно престъпление, в предателство. По заповед на Констанс двамата защитници на православното учение, Максим Изповедник и папа Мартин, били насила закарани в Цариград, където били изтезавани и съдени като политически престъпници (553). Положени били много усилия да се съгласят с учението на еретиците. И двамата обаче останали твърди в православните си убеждения и не престанали да изобличават лъжеучението на монотелитите. След като претърпял много оскърбления и лишения, папа Мартин бил изпратен на заточение в Херсон Таврически (Крим), където след две години починал, като до края на живота си останал непоколебим изповедник на православното учение.

Велики Понеделник. Св. свещеномъченик Артемон, презвитер Лаодикийски

2009-04-13T02:49:00.000-07:00

През време на гонението срещу християните, предприето по заповед на император Диоклетиан (284-305), в Лаодикия живял благочестивият свещеник Артемон. Един ден в града пристигнал от Рим специален чиновник на име Патрикий. В изпълнение на императорската повеля той задължавал християните да принасят жертва на езическите идоли и да им се покланят като на богове. Непокорните били подлагани на жестоки мъчения и били убивани. Като научил за пристигането на Патрикий, лаодикийският епископ Сисиний взел със себе си свещеник Артемон и някои християни, отишъл една нощ в капището на Артемида, счупил и изгорил намиращите се там идоли. След това отишъл в християнския храм, който бил извън града, и предупредил християните за предстоящите изпитания.
- Чеда мои, слушам, че антихристът идва в града – казал той. – Той иска да убива християни. Бъдете твърди. Нищо да не ви отделя от любовта Христова: нито огън, нито меч, нито зверове, нито най-мъчителна смърт.
От Лаодикий Патрикий отишъл в Кесария Палестинска. Със себе си той взел и задържания под стража Артемон. Престарелият свещеник твърдо понасял продължителните и тежки мъчения. Като наблюдавал неговата твърдост, езическият жрец Виталий повярвал в Христа и станал ревностен християнин. По-късно той бил ръкоположен за епископ в Кесария и се грижел много за разпространение на християнската вяра. Изтощен тялом, но бодър духом, престарелият презвитер Артемон по чудо се освободил от тъмницата и по Божия повеля отишъл на уединено място в Мала Азия. И тук той просвещавал езичниците със светлината на евангелското слово и мнозина от тях повярвали и се кръстили. Най-после св. Артемон бил хванат от фанатизирани езичници, които отсекли главата му с меч. Така верният Божи служител получил мъченически венец и се преселил във вечните небесни обители

Вход Господен в Иерусалим. Св. Василий Изповедник, епископ Парийски. Св. Анастасия игумения. Св. Зинон Веронски

2009-04-12T01:38:00.000-07:00

Възкресяване на Лазаря. Св. свещеномъченик Антип, епископ на Пергам

2009-04-11T01:46:00.000-07:00

>
В съботата на Шестата седмица от Великия пост Църквата спомня извършването на най-голямото чудо от Спасителя - възкресяването на четиридневно починалия Лазар шест дни преди иудейския празник Пасха (Иоан гл. 11). Извършено пред очите на народа, чудото станало причина мнозина да повярват в Христа. То и днес ни уверява в божествената сила на Бог Син, в Неговото възкресение, и в предстоящото всеобщо възкресение на мъртвите. Чудото на Лазаровото възкресение предизвикало непоносимо негодуване у първосвещенниците и фарисеите. По съвета на Каиафа, точно в този момент Синедрионът решава да улови Иисуса при първа възможност и да Го убие (Иоан 11:47-57). Приближава се тяхното време. Идва властта на тъмнината, а заедно с нея и последните дни от земния живот на Спасителя.

Лазаровото възкресение станало непосредствен повод за смъртната присъда на Спасителя. Затова именно от най-дълбока древност било установено случилото се да се спомня преди началото на Страстната седмица (Седмицата на Христовите страдания). В IV век Лазаровото възкресение се считало за общоцърковен и тържествен празник, което се вижда от множеството поучения на този ден от св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, и др. В VII-VIII век светите църковни песнописци св. Андрей Критски, Козма Маюмски и Иоан Дамаскин съставили особени песнопения и канони, посветени на празника, които са в Църквата ползва до ден днешен.

Гонението срещу християните започнало още през първите години от живота на Църквата. Най-напред те били преследвани, мъчени и убивани от неповярвалите юдеи, след това от езическите тълпи, а от втората половина на първи век римската власт предприела организирано и всеобщо гонение. Много мъченици станали жертва на юдейския фанатизъм и на езическата жестокост. Един от тях е свещеномъченик Антипа, епископ на Пергамската църква. За него споменава св. евангелист Йоан Богослов в своята книга Откровение. През време на римския император Домициан апостолът бил заточен на остров Патмос. Там в тайнствено видение му се явил Син Божи и му открил достойнствата и недостатъците на седемте най-известни по онова време малоазийски църкви. Духовното състояние на Пергамската църква Той описал със следните думи:
- "Зная делата ти, и где живееш, там, гдето е престолът на сатаната, и държиш името Ми, и не се отрече от вярата ми дори в дните, когато верният Ми свидетел Антипа биде умъртвен между вас, сред които живее сатаната" (Откр. 2:12-13).
От тези думи узнаваме, че към края на първия век епископът на Пергамската църква е бил човек благочестив и непоколебим във вярата си. Апостолът не съобщава името му, но несъмнено е, че той е бил приемник на верния свидетел Антипа, който останал твърд в своите християнски убеждения и мъченически загинал за Христа Иисуса – "биде умъртвен между вас". Жителите на гр. Пергам обаче били фанатични почитатели на идолите и прекарвали живота си в крайно нечестие. Като наблюдавал живота им, човек наистина оставал с впечатлението, че "сред тях живее сатаната". Между тези хора благочестивият Антипа бил като фар в тъмна нощ и като роза между тръни. Не се смущавал той от злобата на езичниците, а добросъвестно и с усърдие изпълнявал задълженията си като пастир и проповедник. Той разкривал заблудите на идолопоклонниците и ги съветвал да се обърнат към истинския Бог. Убедителните му проповеди и личният му благочестив живот привлекли много езичници в лоното на Христовата църква. Езическите божества губели своите почитатели, поклонниците на идолите намалявали, все по-оскъдни ставали жертвите в капищата. Езичниците обвинявали Антипа за това. През това време, с разрешение на император Домициан, областните управители в цялата империя предприели жестоко гонение срещу християните. Възползвани от този благоприятен случай, идолските жреци хванали Антипа, завели го при началника на града и го обвинявали, че той е станал причина да се разгневят боговете и да престанат да се грижат за града, в който вече не им се отдава подобаващата чест...
Обезумялата от ярост езическа тълпа не искала повече да слуша думите на благочестивия старец – епископ. Хванали го и го завлекли в езическото капище. Там имало идол: голям бик, изкован от мед. Нагорещили го до начервяване и хвърлили в него Антипа. Той се прекръстил благоговейно и извикал: - Боже, Който си ни открил скритата от векове тайна на нашия Господ Иисус Христос, благодаря Ти за всички Твои благодеяния. Благодаря Ти, че ме удостои с този час и ме сподоби да бъда записан в списъка на мъчениците за Твоето учение. Приеми заминаващата от временния живот моя душа и я надари с Твоята благодат.
Като понасял спокойно и с твърдост страшните мъчения, св. Антипа се молел за враговете си и за целия свят. Постепенно телесните сили отслабвали и тихо издъхнал. Християните благоговейно погребали тялото на светия мъченик. Мощите му били запазени. Бог ги надарил с лечебна сила.

св. мъченици Терентий и Помпий

2009-04-10T04:44:00.000-07:00

The Holy Martyr Terence and his companions suffered under the emperor Decius (249-251). The emperor issued an edict commanding all subjects to offer sacrifice to the pagan idols. When the governor of Africa Fortunianus received this edict, he gathered the people into the city square, set out cruel instruments of torture and declared that everyone without exception had to offer the sacrifice to the idols. Many, afraid of torture, complied. However, St Terence and forty other Christians bravely affirmed their faith in the Savior and ridiculed the idols. Fortunianus was amazed at their boldness and he asked how they as rational people, could confess as God, One Whom the Jews crucified as a malefactor. St Terence answered that their belief was in the Savior, Who voluntarily endured death on the Cross and rose on the third day. Fortunianus saw that Terence inspired the others by his example, and so he ordered him to be isolated in prison with his three closest companions: Africanus, Maximus, and Pompeius. Fortunianus was determined to force the rest of the martyrs, including Zeno, Alexander and Theodore, to renounce Christ. Neither threats nor terrible tortures could sway the holy martyrs. They burned them with red-hot iron, they poured vinegar on the wounds, they sprinkled on salt, and they raked them with iron claws. In spite of their sufferings, the saints did not weaken in their confession of Christ, and the Lord gave them strength. Fortunianus gave orders to lead the martyrs into the pagan temple, and once again he urged them to offer sacrifice to the idols. The valiant warriors of Christ cried out, "O Almighty God, Who once sent down fire on Sodom for its iniquity, destroy this impious temple of idolatry." The idols fell down with a crash, and then the temple lay in ruins. The enraged governor gave orders to execute them, and the martyrs, glorifying God, bowed their necks beneath the executioner's sword.

After the execution of the thirty-six martyrs, Fortunianus summoned Terence, Maximus, Africanus and Pompeius before him. He showed them the martyrs' bodies and again urged them to offer sacrifice to the idols. The martyrs refused. The governor put heavy chains on them, and gave orders to starve them to death. By night, an angel of the Lord removed the martyrs' chains and fed them. In the morning, the guards found the saints cheerful and strong. Then Fortunianus ordered sorcerers and conjurers to carry snakes and all kinds of poisonous creatures into the prison. The guards looked into the cell through an opening in the ceiling and saw the martyrs unharmed, praying, and the snakes crawling at their feet. When the sorcerers opened the door of the prison cell, the snakes bit them. The furious Fortunianus gave orders to behead the holy martyrs. Christians took up their holy bodies and buried them with reverence outside the city.

св. мъченик Евпсихий

2009-04-09T03:15:00.000-07:00

Свети мъченик Евпсихий се родил в Кесария Кападокийска. Възпитан бил още от детство в духа на християнската вяра. Той бил човек богат, знатен и почитан от всички. Когато достигнал пълнолетие, той се оженил. Денят на сватбата му съвпаднал с годишния празник в чест на езическия идол Фортуна. По това време управлявал император Юлиан Отстъпник. Когато посещавал града, той всеки път извършвал тържествено жертвоприношение в капището на този идол. На неговия пример подражавали всички езичници. Те търсели различни поводи да извършват тържества в чест на този бог. През време на сватбеното угощение Евпсихий забелязал големи тълпи от езичници, които отивали към капището за жертвоприношение. В сърцето му пламнала свещена ревност по Бога. Той взел със себе си няколко християни, отишъл и счупил идола и разрушил капището. За тази му постъпка веднага съобщили на императора. Евпсихий знаел какво го очаква. Затова раздал имота си на бедните и чрез пост и молитви започнал да се подготвя за предстоящия му мъченически подвиг. Като узнал за станалото в Кесария Кападокийска, Юлиан бил обхванат от голям гняв и решил да отмъсти не само на Евпсихий, но и на всички християни в целия град. Жителите на Кесария той обложил с големи данъци, лишил града от привилегиите, които имал като главен град на областта и поискал незабавно да бъде възобновено разрушеното капище. Евпсихий бил подложен на страшни мъчения. Окован във вериги, той бил хвърлен в тъмница. Често го извеждали и жестоко го мъчели по различни начини. Той обаче мъжествено понасял всички страдания и твърдо изповядал вярата си в Христа Иисуса. Дълго време продължили тези изтезания, но мъченикът останал непоколебим в своите християнски убеждения. Най-после той бил посечен с меч. Идолското капище обаче не било възстановено, защото император Юлиан заминал на война с персите и повече не се върнал в Кесария Кападокийска, а по-късно върху гроба на мъченика бил издигнат великолепен храм.

свв. апостоли Иродион, Агав, Руф, Асинкрит, Флегонт и Ермий. Св. Павсилип. Св. Целестин, папа Римски

2009-04-08T10:41:00.000-07:00

св. преподобни Георги, епископ Митилински. Св Тихон, московски патриарх и просветител на Северна Америка

2009-04-08T10:27:00.000-07:00

Преподобни Георги още от малък възлюбил Христа и приел монашеско пострижение. Водел смирен и добродетелен живот. През време на гонението срещу почитателите на светите икони, предприето от император Лъв ІІІ Исаврянин (717-741), той се проявил като непоколебим защитник на иконопочитанието. По-късно, през времето на император Константин Порфирородни (780-802), когато гонението било прекратено, той бил възведен в архиерейски сан и станал митрополит в гр. Митилини на о-в Лесбос. Когато на императорския престол се възкачил Лъв Армянин, преподобни Георги бил вече твърде стар. Лъв възобновил гонението срещу почитателите на светите икони с още по-голяма сила. През 815 година той свикал в Цариград много епископи и ги убеждавал да приемат иконоборческата ерес. Повикан бил и преподобния Митилински епископ Георги. Той се проявил като смел войн Христов и пред всички изобличил императора и патриарха – иконоборец за техните еретически заблуждения. Като не се засрамил от побелелите коси и дълбоката старост на светителя, Лъв Армянин заповядал да го изпратят на заточение в Херсон, където светият старец починал в изгнание. Той предпочел да пожертва временния живот на земята, но да остане верен изповедник на православната вяра и да получи вечен блажен живот.

St Tikhon, Patriarch of Moscow and Apostle to America was born as Vasily Ivanovich Belavin on January 19, 1865 into the family of Ioann Belavin, a rural priest of the Toropetz district of the Pskov diocese. His childhood and adolescence were spent in the village in direct contact with peasants and their labor. From his early years he displayed a particular religious disposition, love for the Church as well as rare meekness and humility. From 1878 to 1883, Vasily studied at the Pskov Theological Seminary. In 1888, at the age of 23, Vasily Belavin graduated from the St Petersburg Theological Academy as a layman, and returned to the Pskov Seminary as an instructor of Moral and Dogmatic Theology. The whole seminary and the town of Pskov became very fond of him. He led an austere and chaste life, and in 1891, when he turned 26, he took monastic vows. He was transferred from the Pskov Seminary to the Kholm Theological Seminary in 1892, and was raised to the rank of archimandrite. Archimandrite Tikhon was consecrated Bishop of Lublin on October 19, 1897, and returned to Kholm for a year as Vicar Bishop of the Kholm Diocese. Bishop Tikhon zealously devoted his energy to the establishment of the new vicariate. His attractive moral make-up won the general affection, of not only the Russian population, but also of the Lithuanians and Poles. On September 14, 1898, Bishop Tikhon was made Bishop of the Aleutians and Alaska. As head of the Orthodox Church in America, Bishop Tikhon was a zealous laborer in the Lord's vineyard.

He did much to promote the spread of Orthodoxy, and to improve his vast diocese. He reorganized the diocesan structure, and changed its name from "Diocese of the Aleutians and Alaska" to "Diocese of the Aleutians and North America" in 1900. Both clergy and laity loved their archpastor, and held him in such esteem that the Americans made Archbishop Tikhon an honorary citizen of the United States.

On May 22, 1901, he blessed the cornerstone for St Nicholas Cathedral in New York, and was also involved in establishing other churches. On November 9, 1902, he consecrated the church of St Nicholas in Brooklyn for the Syrian Orthodox immigrants. Two weeks later, he consecrated St Nicholas Cathedral in NY.

In 1905, the American Mission was made an Archdiocese, and St Tikhon was elevated to the rank of Archbishop. He had two vicar bishops: Bishop Innocent (Pustynsky) in Alaska, and St Raphael (Hawaweeny) in Brooklyn to assist him in administering his large, ethnically diverse diocese. In June of 1905, St Tikhon gave his blessing for the establishment of St Tikhon's Monastery.

In 1907, he returned to Russia, and was appointed to Yaroslavl, where he quickly won the affection of his flock. They came to love him as a friendly, communicative, and wise archpastor. He spoke simply to his subordinates, never resorting to a peremptory or overbearing tone. When he had to reprimand someone, he did so in a good-natured, sometimes joking manner, which encouraged the person to correct his mistakes.

When St Tikhon was transferred to Lithuania on December 22, 1913, the people of Yaroslavl voted him an honorary citizen of their town. After his transfer to Vilna, he did much in terms of material support for various charitable institutions. There too, his generous soul and love of people clearly manifested themselves. World War I broke out when His Eminence was in Vilna. He spared no effort to help the poor residents of the Vilna region who were left without a roof over their heads or means of subsistence as a result of the war with the Germans, and who flocked to their archpastor in droves.

After the February Revolution and formation of a new Synod, St Tikhon became one of its members. On June 21, 1917, the Moscow Diocesan Congress of clergy and laity elected him as their ruling bishop. He was a zealous and educated archpastor, widely known even outside his country.

On August 15, 1917, a local council was opened in Moscow, and Archbishop Tikhon was raised to the dignity of Metropolitan, and then elected as chairman of the council. The council had as its aim to restore the life of Russian Orthodox Church on strictly canonical principles, and its primary concern was the restoration of the Patriarchate. All council members would select three candidates, and then a lot would reveal the will of God. The council members chose three candidates: Archbishop Anthony of Kharkov, the wisest, Archbishop Arseny of Novgorod, the strictest, and Metropolitan Tikhon of Moscow, the kindest of the Russian hierarchs.

On November 5, following the Divine Liturgy and a Molieben in the Cathedral of Christ the Savior, a monk removed one of the three ballots from the ballot box, which stood before the Vladimir Icon of the Mother of God. Metropolitan Vladimir of Kiev announced Metropolitan Tikhon as the newly elected Patriarch. St Tikhon did not change after becoming the primate of the Russian Orthodox Church. In accepting the will of the council, Patriarch Tikhon referred to the scroll that the Prophet Ezekiel had to eat, on which was written, "Lamentations, mourning, and woe." He foresaw that his ministry would be filled with affliction and tears, but through all his suffering, he remained the same accessible, unassuming, and kindly person.

All who met St Tikhon were surprised by his accessibility, simplicity and modesty. His gentle disposition did not prevent him from showing firmness in Church matters, however, particularly when he had to defend the Church from her enemies. He bore a very heavy cross. He had to administer and direct the Church amidst wholesale church disorganization, without auxiliary administrative bodies, in conditions of internal schisms and upheavals by various adherents of the Living Church, renovationists, and autocephalists.

The situation was complicated by external circumstances: the change of the political system, by the accession to power of the godless regime, by hunger, and civil war. This was a time when Church property was being confiscated, when clergy were subjected to court trials and persecutions, and Christ's Church endured repression. News of this came to the Patriarch from all ends of Russia. His exceptionally high moral and religious authority helped him to unite the scattered and enfeebled flock. At a crucial time for the church, his unblemished name was a bright beacon pointing the way to the truth of Orthodoxy. In his messages, he called on people to fulfill the commandments of Christ, and to attain spiritual rebirth through repentance. His irreproachable life was an example to all.

In order to save thousands of lives and to improve the general position of the church, the Patriarch took measures to prevent clergy from making purely political statements. On September 25, 1919, when the civil war was at its height, he issued a message to the clergy urging them to stay away from political struggle.

The summer of 1921 brought a severe famine to the Volga region. In August, Patriarch Tikhon issued a message to the Russian people and to the people of the world, calling them to help famine victims. He gave his blessing for voluntary donations of church valuables, which were not directly used in liturgical services. However, on February 23, 1922, the All-Russian Central Executive Committee published a decree making all valuables subject to confiscation.

According to the 73rd Apostolic Canon, such actions were regarded as sacrilege, and the Patriarch could not approve such total confiscation, especially since many doubted that the valuables would be used to combat famine. This forcible confiscation aroused popular indignation everywhere. Nearly two thousand trials were staged all over Russia, and more than ten thousand believers were shot. The Patriarch's message was viewed as sabotage, for which he was imprisoned from April 1922 until June 1923.

His Holiness, Patriarch Tikhon did much on behalf of the Russian Orthodox Church during the crucial time of the so-called Renovationist schism. He showed himself to be a faithful servant and custodian of the undistorted precepts of the true Orthodox Church. He was the living embodiment of Orthodoxy, which was unconsciously recognized even by enemies of the church, who called its members "Tikhonites."

When Renovationist priests and hierarchs repented and returned to the church, they were met with tenderness and love by St Tikhon. This, however, did not represent any deviation from his strictly Orthodox policy. "I ask you to believe me that I will not come to agreement or make concessions which could lead to the loss of the purity and strength of Orthodoxy," the Patriarch said in 1924.

Being a good pastor, who devoted himself entirely to the church's cause, he called upon the clergy to do the same: "Devote all your energy to preaching the word of God and the truth of Christ, especially today, when unbelief and atheism are audaciously attacking the Church of Christ. May the God of peace and love be with all of you!"

It was extremely painful and hard for the Patriarch's loving, responsive heart to endure all the Church's misfortunes. Upheavals in and outside the church, the Renovationist schism, his primatial labors, his concern for the organization and tranquility of Church life, sleepless nights and heavy thoughts, his confinement that lasted more than a year, the spiteful and wicked baiting of his enemies, and the unrelenting criticism sometimes even from the Orthodox, combined to undermine his strength and health.

In 1924, Patriarch Tikhon began to feel unwell. He checked into a hospital, but would leave it on Sundays and Feast Days in order to conduct services. On Sunday, April 5, 1925, he served his last Liturgy, and died two days later. On March 25/April 7, 1925 the Patriarch received Metropolitan Peter and had a long talk with him. In the evening, the Patriarch slept a little, then he woke up and asked what time it was. When he was told it was 11:45 P.M., he made the Sign of the Cross twice and said, "Glory to Thee, O Lord, glory to Thee." He did not have time to cross himself a third time.

Almost a million people came to say farewell to the Patriarch. The large cathedral of the Donskoy Monastery in Moscow could not contain the crowd, which overflowed the monastery property into the square and adjacent streets. St Tikhon, the eleventh Patriarch of Moscow, was primate of the Russian Church for seven and a half years.

On September 26/October 9, 1989, the Council of Bishops of the Russian Orthodox Church glorified Patriarch Tikhon and numbered him among the saints. For nearly seventy years, St Tikhon's relics were believed lost, but in February 1992, they were discovered in a concealed place in the Donskoy Monastery.

It would be difficult to imagine the Russian Orthodox Church without Patriarch Tikhon during those years. He did so much for the Church and for the strengthening of the Faith itself during those difficult years of trial. Perhaps the saint's own words can best sum up his life: "May God teach every one of us to strive for His truth, and for the good of the Holy Church, rather than something for our own sake."

Успение на св. Методий Славянобългарски. Св. Евтихий Цариградски. Свв. мъченици Тимотей и Диоген Македонски

2009-04-06T02:58:00.000-07:00

Свети Методий бил роден брат на равноапостолния Кирил. В ранната си младост той бил военен и в продължение на десет години управлявал една славянска област. Когато почувствал Божието призвание, се отказал от високия си пост и постъпил в манастир, намиращ се на планината Олимп в Мала Азия. След време при него дошъл и Константин. Князете на Моравия и Панония - Ростислав, Светополк и Коцел, поискали от византийския император Михаил III проповедници, които да разясняват Христовото учение на славянски език. В техните земи християнството било разпространено отдавна, но проповедниците били немци, служели и проповядвали на латински, и Христовото слово и Божието Евангелие не било разбирано от народа. Император Михаил и патриарх Фотий определили за това дело Константин Философ и брат му Методий. Но преди това двамата братя изнамерили богодадената славянска азбука - глаголицата, превели на славянски Новия Завет и необходимите богослужебни книги, и заминали за Моравия.
По време на апостолската си дейност в Панония Методий бил ръкоположен от папа Адриан и станал архиепископ на Панония и Моравия. Той пострадал много от немските свещеници. Бил оклеветяван по различни начини: пред местния княз, че открито говорел за неговия нечист живот; пред Римския папа, че искал да откъсне Панония и Моравия от неговия диоцез; пред Цариградския патриарх, че много се е сближил с папата. В преклонна възраст трябвало навсякъде да се явява лично и да изобличава клеветите. Накрая неговите клеветници успели и той бил затворен за две години и половина. Бил пуснат от затвора след строго нареждане на папа Йоан VIII.

След всички скърби, като възложил цялата си печал на Бога, свети Методий с двама свои ученици свещеници започнал да превежда тези книги, които не успял да довърши с брат си. Заедно с учениците си той превел целия Стар Завет без Макавеевите книги, Номоканона (Правила на Светите отци) и светоотеческите книги (Патерик). Свети Методий започнал превода през месец март и го завършил на 26 октомври. Завършвайки превода, той въздал достойна похвала и слава на Бога и на свети Димитър Солунски, в деня на когото завършил труда си.
Когато наближило времето да получи покой от страданията и награда за многото трудове, го запитали:
- Честни отче, кого ще посочиш за свой приемник?
Посочвайки Горазд, светителят казал:
- Ето мъж от вашата земя, право вярващ и добре знаещ латинските книги. Ако има Божия воля за това и любов от ваша страна, нека той да бъде моят приемник.
През Светлата седмица свети Методий дошъл в църквата, но от слабост не можел да служи, а само се помолил за гръцкия император, за славянските князе, за клириците и за народа и казал:
- Гледайте ме, деца, до третия ден.
На третия ден на разсъмване блаженият починал в Господа, в свещенически ръце с думите: "В Твоите ръце, Господи, предавам духа си." Това станало на 6 април 885 година.
Отслужили на латински, гръцки и славянски и положили тялото в съборния храм във Велеград. За погребението се събрало голямо множество народ. Всички със сълзи изпращали своя добър учител и пастир, станал всичко за всички.
"Свети и честни отче! Споменавай в своите молитви и нас, които те призоваваме, и избавяй от всички напасти твоите ученици, разпространяващи Христовото учение и изобличаващи ересите, за да можем, като изпълним достойно своето звание в този живот, да застанем заедно с теб и твоето стадо от дясната страна на Христа, нашия Бог, и да получим от Него вечен живот. Защото на Него подобава слава и чест във вечни векове. Амин."

Свети Евтихий се родил в малоазийската област Фригия. Баща му бил на военна служба. Майка му била дъщеря на благочестив свещеник. Малкият Евтихий бил кръстен от своя дядо, от когото получил и първоначалното си образование и възпитание. Той проявил голяма склонност към учението и, когато навършил дванадесет години, родителите му го изпратили в Цариград да продължи образованието си. С голямо усърдие той изучавал духовните науки. Когато придобил достатъчно мъдрост, Евтихий решил да се посвети в служба на Бога, като остави светския живот и приеме духовен сан. На тридесетгодишна възраст бил ръкоположен за свещеник, а скоро след това бил възведен и в архимандритско достойнство, като му било възложено да се грижи за манастирите в Амасийската епархия. Като навършил 40 години, Евтихий бил избран за цариградски патриарх. По това време в Източната църква имало вълнения, възбудени от разни лъжеучители. За да се възстанови мирът в Църквата и да бъдат осъдени еретическите учения, през 553 г. бил свикан в Цариград вселенски събор. Като негов председател патриарх Евтихий положил много усилия за защита на православното учение.

Тогавашният император Юстиниан Велики (527-565), който отначало имал православни разбирания, временно се увлякъл от лъжеученията и започнал да покровителства еретиците. Евтихий, който смело пазел чистотата на църковното учение, изобличил императора за неговите неправославни възгледи. Затова по заповед на Юстиниан той бил изпратен на заточение, което продължило 12 години и 8 месеца. В края на живота си, малко преди да почине, Юстиниан се разкаял за заблужденията си. Той поръчал на своя наследник Юстин да върне Евтихий на патриаршеския престол. Това му желание било изпълнено. С възклицания: "Благословен грядий во имя Господне" (Мат. 21:9) народът радостно посрещнал патриарха–изгнаник. Наближавал краят на живота му. Само четири години и половина управлявал светият изповедник Цариградската църква. През този кратък период той положил много усилия да утвърди православието и да издигне на по-голяма висота духовния живот на своето паство.
Свети Евтихий починал на 70 години, прославен чрез своя живот и чудотворна сила. Мощите му били погребани в храма "Св. Апостоли", а по-късно били пренесени от Цариград във Венеция.

Неделя на св. Мария Египетска. Св. мъченици Агатопод и Теодул. Св. Марк Атински

2009-04-05T05:13:00.000-07:00

Истинно се кае този, който изповядва греховете си, скърби за тях и полага твърдото намерение, в надежда на Божията помощ, да не се връща към предишните си дела, но всячески да страни от тях. Такъв, даже и да е съвсем недостоен, се удостоява както с Божието милосърдие, тъй и с Божественото Причастие. Пример за такова удостояване при несъвършено достойнство е преподобна Мария Египетска. За нея се пише, че в греховния си живот била толкова недостойна за Божията милост, че и храмът Божий не искал да я пусне в себе си, което тя самата по-късно открила на преподобния Зосима с думите: "Когато моят грешен крак се докосна до църковния праг, църквата всички приемаше, а мене, окаяната, не приемаше, но някаква Божия сила ми пречеше да вляза, подобно на множество воини, поставени да вардят портите". И когато тази грешница при цялото си недостойнство положила в сърцето си, пред иконата на пречистата Дева Богородица, начало на едно истинско покаяние, намерение и обет никога вече да не се връща към греха, тозчас църквата не само я приела в себе си, но и вечерта на същия ден тя се удостоила да приеме Божествените тайни на Господните Тяло и Кръв в Предтечевата църква край река Йордан, за което подробно се говори в житието на преподобната. Ето, виждаме - не е възмездила с дела на покаяние греховете си, не се е докоснала още до пустинните скърби и постническите подвизи, едва ден е минал откак е оставила скверното житие, а вече не се отнема от нея, истинно каещата се, Господнята чаша. Има грешници, които, макар и не веднага, се вдигат от греховния сън и полагат начало на истинно покаяние с Божията помощ; преломяват те веднъж завинаги своя зъл греховен навик, захвърлят го и плюят върху него, и от тоя миг вече никога не се връщат назад, но цели се предават на това да се очистят с покаяние от всяка сквернота на плътта и духа и дори до края си да живеят в чистотата, придобита чрез покаянието. Такива, питам, на кое място сред светците са достойни да застанат?

Нека всеки съди, както иска, аз пък не се срамувам да поставя такъв в лика на девствениците, и да го запиша наедно с девствените - сам свети пророк Йеремия подкрепя и наставя ръката ми, понеже в неговата книга чета, че Бог си избра Израиля, както мъж невеста за брачно съжителство; а Израил, като поживял немного време в единомислие с Бога, се развратил и прелюбодействувал, кланяйки се на езическите божества. И Бог увещава Израиля, а с него и всеки сегашен грешник, с такива слова: "но ти имаше чело на блудница и не поиска да се усрамиш. Поне сега викни към Мене: Отче мой и Наставниче на моето девство!" (Иерем. 3:3 според Вулгата). Да вникнем в това: едно и също грешно лице е наречено блудница и девица: чело, казва, имаше на блудница - ето я блудницата, и после: въззови ме, Отче и Наставниче на моето девство - ето я девицата...

Дълго се чудех и недоумявах, защо грешницата бе оставена не само безбоязнено, но дори смело да стои на мястото на апостолите и девствениците и да докосва Христовите нозе, докле научих причината от светия Златоуст, който говори за тая жена следното: първом жената бе блудница, а сега - девица, сестра Христова, невеста на Словото. Стой сега, о жено, която истински се каеш, стой смело на мястото на апостолите и девствениците! Защото подир твоето дълговременно нечисто житие, чрез внезапна промяна и истинско покаяние ти си станала девица, сестра Христова, невеста на Словото. И вие, останалите грешници, ако и не тъй бързо, но истински и безвъзвратно, обърнете се към покаяние - ще бъдете, казвам ви, в лика на девствените и със самите свети апостоли. И какво още да кажа? Какво ли по-дивно, по-достойно за почит, по-преславно да кажа от това, че чрез истинско покаяние дори и грешниците се вреждат в лика на светиите! А вие, правоверни слушатели, които внимателно слушате думите ми, разберете, че всичко това ви казвам за духовно утешение, та да не се отчайвате за спасението си, намирайки се в много грехове, но да се вдигнете скоро, като от сън, от вашите грехове, и, като се покаете истински, да се удостоите да бъдете заедно с всички светии, което дано и всинца се сподобим да получим. Амин.

Св. Димитрий Ростовски

The Holy Martyrs Agathopodes the Deacon and Theodulus the Reader lived in Thessalonica during the reign of the emperor Diocletian (284-305) and Maximian (284-305) and were among the church clergy. The holy Deacon Agathopodes was very old, and Saint Theodulus very young.
Both distinguished themselves by righteous life and piety. Once, St Theodulus had a vision in his sleep, in which an unknown person in radiant garb placed some object in his hand. When he awoke, he saw in his hand a beautiful ring with the image of the Cross and he realized that this was a sign of his future martyrdom. By the power of the Cross depicted on the ring, the saint healed many of the sick and converted pagans to faith in Christ the Savior. When the emperor Diocletian issued an edict of a persecution against Christians (303), many attempted to hide themselves from pursuit, but Sts Agathopodes and Theodulus fearlessly continued to proclaim the Gospel. Governor Faustinus of Thessalonica heard of this, and gave orders to bring them to him for trial. Seeing the youth and excellence of St Theodulus, Faustinus attempted flattery to persuade him to renounce Christianity and to offer sacrifice. St Theodulus replied that he had long ago renounced error and that he pitied Faustinus, who by embracing paganism had condemned himself to eternal death. The governor offered the martyr a choice: the fortunes of life, or immediate death. The saint said that he would certainly choose life, but life eternal, and that he did not fear death. When Faustinus saw that he would not persuade Theodulus, he began to talk with St Agathopodes. The governor attempted to deceive him and said that St Theodulus had already agreed to offer sacrifice to the gods. But Agathopodes did not believe this. He was convinced that St Theodulus was prepared to offer his life for the Lord Jesus Christ. Not having any success, Faustinus commanded the martyrs to be taken to prison. The holy martyrs prayed fervently and boldly preached the Word of God to the imprisoned, so that many were converted to Christianity. Eutinios, the head of the prison, reported this to the governor. Faustinus again summoned them to trial and again he urged them to renounce Christ. Before the eyes of St Theodulus they brought forth some who had been Christians, but betrayed the Faith. "You have conquered the weak, but you will never conquer the strong warriors of Christ, even if you invent greater torments," exclaimed St Theodulus. The governor commanded the martyr to produce the Christian books. "Here, is my body given for torture," he answered, "do with it what you wish; torture me fiercely, but I shall not hand over the sacred writings to be mocked by the impious!" Faustinus gave orders to bring St Theodulus to the place of execution, where an executioner readied a sword in order to cut off his head. The martyr bravely and with joy cried out, "Glory to You, O God, the Father of my Lord Jesus Christ, Who deigned to suffer for us. Here, by His grace, I am coming to You, and with joy I die for You!" Then Faustinus halted the execution and again locked up the martyrs in prison. There the holy martyrs prayed fervently and both had the same dream. They were sailing in a ship, which was in danger of being wrecked in a storm. The waves cast them up on shore, arrayed in radiant white clothing. The saints told each other about the vision, and they gave thanks to God for their impending martyrdom. In the morning, when the martyrs were again brought to Faustinus, they declared to him: "We are Christians and we are prepared to undergo any suffering for Christ." Faustinus gave orders to cast them into the sea. The waves carried St Agathopodes to the rocks, and he loudly exclaimed, "This shall be for us a second Baptism, which will wash away our sins, and we shall come to Christ in purity." St Theodulus was also cast into the sea (+ 303). The bodies of the saints were washed up on shore. They were dressed in radiant garb, but the ropes and stones used to weight them down were gone. Christians took their holy bodies and gave them reverent burial.

Saint Mark was born in Athens. He related his life to Abba Serapion who, by the will of God, visited him before his death. He had studied philosophy in his youth. After the death of his parents, St Mark withdrew into Egypt and settled into a cave of Mount Trache (in Ethiopia). He spent ninety-five years in seclusion and during this time not only did he not see a human face, but not even a beast or bird. The first thirty years were the most difficult for St Mark. Barefoot and bedraggled, he suffered from the cold in winter, and from the heat in summer. The desert plants served him for food, and sometimes he had to eat the dust and drink bitter sea water. Unclean spirits chased after St Mark, promising to drown him in the sea, or to drag him down from the mountain, shouting, "Depart from our land! From the beginning of the world no one has come here. Why have you dared to come?"
After thirty years of tribulation, divine grace came upon the ascetic. Angels brought him food, and long hair grew on his body, protecting him from the cold and heat. He told Abba Serapion, "I saw the likeness of the divine Paradise, and in it the prophets of God Elias and Enoch. The Lord sent me everything that I sought." During his conversation with Abba Serapion, St Mark inquired how things stood in the world. He asked about the Church of Christ, and whether persecutions against Christians still continued. Hearing that idol worship had ceased long ago, the saint rejoiced and asked, "Are there now in the world saints working miracles, as the Lord spoke of in His Gospel, 'If ye have faith even as a grain of mustard seed, ye will say to this mountain, move from that place, and it will move, and nothing shall be impossible for you' (Mt.17:20)?" As the saint spoke these words, the mountain moved from its place 5,000 cubits (approximately 2.5 kilometers) and went toward the sea. When St Mark saw that the mountain had moved, he said, "I did not order you to move from your place, but was conversing with a brother. Go back to your place!" After this, the mountain actually returned to its place. Abba Serapion fell down in fright. St Mark took him by the hand and asked, "Have you never seen such miracles in your lifetime?" "No, Father," Abba Serapion replied. Then St Mark wept bitterly and said, "Alas, today there are Christians in name only, but not in deeds." After this, St Mark invited Abba Serapion to a meal and an angel brought them food. Abba Serapion said that never had he eaten such tasty food nor drunk such sweet water. "Brother Serapion," answered St Mark, "did you see what beneficence God sends His servants? In all my days here God sent me only one loaf of bread and one fish. Now for your sake He has doubled the meal and sent us two loaves and two fishes. The Lord God has nourished me with such meals ever since my first sufferings from evil."
Before his death, St Mark prayed for the salvation of Christians, for the earth and everything in the world living upon it in the love of Christ. He gave final instructions to Abba Serapion to bury him in the cave and to cover the entrance. Abba Serapion was a witness of how the soul of the one hundred- thirty-year-old Elder Mark, was taken to Heaven by angels. After the burial of the saint, two angels in the form of hermits guided Abba Serapion into the inner desert to the great Elder John. Abba Serapion told the monks of this monastery about the life and death of St Mark.

св. преподобни Йосиф Песнописец

2009-04-04T08:58:00.000-07:00

Преподобни Йосиф се родил на остров Сицилия в началото на деветия век. Родителите му били благочестиви люде. Те дали добро образование на своя син, който още от малък придобил високи добродетели и напреднал в изучаване на Свещеното Писание. Дете бил той, когато родината му била нападната от врагове. За да се спаси, цялото семейство избягало от Сицилия и се преселило в Пелопонес. Родителите останали да живеят там, а младият Йосиф отишъл в гр. Солун, където постъпил в манастир. След известно време в Солун дошъл св. Григорий Декаполит. Той се запознал с младия Йосиф – вече свещеник, и много го обикнал. По това време животът на Христовата църква на Изток бил смутен от ереста на иконоборците. Християните, които почитали светите икони, били преследвани и жестоко измъчвани. Най-разпалена била тази борба в Цариград, където по-рано начело на иконоборците застанали императорите Лъв III Исаврянин (717–741), и Константин V Копроним (741–775). След кратко затишие гонението било отново възобновено през първата половина па деветия век от императорите Лъв V Армянин (813-820) и Теофил (829–842). А това е тъкмо времето, през което е живял преподобни Йосиф Песнописец.
Когато императорът Лъв Армянин възобновил гонението срещу почитателите на светите икони, той ги подлагал на тежки наказания: отстранявал от служението православните епископи и свещеници и ги затварял в тъмница, а на тяхно място поставял еретици – иконоборци. Свети Григорий Декаполит, който отивал в Цариград да подкрепи духа на тамошните християни, помолил игумена на манастира да пусне с него Йосиф. Мъчно било на игумена и на братята да се разделят със своя събрат, но като преценили нуждите на Църквата, те изпълнили молбата на св. Григорий. Като пристигнали в Цариград, св. Григорий и Йосиф облечени в непробиваемата броня на вярата, по площади, улици и по домове съветвали християните да не слушат лъжливото учение на лукавите еретици, а да се придържат към древното учение на Църквата. Гонението все повече се засилвало. Тогава св. Григорий решил да изпрати Йосиф в Рим при папа Лъв ІІІ с молба за помощ. Трудно и опасно било да се изпълни това поръчение, защото правителството строго следяло всички, които излизат от Цариград. Йосиф знаел това, но приел тази опасна мисия. Качил се на един кораб и се отправил за Рим. В морето обаче корабът бил спрян, Йосиф бил заловен и затворен в тъмница на остров Крит. Там имало и много други затворници. Еретиците се отнасяли много строго към тях. Някои, като не могли да понесат лишенията и страданията, започнали да падат духом. Йосиф, който бил окован в тежки вериги, непрекъснато ги ободрявал и утешавал, като ги съветвал с търпение и мъжество да се покорят на Божията воля. Между затворниците имало и един епископ. Твърд бил той във вярата си и отдавал благоговейна почит на светите икони. Но заради високия му сан той бил подложен на непоносими мъчения. Като не могъл да търпи повече, той започнал да се колебае, дали да се съгласи с еретиците, за да се освободи от мъченията. Йосиф забелязал това и със сълзи на очите го молел и съветвал да победи съмнението и да умре за Христовата икона, както е готов да умре за самия Христо. Думите на Йосиф били толкова убедителни, че епископът се разкаял за своето малодушие и с мъжество приел мъченическа смърт. Цели шест години престоял Йосиф в тъмница. След смъртта на Лъв Армянин гонението срещу почитателите на светите икони се прекратило. Преданието разказва, че св. Николай Чудотворец се явил на Йосиф в тъмницата и му съобщил за смъртта на императора, а след това по чудесен начин го избавил от тъмницата. Йосиф веднага заминал за Цариград, но там с огорчение узнал, че св. Григорий Декаполит не е вече жив. Йосиф построил църква на името на св. Николай, пренесъл в нея тялото на св. Григорий, а наблизо издигнал и манастир, в който скоро се събрали много монаси.

Още когато бил в Солун, Йосиф получил от един благочестив човек частица от светите мощи на апостол Вартоломей. Той пазел тази придобивка като голямо съкровище. Сега той съградил църква в памет на апостол Вартоломей, в която поставил мощите му. Йосиф много искал да състави и хвалебна песен за ап. Вартоломей, та празникът му да се чества по-тържествено. В навечерието на празника Йосиф, уединен в килията си, продължително и съсредоточено се молел Бог да му даде премъдрост, за да може достойно да възхвали апостола. Същата нощ му се явил апостолът, подал му Евангелието и казал: "Да те благослови всевишната Божия десница, и от езика ти да потекат водите на небесната премъдрост; Дух Свети да пребъдва в твоето сърце, а песните ти да усладят вселената." Вдъхновен от Божия Дух, Йосиф от този момент започнал да пише хвалебни песни за прослава на светиите и на Божията Майка. Тези вдъхновени песни, известни под името канони, и досега се четат през време на богослужението. Не било съдено на Йосиф да продължи спокойно живота си в съградената от него обител. Църквата отново била смутена от еретиците. Иконоборците намерили подкрепа от император Теофил (829–842). Йосиф се явил непоколебим защитник на учението на Църквата и затова бил заточен в Херсон, където останал до смъртта на императора. Императрица Теодора, която управлявала вместо малолетния си син Михаил ІІІ, върнала Йосифа в Цариград, а патриарх Игнатий му дал висока служба в Църквата. След няколко години обаче той пак трябвало да поеме трудния път на заточението. Знатният велможа Варда, брат на императрицата, се развел с жена си и се оженил за една близка своя роднина, като с това нарушил църковните канони. Както някога св. Йоан Предтеча изобличил Ирода, загдето се оженил за братовата си жена, така сега преподобни Йосиф изобличил Варда за беззаконната му постъпка. Това озлобило всесилния Варда и той изпратил на заточение Йосифа и патриарх Игнатий. Когато по-късно на византийския престол се възкачил Василий Македонянин (867–886), преподобни Йосиф отново бил върнат от заточение.
Патриарх Фотий много почитал преподобния. Той го наричал "човек Божий", "ангел в плът" и "отец на отците" и наредил всички духовници да го приемат за свой духовен отец, като му разкриват своята съвест и изповядват пред него греховете си. Доживял дълбока старост, преподобни Йосиф насън бил известен от Бога за близката си смърт.
След молитвата той се причастил със светите Тайни, благословил всички, които били при него, и тихо предал душата си на Бога. На погребението му се стекло голямо множество народ – духовници и миряни. Всички плачели за Божия угодник, като го наричали баща, учител, благодетел, утешител и водач към спасението.
И досега вярващите слушат съставените от преподобни Йосиф Песнописец химни и се наслаждават на чудната поезия, с която той е възхвалил подвизите и делата на Божиите угодници.

св. преподобни Никита Изповедник. Св. свещеномъченик Никита Серски

2009-04-03T12:24:00.000-07:00

св. преподобни Тит Чудотворец. Св. мъченик Поликарп

2009-04-02T07:13:00.000-07:00

През осмия век животът на Христовата църква на Изток бил разстроен от иконоборческата ерес. Повечето от византийските императори от онова време сами били иконоборци, покровителствали иконоборците и издавали постановления и наредби срещу почитателите на светите икони. Защитниците на православното учение били гонени, отстранявани от служение, заточвани и притеснявани по най-различни начини. Поради това мнозина от тях доброволно напускали светския живот, уединявали се в пустинни места и там се предавали на молитва и духовни подвизи. Укрепнали духовно, те отново се връщали в градовете и ставали смели защитници на православното учение. Такъв бил и блаженият и свят отец Тит. От малък той обикнал Христа, напуснал светския живот и станал монах. Целия си живот той прекарал в молитва и монашески подвизи, като проявявал кротост и смирение, любов към ближните и милосърдие. За този му свят живот Господ удостоил верния Си служител Тит с дар на чудотворство. Твърдо убеден в истината на православното учение по въпроса за почитанието на светите икони, преподобни Тит се проявил като непоколебим защитник на истината.

Свети мъченик Поликарп пострадал в Александрия, при император Максимин. Свети Поликарп изобличил хегемона на Александрия, че несправедливо е пролял невинна християнска кръв, заради което го подложили на най-различни мъки. Но тъй като свети Поликарп и посред мъченията оставал твърд и мъжествен изповедник на Христовото Име, по заповед на хегемона бил посечен с меч.

св. преподобна Мария Египетска. Св. Мелитон Сардикийски. Св. Аврамий Български

2009-04-01T05:55:00.001-07:00

св. свещеномъченик Ипатий, епископ Гангърски. Св. преподобни Аполоний

2009-04-01T05:53:00.000-07:00

св. преподобни Йоан Лествичник. Св. Евула, майка на св. Пантелеймон

2009-03-30T08:25:00.000-07:00

Не е известно къде се е родил великият подвижник преподобни Йоан. Предполага се, че той бил сириец. Подтикван от любов към Бога, той на седемнадесетгодишна възраст се оттеглил в Синайската планина, където бил постриган за инок. Там живял деветнадесет години под ръководството на благочестив и мъдър старец и след смъртта му се поселил в пустинното място, наречено Тола, също на Синайската планина. Тук Йоан се предал на постоянна молитва и на пост; проливал сълзи от умиление и съкрушение на сърцето си. Макар от цялата си душа да обикнал самотния и безмълвен живот, той не се отказвал да наставлява тия, които идвали при него за съвет, и дори приел при себе си един ученик на име Мойсей. За Мойсей се разказва едно събитие, което доказва как Бог пази верните Си раби. Веднъж Мойсей бил на работа далеч от килията, а преподобни Йоан се молел у дома си. След молитвата леко задремал и веднага чува, че някой му говори: "Ти спокойно спиш, а ученикът ти се намира в опасност!" Йоан се събудил, но не знаел къде да намери Мойсей и започнал да се моли за него. Привечер Мойсей се върнал и Йоан го запитал не се ли е случило с него нещо лошо. "Едва не бях затиснат при падането на един голям камък – отговорил Мойсей. – Уморен от работа и от слънчевия пек, аз легнах да си почина на сянка до една надвиснала скала. Веднага ме събуди твоят глас, който ме викаше. Бързо станах и в същото време скалата падна." Йоан със сълзи благодарил на Господа, Който му известил за опасността на ученика и чул молитвата му.
След дълги години, прекарани в пустинно място, преподобни Йоан, по молба на синайските иноци, се съгласил да бъде игумен на тяхната обител. Той ръководел братята и ги наставлявал на духовен живот и на монашески подвиг. Неговият голям духовен опит и дълбоката му мъдрост се разкриват в прекрасната му книга "Лествица към рая", в която той наставлява християните как да устремят мисълта си към Бога и по каква духовна "лествица", т. е. Стълба на добродетелта, да постигнат християнското съвършенство. По тая книга той е наречен "Лествичник".
Св. Йоан Лествичник умрял в 603 година.

Св. великомъченик Пантелеймон се родил в гр. Никомидия. От детство още той бил възпитан в християнската вяра понеже майка му била християнка. Тя обяснявала на детето заповедитe Господни и се стараела да му внуши отвращение към езичеството. Но, за съжаление, благочестивата майка умряла, когато Пантелеймон бил още дете. За невръстното сираче останал да се грижи баща му. Той обаче бил ревностен езичник и редовно водел сина си в идолския храм. Уроците на добрата майка скоро се изличили от паметта на детето.
Saint Euboula, mother of the Great Martyr Panteleimon (July 27), died peacefully around 303, before the martyrdom of her son.

Неделя на св. Йоан Лествичник. Св. преподобни Марк, епископ Аретусийски

2009-03-29T01:59:00.000-07:00

"Нека се постараем да се научим да познаваме Божиите истини най-вече с пот, а не с просто слово; защото не думи, а дела трябва да покажем при излизането си от този живот" (Лествица, стъпало 26:31). "Свещеното Писание и боговдъхновените книги на Църквата е необходимо да се четат с благоговение, постене и молитва, и особено да прилагаме на дело тези неща които четем. Само така ще се предпазим от "лъжлив и лицемерен подвиг" (Стъпало 2:6). "Ако искаме да постигнем добродетелта смиреномъдрие, нека не преставаме да изпитваме сами себе си; и ако в душата си мислим, че всеки от нашите ближни е по-добър от нас, то Божията милост не е далеч от нас" (Стъпало 25:31). "Духовният огън, който идва в сърцето, възкресява молитвата: при възкресението и възнасянето й на небето става слизането на небесния огън в горницата на душата." "Истинският пастир има любов. От любов се разпна Архипастирът". "Вярвай без смут на поелите в Господа грижата за нас".
"Неопитен ученик се хвали с учителя си, търсейки предимство сред хората, причинявайки си безчестие." "Когато оплакваш греховете си, никога не слушай онова псе, което ти внушава, че Бог е човеколюбив, защото то прави това с намерението да те откъсне от плача и от безстрашния страх. Мисълта за милосърдието Божие приемай само тогава, когато видиш, че се свличаш в бездната на отчаянието".

В царуването на император Константин Велики, когато християнската вяра възтържествувала над езичеството, в много градове били построени църкви, а капищата били разрушени. Мнозина християнски епископи получили тогава от царя право да разоряват идолските капища, между които бил и аретусийския епископ Марк. Скоро в империята започнали страшни смутове: войници убили мнозина роднини на царя и искали да убият и племенниците му Гал и Юлиан. Аретусийският епископ ги спасил, като ги скрил в църквата. След смъртта на Константин ставали много вълнения и от друг род; наследникът му Констанций покровителствал еретиците ариани и гонел правоверните.
След Констанций встъпил на престола Юлиан, оня същият, когото спасил от смърт епископ Марк. Юлиан от младини ненавиждал християнската вяра, която престорено изповядвал при Констанций. Като станал император, той веднага обявил, че поддържа езичеството. Той употребявал всички средства, за да унизи, угнети и оскърби християните. Юлиан издал указ – идолските капища, разрушени от християните, да бъдат пак издигнати за сметка на тия, които ги разрушили. Епископ в Аретуса бил все същият Марк, вече престарял и дълбоко почитан от всички за благочестивия си и свят живот. Градските власти поискали от него средства за възстановяване на капищата, които той разрушил при Констанций. Епископът отговорил, че той няма пари, но ако дори да би имал, той не би дал нищо за езическо капище. Знаело се, че той действително е беден, и градските власти, като намалявали своите искания, накрай му заповядали да внесе една нищожна сума, като го заплашвали с наказание в случай на неподчинение.
Тогава започнали страшни преследвания срещу християните от езичниците, които били подстрекавани от царя. В много градове езическото население избивало християните и ги мъчело жестоко. Престарелият епископ не се уплашил от опасността и повторил своя отказ. Тогава го предали на разярения народ. Биели светия старец, влачили го по улиците, хвърляли по него камъни, мъчили го до смърт, но не могли да победят твърдостта му. Едва жив, старецът все пак не отстъпвал. Накрай управителят на града го спасил от ръцете на мъчителите. По думите на историка блажени Теодорит, мнозина от гражданите на Аретуса, учудвайки се на твърдостта на светия старец, се обърнали към християнската вяра.
В същото време пострадал и дякон Кирил. Множество християни били мъчени в разни градове на Палестина, Египет и Сирия.

св. Иларион Нови Изповедник. Св. Стефан Изповедник. Св. мъченик Боян Енравота, княз Български

2009-03-28T03:50:00.000-07:00

Преподобният Иларион взел върху себе си игото на монашеското житие още от младите си години. Следвайки разпнатия Христа, той носел своя кръст, побеждавайки плътските страсти с въздържание; уединявайки се в затвор и пребивавайки много години в безмълвие. Така той се просветил с безстрастие и с добродетелния си живот надминал всички монаси, за което се удостоил с презвитерски сан. Впоследствие станал игумен на манастира, наречен Пеликит, намиращ се в Азия, близо до Хелеспонт. Той извършил много дивни чудеса. С думата си прогонвал от нивите и лозята животните, вредящи на растенията; с молитвата си спрял силен град и измолил от Бога дъжд по време на суша; подобно на пророк Елисей разделил реката, изцелил човек с изсъхнала ръка, възвърнал зрението на слепец, избавял сакатите от недъзите им, изгонвал бесове, и обилно изпълвал с риба мрежите на рибарите при неуспешен лов. Преподобни Иосиф Песнописец в осмата песен на канона, написан от него в чест на светеца, съобщава, че свети Иларион за почитането на честната икона на Спасителя е претърпял гонения и оскърбления от мъчителите, за което го нарича мъченик. Според едни сведения преподобни Иларион е живял при царуването на Лъв Арменец, поругаващ се над светите икони, други смятат, че е живял по времето на Лъв Исавриец и неговия син Копроним, царували много преди Лъв Арменец, което изглежда по-близо до истината. Той пострадал за светите икони, когато на Велики Четвъртък воеводата на Копроним, Лахондракон неочаквано нападнал Пеликитския манастир с войниците си по време на божествената служба. Той дръзко влязъл в църквата, а след това в олтара, заповядал да прекратят службата и съборил на земята Светите и Животворящи Христови Тайни; после оковал четиридесет и двама избрани монаси в железни вериги. На някои от останалите братя нанесъл рани, измъчвайки телата им, други изгорил, като първо намазал брадите и лицата им със смола, на трети отрязал носовете; и накрая запалил манастира заедно с църквата. А избраните четиридесет и двама отци изпратил на заточение из краищата на Ефеска област и там, като ги затворил в една стара баня, ги предал на смърт. Предполагат, че по това време е пострадал и преподобния Иларион, игумен на споменатите отци.

Преподобни Стефан, Христов изповедник, живял по времето на цар Лъв Арменец. Обикнал постническото житие от детство и украсил се с добродетелен живот, впоследствие той бил игумен на Триглийския манастир [в околностите на Константинопол], като приел игуменския сан след настойчивите молби на братята; със своето учение увещавал мнозина да живеят богоугодно и в чистота. Но нечестивият цар Лъв Арменец повдигнал люто гонение срещу християните, унищожавайки светите икони. Тогава той извикал преподобни Стефан и започнал да го принуждава да измени на православната вяра, да се откаже от поклонението на светите икони и да подпише отричането си от православието. Преподобният не само отказал да направи това, но укорил царя за нечестието му. За своята твърдост в православната вяра той преминал през много мъки и затваряне в тъмница; след това бил изпратен на заточение и тук, достигнал до крайно изтощение от страданията и болестите, отишъл при Христа Бога, заради Когото претърпял много мъки и смърт.

Един от най-великите ханове на онази България, хан Крум (803 -814 г.), при едно от многото свои нашествия във Византия взел в плен учения византиец Кинам. Синът и наследник на хан Крум, хан Омуртаг (816–831), забелязал христианизаторското влияние на Кинам върху ханските синове. Омуртаг се опитал веднъж да го застави да вземе участие в една идоложертвена трапеза. Понеже Кинам рязко отказал да стори това, хвърлили го в затвора за дълги години. Когато се възцарил наследникът на Омуртаг, най-малкият му син Маламир (831-836), по молбата на своя по-голям брат, княз Енравота-Боян, той извел Кинам от затвора и го подарил на брата си като роб. Обаче скоро княз Енравота-Боян тайно приел християнско кръщение под влиянието на Кинам. Като узнал това Маламир опитал да застави брат си да се откаже от "чуждия Бог". Но князът решително заявил:
- Аз се гнуся от езическите идоли и почитам Христа, истинския Бог и никой не ще може да ме отлъчи от любовта ми към Христа!
Тогава Маламир произнесъл над него смъртна присъда. Преди да бъде посечен, мъченикът произнесъл вдъхновена пророческа реч:
- Тази вяра, заради която аз сега умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно се надявате вие да я ограничите с моята смърт. Кръстният знак ще бъде на почит навсякъде, ще се издигат храмове на истинския Бог и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог. А идолите и техните скверни жертвеници ще бъдат разорени така, като че ли не са съществували. Но и ти самият – обръща се към брат си Маламир – подир няколко години зле ще изхвърлиш своята злочестива душа, без да получиш никаква полза от своята жестокост!
След това Христовият мъченик преклонил глава под меча и приел мъченически венец около 833 година. Скоро умрял и Маламир и понеже нямал наследник, наследил го Пресиян (836–852), син на княз Звиница, втория му по-голям брат. А синът и наследникът на Пресиян, Борис (852–889) приел християнството (856 г.) с името Михаил и покръстил целия български народ. Изпълнило се пророчеството на св. мъченик Енравота-Боян, княз български.
Освен тези сведения, ние нищо друго не знаем за него: где е гробницата му, къде са мощите му, имало ли е служба в негова чест.

св. мъченица Матрона Солунска

2009-03-27T03:38:00.000-07:00

Св. Матрона, като момиче-сираче, била слугиня в Солун, в къщата на един евреин. Жената на тоя евреин постоянно хулела Матрона заради нейната вяра в Христа и я принуждавала да се отрече от Христа и да отиде в синагогата. Но кротката Матрона вярно служела на своята господарка, без да й възразява на хулите и тайно се молела на Христа Бога. Един ден еврейката узнала, че Матрона скришом от нея отишла в църква и ядосана я запитала защо не е отишла в синагогата. Матрона кротко й отговорила: "Защото живият Бог е в християнската Църква, а от еврейската синагога Той е отстъпил." Побесняла от тоя смел отговор, еврейката жестоко я била и затворила в една мрачна стая, като при това я и вързала. На другия ден тя намерила девойката развързана чрез Божията сила. Матрона на колене се молела Богу. Господарката повторила няколко дни това наказание, докато най-после чрез глад и побой тя уморила девойката. Тогава еврейката взела тялото на светата мъченица и от горния етаж на къщата си го хвърлила на улицата. Християните взели тялото на мъченицата и с чест го погребали. Епископ Александър пък, като узнал за чудесата, които се извършват при гроба на светата мъченица, издигнал там църква в нейна чест. А злата еврейка скоро получила заслуженото: от същото място на къщата, откъдето хвърлила тялото на св. Матрона, тя паднала на камъните на улицата и се убила.

Събор на св. архангел Гавриил. Св. мъченик Георги Софийски Стари

2009-03-26T05:38:00.000-07:00

На другия ден след Благовещението на пресвета Богородица Църквата е установила тържество в чест на архистратиг Гавриил, наричано Събор, тоест събрание на вярващите в негова чест. Както гражданските общества почитат представители и пратеници, облечени с висока власт, така и светата Църква почита небесния пратеник – архангел Гавриил, който донесъл на земята радостната вест за въплътяването на Сина Божий.
Архангел Гавриил, благовестник на въплътяването на Сина Божий, е един от седемте велики ангели, които предстоят до престола Божий. Той е открил на Захария за рождението на Предтеча и сам за себе си е казал: "Аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога". Неговото име – Гавриил значи "сила Божия". Светите Отци, като говорят за Благовещение, обясняват, че е пратен ангел с такова име, за да означи кой е и какъв ще бъде Оня, Който ще се роди от Пресвета Дева, а именно – ще бъде Бог всемогъщ, крепък и силен. Светите отци мислят, че Гавриил принадлежи към първия и най-високия чин небесни сили, т.е. серафимския чин, понеже серафимите стоят най-близко до Бога. Той е, значи, един от седемте най-близки до Бога серафими. Имената на тия серафими са Михаил, Гавриил, Рафаил, Уриил, Салатиил, Ехудиил и Варахиил.

Св. Георги Софийски Стари е един от многобройните мъченици за вярата от първите години на турското робство. Той е и един от малцината, за които са запазени писмени свидетелства. Житието му, написано от неизвестен автор, е достигнало до нас само в гръцки препис. Св. Георги се родил през 1407 година в София. В християнската вяра и благочестие го възпитали родителите му. Хубавият млад мъченик Георги бил с военен чин - в турската или византийската войска, житиеписецът не пояснява. По примера на своя молитвеник и закрилник св. Георги Победоносец, изпълнявал достойно войнишката си служба и получил знака на голямо отличие. Когато навършил 30 години, се озовал в завзетия от турците град Одрин. "който някога беше блажен град, защото имаше християнско население, а сега е нещастен, защото гъмжи от заблуда, както преди когато го владееше нечестивия род на езическите елини", както уточнява житиеписецът. Там на 26 март 1437 година мъченикът Георги пострадал заради искрената си вяра в Господ Иисус Христос.

Турчин-оръжейник, при когото св. Георги отишъл да му оправи лъка, похулил християнската му вяра. Уверен в безкрайния блажен живот с Бога, св. Георги без страх изповядал и защитил вярата си. Турците го заловили, увещавали, заплашвали и жестоко измъчвали. Осъдили го на смърт - първо го проболи с нож, а после го изгорили на клада. От житието на друг софийски светец - Георги Нови Софийски, се разбира, че мъченическият подвиг на св. Георги Софийски е бил известен в родния му град.

Свето Благовещение

2009-03-26T05:19:00.000-07:00

"А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените." Лука 1:26-28
В шестия месец след като архангел Гавриил възвестил на свещеник Захария за рождението на свети Йоан Предтеча, същият Божий вестител бил пратен в Назарет при Дева Мария. Тая преблагословена Дева била сгодена за един благочестив човек, на име Йосиф, който произлизал, както и тя, от рода на цар Давид.
Ангелът се явил при пресветата Дева и казал: "Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!" Смирената Дева се смутила от тия думи. Но ангелът продължил: "Не бой се, Марие, понеже ти намери благодат у Бога! И ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син, и ще Го наречеш Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давид; и ще царува над дома Яковов навеки, и царството Му не ще има край." Пресвета Дева казала на ангела: "Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?" — Ангелът й отговорил: "Дух Светий ще слезе върху тебе и силата на Всевишния ще те осени. Затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий."
След това ангелът възвестил също така на пресвета Дева за радостта, обещана на сродницата й Елисавета, която скоро трябвало да роди син. "Ето рабинята Господня — казала Мария, — нека ми бъде по думата ти?" Ангелът си отишъл, а светата Дева се отправила в планинската страна, при сродницата си Елисавета, която си изпълнила с Дух Светий и я приветствала, наричайки я майка на Господа.

Пресвета Дева била, както е известно, дъщеря на благочестивите старци Йоаким и Анна, които още от рождението й я били посветили Богу. Когато станала на три години, те я завели в храма. Скоро след това те умрели. А пресвета Дева Мария, като останала под напътствието на свещенослужителите, постоянно се намирала в храма, молела се и чела Свещеното Писание. Преданието говори, че когато светата Дева навършила годините, в които според юдейския обичай девойките встъпвали в брак, първосвещеникът й обявил, че не може повече да остава в храма и че тя трябва да си избере съпруг. Но пресвета Дева Мария отговорила решително, че била посветена от родителите си и сама се посветила Богу, затова тя трябва завинаги да остане девойка. А в Юдея нямало обичай доброволно някой да избира безбрачен живот за служене Богу и затова, за да не се наруши общоприетият обичай, свещениците сгодили Мария за един благочестив старец, на име Йосиф, далечен неин родственик, който трябвало да я пази. Пресвета Дева Мария, като минала в дома на праведния Йосиф, водела скромен живот; занимавала се с ръкоделие и споделяла домакинските грижи с дъщерите на Йосиф. Гласът й не се чувал в празни и шумни разговори; тя била кротка и мълчалива; най-голяма радост за нея било четенето на свещените книги. Като изучила пророчествата, тя знаела, че е близко дохождането на Месия - Христос. В пророчествата на Исаия тя чела, че Месия трябва да се роди от Дева (Ис. 7:14), и от все сърце желаела да види тая благочестива Дева и да стане макар последна робиня на тая, от която ще се роди Спасителят на света.
Пресвета Мария със смирение и неописана радост приела тая блага вест: "Душата ми величае Господа - отговорила тя на Елисаветиното приветствие - и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, защото Той милостно погледна смирението на рабинята Си, защото ето, отсега ще ме облажават всички родове; загдето Силният ми стори велико нещо, и свето е името Му; и Неговата милост е от род в род за ония, които Му се боят."

Великият подвижник и духовен писател отец Юстин се родил на Свето Благовещение в гр. Брание, Южна Сърбия в свещеническо семейство. Богословско образование получил в Академията "Св. Сава" в Белград (в която тогава преподавал бъдещият светител Николай Велимирович), в Петербургската духовна академия, в Теологическия факултет на Оксфордския университет и накрая в Атина, където през 1926 г. защитил докторска дисертация на тема "Учението на св. Макарий Египетски за тайната на човешката личност и тайната на нейното познание". Познал суетата и преходността на земния живот, той рано се замонашил и се отдал изцяло на богословието. Макар че известно време преподавал богословие в семинарията и откърмил много духовни чада в градовете Карловци, Призрен и Битоля, той не преставал да мечтае за Атон. Поради копнеж по аскетическия живот и от смирение не пожелал да приеме дори епископското достойнство, което му предложили по време на мисионерските години в Прикарпатието (1930-1932). Преподавателската му дейност продължила по-късно в Теологическия факултет на Белградския университет, където от 1934 г. преподавал богословие. От май 1948 г. до последните си земни дни отец Юстин се подвизавал в манастира Челие (Chelije), където като молитвеник и постник, продължил неуморно духовната си и книжовна дейност. Представил се в Господа на празника Благовещение, на който се и родил, в 1979 година.

св. преподобни Захария. Св. Артемон, епископ на Селевкия

2009-03-24T11:07:00.000-07:00

Преподобни Захария бил син на египтянина Карион, който оставил жена и деца и отишъл в манастир, където приел монашество. Карион взел със себе си и Захария, понеже майката не могла да го изхрани. Макар и по-млад от много старци в манастира, Захария се удостоил с големи благодатни дарове. От благодатта Божия усещал като да му гори цялата вътрешност.
На запитването на св. Макарий, кое нещо прави монаха истински монах, Захари отговорил:
- Онова, което непрестанно ни принуждава да изпълняваме заповедите Божии.
А на запитването на стареца Мойсей, що значи да бъдеш монах, Захария хвърлил своята камилавка и я стъпкал с нозете си, като казал:
- Ако човек не бъде тъй сърдечно съкрушен, не може да бъде монах.
Захария е бил голямо светило между монасите в пустинята и млад се преселил при Господа.

Блаженият Артемон бил родом от писидийския град Селевкия, където отраснал и бил възпитан. Той водел благочестив живот, когато светите апостоли проповядвали на света Христовото учение. Веднъж свети апостол Павел дошъл в Селевкия, където сред гражданите, подобно на светилник, който не може да се укрие, блестял с добрите си дела Артемон. Понеже бил утвърден в Христовата вяра и в него изобилствувала божествената премъдрост, свети апостол Павел го определил за пастир и учител, ръкоположил го за първи епископ на Селевкия Писидийска. Блаженият Артемон ръководил добре и богоугодно повереното му паство. За всички бил пристанище на спасение. За вдовици, сираци и бедни бил незаменим покровител, чудотворен лечител на душите и телата. Прекарал живота си благочестиво и богоугодно и починал в дълбока старост.

св. Никон и неговите двеста ученици. Св. мъченица Лидия. Св. Лука Одрински

2009-03-23T03:28:00.000-07:00

В III в. в гр. Неапол (Италия) живял един доблестен войн на име Никон. От баща си той бил възпитан в езичество, но майка му била християнка. Тя постоянно молела Бога да просвети душата на сина й чрез истинската вяра, често говорела на Никон за Бога и, пращайки го на война, увещавала го да призовава на помощ Господа Иисуса Христа. По младежко лекомислие Никон обръщал малко внимание на увещанията на майка си. Нейните думи обаче се запазили в сърцето му и в скоро време принесли богати плодове... Като се върнал от война, Никон разказал на майка си за случилото се с него. Зарадвала се благочестивата майка, със сълзи благодарила на Господа, Който чул нейната молитва, и Го молела да довърши започнатото и да помогне на сина й да Го познае и да повярва от цялото си сърце... Никон й обещал да се върне, простил се с нея и, напътствуван от нейното благословение, се отправил да търси свещеник. Като не намерил свещеник в града се отправил към пристанището, качил се на кораба, който трябвало да отплува на Изток. Дълго роднините и другарите му по служба го търсели, но безуспешно, понеже майка му не знаела за къде е заминал. Корабът между това спрял на остров Хиос. Никон слязъл на брега и прекарал осем дни сам на една планина в постоянна и пламенна молитва. През осмата нощ Никон в съня си видял ангел, който му връчил жезъл с кръст, заповядал му да отиде на другия ден на морския бряг и да се качи на кораба, който се намирал на пристанището. Никон изпълнил заповедта и след двудневно плаване излязъл на брега на планината, наричана Ганос. Тук, в планинските пещери, в туй време се криел от преследвания Кизическият епископ Теодосий със своите ученици. Уведомен насън за пристигането на Никон, Теодосий го приел с радост и любов и като го научил на Божия закон, извършил над него св. Кръщение. Така минали три години. Теодосий, който получил насъне известие за близката си смърт и повеля да повери словесното си стадо на Никон, ръкоположил го първом за дякон, после за свещеник и накрай за епископ. Той му поверил 190 иноци, дал му наставления и му заповядал да остави това пустинно място, което скоро щяло да бъде разорено от варварите, и да замине в Сицилия. Скоро подир това Теодосий се поминал и всички братя заедно с Никон се качили на кораб и след някое време стигнали до бреговете на Италия, понеже Никон искал преди всичко да види майка си. Той побързал за Неапол, гдето със сълзи от радост го посрещнала майка му. Като паднала на колене, тя се молела: "Благодаря ти, Господи, че ми даде да видя сина си, посветил се да служи на Тебе! И сега Те моля, приеми душата ми в Твоите ръце!" Като свършила молитвата, благочестивата майка заминала при Господа. Скоро предишните другари и приятели на Никон узнали, че той е в Неапол и го посетили...
Те заминали с него за Сицилия. Там всички се поселили в пустинно място, което им се понравило със своята красота и усамотение. Направили градини, насадили овощни дървета и започнали да живеят там чрез труда на ръцете си. Но след някое време срещу тях било започнато преследване. За тях узнал управителят на страната, Квинтиан, оня същият, който предал на мъчения и смърт св. Агатия. Той пратил войници да заловят иноците. "Добре сте дошли – казал св. Никон на войниците. Нашият Владика Господ чрез вас ни призовава при Себе Си." Укрепени чрез молитва, всички братя, смели и спокойни, се явили пред управителя. На увещанията му да се отрекат от Христа, те отговорили с единогласно изповедание на вярата в истинския Бог. Управителят заповядал всички да бъдат посечени с меч, освен Никон, комуто готвел по-жестоки мъчения. Всички в молитва предали душите си, а Никон бил отведен в тъмница, където небесно видение още повече укрепило вярата му. На другия ден Квинтиан го повикал при себе си, но като видял, че Никон не приема увещанията му, предал го на ужасни мъчения: обгаряли го с огън, привързвали го към буйни коне, за да влачат израненото му тяло. Но Бог помагал на Никон, като смекчавал лютостта на мъченията, и Никон сред страданията не преставал да слави Господа. Накрай Квинтиан, боейки се да не би твърдостта му да повлияе благотворно върху езичниците и те да се обърнат към Христа, заповядал да му отсекат главата с меч. Телата на всички мъченици били погребани от Месинския епископ.

St Philetus was a dignitary at the court of the emperor Hadrian (117-138), a persecutor of Christians. For openly confessing his faith in Christ the Savior, St Philetus was brought to trial with his wife St Lydia and their sons Macedonius and Theoprepius. By Hadrian's order, St Philetus was sent with his family to Illyria to the military governor Amphilochius to be tortured. Amphilochius gave orders to suspend them from a tree and to torture them with knives. After this, they were locked up in prison with the jailer Cronides, who believed in Christ. An angel came to them by night and eased their sufferings. On the following day the martyrs were plunged into a cauldron of boiling oil, but the oil cooled instantly, and the saints remained unharmed. The military governor Amphilochius was so astonished at this miracle that he himself believed in Christ and went into the boiling oil saying, "Lord, Jesus Christ, help me!" and he remained unharmed. The tortures were repeated when the emperor Hadrian came to Illyria. They threw the holy martyrs into the boiling oil again and again, but by the power of God they remained alive. The humiliated emperor returned to Rome, and the holy martyrs gave thanks to God, then they surrendered their holy souls to Him.

Преподобномъченик Лука се родил в Одрин от благочестиви родители българи Атанас и Доминица. Подир ранната смърт на бащата, майка му го дала на един богат търговец от Стара Загора, който се отнасял с него като с роден син. Веднъж търговецът се отправил в Русия, като взел със себе си и 13-годишния Лука. На връщане той се спрял в Цариград. Там Лука се скарал с едно турче и почнал да го бие. Тогава разярените турци го хванали и искали да го убият. Уплашения Лука завикал: "Пуснете ме! Аз ще се потурча!" Един турчин веднага го взел при себе си го заставил да се отрече от Христа и да приеме мохамеданството. Но след като преминал страхът, Лука се уплашил от своята постъпка, изгубил своята веселост и започнал горчиво да се кае. Той съобщил за себе си на своя осиновител и последният се опитал да го освободи с помощта на руския посланик. Но злият турчин вместо да освободи момчето, вързал му ръцете и насила го обрязал. Подир известно време Лука можал да избяга от този турски дом и да се представи на руския посланик, който го препратил в градовете Смирна и Тир. Там Лука заболял тежко и от страх пред смъртта повикал при себе си един християнски духовник. Като изслушал изповедта му, духовникът го посъветвал да се уедини на Атон и там под ръководството на добродетелни мъже да извърши покаяние. След като оздравял, той действително изпълнил съвета на духовника и постъпил в Иверския атонски манастир, гдето го възстановили в християнската му вяра чрез тайнството св. Миропомазание. Оттам преминал в манастира Ставроникита, гдето приел монашеско пострижение. Но врагът на човешкото спасение не му давал покой. Гонен от изкушения, той бягал от един манастир в друг: Зографския (отгдето се върнал в света, но като не успял да се успокои, пак дошъл на Атон), Ксиропотам, Котломуш, Предтечанския скит, Григориат, скита Св. Ана. Като се позамислил защо през всичкото това време няма покой, а все прехожда от място на място, той дошъл до заключението, че това е наказание от Бога за отричането му от християнската вяра. Така той дошъл до мисълта за мъченичество и я споделил с някои духовници: никой не смеел да му препоръча мъченически подвиг поради младостта му. Но накрай като видял неговата неизменна решителност, духовникът Ананий му дал килийно правило като подготовка към мъченичество за Христа. После духовникът Висарион го постригал във велика схима и заедно с него тръгнал за остров Митилин. След като се причастил със светите тайни Христови, св. Лука се облякъл като турчин и се отправил при кадията. Той разказал иносказателно как насила са го потурчили, открито се отказал от богопротивното мохамеданство и изповядал християнската вяра. Нито ласките и обещанията на мюсюлманите, нито заплахите с мъчения не могли да разколебаят твърдия юноша в неговата решителност да умре за Христа. Турците го били жестоко и го хвърлили в затвора, като му оковали нозете в клада. В това време по всички църкви се молели за мъченика. Митрополитът на острова и старецът Висарион успели да му изпратят в затвора светите Тайни Христови за последно причащение. Накрай съдията видял непоколебимата твърдост на Лука и го осъдил на смърт чрез обесване. Когато палачът надявал примката на шията му, казал: "Изповядай Мохамеда, великия наш пророк и ние ще те пуснем!" Светият мъченик отговорил: "Вярвам в моя Господ Иисус Христос и само на Него се покланям!"
Св. Лука бил обесен на 23 март 1802 г на 16-годишна възраст. Светото тяло на мъченика три дни останало да виси на бесилката, но през всичкото това време то си оставало бяло и благолепно, излъчващо необикновено благоухание. Подир трите дни турците привързали на шията му голям камък и тялото било хвърлено в морската глъбина, но вместо да потъне, то останало заедно с камъка върху водната повърхност. Когато настъпила нощта, християните го намерили на брега и го предали на земята с подобаващи почести. Останалите дрехи на преподобномъченика получили целебна сила и от докосването до тях болните получавали изцеление.

Неделя Кръстопоклонна. Св. Василий, презвитер Анкирски. Св. преподобни монах Исакий. Св. мъченица Друсила

2009-03-22T03:49:00.000-07:00

Свещеномъченик Василий претърпял много страдания и преследвания от арианите при цар Констанций (337–361). В това време той се прочул като голям ревнител на православието и истински пастир на християнската община в Анкира. А когато на престола се възкачил Юлиан Отстъпник и започнал гонение против християните, Василий явно изобличавал това ново нечестие и укрепявал своите люде във вярата. Затова той бил хвърлен в тъмница. Когато цар Юлиан дошъл в Анкира, Василий бил заведен пред него и царят започнал да го уговаря да се откаже от вярата Христова, като му обещавал почести и богатства.
Василий отговорил: - Аз вярвам в моя Христос, от Когото ти си се отрекъл и който ти е дал това земно царство, но то скоро ще ти се отнеме. Нима не се срамуваш от олтара, в който ти беше се спасил от смърт като осемгодишно дете, когато са те търсели да те убият?... Затова скоро ше ти се отнеме това временно царство. Ти ще издъхнеш в люти мъки и тялото ти няма да бъде погребано.
Разгневил се Юлиан и заповядал всеки ден от тялото на Василия да се одират седем ремъка от кожата му. Това правели мъчителите няколко дни. Когато Василий излязъл отново пред царя, той сам одрал един ремък от собствената си кожа и го хвърлил в лицето на Юлиан, като му извикал: "Вземи, Юлиане, и яж, ако ти е сладко това ядене, а за мене Христос е живот!"
Това оскърбление било разгласено из града и царят от срам тайно напуснал Анкира и заминал за Антиохия. Продължили жестоко да мъчат св. Василий, който предал душата си на Господа в 363 година.

Преподобный Исаакий жил в IV веке, приняв постриг, подвизался в пустыне. В годы царствования императора Валента (364 - 378), ревностного сторонника ереси Ария, начались преследования православных, закрывали и разрушали храмы. Узнав о гонении, преподобный Исаакий покинул пустыню и пришел в Константинополь, чтобы утешать и укреплять православных. В это время варвары-готы, жившие по Дунаю, пошли войной на империю. Они захватили Фракию и направились к Константинополю. Когда император Валент выходил с войском из столицы, преподобный Исаакий, обратившись к императору, громко воскликнул: "Царь, отопри храмы православным, и тогда Господь поможет тебе!". Но император, не обращая внимания на слова монаха, самоуверенно продолжал путь. Трижды повторял преподобный свою просьбу и пророчество. Рассерженный император приказал бросить преподобного Исаакия в глубокий овраг, поросший колючим терновником. На дне оврага было болото, выйти из него было невозможно. Но преподобный помощью Божией остался жив, вышел, догнал императора и сказал: "Ты хотел погубить меня, но святые Ангелы вывели меня из пропасти. Послушай меня, открой храмы православным и победишь врагов своих. Если же не послушаешь меня. то не возвратишься живым, но погибнешь в огне". Император удивился смелости старца и приказал своим приближенным Сатурнину и Виктору взять преподобного и держать в заключении до его возвращения.
Вскоре сбылось пророчество святого. Готы победили и начали преследовать греческие войска. Император вместе со своим военачальником-арианином укрылись в сарае с соломой и были сожжены наступавшими. После известия о гибели императора преподобного Исаакия освободили и стали почитать как пророка Божия. Когда на престол был избран святой царь Феодосий Великий (379 - 395), он по совету Сатурнина и Виктора призвал к себе старца, встретил его с великой честью, просил святых молитв и исполнил все его наставления: изгнал ариан из Константинополя и возвратил православным храмы. Преподобный Исаакий хотел возвратиться в пустыню, но Сатурнин и Виктор упросили его не уходить из города и ограждать его молитвами. В предместье Константинополя они построили для святого жилище, куда к нему собрались иноки. Так возникла обитель, игуменом и духовным наставником в которой был преподобный Исаакий. Он окормлял также и мирян, много помогал бедным и страждущим. Достигнув глубокой старости, преподобный Исаакий поставил вместо себя игуменом преподобного Далмата, по имени которого стал называться монастырь. Скончался преподобный Исаакий в 383 году.

The Holy Martyr Drosis, together with Five Virgin-Martyrs Agalida, Apollinaria, Daria, Mamthusa and Thais: St Drosis was daughter of the emperor Trajan (98-117), a fierce persecutor of Christians. In the year 99 he revived an earlier law which forbade secret gatherings and was indirectly aimed against Christians. In the year 104 he issued a special law against Christians. Beginning in that year, the persecutions continued until the end of his reign. During this time the bodies of martyred Christians often remained unburied in order to intimidate others. Five Christian virgins: Aglaida, Apolliniaria, Daria, Mamthusa and Thais, took upon themselves the task of burying such Christians. They secretly gathered up the bodies of martyrs, anointed them with spices, wrapped them in shrouds and buried them. When she learned of this, Drosis, a secret Christian but not yet baptized, asked the holy virgins to take her with them when they went to bury Christians. On the advice of the court dignitary Adrian, a guard was set over those who had been killed, to arrest anyone who tried to bury them. On the very first night, St Drosis and the five virgins were caught. Learning that one of the captives was his own daughter, Trajan gave orders to hold her separately, in the hope that she would change her mind. The remaining holy virgins were sentenced to burning in a furnace for melting copper. They bravely accepted execution and were granted crowns of martyrdom. The copper, mingled with the ashes of the martyrs, was used to make tripods for a new bath of Trajan. But as long as these tripods stood in the bath-house, no man was able to enter it. Anyone crossing the threshold fell down dead. When the pagan priests realized why this happened, they advised that the tripods be removed. Adrian told the emperor to melt the tripods and to make five statues of naked virgins, in the likeness of the Martyrs. Then he said that these statues should be placed before the entrance to the imperial bath. Trajan agreed. When the statues were set up, the emperor saw in a dream five pure lambs pastured in Paradise, and the Shepherd who said to him, "O most wanton and wicked Caesar! Those whose images you placed there to be mocked have been taken away from you and brought here by the Good and Merciful Pastor. In time your daughter, the pure lamb Drosis, shall also be here." When he awoke, Trajan flew into a rage and ordered two huge furnaces to be heated. At the ovens an imperial edict was posted: "You who worship the Crucified, save yourselves many agonies, and spare us also from these labors. Offer sacrifice to the gods. If you do not wish to do this, however, then let each of you voluntarily cast himself into this furnace." Many Christians willingly went to martyrdom. When she heard of this, St Drosis also decided to endure martyrdom for Christ. In her prison she offered prayers asking the Lord to release her. God heard her prayer, amd the guards fell asleep. St Drosis went off to the ovens, but began to wonder: "How can I go to God without a wedding garment, for I am impure. But, O King of Kings, Lord Jesus Christ, for Your sake I give up my imperial position, so that I may be the lowliest handmaiden in Your Kingdom. Baptize me Yourself with your Holy Spirit."
After praying in this manner, St Drosis anointed herself with myrrh, which she had taken along with her, and immersing herself in water three times, she said: "the servant of God Drosis is baptized in the Name of the Father, and of the Son, and of the Holy Spirit." For seven days the saint hid, spending her time in fasting and prayer. Christians found her and learned from her everything that occurred. On the eighth day, the holy Martyr Drosis went to the red-hot ovens and cast herself into the fire.

св. преподобни Яков Изповедник

2009-03-22T03:46:00.000-07:00

Сведенията за свети Иаков Изповедник, с които разполагаме, са доста кратки и непълни. Знаем само, че като се стремял още от най-младите си години към подвижническия живот, той приел монашество и умъртвявал плътта си с постоянен пост и молитва. Иаков много обичал да чете книгите на Свещеното Писание, преди което винаги очиствал ума си с молитва. Впоследствие той бил възведен в епископски сан.
При царуването на императора иконоборец Константин Копроним свети Иаков бил принуждаван да се отрече от иконопочитанието. Но той не се подчинил на нечестивите иконоборци, за което бил подложен на много мъчения - бил гонен, заточаван, измъчван с глад и жажда и претърпял още много други мъки. Посред страданията той предал светата си душа на Бога, заради Когото се подвизавал. А от Него приел Небесното Царство и се радва вечно на небесата.

св. отци, избити в манастира "Св. Сава". Св. мъченица Фотина

2009-03-22T03:28:00.000-07:00

От VІІ век околностите на Йерусалим непрестанно се подлагали на нападения от хищните сарацини. Те не щадели дори мирните отшелнически обители, макар в тях да живеели пустинници, които нямали никакви земни богатства. Веднъж във време на самото всенощно богослужение срещу Връбница в лаврата "Св. Сава" дошъл слух, че варварите в голямо множество се готвят да нападнат обителите. Братята решили да не се оттеглят от лаврата, понеже били предадени всецяло на Господа и приживе били умрели за света. Те не се бояли от смърт. Почнали още по-пламенно да се молят, готвейки се да преминат в по-добрия живот. Действително, на Велики четвъртък сарацините с голяма сила нападнали манастира и веднага убили няколко иноци. Другите пък те събрали в църква и започнали да ги разпитват къде са скрити манастирските съкровища: "Откупете себе си и църквата си четиристотин жълтици – казвали варварите на светите отци – иначе всички ще бъдете избити!"
- Не проливайте напразно кръвта ни – кротко отговорили иноците. – Толкова злато ние никога не сме имали. Вземете простите ни дрехи. Друго имущество у нас не ще намерите.
Варварите не повярвали на думите на иноците и чрез мъчения искали да узнаят от тях къде са скрити съкровищата им. Имало в манастира пещера, в която някога се подвизавал св. Сава, основателят на лаврата. Вътре в нея те затворили всички иноци и пред входа на пещерата натрупали сухи клони и запалили голям огън. Иноците се задушили от смрад и дим, а варварите продължавали да ги питат за скритите съкровища, но в отговор чували само молитви към Бога от задушаващите се братя.
Осемнадесет души умрели в пещерата; други били посечени с меч или по друг начин мъчени до смърт. Известни на Църквата са само имената на Йоан, Сергий и Патракий.

По Христово време самаряните са живеели на юг от Галилея и на север от Юдея в палестинската ивица от Средиземно море до река Йордан. Самаряните не са израилтяни, а смес между асирийски преселници и завареното от тях немногочислено израилско население. Самаряните са признавали само Мойсеевото петокнижие, без останалата част от Ветхия завет. Това разкъсване на Божието Ветхозаветно слово въвеждало самаряните в идолопоклонство, още повече, че преселниците от Асирия идват заедно със своите идоли и демони. Голямо е било самарянското извращение на Ветхозаветната израилска вяра, и голяма е била враждата им с юдеите, които ревностно пазели вярата си. Господ Иисус Христос преминава през Самария на път за Галилея и се спира при кладенец близо до град Сихар. На кладанеца идва една самарянка да си налее вода. Господ й казва: "Дай ми да пия". Самарянката се учудва, че един юдеин говори с нея и даже я моли за вода, тъй като знае за непримиримата вражда между самаряни и юдеи. Христос отново се обръща към самарянката: "Да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива". Под "вода жива" Господ разбира Себе Си и Своето учение. Така Той сочи на хората, че трябва да оставят враждите помежду си и да се обърнат към Него, към истинния път за спасение. Господ ни показва, че трябва да обичаме и своите врагове, че трябва да правим добро и на тези, които ни мислят злото. Но без живата вода на Христовото баговестие човеците не могат да правят добро. Те се заблуждават и от заварени погрешни верови и исторически наслоения, и от собствената си греховна природа. Христос е този, който единствен може да даде истина и любов на грешниците, да укрепи духа им и да Ги научи на истинското Богопоклонение и служение на Бога. В хода на разговора си със самарянката Господ й дава да разбере, че Той е Месията, който трябва да дойде, че благовестието Божие, спасението Христово за света не е привилегия само за юдеите, за едно избрано малцинство, а е за всички хора, колкото и грешни да са те.

Сред многото православни жени, които познава историята, е и света Фотина - самарянката. Животът й представлява поразителен пример за това кака Божията благодат е способна да възроди и най-грешната душа, да я изведе от бедната на нечестието и възвиси до върха на духовната слава. Евангелското четиво разказва за беседата на Христа със самарянката за живата вода или за благодатта на Дух Светий и за поколението Богу с дух и истина. Веднъж Иисус седял при Якововия кладенец. Там била и самарянката, наречена по-късно Фотина. Той започнал беседа с нея за живата вода, която очиства греховете, утолява жаждата на безсмъртната душа с Бога. Така Иисус просто и мъдро довел самарянката до съзнанието за нейните собствени грехове и нуждата да се покае и обнови живота си. Обхваната от спасителната вяра в Избавителя, тя се покаяла за миналите си тежки грехове. Започнала да води добродетелен живот и се проникнала от такава пламенна любов към Господа, че както разказва Свещеното предание, не се побояла открито да изповядва Неговото име пред юдеите и езичниците и да изстрада много заради Него.

Самарянката получила мъченически венец при гонението на християните от римския император Нерон. Светата Църква е увековечила нейната памет, прославяйки я под гръцкото име Фотина. Светото предание съобщава поучителни подробности за нейния живот като самоотвержена благовестница за Христа. Проповедта й се разнасяла в такива важни центрове на древната култура като Коринт и Рим. Когато Нерон я призовал на съд, тя така твърдо изповядвала вярата си в Храста, че довела императора до неописуема ярост. Той заповядал да подложат нея и цялото й семейство (четири сестри и двама сина) на най-жестоки мъчения и люта смърт. Самата Фотина след ужасни изтезания била хвърлена в кладенец.
При кладенеца някога тя получила от Христа своето първо духовно озарение и и изпила първата чаша "жива вода", течаща във вечния живот. И пак кладенецът й послужил като врата, през която тя действително преминала във вечния живот!

св. мъченици Хрисант и Дария

2009-03-19T09:12:00.000-07:00

В ІІІ век един знатен човек на име Полемий пристигнал от Александрия в Рим, за да остави тук сина си Хрисант за възпитание и образование. В Рим Полемий бил приет с почести и императорът му дал званието сенатор. Младият Хрисант се учил и възпитавал при най-знаменитите философи. Между другите книги Хрисант попаднал и на светото Евангелие, което той прочел с внимание. Доверието му към светските езически учители се поколебало. Той разбрал, че людете, които не са познали Христа, още блуждаят в мрак, макар и основно да са изучили цялата човешка мъдрост. Затова той започнал да си търси учител, който да може да просвети душата му чрез познаването на закона Христов. Сближил се с християни и те му посочили един благочестив отшелник, който се бил посветил Богу. Старецът приел Хрисант с любов, обяснил му истините на християнската вяра и като се убедил, че момъкът искрено е повяарвал в Христа, извършил над него свето Кръщение. Обновен от нова духовна сила и изпълнен с пламенна любов към Бога, Хрисант не искал да скрива вярата си, гласно изповядал Христа и отричал езическите богове. Това стигнало до неговите роднини и те много се разтревожили. "Гледай що прави синът ти – казали те на Полемий. – Да не би тебе да държат отговорен за неговата вина? Той хулил боговете и говорил, че някой си Иисус Христос е истински Бог. Ако царят узнае за това,ти неще можеш да се спасиш от гнева му, защото хулещият боговете престъпва закона." Полемий се разтревожил. Той повикал сина си и започнал да го убеждава да се отрече от Христа. Катов видял, че думите му са безсилни, той решил да прибегне до строги мерки: затворил сина си и го подложил на лишения, като се нядавял така да го отклони от светата вяра. Но тая мярка никак не е имала желаното въздействие; напротив, в усамотението Хрисант още по-усърдно се предал на молитва и размисъл върху дълбоките истини на християнското учение. Роднините разбрали, че такова наказание до нищо няма да доведе и казали на Полемий: "Какво правиш? Ти по тоя начин няма да отървеш сина си от християнската вяра. Християните не се боят от мъчения и затвор. Те охотно понасят страдания за своя Бог и гоненията още повече възпламеняват усърдието им. Ти по-добре обкръжи Хрисанта с богатство, разкош и удоволствие – сред радостите на света той по-скоро ще забрави своя Бог." Полемий послушал съвета. Богато украсил своя дом, освободил Хрисант от затвора и го обкръжил с всякакви удоволствия, каквито могъл да измисли. Цял ден музиката не млъквала в неговия дом, препълнен с млади девойки. На трапезата били сложени разкошни ястия и скъпи вина. Били взети всички мерки, за да бъде развлечен юношата и да му се внуши любов към светските наслади. Но младият Хрисант не се поддавал на изкушения; молел Бога да му даде помощ и сила, непрестанно се издигал към Него с мисъл и Бог му помогнал да устои против съблазънта и да запази чистотата на душата и мъдростта на вярата. Баща му отчаяние вече не знаел какво да прави. Роднините му казали: "Има в храма на богиня Атина една млада девойка на име Дария, която е необикновено хубава и умна. Сгоди сина си за нея и тя ще го обърне към боговете!" Полемий помолил роднините си да отидат при девойката и да я уговорят да се омъжи за Хрисант. Дария се съгласила и се преместила в дома на Полемия, който със сълзи я молил да спаси сина му. На Дария се понравил младият Хрисант. Тя била необикновено добра и направила всичко, за да се понрави на юношата. Тя се обличала разкошно и се стараела да очарова Хрисант с блясъка на ума си и да го привлече към себе си чрез ласкави думи. Но Хрисант, който със цялото си сърце се стремял към Бога, оставал равнодушен към изкушенията.
"Девойко! – казал й той веднъж, - колко грижливо ти украсяваш себе си, какво усърдие употребяваш, за да отвърнеш душата ми от благото начинание и да привлечеш към себе си сърцето, което е пълно с друга любов! По-добре щеше да бъде за тебе да се постараеш да придобиеш благоволението на вечния Бог, на Господа Иисуса. Както сега украсяваш тялото си със скъпоценни дрехи, така украси душата си със чистота и вяра и тогава ще намериш Самия Христос, Който ще ти приготви вечно жилище, ще впише името ти в книгата на живота и ще ти даде безкрайна радост." С изумление слушала девойката тия думи. На всички нейни увещания Хрисант отговарял с думите на християнската мъдрост и най-после светлината на истината озарила душата на младата езичница – тя повярвала и пожелала да бъде християнка. Тогава Хрисант обявил на баща си, че е съгласен да се ожени за Дария. Между другото той уговорил с нея да водят свят живот, напълно предан Богу. Скоро след това Полемий умрял. Тогава Дария, научена от Хрисант на християнския закон, приела св. Кръщение и двамата започнали да живеят само за служение Бог, и полза на ближните, усърдно проповядвайки Евангелието и обръщайки езичниците. Те се поселили в два отделни дома, устроени по подобие на манастирите. В единия дом Дария приемала повярвалите девойки, молила се с тях и изучавала Божия закон. В другия дом се поселил Хрисант с новообърнатите християни, които подобно на него се били отрекли от суетните светски удоволствия, за да се посветят напълно на Господа.

Тъй минали няколко години. Най-после на римският управител донесли, че Хрисант и Дария обръщат езичници в християнската вяра. Той заповядал да уловят Хрисант и Дария и да ги предадат на мъчения, ако не се поклонят на идолите... Клавдий заповядал на войниците да привържат Хрисант към един стълб и жестоко да го бият с чепати пръти. Но ударите дори следи не оставяли върху тялото на християнина... След няколко дни много езичници повярвали в Бога. Клавдий, жена му Илария, синовете му Иасон и Мавър и много войници приели св. Кръщение. Това станало известно на императора, който заповядал да удавят Клавдия в морето, а синовете му и повярвалите войници да накажат смъртно. Всички те отишли радостно на смърт и били посечени с меч. Християните погребали телата им в една стара каменна гробница близо до самото място, където били посечени. Тук често идвала Илария да се моли и да плаче над гробницата на своите синове. Войниците на императора веднъж я сварили да се моли и искали да я отведат в съдилището. Тя измолила от тях кратко време за последна молитва, застанала на колене и молитвено извикала: "Владико Господи Иисусе Христе, моля Те от все сърце, присъедини ме към синовете ми, умрели за Твоето име!" Едва тя завършила молитвата си, и предала Богу душата си. Християните я погребали близо до синовете й.

В това време Хрисант и Дария били предадени на нови мъчения, но както и преди сила Божия чудесно ги пазела и личбите, които Господ явявал заради тях, довели мнозина езичници към познание на истинния Бог. Тогава императорът ги осъдил на мъчителна смърт: заповядал да ги изведат вън от града при известния римски път Салария и живи да ги закопаят в земята, което било изпълнено в 284 г. Често след това християните се събирали за молитва на онова място, гдето светите мъченици Хрисант и Дария били живи погребани. Тук се извършвали чудесни изцерявания. Веднъж в деня на светите мъченици много християни се събирали на молитва в намиращата се близо пещера. Императорът узнал за това и заповядал да засипят входа на пещерата и всички християни, между които се споменават презвитер Диодор и дякон Мариан, умрели мъченически. Тяхната памет, както и паметта на Клавдий, Илария и синовете им се чества в деня на св. мъченици Хрисант и Дария – на 19 март.

*

Исследование мощей мучеников III столетия – святых Хрисанфа и Дарии – стало темой нового документального фильма, снятого National Geographic Society, сообщает Седмица.Ru.
«Все доказательства того, что мощи Хрисанфа и Дарии подлинные, были нами собраны, – сказал руководитель коллектива, проводившего исследование мощей Эцио Фулкьери из Университета Генуи. – У нас была редкая возможность изучить кости и другие реликвии, которые имеют отношение к преданию, передававшемуся в течение почти 2 000 лет. Сохранность скелетов также редка для мучеников этой эры, что доказывает, что эти мощи оберегались и пользовались почитанием в их полноте уже в очень ранний период истории».
Останки святых, которые мученически окончили свои дни приблизительно в 283 г. от Рождества Христова за исповедание Христа-Спасителя и, как считалось, были преданы земле в склепе собора в северо-итальянском городе Реджио-Эмилия в Х столетии. Однако строгих подтверждений этого факта до того, как были проведены исследования, не было.

Реконструкция 2008 г. в соборе потребовала демонтировать алтарь храма, который никто не тревожил с 1651 г. При этом было обнаружено почти 150 костей, которые прошли тестирование: по его итогам они были датированы временем между 80 и 340 гг.

http://rusk.ru/newsdata.php?idar=48036

св. Кирил, Йерусалимски патриарх

2009-03-18T08:45:00.000-07:00

Св. Кирил бил възведен в сан йерусалимски архиепископ в царуването на Констанций (337-361), един от синовете на Константин Велики. Ереста на Арий в това време силно смущавала мира на Църквата Христова. Сам императорът приел лъжеучението и се стараел да го разпространи в държавата. През време на неговото епископство на 7 май 351 г. станало в Йерусалим чудесното явление – личбата на кръста Господен на небето. Св. Кирил в писмо до императора описал това чудесно явление, което видели всички жители на Йерусалим и множество поклоници, които се намирали в светия град. Сияещият кръст се простирал над Голгота до Елеонската планина. Цялото население на града било обзето от страх и едновременно от радост и се затекло в храма да прослави Бога. В Юдея се появил страшен глад. Св. Кирил, изпълнен със състрадание към бедните, щедро им помагал и раздал по такъв начин всичкото си имущество. Но имуществото му било малко и когато свършило, той започнал да продава църковните скъпоценности – скъпи съдове и златотъкани одежди, за да може с получените от продажбата пари да помага на бедните. Това благородно дело било представено на императора в превратен вид, понеже св. Кирил имал много недоброжелатели между арианските епископи. Те възбудили срещу него царя и отците от Селевкийския събор и св. Кирил бил свален и заточен. Той се върнал от заточение, когато император станал Юлиан, който обявил пълна веротърпимост и върнал от заточение всички изгнаници. В краткото си царуване Юлиан (361-363) употребявал всички средства, за да унищожи християнството и да възстанови езичеството, към което бил привързан с цялата си душа. Като се убедил, че явното гонение няма да доведе до желаната цел, той действал отначало повече по хитър начин. Той проявявал към християните най-голямо презрение, стараел се да ги лиши от възможност за просвета, забранявал им да имат училища, отнемал доходите от християнските храмове и с тия пари съграждал и украсявал езическите капища и устройвал при тях училища и болници. Той облагодетелствал юдеите, само защото те били врагове на християните. Мислейки да нанесе най-жесток удар на християните и да докаже неверността на пророчествата, той имал намерение да възобнови в предишното великолепие разрушения през войните йерусалимски храм. Затова той свикал в Йерусалим юдеите, които вече дълго време се скитали безотечествено по разните страни; защото по времето на император Адриан, по причина на станалия бунт, на тях било забранено да живеят в Йерусалим. Град Йерусалим изгубил своето име и се наричал "Емия Капитолина". Император Константин бил възвърнал на Йерусалим предишното название и с тържеството на християнската вяра градът придобил значение, ненавистно на юдеите, и станал предмет на благоговение за християните. Можем да си представим с каква радост юдеите се отзовали на поканата на царя. На тълпи те идвали в Йерусалим, пълни с радостни очаквания. Защото с възобновяването на храма те свързвали и надежди за своето освобождение от властта на иноплеменниците и за възстановяване на старото величие. Всеки от тях бил готов да пожертва част от имуществото си за постройка на храма. Жените давали скъпите си украшения. Всички се готвели да вземат участие в свещеното дело. Юлиан щедро помагал с пари; поставил един от сановниците си да ръководи работите и обещал, когато храмът бъде построен, сам заедно с юдеите да принесе жертва на Господа Саваота като благодарност за успеха на делото и за тържество над християните. Отивайки на поход против персите, той писал на юдеите: "Молете се да се върна победител! Аз ще върна на Йерусалим предишното величие и в храма ще въздам благодарност на Бога." Ободрени от покровителството на императора, юдеите започнали да се отнасят към християните с най-голямо презрение и да им нанасят всякакви оскърбления. Между това юдеите усърдно се заловили за работа: очистили мястото на предишния хрим и започнали да приготвят материали за основите. Изведнъж земетресение, придружено от буря и вихър, разтърсило всичко и разхвърлило приготвените материали. Бурята и земетресението били придружени от странно явление: огън излизал на кълба от земята, обгарял работниците и оставял на телата и дрехите им знака на кръста. Ужасени от чудесната личба, юдеите били принудени да оставят своето предприятие и мнозина от тях познали силата на Христа и приели християнската вяра. Когато донесли на Юлиан за това събитие, той се разгневил, забранил да споменават за него като за нещо необикновено. Той отстранил свети Кирил от Йерусалим. След смъртта на Юлиан свети Кирил се върнал, но отново бил изгонен от императора Валент, ревностен привърженик на Ариевото лъжеучение. Архиепископът бил освободен при Теодосий Велики и управлявал паството си до смъртта си в 386 година.
Св. Кирил Йерусалимски оставил 24 "осветителни слова" или поучения за готвещите се към св. Кръщение, които в древната Църква се наричали "оглашени". Тези слова съдържат изложение на догматите и обяснения на църковните обреди. Те са твърде важни за нас, защото доказват как чисто и неизменно Православната църква запазила наредбите на древната Църква. Запазено е и писмото на св. Кирил до император Констанций за чудесното явление на Христовия кръст.

св. преподобни Алексий, човек Божи

2009-03-17T10:47:00.000-07:00

Преподобни Алексий бил единствен син на Евфимиан и Аглаида – благочестиви, знатни и богати християни в Рим, живели през ІV век... Вероятно св. Алексий не се решил явно да се противи на родителската воля, но намерението му да се отрече от суетата на света се вкоренило в неговото сърце. В самия ден на женитбата... влязъл в своята отделна спалня, съблякъл си сърмените дрехи, скъпоценни камъни, тайно напуснал бащиния дворец и заминал от града. Той дошъл на пристанището, качил се на кораб и се отправил за Лаодикия. От Лаодикия отишъл в Месопотамия, град Едеса, гдето се намирал неръкотворният образ на Спасителя. Там Алексий раздал парите си на бедните, а сам почнал да живее като просек пред храма "Св. Богородица". Той се хранел от подаяния, дене и ноще се молел и всяка неделя се причащавал със светите Тайни. А Евфимиан пращал слугите си в разни градове и страни, за да разузнаят за Алексий, но безуспешни останали техните търсения. Някои от тях дошли в Едеса, но между просяците, които се тълпели пред храма, те не познали своя млад господар и дори му дали милостиня наравно с другите просяци. Алексий ги познал и в смирението си се зарадвал, че получил подаяние от слугите си. Седемнадесет години Алексий проживял с просия пред храма "Св. Богородица". С дълбокото си смирение и постоянна молитва той угодил на Бога... Оттогава всички започнали да оказват на Алексий голяма почит. Тогава той, като не желаел човешка слава, тайно напуснал града. Качил се на кораб, който отплавал за Киликия, като мислел да се посели там при църквата "Св. ап. Павел". Но случило се съвсем друго. При пътуването по море се дигнала страшна буря. Корабът, след като се лутал дълго, излязъл на бреговете на Италия, недалече от Рим. Алексий решил да отиде в Рим и там да живее около дома на своя баща...

Никой не могъл да го познае, понеже седемнадесет години, прекарани в бедност и лишения, съвършено изменили неговата външност. Всеки ден един от слугите донасял на бедняка храна от трапезата на бащата, но той я раздавал на бедните, като сам се задоволявал с хляб и вода. Непрестанно се молел, причастявал се всяка неделя, понасял с най-голямо търпение бедността, презрението и оскърбленията, често нанасяни му от слугите, които му се присмивали, хулели го и дори понякога го биели. Тъй минали още 17 години. Бог предвъзвестил на Алексий близката му смърт. Тогава той поискал хартия и мастило от слугата, който го наглеждал, и описал целия си живот оттогава, когато бил напуснал родителския дом. Около това време, както разказва преданието, папа Инокентий служел божествена литургия, на която присъствал и цар Хонорий (395-423). През време на богослужението изведнъж всички чули думите: "Потърсете Божия Човек, който се готви да излезе от тялото, за да се помоли за града!" Царят и папата сами поискали да отидат в дома на Евфимиан... Като чул това, Евфимиан се отправил в колибата, в която живеел Алексий, и го повикал от прозореца, но отговор нямало. Повикал го три пъти и като не получил отговор, влязъл в колибата. Там просякът лежал мъртъв. Лицето му било покрито. В ръцете му имало изписана хартия. Одърът с тялото на праведния Алексий бил поставен на площада по повеля на царя и папата и жителите на Рим дохождали да се поклонят на светите мощи на Божия човек, който от любов към Господа пожертвал всички световни радости и се отрекъл от щастие, богатство и човешка слава, за да служи Богу в смирение и нищета.

св. мъченик Савин. Св. мъченик Папа. Св. апостол Аристовул, епископ Британски.

2009-03-16T06:53:00.000-07:00

Неделя на св. Григорий Палама. Св. мъченик Агапий, Тимотей и други с тях. Св. мъченик Никандър

2009-03-15T07:03:00.000-07:00

Св. мъченик Агапий и другарите му: Публий, Тимолай, Ромил, двама Александровци и двама Дионисиевци – са пострадали в Кесария Палестинска от началника Урбан, по времето на император Диоклетиан. Всички, освен Агапий, били съвсем млади и не били още кръстени – кръщението им станало в собствената им кръв. Един ден тия седем юноши гледали как мъчат християните: едни в огън, други на бесилка, трети на зверовете, и като виждали с какво търпение християните понасят всички мъки, разпалили се от ревност за Христа, свързали си ръцете назад и тъй вързани дошли пред Урбан и му казали: "И ние сме християни!" Ласките, увещанията и заплахите на Урбан отишли напразно. Към младежите се присъединил и знатният кесарийски грежданин Агапий, който и дотогава много бил страдал за Христа, и започнал още повече да възпламенява у тях вярата и любовта към Господа. Всички били с меч посечени в 303 година.

Св. мъченик Никандър бил лекар в Египет и християнин. По време на гонението при император Диоклетиан нощно време събирал телата на убитите мъченици и ги погребвал. Хванали го, мъчили го, но не се отказал от вярата си. Тогава го осъдили на смърт: да бъде одран жив и след това посечен с меч. Така той прославил Бога и Бог го прославил като го удостоил с венеца на мъченичеството за Христовата вяра.

св. преподобни Бенедикт Нурсийски

2009-03-14T04:05:00.000-07:00

Преподобни Бенедикт се родил около 480 г. в гр. Нурсия, Италия, и в юношеска възраст бил изпратен в Рим да се учи и възпитава в училище. Развратният живот в столицата възбудил в Бенедикта такова негодувание и възмущение, че на 16 годишна възраст той решил да остави света и да се оттегли в пустинно място недалеч от Рим. Той започнал да живее в пещера в пълно усамотение. Само един инок от съседния манастир знаел за неговото жилище и му донасял оскъдна храна. Така прекарал момъкът три години в постоянна молитва, която едничка му помагала да смири вътрешните вълнения и да понася трудовете и лишенията на отшелническия живот. Случайно овчари открили жилището на пустинника. Започнали да идват при него люде от околните селища за наставления. Скоро се разчуло, че Бог му дарувал голяма духовна мъдрост и сила да лекува болести. Славата на преподобни Бенедикт се разпространила далече; посетителите се събирали на тълпи около неговата пещера. Иноците от съседния манастир го помолили да стане техен игумен, но преподобни Бенедикт не се съгласявал. Той не одобрявал разпуснатия живот на италианските иноци и предвиждал, че неговите строги правила няма да се понравят на братята. Така и се случило, когато той най-после се съгласил да приеме духовното ръководство. Щом поискал да въведе по-строг живот в манастира, иноците възнегодували и някои от тях искали да го отровят. Но злият замисъл не сполучил: чашата с отровното питие се счупила щом преподобни Бенедикт направил с ръка над нея кръстния знак. Бенедикт простил на злосторниците, оставил манастира и отново се оттеглил в предишната пещера. Но усамотението станало за него сега невъзможно. Множество люде се заселвали около него, като желаели да се ползват от неговите наставления и от духовното му ръководство. Постепенно се образували манастири с по дванадесет иноци във всеки манастир. Всички признавали над себе си началството на Бенедикт, който ги ръководел с голяма мъдрост и с голям духовен опит.

Намерил се един завистливец на славата на преподобния, един недостоен свещеник, на име Флоренций. Той възбудил част от братята против игумена и преподобни Бенедикт решил да се пресели на друго място. Той заминал за най-южната част на Италия, в Кампания. Там, в отдалечените и глухи местности, селското население още се покланяло на идоли и не знаело за християнската вяра. На преподобни Бенедикт се понравила местността на планината Касино, заселил се в нея и скоро няколко братя се присъединили към него. На тая планина стояло още идолско капище, обкръжено от дъбрава, посветено на римския бог Аполон, и народът още принасял жертви на идола. Преподобни Бенедикт изсякъл дървата, почнал да учи на истинската вяра идващите селяни и скоро обърнал много идолопоклонци към Христа. Капището било разрушено и на негово място преподобни Бенедикт построил църква в чест на св. Йоан Кръстител.

Скоро се събрали толкова много подвижници, че се образувал голям манастир, който станал средище и майка – манастир на цялото западно монашество. Бенедикт написал устав за своите братя, които започнали да се наричат по неговото име – бенедиктинци. Преподобни Бенедикт Нурсийски умрял в Монте Касино при гр. Неапол в 543 г., като няколко дни по-рано узнал за своята смърт. Житието на св. Бенедикт е написано от св. Григорий Велики, папа Римски.

Пренасяне мощите на св. Патриарх Никифор Цариградски

2009-03-13T06:17:00.000-07:00

Св. Никифор бил възведен за цариградски патриарх в 806 г., няколко години след като Седмият Вселенски събор осъдил иконоборческата ерес. Той с всички сили се борел против разврата и свободните нрави, които силно се били разпространили в столицата; стараел се да възстанови мира в Църквата и да прекрати смутовете, появили се поради лъжеученията и притесненията. В същото време той намирал сили и възможност да се занимава и с научно–богословски трудове: написал история на Църквата до негово време, защищавал писмено догматите на православната вяра. В това време царувал император Лъв Арменец - жесток гонител на светите икони, който се стремял да склони на своя страна и патриарха. Но св. Никифор му отговорил с твърдост: "Напразни са трудовете ти, царю. Ние не можем да изменим древното предание; ние почитаме изображенията на светците, както почитаме Кръста и Евангелието."
Императорът не послушал увещанията на светите служители на Църквата и започнал страшно гонение против почитателите на светите икони по цялата империя. Св. Никифор ободрявал и утешавал страдащите, наставлявал ги на истината, убеждавал ги да не отстъпят от древните предания на светата Църква. "Не бой се, малко стадо – казвал той на правоверните, - защото вашият Отец благоволи да ви даде царство." Царят се убедил, че докато патриарх Никифор е в Цариград, той не ще сполучи да затвърди иконоборството. Затова решил да свика събор от свои съмишленици, които свалили патриарха, а царят го пратил на заточение в остров Проконис, където – след борби и страдания – умрял в 828 година.
Дванадесет години след смъртта му, когато иконоборството било оборено и окончателно отхвърлено, Цариградският патриарх св. Методий убедил императрица Теодора да пренесе в Цариград мощите на светия страдалец и те били тържествено поставени в църквата "Св. Апостоли".

св. преподобни Теофан Изповедник. Св. Григорий Велики (Двоеслов). Св. Симеон Нови Богослов

2009-03-12T04:12:00.000-07:00

Преподобни Теофан се родил в Цариград в VІІІ век от знатни родители, които били роднини на императора. Останал рано без баща, той бил поверен на грижите на император Константин Копроним, който, съгласно желанието на майката, го сгодил още малък за дъщерята на един от най-знатните сановници на империята. Той грижливо изучавал закона Господен, помагал на бедните, но не могъл да изпълни своето намерение да се отрече от света, понеже се боял да не би да огорчи майка си, която желаела да го ожени. Теофан изпълнил нейното желание. След женитбата Теофан открил на съпругата си своя начин на мисли, казал й за своето желание да се отрече от света и да живее в бедност, труд и любов към Господа. Сред дворцовото великолепие, обкръжени от разкош и суетни удоволствия, благочестивите съпрузи водели живот, всецяло предаден на Бога, изучавали Неговия закон, изпълнявали Неговите заповеди и пазели душевна чистота.
Теофановия тъст се оплакал на императора, като го убедил да възложи на Теофан някакво поръчение в отдалечена страна, надявайки се, че дейният обществен живот ще го отвлече от Бога. Царят дал поръчение на Теофана да отиде в областта на гр. Кизик, където се появили някакви размирици и народни вълнения. Жена му го придружавала. Те пътували по море покрай Сигрианските планини, където тогава се подвизавали в труд, пост и молитва много отшелници. Като гледали пустинните планини и тъмните гори, те въздишали по отдавна желания пустинен живот и често слизали от кораба, за да посетят отшелници. Като стигнал мястото на назначението, Теофан усърдно се заел с поръчаното му дело. Чрез мъдри разпоредби той възстановил в страната реда и спокойствието и след това се върнал в Цариград. Скоро подир това тъстът му умрял, а майка му още по-рано била починала, и Теофан, бидейки свободен, решил да изпълни отдавнашното си желание. Раздал имота си на бедните, като си оставил само малка част. Жена му постъпила в манастир. Той се отправил в Сигрианските планини, постригал се в монашество и като поживял известно време до един благочестив отшелник, построил манастир и после се оттеглил в пустинята. Тук той издигнал нов манастир, където скоро се събрали много братя. Като избрали за игумен един строг и благочестив човек, Теофан напълно му се подчинил наравно с другите братя. Той цял ден работел и се молел. Работата му се състояла в преписване и разпространяване на книги. Чрез продажбата на тия книги той си набавял всичко необходимо и помагал на другите иноци. След смъртта на игумена всички братя единодушно пожелали той да приеме тая длъжност, но Теофан не пожелал да началства и тайно напуснал манастира. В пустинното място, където Теофан се поселил, скоро започнали да го посещават благочестиви люде, привлечени от добродетелния му живот и от слуха за чудесата, които той извършвал. По такъв начин се устроила новата обител, която станала известна под името "Велико село". Теофан никак вече не могъл да откаже игуменството в тая нова обител, но на дело изпълнявал заповедта на Христа: "Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб" (Мат. 20:26–27). Теофан служел на всички братя с най-голямо служение, давал им пример на трудолюбие и благочестие и ги поучавал чрез мъдри наставления. Преподобни Теофан бил повикан да участва в VІІ вселенски събор, свикан в 787 г. в гр. Никея. Този събор трябвало да реши въпроса за почитанието на светите икони. Теофан усърдно помогнал на св. патриарх Тарасий в защита на иконопочитанието и след това се върнал в своя манастир на предишния живот и трудове. Скоро той заболял тежко и вече не могъл да става от легло. Страданията понасял търпеливо и не преставал да прославя Бога и да му благодари за Неговата милост. Иконоборческата ерес, макар и да била осъдена от VІІ вселенски събор, изникнала отново при император Лъв Арменец, който жестоко преследвал всички почитатели на светите икони. Той свалил патриарх Никифор, предал на мъчения и заточение преподобни Теодор Студит и много други. Желаейки да склони на своя страна Теофана, който се ползвал с всеобщо уважение, той пратил да го повикат. Угнетен от болест и старост, Теофан обаче заминал за Цариград, за да защити догмите на Православната църква. Царят видял, че увещанията и заплахите са напразни и заповядал да затворят Теофана в тъмница. От тъмницата преподобни Теофан изпратил писмо на царя, като защищавал поклонението на светите икони. Но царят се разгневил, пратил да разрушат манастира на преподобни Теофан и да разгонят учениците му, а самия него заповядал жестоко да бият, без да щади нито старостта му, нито болното му състояние. Измъченият старец след това бил изпратен на заточение на остров Самотраки, където скоро се поминал. След смъртта на императора разпръснатите ученици на преподобни Теофан се събрали отново, възстановили изгорелия манастир "Велико село" и пренесли в него светите мощи на своя учител, когото Господ прославил чрез чудеса и след смъртта му.

Св. Григорий се родил около 540 г. в Рим. Родителите му били богати и знатни и ревностното благочестие било отличителна черта на цялото негово семейство. Майка му Силвия е причислена от Римската църква към лика на светиите. Неговата родственица Тарсила пред смъртта си. видяла Самия Христос, който я викал към вечен живот. Добрите примери и наставления подействували благотворно върху сърцето на момъка. Желаейки напълно да се посвети Богу, Григорий рано оставил светската служба, в която вече достигнал важен сан – префект на Рим. Той постъпил в манастира "Св. апостол Андрей Първозвани", с негови средства построен. Всичкия си имот Григорий употребил За подпомагане на бедните и за построяване на манастири в разни области на Италия. А самият той живеел в бедност, спазвал строго въздържание и пребъдвал в постоянна молитва. Но не му било съдено дълго да продължава тоя начин на живот. Високите му достойнства привлекли всеобщото внимание и той бил пратен в Цариград с високо и отговорно поръчение – да уреди важни църковни дела. След смъртта на папа Пелагий единодушно бил избран Григорий в 590 г. за негов приемник. Дълго Григорий се отказвал от тоя най-висок пост в Църквата, писал и на император Маврикий да не утвърждава този избор; тайно се отдалечавал от Рим и се криел в градовете; но убежището му, по особена божествена личба, било открито и той бил принуден да приеме първосветителския сан. Папа Григорий бил изцяло предаден на Божията служба и на грижите за благото на поверените нему души. Изпълнен със смирение и пламенна любов към Бога и ближния, той гледал на властта като на трудно служение и често скърбял, че грижите за служебните работи го отвличат от духовно-съзерцателния живот. Като приел властта, светителят изпълнявал с усърдие и твърдост всички свързани с нея задължения. Обстоятелствата през онова време изисквали от него непрекъсната дейност. Лангобардите непрекъснато опустошавали римските области, в които няколко пъти свирепствували глад и заразни болести. Сред тия бедствия св. Григорий с неуморно усърдие и отеческа любов се грижел за своето паство. Скромните му доходи били употребявани за подпомагане на нуждаещите се; проповедите му ободрявали душите на бедствуващите; увещанията укротявали яростта на враговете. Но главна грижа на св. Григорий било разпространението на вярата и обяснението на словото Божие. В разни области на Италия имало тогава още много езичници, а мнозина от вярващите били увлечени от арианското лъжеучение. Св. Григорий се трудил неуморно да просвещава душите със светлината на истината и Бог благословил трудовете му. Покръстването на много езичници и укрепването на християнската вяра в Британия са неразделно свързани с името на папа Григорий, който заради големите си заслуги е наречен Велики.

Св. Григорий от малък бил със слабо здраве, но това не му пречело постоянно да работи. Той написал много книги: тълкования на някои места от Св. Писание, молитви, беседи и диалози за живота и чудесата на италийските светци. Заради това съчинение, написано в диалогична форма, той бил наречен Двоеслов. Св. Григорий написал чудното житие на своя съвременник и учител преподобни Бенедикт Нурсийски. Нему се приписва и окончателното съставяне на литургията на преждеосветените Дарове, която до негово време се извършвала по устно предание. Св. Григорий бил крайно милосърден към нещастниците. Той на първо число всеки месец раздавал помощи, като посещавал болни и сиромаси, прислужвайки сам с най-голямо смирение. Св. Григорий Велики-Двоеслов управлявал Римската църква 14 години и умрял на 12 март 604 г.

Св. Симеон Нови Богослов е един от по-късните по време велики отци на Църквата. Роден в 949 г. в знатно семейство, той получил литературно и философско образование в Константинопол, където му предстояла блестяща кариера при царския двор. Но това не го блазнело: младежът жадувал за духовен живот, на какъвто се отдал под ръководството на мъдрия старец Симеон Благоговейни. В основата на неговото духовно-аскетическо възпитание старецът поставил "Лествицата" и съчиненията на св. Марк Подвижник, върху които младият послушник изградил своя подвиг. След дългогодишно послушничество в прочутия Студийски монастир и в монастира на св. Мамант, той бил постриган за монах.

От това време преп. Симеон усилил още повече своите подвизи и достигнал такава висота, че бил достойно избран за игумен на монастира и ръкоположен за свещеник, въпреки волята му. Той винаги със сълзи говорел за неизразимото величие на свещеническия сан и с благоговейно умиление извършвал св. Литургия. Като игумен той се посветил на усърдна проповедническа църковно–писателска дейност, която ползувала не само братята на монастира, но и цялата Църква. След като благоустроил св.обител външно и духовно, той поставил за игумен един свой изпитан ученик, а сам се отдалечил в усамотение, като се предал напълно на богомислие. По-късно преподобният напуснал своя доброволен затвор, за да основе с благословението на патриарха нов монастир, в който прекарал последните години от живота си в душеполезни трудове и занятия.

Св. Симеон починал през 1020 г. Много са случаите на благодатна прозорливост и изцеления по молитвите на праведника, които зачестили особено към края на живота му. Тридесет години след смъртта му (в 1050) били открити неговите благоуханни и чудотворни мощи. Паметта му се празнува на 12 март - деня, в който той се преставил пред Господа. Св.Симеон ни е оставил преди всичко множество слова, които е произнасял пред монастирското братство, а също тъй някои тълкувания на Свещ. Писание, писма до монаси и миряни и молитвени песни. На него принадлежи и умилителната молитва Отъ сквeрныхъ устенъ, една от молитвите преди Св.Причастие, която той написал в стихове. Съчиненията му са проникнати с дълбоко благодатно прозрение в истините на вярата, поради което Църквата с право го нарича Нови Богослов, отличавайки го от живелите много преди него св. Апостол и евангелист Йоан Богослов и св.Григорий Богослов, с които, обаче, той е сроден по дух и благодатни дарования. Основна тема в творенията на св.Симеон е учението за благодатта на Св.Дух, тази "душа на нашата душа", както се изразява самият той. Друга характерна черта на неговите съчинения е непосредствената сърдечност, топлота и умиление, които лъхат от всеки техен ред.

св. Софроний, патриарх Иерусалимски. Св. Софроний Врачански. Св. свещеномъченик Поний, презвитер Смирненски

2009-03-11T02:52:00.000-07:00

Св. Софроний, един от най-ревностните защитници на православието против заблужденията на лъжеучителите, се родил в Дамаск в VI в. от богати и знатни родители. От младост той се прославил с мъдростта си. Но повече от светската мъдрост го привличала божествената мъдрост, затова той ревностно изучавал Свещеното Писание и благоговейно посещавал местата, осветени от стъпките на Господа Иисуса Христа. Обикаляйки по манастирите в околностите на Йерусалим, в лаврата на преподобни Теодосий той се сближил с благочестивия инок Йоан Мосх. Като станал негов ученик, Софроний предприел с него далечни странствувания. Заедно посетили те отначало палестинските пустинници, после – египетските и сирските и описали техните жития и подвизи. Така съставили книгата "Лимонар" или "Духовна градина". Дълго живели те в Антиохия, а в Александрия били близо до св. патриарх Йоан Милостиви, комуто помагали в трудовете му. В Александрия Софроний приел монашеско пострижение и още тук по чудесен начин бил изцерен от очна болест при мощите на св. Кир и Йоан. В това време различни бедствия тежели над Църквата. Йерусалим се намирал под властта на персите, които отнесли и самия кръст, на който бил разпнат Спасителят, и държали в плен патриарх Захарий. От друга страна лъжеучения смущавали вярващите. Персите се приближили и до Александрия и св. патриарх Йоан Милостиви трябвало да излезе оттам. Йоан Мосх и Софроний го придружавали до смъртта му и присъствували на неговото погребение в родния му остров Кипър. След това те посетили Цариград и Рим. В Рим Йоан Мосх се поминал и неговият ученик Софроний пренесъл тялото му в Палестина, където той останал да живее. Софроний твърдо противодействувал на заблужденията на монотелитите, чиято ерес поддържали император Ираклий и патриарсите Кир Александрийски и Сергий Цариградски. В 729 г. патриарх Захарий се върнал в Йерусалим и отново заел патриаршеския престол. Негов приемник бил Модест, който управлявал Църквата само две години, и след него бил единодушно избран св. Софроний (634). За да противодействува по-успешно на лъжеучението, той свикал събор в Йерусалим. Със съборно послание той изяснил истинското учение ла Църквата. Но независимо от неговите страдания, ереста още дълго вълнувала Църквата. Между главните защитници на истината против това лъжеучение били св. Максим Изповедник и римският папа св. Мартин, които се удостоили с мъченическа смърт за православната вяра. През време на светителстването на патриарх Софроний в 636 г. Йерусалим бил превзет от арабите. Пълководецът на халифа, Омар, обсадил града. Четири месеца жителите се защищавали мъжествено. Патриархът ги въодушевявал и ободрявал. Но когато най-после се убедил, че не може повече да се противостои на по-големите сили на неприятеля, той предложил на Омара условия за предаване. Срещу уговорените от патриарха условия Омар обещал да не разрушава християнските църкви и да не угнетява християните. На мястото, където бил храмът на Соломон, Омар построил джамия, известна и сега под името "Омарова джамия". Той до края на живота си оказвал уважение към светителя, който се поминал около 638 година.
Св. Софроний Йерусалимски е оставил няколко поучителни слова, обяснение на литургията, житие на св. Мария Египетска, разказ за чудесата на св. Кир и Йоан, много църковни песни и съборно послание, което на Шестия вселенски събор (681), свикан против монотелитите, било признато за напълно апостолско учение.

Св. Софроний Врачански бил родом от Котел, с мирско име Стойко. Сам описал живота си в книгата "Житие и страдания грешнаго Софрония". Учител, станал свещеник, страдал от турците. Овдовял, приел монашество, брат на Къпинския манастир, Великотърновско, с име Софроний - възведен епископ Врачански. Преследван, отива в Румъния. С дара на предвиждане, в 1812 година издал позив до сънародниците си да посрещнат руските войски радушно, защото чрез тяхното оръжие България може да се освободи от "турското варварско мъчителство". Починал в Румъния през 1813 година.

The Hieromartyrs Pionius and Limnus, the Holy Martyrs Sabina, Macedonia, and Asclepiades suffered during the persecution of Christians in the reign of Decius (249-251). They suffered at Smyrna, a mercantile city on the eastern shores of the Aegean Sea. The Church in Smyrna was founded by the holy Apostle John the Theologian, and was made glorious by its martyrs and confessors. St Pionius knew that he and his companions would be arrested on February 23, the anniversary of St Polycarp's martyrdom, and a feastday for the Christians of Smyrna. The day before they were arrested, St Pionius entertained Asclepiades and Sabina in his house. Taking three lengths of woven chains, St Pionius placed them around his neck, and around the necks of the other two. He did this to show that they were all determined to be led off to prison rather than eat food sacrificed to idols. The holy confessors were indeed arrested on February 23. After a brief interrogation they were dragged off by Polemon the verger in order to sacrifice to the idols and eat forbidden foods. They were brought to the forum, where a great crowd had gathered. St Pionius addressed the people, chiding them for laughing and rejoicing at those Christians who had agreed to offer sacrifice. He quoted Homer to the pagans (Odyssey 22, 412) and said that it was shameful to gloat over those who were about to die. He reminded the Jews in the audience of the words of Solomon: "If your enemy falls, do not rejoice over him, and do not be glad when he stumbles" (Proverbs 24:17).
Under questioning, St Pionius stated repeatedly that he was a Christian, and could not sacrifice to the emperor or to the idols. Before Polemon came to Sabina to question her, St Pionus told her to say that her name was Theodote. This he did so that she would not be returned to her former mistress Politta, an immoral woman. In an effort to turn her from Christ, Politta bound St Sabina and cast her out on the mountains. She was secretly helped by the brethren, and hid in St Pionus's house most of the time. That is how she came to be arrested. Sts Sabina and Asclepiades were questioned, and they said they were Christians who worshiped Jesus Christ. Then they were thrown into jail. In prison St Pionius and his companions met Limnus, a priest of the Church of Smyrna, and his wife Macedonia from the village of Karine. They had also been imprisoned for confessing Christ. Many believers visited the holy confessors in prison, offering them whatever they could, but the saints did not accept it. The jailers were angry, because they used to keep a portion of the gifts given to prisoners for themselves. After many torments, the holy martyr was brought to the amphitheatre on March 11, 250. Since he still refused to offer sacrifice to the idols, St Pionius was sentenced to be burned alive. He was nailed to a cross, then they stacked wood around him and lit the fire. When the fire subsided, everyone saw the body of the saint was unharmed. Not even the hairs of his head had been singed. His face was radiant, and shone with divine grace. After his victory in the contest, St Pionius received an incorruptible crown of glory from the Savior Christ. St Pionius transcribed the Martyrdom of St Polycarp of Smyrna from an older copy made by Isocrates (or Socrates) in Corinth. This document in turn was transcribed from an earlier manuscript written by Gaius, and was based on the recollections of St Irenaeus of Lyons, who knew St Polycarp. St Polycarp appeared to Pionius in a vision, telling him to search for the text of Isocrates. St Pionius collected the material which was nearly worn out with age, thus preserving the account for later generations. Now St Pionius rejoices in the heavenly Kingdom, glorifying the Life-Creating Trinity, the Father, the Son, and the Holy Spirit, throughout all ages.

св. мъченици Кодрат, Саторин, Руфин, Галина и другите - от Коринт. Св. Кодрат Никомидийски и другите с него

2009-03-10T03:39:00.000-07:00

Во время гонения на христиан (в III веке) одна благочестивая женщина по имени Руфина бежала из Коринфа в горы, спасаясь от преследований. Там она родила сына Кодрата и вскоре после родов скончалась.
Промыслом Божиим младенец остался жить и был вскормлен чудесным образом: на него опускалось облако, питавшее его сладкой росой. Детство и юношеские годы святого Кодрата прошли в пустыне. Будучи уже взрослым, он однажды повстречал христиан, которые просветили его светом истинной веры. Кодрат выучился грамоте, а позже изучил врачебное искусство и достиг в нем больших успехов. Но более всего Кодрат любил пустынное безмолвие и большую часть времени проводил в горах, предаваясь молитве и Богомыслию. Прошло много лет. В пустыню к святому часто приходили его друзья и последователи, чтобы послушать его наставления. Среди них были Киприан, Дионисий, Анект, Павел, Крискент и многие другие.
По приказу гонителя христиан нечестивого Декия (249-251) в Коринф прибыл военачальник Иасон. Святой Кодрат был схвачен вместе со своими друзьями и брошен в темницу. На допросах Иасон чаще всего обращался к Кодрату как старшему по возрасту. Святой мужественно защищал свою веру во Христа Спасителя. Тогда его стали истязать. Святой Кодрат, несмотря на нечеловеческие страдания, находил в себе силы поддерживать других, убеждая их не страшиться и твердо стоять за веру. Не добившись ни от кого отречения, Иасон приказал бросить мучеников на растерзание зверям. Звери же не тронули их. Святых привязали за ноги к колесницам и волочили по городу, многие из толпы бросали в них камни. Наконец мучеников присудили к усечению мечом. На месте казни святые попросили себе немного времени для молитвы. а потом один за другим стали подходить к палачу, склоняя голову перед занесенным мечом.
Остальные ученики святого Кодрата также пострадали за Христа: Дионисий (другой) был заколот ножом; Викторин, Виктор и Никифор были заживо раздроблены в огромной каменной ступе; Клавдию отрубили руки и ноги; Диодор сам бросился в приготовленный для него костер; Серафион был обезглавлен; Папия и Леонида утопили в море. Подражая мужчинам, на муки за Христа добровольно пошли и многие святые жены.

The Holy Martyrs Quadratus of Nicomedia, Saturinus, Rufinus and others suffered during the persecutions of the emperor Decius (249-251) and his successor Valerian (253-259). St Quadratus was descended from an illustrious family. Possessing considerable wealth, the saint did not spare his means in helping fellow Christians, languishing in prison for the faith. When the envoy of the impious Decius, the proconsul Perennius, arrived in Nicomedia, St Quadratus voluntarily appeared before him, in order to strengthen the courage of the imprisoned brethren by his self-sacrificing decision. At first Perennius attempted to lure Quadratus from Christ, promising him rewards and honors. Then, seeing the futility of his attempts, he cast the saint into prison and gave orders to lay him down on a bed of nails and to lay a large stone on him. Setting out for Nicea, the proconsul commanded that all the imprisoned Christians be brought after him. In that number was St Quadratus. Upon arriving in the city, St Quadratus implored that they be led to the pagan temple. As soon as they untied his hands and feet, he began to overturn and destroy the idols. By order of the proconsul, they gave Quadratus over to torture. Enduring terrible torments, the saint held firm in spirit and by his act encouraged the other martyrs, whose wounds were seared with burning candles. During the suffering of the martyrs, suddenly there shone a brilliant cloud, but the pagans found themselves in total darkness. In the ensuing silence was heard the singing of angels glorifying God. Many of those present confessed themselves Christians. Perennius ascribed the miracle to sorcery, and gave orders to take them to prison. From Nicea the martyrs walked behind the proconsul to Apamea, then to Caesarea, Apollonia and the Hellespont, where they tortured them in all sorts of ways, hoping to make them deny Christ. They tied St Quadratus into a sack filled with poisonous serpents, and threw it into a deep pit. On the following morning, everyone was astonished to see the martyr whole and unharmed. When they began to beat him mercilessly, two noblemen, Saturinus and Rufinus, were moved with pity for the martyr. This was observed, and Saturinus and Rufinus were beheaded. Perennius subjected the martyr to even more fierce and refined tortures, but was not able to break his spirit. The saint lost his strength and was hardly able to move. For the last time the proconsul urged the martyr to abjure Christ. Marshalling his strength, the saint firmly replied, "Since childhood I have acknowledged Christ as the one and only God, and I know no other." The proconsul gave orders to light the fire, make the iron grate red-hot and throw the martyr on it. Having blessed himself with the Sign of the Cross, St Quadratus laid himself down upon the red-hot couch as upon a soft bed, emerging unharmed from the flames. In frustration, the proconsul gave orders to behead St Quadratus.

св. Четиридесет мъченици Севастийски. Св. мъченик Исихий Доростолски.

2009-03-09T03:53:00.000-07:00

Император Лициний издал строги укази против християните. В един полк в арменския гр. Севастия се намирали тогава четиридесет войници, които изповядвали християнската вяра. Те се отличавали с неустрашимата си храброст в битките и ревностно изпълнение на своите задължения и затова били обичани и уважавани от всички. Стигнала до Севастия повеля да бъдат принуждавани християните да се покланят на езическите богове. Тогава Агриколай, воеводата на града, повикал при себе си тия войници и им съобщил царската повеля. Те единодушно отказали да се поклонят на боговете. Войводата ги заплашил с мъчения и смърт, ако упорстват в своето решение, и им обещал почести и богати дарове, ако се отрекат от Христа. Но заплахите и обещанията останали безсилни и войниците били отведени в тъмницата до другия ден. Агриколай се надявал, че те като размислят, ще променят своето намерение; но те в молитва почерпили нови сили. Чудесното видение, в което Господ им обещал помощ и спасение, още повече закрепило тяхната вяра. На другия ден те пак обявили на войводата, че по-скоро ще умрат, отколкото да се отрекат от истинския Бог. За да ги склони, Агриколай употребявал ту заплахи, ту ласкави думи и обещания...
Доведени на другия ден при Лисий, те на всички негови увещания и заплахи отговорили: "Прави с нас каквото искаш! Ние сме християни и няма да се поклоним на идолите!"

Това станало през месец март. Времето било студено и духал силен вятър. Лисий заповядал да поставят мъчениците през нощта в езерото, което се намирало близо до града. Пазели ги войници и тъмничният стражар. В същото време мъчителят заповядал – недалеч от тях, край езерото, да затоплят баня, та замръзналите от студа да се подмамят и да прибягнат в банята. Лисий се надявал, че войниците–християни не ще издържат това ново мъчение, защото през нощта било много студено и цялото езеро било сковано от лед. Един от тях наистина не устоял докрай; той излязъл от езерото и се затичал към топлата баня, но на прага й паднал мъртъв. А другите с твърдост понесли страданията, не преставайки да се молят и да пеят псалми. Посред нощ изведнъж ги осияла чудна светлина. Тъмничният стражар видял светлината, която озарявала светите мъченици. Той видял и светли венци, които се спускали над главите на всекиго от тях. Внезапно съзнанието за истината проникнало в неговата душа. Той си снел дрехата и като извикал: "И аз съм християнин!" – влязъл в езерото и застанал при мъчениците. "Господи Боже – казал той, - вярвам в Тебе! Приеми и мене в числото на Твоите раби и удостой ме да страдам за Твоето свято име!" Така се попълнило пак числото 40 на светите изповедници Христови. На другия ден Лисий като узнал, че войниците са още живи, предал ги на нови изтезания и най-после ги наказал със смърт: с чукове им строшили колената. В страшни мъки войниците–християни предали Богу душите си. Тъмничният стражар споделил тяхната участ. Майката на едного от мъчениците присъствала при техните страдания и през всичкото време молила Бога синът й да не изпадне в малодушие, но с твърдост да приеме смъртта за Иисуса Христа. Мъчениците отишли радостно на смърт, като пеели: "Душата ни се избави като птица от примка на ловци: примката се скъса и ние се избавихме. Нашата помощ е в името на Господа, Който сътвори небето и земята".
Лисий заповядал да изгорят телата на светите мъченици, за да не могат християните да ги почетат с погребение. Натоварили телата на коли, за да ги закарат вън от града и да ги изгорят на клада. Понеже най-младият от тях, Мелитон, още дишал, войниците го оставили. Тогава майка му го взела на рамо и го натоварила на последната кола, за да не изостане от своята славна дружина. Била направена клада от сухи дърва и клони и турили върху нея телата. Когато кладата изгоряла, намерили само костите на светите мъченици и ги хвърлили в реката. Това станало около 320 година. След три дни светите 40 мъченици се явили на севастийския епископ Петър и му казали да прибере костите им. Той заедно с християните от града нощем отишъл на реката и при чудното сияние, което озарило мястото, където лежали костите на светите мъченици, ги събрал и извадил от реката.

Подвигът на севастийските войници–мъченици скоро след смъртта им станал предмет на благоговейна почит всред християните. Св. Ефрем Сирин разказва, че когато посетил Св. Василий Велики в Кесария, двамата дълго беседвали за подвига и твърдата вяра на светите мъченици. В 436 г. царица Пулхерия, внучка на император Теодосий Велики и сестра на император Теодосий Младши, поставила костите им в скъпоценен ковчег.
Светата православна църква особено почита паметта на светите 40 севастийски мъченици. Българският цар Иван Асен ІІ построил в столицата си Търново храм в тяхна чест по случай победата над епирския деспот Теодор Комнин при с. Клокотница. Битката станала в деня на св. 40 мъченици – 9 март 1230 година. Победителят цар Иван Асен ІІ бил тържествено посрещнат от търновските граждани в с. Мерданя. В чест на тая среща край селото е бил построен манастир "Свети четиридесет мъченици", който и сега съществува.

Неделя Православна. Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

2009-03-08T09:10:00.000-07:00

Днес празнуваме деня на тържеството на Православието над неправдата, ересите, лъжеученията; но не празнуваме тържеството на православните над другите хора, а ликуваме за това, че Бог от столетие в столетие е намерил в нашата среда хора, които така дълбоко са Му предани, така способни да се приобщят към Него, да Го познават, че Той е открил на нас, понякога непросветени, понякога със замъглени сърца и умове, истината за Себе Си. И днес ние ликуваме за това, че Господ е толкова милостив, че в Него има толкова любов и снизхождение, че е започнал да се открива от столетие в столетие на всеки човек, който Му открие сърцето си и който очисти сърцето си и живота си, за да бъде достоен за Неговата любов, Неговата кръстна смърт, Неговото Възкресение. Това е дивен ден, в който ние говорим и тържествуваме за победата на Бога над лъжата, която като мъгла се разпространила по цялата земя чрез човешката неправда и греховност. И днес трябва да си спомним с особена любов и благоговение онези светии, които така дълбоко са враснали в тайната Божия, които така подвижнически Му се открили, че Той могъл чрез тях да приобщи и нас към истината. Затова нека с благодарност да се отнасяме към тях - към светиите, подвижниците, към обикновените хора, които са познали Бога и са споделили с нас знанието за Него. Нека ги благославяме и благоговеем пред тях. Но това е недостатъчно, ако искаме да бъдем техни последователи, наследници, техни ученици. Ние трябва да се научим на това, как да открием своето сърце, своя ум на Бога, за да влее Той в нас светлина, за да познаем Бога в цялата дълбочина, в която Той иска да ни се открие.

Затова нека ликуваме за тържеството на Православието над нас, православните, за победата Божия над нас. И от благодарност нека щедро даваме цялото знание за Бога, което Църквата е събрала през хилядолетията, на онези хора, на които Бог е нужен, защото хиляди и хиляди хора се нуждаят от познание на истината за Бога, човека, живота. Нека приемем този дар Божий и да го раздаваме; без да се големеем, че сме православни и сме участници в тържеството на Православието, а смирено помнейки, че това е дар Божий, който ние в глинени съдове носим и можем да дадем, като животворна вода, на онези хора, които жадуват и които умират. Амин.

Митрополит Антоний Сурожски

Св. Теофилакт бил известно време монах в една обител близо до Черно море. Когато при императрица Ирина иконоборческата ерес била осъдена от Седмия вселенски събор (787), цариградският патриарх Тарасий, който знаел добродетелния живот на Теофилакт, го убедил да приеме званието епископ Никомидийски. В тоя сан Теофилакт се явил истински служител и последовател на Христа: той служел на бедни, болни, устройвал странноприемници и болници. Във време на една зараза, която се появила в града, той сам се грижел за болните, като със своите ръце измивал раните им.

Иконоборческата ерес, която била утихнала след събора, наново се появила при император Лъв Арменец (813-820). Достойните епископи: Никифор Цариградски, Емилиан Кизически, Евтимий Сарийски, Йосиф Солунски, Теофилакт и много други напразно увещавали царя да се откаже от ереста и да приеме православното учение за иконопочитанието. Те били пратени на заточение. Св. Теофилакт прекарал 30 години в изгнание, като търпял лишения и страдания. Той починал в дълбока старост около 832 година.

Тодоровден. Св. седем свещеномъченици Василий, Ефрем, Капитон, Евгений, Евтерий, Елпидий и Агатодор

2009-03-07T08:47:00.000-08:00

Много време преди покръстването на руския народ при светия равноапостолен княз Владимир християнската вяра вече била проникнала в южния край на Русия – Крим и Таврическия полуостров, който в старо време се наричал Херсонес Таврически и влизал в Римската империя. Римските императори изпращали там на заточение държавни престъпници. Много християни били пратени в изгнание заради вярата си в Иисуса Христа, например Св. Климент Римски в царуването на император Траян. В тая страна имало много юдеи, които с всички сили се стремели да пречат на разпространението на християнската вяра и заедно с езичниците преследвали и мъчели вярващите в Христа. В царуването на Диоклетиан в ІІІ век, когато християните били преследвани, йерусалимският патриарх пратил няколко епископи в различни страни да проповядват светото Евангелие. Двама от тях – Ефрем и Василий – пристигнали в Херсон. Те дълго живели заедно в Херсон или Корсун, главния град на полуострова. След известно време Ефрем напуснал Херсон и отишъл по-нататък. Той стигнал до реката Дунав, проповядвайки словото Божие; с търпение понасял гоненията и оскърбленията и най-после, по заповед на началниците на страната, бил посечен с меч. Между това Василий продължавал да проповядва словото Божие в Херсон. Някои повярвали, но много жители на града с гняв се опълчили против епископа. Те го били и мъчили и най-после го изгонили от града. Той отишъл в планината и се поселил в една пещера, наричана Партено. Преданието говори, че след някое време синът на един от най-знатните жители на Херсон умрял. Родителите го погребали и, изпълнени с неутешима скръб, постоянно плачели на гроба на момъка... Св. епископ Василий с почести бил доведен в града и множество жители повярвали и се кръстили. Но ожесточените езичници и юдеи, като видели успеха на омразното тям учение, решили да погубят светия епископ. Те нощно време нападнали дома му, хванали го, вързали го, влачили го по улиците и най-после го били до смърт с камъни и тояги.

Скоро подир това един от учениците на св. Василий се отправил в Хелеспонтската страна и срещнал там трима от епископите, които по-рано били излезли от Йерусалим с Ефрем и Василий. Тия трима епископи – Евгений, Елпидий и Агатодор скоро пристигнали в Херсон. Християните ги приели с радост, но евреите и езичниците се опълчили срещу тях и след известно време ги убили.

В царуването на император Константин йерусалимският патриарх отново пратил в Херсон епископ, на име Евтерий. Евтерий мирно ръководел своето паство, разпространявал словото Божие и давал чрез своя живот пример на християнски добродетели. Но на връщане от Цариград, където той се бил отправил да благодари на царя за покровителството, той заболял и умрял, оплакван от всички християни, които го обичали като баща. След неговата смърт в Херсон бил пратен епископ Капитон. Преданието говори, че езичниците, които се намирали в града, искали от него личба, за да повярват в Бога, Когото той изповядва, и че епископът с твърдо упование в Божията помощ влязъл в разпаления от тях огън, дълго се молил сред пламъка и след това излязъл от него невредим. Св. Капитон бил няколко години епископ в Херсон. Веднъж, на път за Цариград, той бил застигнат от буря и корабът му бил захвърлен към устието на Днестър. Суровите жители на страната заловили епископа и го удавили в морето.

свв. Четиридесет и два мъченици от Амория

2009-03-06T03:50:00.000-08:00

Тези християнски мъченици, на брой четиридесет и двама, били военачалници и пострадали за вярата през 840 г. в гр. Амория, в малоазийската област Фригия. Град Амория бил дълго обсаждан от мохамеданите в началото на IX век, при византийския император Теофил (829–842 г.) Християните се защищавали мъжествено и врагът вероятно щял да отстъпи, ако между жителите на града не се намерил предател. Очаквайки голяма награда за предателството, той показал на мохамеданите уязвимата страна на крепостната градска стена и по такъв начин градът бил превзет и предаден на огън. По-голямата част от жителите и войниците, които защищавали града, били избити или отведени в робство. Победителят заповядал да затворят в тъмница главните военачалници. Те били 42 души. Църквата почита еднакво паметта на всички тия мъжествени вождове, които се оказали и добри войници, и верни служители на Христа. За тях предстояло тежко изпитание. Напразно император Теофил предлагал за тях богат откуп. Победителят отхвърлял всякакъв откуп: той искал най-вече да принуди християните да се отрекат от вярата си и за тази цел употребил всички средства. В мрачната тъмница на пленниците постоянно дохождали пратеници от мохамеданския началник, за да ги убеждават да признаят Мохамед. Врагът действал ту чрез заплахи и строгост, ту чрез ласкави думи и обещания. Но християните, понасяйки жестокото изпитание, все повече и повече укрепвали духом. Те търсели сила и утеха в постоянната молитва, благодарели на Бога, Който им пратил страдания и чрез това им посочил средство да загладят прегрешенията на предишния си живот. Те всички радостно и спокойно очаквали смъртта, за да се съединят с Иисуса Христа и да придобият вечните блага на бъдещия по-добър живот. Военачалниците-християни били осъдени на смърт и посечени с меч.

св. мъченик Конон. Св. мъченик Иоан Българин. Св. Николай Велимирович

2009-03-05T08:37:00.001-08:00

Св. Конон бил родом от Назарет Галилейски. Той живял и се трудел в град Мандон (Памфилия), като се занимавал с градинарство. По нрав бил прост, безкнижен, но се боял от Бога и пазел Неговите заповеди. През време на гоненията при император Деций (249-251) войводата Публий заповядал да го хванат и го принуждавал да принесе жертва на идолите. И когато Конон останал непоколебим в своето изповедание, забили му гвоздеи в нозете и го заставили да тича. Мъченикът изнемогвал, паднал на колене и, като се помолил, предал Богу душата си.

Блаженият Йоан бил родом от България. По някакъв случай той се поддал на дяволските козни и се отрекъл от Христа. Но подир някое време той осъзнал своето голямо прегрешение и започнал да се кае за отричането си от християнската вяра. В това душевно състояние, търсейки успокоение на своята съвест, той напуснал родното си място, дошъл в Света Гора Атонска. Тук Йоан три години прислужвал на един духовен старец. Но понеже съвестта му все още не му давала покой, той винаги бил унил, печален и мълчалив. Самият му вид показвал, че е претърпял някаква голяма злополука. Като не могъл повече да понася угризенията на съвестта Йоан напуснал Св. Гора, дошъл в Цариград, облякъл се като турчин и в този си вид влязъл в джамията "Св. София". Там той започнал да се кръсти и да се моли по християнски, което извънредно поразило агаряните. Разгневени, те сурово се нахвърлили срещу него и го питали защо прави така. А той безстрашно изповядал, че е християнин, затова се кръсти като християнин и се покланя на Христа, Който е Син Божий и истински Бог. Агаряните се опитали да го отклонят от неговата вероизповед, но като се убедили, че тя е непоколебима, те веднага му отсекли главата вън в двора на "Св. София". Това станало на 5 март 1784 година. Така блаженият Йоан получил светъл мъченически венец от Христа Бога на 19-годишна възраст.

Св. Николай (Велимирович), епископ Охридски и Жички (1881-1956) е проникновен богослов, иерей на Сръбската православна църква, възродил монашеския живот и народното благочестие в Сърбия, плодотворен писател и мислител, почетен доктор на няколко престижни университета. Бил е ненадминат организатор и проповедник, с право наречен "Сръбският Златоуст". От неговата духовна съкровищница Църква черпи и днес. Затова и св. Юстин Попович го нарича "тринадесети Христов апостол”. Светителят е роден на 23 декември 1880 г. в с. Лелич, Южна Сърбия. Завършва гимназия в близкия град Валево, а след това - богословие в Белград. Специализира в Берн, Женева, Лондон и Санкт-Петербург; в Берн защитава докторат по богословие на тема "Възкресението на Богочовека", а в Женева - по философия. След завръщането си от Западна Европа приема монашество в манастира в Раковица (1909 г.) и монашеското име Николай, след което преподава богословие в Белградската духовна академия "Св. Сава". Участва като доброволец във войните (1912-1918 г.), проповядва и помага на пострадалите. През 1915 г. правителството го изпраща в Америка и Англия. Връща се в Сърбия през 1919 г., когато го избират за Жички епископ. През 1920 г. еп. Николай е преместен в Охридската архиепископия, но по настояване на Архиерейския събор и народа, през 1936 г. е върнат отново в Жича. Епископ Николай основава сиропиталища за осиротели деца и работи неуморно за обновяването на разрушените от войната храмове и манастири. С примера и проповедите си еп. Николай укрепва вярата на изстрадалия от войните народ и под неговото духовно ръководство много православни сърби приемат монашество. През 1941 г. германските окупатори го затварят в манастир - първоначално в манастира в Любостиня, а по-късно във Воиловица. На 15 септември 1944 г. нацистите интернират епископ Николай и го изпращат заедно със патриарх Гавриил Сръбски в концентрационния лагер Дахау. Освободен е от съюзниците едва на 8 май 1945 година. На следващата година еп. Николай със съсипано здраве се преселва в САЩ и до смъртта си служи на Църквата, пише и преподава (Ню-Йорк, Джорданвил и Саут Кентън). Сред духовните му чада зад океана са св. Йоан Шанхайски и св. Юстин Попович. Епископ Николай умира на 18 март 1956 г., приготвяйки се в молитва да служи неделна света литургия. До 1991 г. мощите му почиват в американския сръбски манастир "Св. Сава" в Либъртсвил, след което са пренесени в родното си село. Скоро след това той е канонизиран от Сръбската Православна Църква. Чества се в деня на смъртта му - 5 март, и в деня, в който мощите му са пренесени в Сърбия - 20 април. Сега почиват в храм "Св. Николай" в Лелич.

Св. Николай Велимирович (1881-1956) е канонизиран през 1989 г. от Сръбската православна църква. Чества се в деня на смъртта му 5 март (18 март ст.стил) и в деня на пренасяне мощите на светителя 20 април (3 май) от Америка в Сърбия

Роден е на 23 декември 1880 г. в с. Лелич, Южна Сърбия. Първоначалното си образование получава в известния манастир Челие, след което завършва Белградската духовна семинария и следва във висши учебни заведения в Берн, Женева, Лондон и Петербург. През 1909 г. приема монашески постриг в манастира Раковица и оттам насетне посвещава всичките си необикновени заложби и богати познания на служба Богу, на Православната Църква и на своя народ.
Във войните от 1912 до 1918 г. той се включва като доброволец. През 1915 г. правителството го изпраща в Англия и САЩ. С връщането му в Сърбия през 1919 г. е ръкоположен за Жички епископ. На следващата година за кратко е преместен в Охридската архиепископия: по настояване на народа и на Архиерейския събор през 1936 г. отново е върнат в Жича.
След окупацията на Югославия през 1941 г. епископ Николай е първоначално интерниран от нацистите за половин година в манастира Любостиня, след което заедно със сръбския патриарх Гавриил е изпратен в лагера на смъртта "Дахау". Господ съхранил праведниците: на 8 май 1945 г. те били освободени от съюзническата 36-та американска дивизия. През тези години еп. Николай написал незабравимите си "Индийски писма", а в Дахау - едно от най-известните си произведения - книгата "През прозореца на затвора", в която призовава православните да осмислят своите грехове и да се покаят.
След освобождението си еп. Николай не се връща в комунистическа Югославия. Той продължава мисионерската си дейност в Европа и САЩ, пише много и неуморно се труди за духовния подем на поверените му епархии, като преподава същевременно в Свето-Владимирската академия в Ню Йорк, в Свето-Троицката академия в Джорданвил и в Свето-Тихоновската семинария в Пенсилвания.
Владика Николай завършва земните си дни в руския манастир "Св. Тихон Задонски" в щата Пенсилвания. На 18 март 1956 година той кротко се преселил при Господа по време на килийна молитва. Тялото му било погребано в сръбския манастир "Св. Сава" в Либъртсвил.
Въпреки желанието на владика Николай да бъде погребан на родна земя, в продължение на десетилетия това е било немислимо: в Титова Югославия оцелелият от лагера на смъртта комунистите наричали предател, "сътрудник на окупантите" и враг на народа, а безценните му трудове били забранени за публикуване.
Едва през 1991 г. Сърбия се сдобила с великата светиня - мощите на владика Николай Велимирович. Днес те почиват в родното му село Лелич, в храма, който някога сам владиката издигнал. Св. Николай е покровител на новосъградения "Манастир Соко" в Сокоград, Сърбия - благодатно място за поклонници, които желаят да почувстват духа на прославилия се и неговата молитвена помощ.
Наистина, верни са думите на преподобния Юстин Челийски (Попович) за него: "Владика Николай е най-великият син на сръбския народ след св. Сава Сръбски! Амин!"

http://www.pravoslavieto.com/life/03.05_sv_nikolaj_velimirovich.htm

св. преподобни Герасим Йордански. Св. мъченици Павел и сестра му Юлиания

2009-03-04T02:00:00.000-08:00

Преподобни Герасим, родом от Ликия, от млади години се посветил на служение Богу и като оставил света, се оттеглил в Тиваидската пустиня. След като проживял там много години, той посетил Йерусалим и най-после се заселил близо до р. Йордан. Около него се събрали много подвижници и по такъв начин се създала голяма обител. В това време Евтихиевата ерес смущавала Църквата. Мнозина отхвърляли определението на Халкидонския събор (451 г.) и се присъединявали към лъжеучението. За разпространението на ереста силно съдействувал един монах, човек умен и хитър, на име Теодосий. Като дошъл в Йерусалим, той обърнал към лъжеучението царица Евдокия, съпруга на Теодосий Млади, и чрез своите хитрини възбудил цялото духовенство против йерусалимския патриарх Ювеналий, който бил свален, и хитрият Теодосий заел неговото място. Неговото пакостно красноречие увлякло за известно време и Герасима. Но Герасим не останал дълго време в това заблуждение, понеже искрено обичал истината и ревностно я търсел. Той се обърнал за съвет към преподобни Евтимий Велики и поученията на тоя свят мъж благотворно подействували на Герасима. Той отхвърлил ереста и, каейки се за временното си заблуждение, започнал да служи Богу с още по-голямо усърдие. Герасим установил в своята обител най-строг начин на живот и сам давал на братята пример на съвършено безкористие и строга въздържаност. Пет дни през седмицата братята прекарвали в усамотение, всеки в своята килия, отдадени на труд и молитва и не вкусвали нищо, освен малко хляб, фурми и вода. В събота всички се събирали в църква за отслужване на божествена литургия и за причащаване със светите Тайни; след това обядвали на обща трапеза. В неделя след литургията всеки пак се връщал в своята килия, като взимал със себе си храна за всичкото време и финикови клончета – да плете кошници. С продажбата на тия кошници се издържал манастирът.Но сами братята нямали никаква собственост, освен една дреха, рогозка, на коята спели, и стомна за вода. През светата Четиридесетница преподобни Герасим обикновено оставял манастира, за да може в усамотение напълно да се предаде на духовен живот. Той се оттеглял в пустинята само с един ученик. Веднъж, когато прекарвал в пустинята, чудесно видение му възвестило за смъртта на преподобни Евтимий. Той видял хорове ангели, които носели в небесата душата на светия старец, и побързал да отиде в манастира на св. Евтимий, за да присъствува на неговото погребение.
Разказват, че св. Герасим със своята светост привличал към себе си в пустинята и дивите зверове. Веднъж срещнал ранен лъв, превързал му раната и оттогоза навсякъде лъвът вързял подир него и му служил като домашно животно. А когато преподобният умрял, лъвът дълго време тъгувал и най-после умрял на гроба му. Преподобни Герасим починал в дълбока старост в 475 година.

Святые мученики Павел и его сестра Иулиания были казнены при императоре Аврелиане (270 - 275) в Финикийском городе Птолемаиде. Однажды император приехал в Птолемаиду. Находившийся среди встречавших Павел осенил себя крестным знамением, и это было замечено. Его тут же схватили и бросили в темницу. Когда на следующий день его привели на суд, он открыто и смело исповедал свою веру во Христа, за что был подвергнут жестоким мукам. Иулиания, видя страдания брата, стала при всех обвинять императора в несправедливости и жестокости, за что также была подвергнута истязаниям. Мучеников били, тела их рвали железными крючьями, жгли на раскаленных решетках, но не могли сломить дивного терпения исповедников Господних. Трое воинов, которые истязали святых, пораженные величием духа мучеников, уверовали во Христа. Эти новые избранники Божий Квадрат, Акакий и Стратоник были немедленно казнены. Мучитель попытался прельстить святую Иулианию обещанием взять ее в жены, если она откажется от Христа, но святая отвергла предложение обольстителя и осталась непреклонной. По повелению императора мученицу отдали в блудилище для осквернения, но Господь сохранил ее и там: все, пытавшиеся прикоснуться к святой, лишались зрения. Тогда разгневанный император приказал снова жечь тела мучеников. Толпившийся вокруг народ, глядя на страдания невинных, начал громко роптать, Аврелиан приказал немедленно обезглавить мучеников. С радостными лицами брат и сестра шли на казнь и пели: "Спасл бо еси нас Господи от стужающих нам и ненавидящих нас посрамил еси" (Пс. 43, 8).

Ден на Освобождението на България от турско робство. Свв. мъченици Евтропий, Клеоник и Василиск

2009-03-03T01:59:00.000-08:00

Блаженопочившаго освободителя нашего императора Александра Николаевича и всех войнов, падших на поли брани за веру и освобождения отечества нашего, да помянет Господ Бог во царствии Своем (Възглас от Великия вход)
В православните храмове из цялата ни страна всеки път, когато се отслужва божествена света Литургия, по време на Великия вход ние, духовниците, възгласяме към Бога да спомене в Своето царство Царя-Освободител Александър Втори и хилядите български опълченци, руски, украински, белоруски, румънски и фински воини, пожертвали живота си за Освобождението на България.

Скоро след мъченическата смърт на св. Теодор Тирон в град Амасия (в Понт) умрял управителят, който го осъдил, а на негово място бил назначен друг управител, който със същата строгост започнал да преследва християните. След като приел длъжността, той веднъж заповядал да му прочетат отчета със съдебните дела в управлението на неговия предшественик. Между другото му прочели делото на св. Теодор Тирон. Управителят отишъл да прегледа остатъците от езическото капище, подпалено от мъченика, и след това запитал къде са другите християни, които били заловени заедно с Теодора. Казали му, че всички са в затвора. Той заповядал да доведат при него тримата: двамата братя Евтропий и Клеоник, които били особено близки с Теодор Тирон, и Василиск, племенника на светия мъченик.
Тези християни през време на затворничеството си в тъмницата обърнали към Христа много езичници, затворени заедно с тях поради различни престъпления. Светите мъченици им проповядвали словото Божие и им показвали пример на християнско служение и преданост към Иисуса Христа; защото християнските мъченици били кротки и търпеливи, към всички проявявали любов и състрадание твърдо се уповавали на Бога и понасяли безропотно затвора и всички лишения. Между другите повярвал и тъмничният стражар. Когато му съобщили заповедта на управителя, той влязъл в тъмницата и казал на тримата християни: "Ставайте! Дойде отдавна очакваното от вас време. Управителят ви вика. Не забравяйте и мене в доброто ваше изповедание!" Християните бързо се приготвили да вървят, а другите затворници започнали да плачат и скърбят, като знаели, че мъчения, а може би и смърт застрашават приятелите им. "Не плачете, братя! – казал им св. Евтропий. – Ще се видим пак. Молете се за нас и изпросете от Бога да се прекрати идолопоклонството и цял свят да се изпълни с Христовата благодат!"

Те били доведени при управителя. Управителят, който чул, че Евтропий е особено уважаван от другарите си, обърнал се най-напред към него и ласкаво го попитал за неговото име и звание. Евтропий на всички въпроси на управителя отговарял с радостно спокойствие.
- Аз виждам – казал му управителят, - че ти си толкова умен, колкото и красив. Вероятно си се учил на мъдрост?
- Аз съм придобил оная мъдрост, която учи да се уповаваме на Христа – отговорил Евтропий.
- Послушай ме – казал управителят, - принеси жертва на боговете и убеди другарите си да сторят същото! Аз ще пиша на императора, той ще те възвеличи с почести и ще те награди с богати дарове. Ако пък не се покориш на волята му, всички вас ще предам на жестоки мъки.
- Не се надявай да ни прелъстиш с обещания или да ни уплашиш със заплахи – възразил Евтропий. – Каква полза за нас от временните блага, от почестите и богатствата, които тъй често биват гибелни за човешката душа? Ние всички сме готови да страдаме и да умрем за името Христово. Христос е богатство и чест, и наша слава. Той е извор на живот. Той ни пази и може да ни избави от ръцете ти, ако такава е волята Му.
Тогава управителят заповядал да мъчат Евтропий, а на Клеоник и Василиск казал: "А вие какво ще кажете? Съгласни ли сте да принесете жертви на боговете или искате да страдате заедно с Евтропий?"
- Ние изповядваме същия Бог – отговорили те – и искаме да страдаме с Евтропий.
Управителят заповядал да ги предадат на мъчения. Били ги с ремъци тъй жестоко, че шурнала кръв. Но те мъжествено понасяли страданията, като се издигали с душата си към Бога.
"Боже благи и милостиви! – гръмко се молел св. Евтропий, - Боже, Който спасяваш праведниците и обръщаш грешниците! Дай ни търпение и помогни ни, както си помогнал на Твоя раб Теодор! Амин!" – извикали Клеоник и Василиск и внезапно мъчителите спрели, като че ли удържани от невидима сила. Мъчениците видели Иисус Христос в слава и Теодор Тирон да стои близо до Него. Те чули думите: "Аз виждам старанията ви, ще ви бъда помощник докрай и имената ви ще се впишат в книгата на живота!"...

Управителят осъдил Евтропий и Клеоник на кръстна смърт, а заповядал да оставят Василиск в затвора, без да обръща внимание на молбата му да не го разлъчват от другарите му. Когато светите мъченици били отведени вън от града и видели приготвените за тях кръстове, гръмогласно започнали да благодарят на Господа, че ги е удостоил с кръстна смърт. Те Го молели да помогне на християните и да им даде сила да изтърпят гонението. Множество народ вървяло подир светите мъченици. Приковали ги на кръстовете и те с молитва предали душите си Богу, като чули глас от небето, който ги призовавал към по-добрия живот. Това станало в края на ІІІ век. Василиск, след като прекарал няколко години в тъмница, бил посечен с меч близо до град Коман.

Начало на Света Четиридесетница. св. Теодот, епископ Киринейски

2009-03-02T04:33:00.000-08:00

Великият пост, установен от св. Църква, е осветен от примера на Господа Иисуса Христа, Който е постил 40 дни в пустинята. Постът не е само въздържание от блажна храна; истинският пост е придружен с усърдие в молитвата и опрощение прегрешенията на другите, затова и Сиропустната неделя е определена за ден на всеопрощение.
Постимся постом приятным, благоугодным Господеви: пост есть злых отчуждение, воздержание языка, ярости отложение, похотей отлучение, оглаголания, лжи и клятвопреступления. Сих оскудение, пост истинный есть.
(Стиховна стихира за понеделника от I седмица на Великия пост).

Първата седмица на Великия пост, както и последната, се отличава с особена строгост, а богослужението - със своята продължителност. През първите четири дни (понеделник, вторник, сряда, четвъртък) се чете канонът на св. Андрей Критски с припеви към стиха "Помилуй ме, Боже, помилуй ме".
В петък от първата седмица на Великия пост на Литургията след заамвонната молитва се извършва освещаване на "коливото", т.е. на вареното жито с мед, в памет на св. великомъченик Теодор Тирон, оказал благотворна помощ на християните за да опазят поста.

Св. Теодот, родом от Галатия, дошъл в края на третия век на остров Кипър да проповядва Христа. Мнозина повярвали и като се обърнали към Господа, поставили Теодот за епископ в град Киринея. Теодот много години управлявал църквата и, без да се бои от мъчения и смърт, проповядвал Иисуса Христа. В царуването на император Лициний, жесток гонител на християните, областният управител Савин заповядал да повикат епископа на съд. Теодот, като узнал заповедта, не дочакал пратените за него и сам се явил при управителя...
Управителят заповядал да стържат страдалеца с остри железни куки. Св. Теодот търпеливо понасял мъченията и се молел. След дълги изтезания той бил отведен в тъмницата.
Подир няколко дни управителят отново го повикал. "Аз мисля – казал му той, - че първите страдания ти доказаха пустотата на твоя Бог и че не трябва да прибягвам до нови изтезания. Сега ти ще се поклониш на нашите богове."
- Аз съм готов да страдам още – отговорил светият мъченик, - понеже моето упование на Господа е непоколебимо.
Управителят заповядал още повече да засилят мъченията, като все се надявал да сломи твърдостта на св. Теодот. Но епископът продължавал спокойно да се моли. Забравяйки собствените си страдания, той молел Бог да дарува мир на Църквата и търпение на гонените християни. Мнозина от присъстващите като видели неговата твърдост, разбрали истниския Бог. Тогава управителят заповядал да отведат Теодот в тъмницата.
Скоро след това император Константин като победил Лициний, заповядал да се прекрати гонението и да се освободят християните, затворени в тъмници заради вярата си в Христа. Св. Теодот бил освободен. Като поживял още две години като епископ киринейски, той се поминал.

Неделя Сиропустна - на всеопрощението. Св. преподобномъченица Евдокия

2009-03-01T02:04:00.000-08:00

Същността на тайнството покаяние се състои в това, че Господ чрез свещеника прощава всички наши съгрешения за даруването ни с най-великата милост Божия съединяването ни с Христа в св. Причастие. Няма думи да се изобрази цялото величие на благото, дарувано ни от Бога в тайнството покаяние, но в същото време голямо е и изискването на Господа към онези, които пристъпват към това тайнство.
“Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15). И така: как да очистим сърцето си от осъждане? Ето какви съвети ни дават в този случай св. отци на Църквата. Когато в нашата душа се родят осъдителни мисли, сме длъжни да разсъждаваме така: “Да, този мой брат в Христа падна днес, а аз ще падна утре; той е съгрешил, а аз в неговото положение бих съгрешил още повече. Но той ще се покае, а аз няма да се покая.” Когато пред нас започнат да осъждат нашите ближни, то ние сме длъжни да пресечем осъждането с мълчание, разговор на друга тема или да кажем: приятелю мой, да не забравяме думите на Христа: “Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1), и да помним, че Господ не е осъдил блудницата, уличена в прелюбодеяние и я е спасил от смърт; че Той не е осъдил Своите мъчители и даже се е молил за тях на Своя Отец. Ако ние мислим, чувстваме и постъпваме така, то в нашето сърце ще се зароди истинско християнско, т. е. смирено, неосъдително настроение. А докато го няма, ние не сме християни, та дори ако заради Христа сме извършили много големи дела и даже ако сме предали тялото си на изгаряне. Единствено при неосъждане на ближните ние ще достигнем истинска, християнска любов към своите врагове (естествено личните, а не Божиите). Тогава Господ няма да ни лиши от Своята милост и преди всичко от Своето небесно Царство. Защо Господ е помилвал благоразумния разбойник? Не само заради разкаянието и изповядването на вярата в Христа като Бог, но и заради неосъждането, чрез което той проявил своята жалост и любов към Божествения Страдалец, изоставен от Бога и хората. Ето защо благоразумният разбойник пръв от хората заедно с Христос влязъл в рая. Така спасително е неосъждането.

Архиепископ Серафим (Соболев)

Веднъж един монах на име Герман, връщайки се в своя манастир от поклонение, спрял да нощува в сирийския град Илиопол. Познат християнин го приел и му дал една малка стая, в която монахът прекарал нощта. Преди да легне, той дълго се молил. След това, като си починал малко, той отново почнал с глас да се моли и да чете Св. Писание. Той чел за страшния съд Господен, за вечния радостен живот, който ще бъде награда за праведниците, за вечните мъки, очакващи грешниците, и често прекъсвал четенето си с въздишки, сълзи и молитва. До стаята, където се молел монахът, само през една стена, живеела една жена, известна в целия град със своята красота, голямо богатство и грешен, лекомислен живот. Тя се именувала Евдокия. С бляскавата си красота тя пленявала младите момци, получавала от тях богати дарове и живеела в грях, разкош и веселие, без да се грижи за душата си, мислейки само за радостите на временния живот.
Като се събудила през нощта, тя чула четенето и молитвата на Герман. Думите му за страшния съд и за вечните мъки дълбоко я развълнували и изпълнили душата й с безпокойство и страх. Тя вече не могла да заспи и сутринта рано повикала при себе си инока.
- Моля те – казала му тя, - разкрий ми цялата истина! Тая нощ аз чух твоето четене и душата ми е пълна със скръб. Ако е истина, че вечни мъки са определени за грешниците, то кой може да се спаси?
- Нима ти никога не си чула за Христа и за страшния съд Господен? – запитал я Герман. – Ти от каква вяра си?
- Аз съм самарянка и по род и по вяра – отговорила тя – и това, което чух тая нощ, е съвършено ново за мене. Аз съм много богата; и това още повече усилва чоето безпокойство, защото в твоята книга е казано, че е трудно богатите да влязат в Царството небесно. Какво да правя тогава? Аз охотно бих дала съкровищата си, за да получа вечен живот. Но кажи ми, защо Бог тъй се отвращава от богатите?
Герман обяснил на Евдокия, че Господ не се отвращава от богатите, но че богатите, като се привързват с цялото си сърце към своите съкровища, често забравят Бога и се отвръщат от Него и че това именно осъжда Господ: "Който честно е придобил богатство – прибавил той – и го употребява добре, като помни Бога и ближния, той не заслужава укор. Но който е придобил богаство чрез измама, кражба, грешни дела, несправедливост, и го употребява само за да угоди на себе си, такъв строго ще бъде осъден."
Тук Евдокия разказала на инока целия си живот и го молела да я научи, как да получи от Бога милост и живот вечен. "Аз доброволно бих дала всичкото си богатство, за да се изкупя от вечните мъки – повторила тя. – А ти, отче светий, моли своя Бог да приеме моето богаство, а на мене да даде вечен живот!"
- На Бога не е нужно твоето богатство – възразил инокът – и ти не можеш чрез него да се изкупиш. Раздай твоите съкровища на бедните. Това е угодно Богу! Но за да получиш милост от Него, ти трябва да се разкаеш за греховете си, да повярваш от все сърце, да измениш живота си и да се обновиш чрез светото кръщение.
Евдокия слушала с внимание думите на Герман. Той много й говорил за Божието милосърдие, за силата на покаянието, и я убедил да прати да извикат християнски свещеник, за да бъде покръстена от него. Учудил се свещеникът, когато видял кой иска това, понеже знаел, че Евдокия е голяма грешница. Тя паднала пред нозете му: "Направи ме християнка, защото се убедих, че ако не стана християнка, ще бъда предадена на вечни мъчения. Но кажи ми, отче светий, наистина ли небесните радости са по-големи от земните? Нали на земята има много прекрасни работи, много злато и скъпоценни камъни, различни радости и наслади. Нима на небето още повече ги има?"
- Докато ти не отвърнеш своя ум от съблазните на тоя свят – казал й свещеникът, - ти не можеш да помислиш за вечни блага. Забрави гордостта и веселието на земния живот, мисли за греховете си, моли Господа за прощение!
- Но, отче светий – казала грешницата, - ако аз се откажа от богатството и радостите на света, а небесни блага не получа, то положението ми няма ли да бъде най-окаяно? Мога ли да бъде уверена, че Бог ще ме приеме?
Свещеникът като видял, че в сърцето на Евдокия няма още вяра и любов към Бога, че то е само изпълнено със страх и земни помисли, не се съгласил да извърши св. Кръщение над нея, а я посъветвал да прекара седем дни в усамотение, пост и молитва. Той й обяснил главните истини на християнската вяра, говорил й за безграничното милосърдие на Бога, Който винаги е готов да приеме искрено каещите се.
– Постарай се да забравиш света – казвал й той, - не давай на ума ти да се разсейва, отгони страха и съмнението, за да не те отвърнат те от доброто начало. Насочи към Бога всичките си мисли и чувства и ти ще се убедиш в неизказаната милост Господня, защото в смирената молитва душата се примирява с Господа и божествената светлина й се явява. Снеми от себе си скъпоценните украшения, облечи се в прости дрехи; спомняй си за греховете си, моли Бога да ти помогне да се разкаеш и да започнеш нов живот и твърдо се уповавай на Него. Той е милосърден и благ; Той Сам отива да посрещне оня, който искрено желае да Го намери; Той се радва на покаянието на грешника.
Свещеникът си отишъл. Евдокия, като останала насаме с Герман, още много го разпитвала за живота на християните и за иночеството. След това и Герман си отишъл, като обещал на Евдокия да се моли за нея и да я посети пак след една седмица. Евдокия заповядала на слугите си да не пускат при нея никого през това време и се затворила в стаята си.
След седем дни Герман, съгласно обещанието си, дошъл при Евдокия. Тя била отслабнала и се изменила поради бдение и постоянна молитва. Но небесна радост сияела на бледото й лице и сърцето й било пълно с любов и упование. Господ Бог по своята неизказана благост укрепил нейната вяра чрез чудно видение, за което тя разказала на Герман... Всички нейни съмнения и колебания изчезнали и, изпълнена с пламенна любов към Бога, тя решила да посвети целия си живот на служене Богу. Тя приела св. Кръщение. След това по нейна заповед събрали и поставили пред нея всичкото й имущество: злато и сребро, скъпоценни съдове, дрехи, украсени със злато и драгоценни камъни, бисери и разкошни накити. Тя помолила християнския свещеник да употреби всички тия съкровища за полза на църквата и за подпомагане на бедните. Като свикала робите си, тя ги наградила с богати дарове, пуснала ги на свобода и им казала: "Аз ви освобождавам сега от кратковременното робство, а вие сами се постарайте да се освободите от вечното робство на дявола, като се обърнете към Господа. Той ще ви освободи съвършено, като ви направи Свои деца."
Като решила да започне нов живот според закона Господен, Евдокия помолила Герман да я отведе в една обител, където благочестиви жени служели Богу чрез непрестанна молитва, пост и трудове. Тя се поселила при тях и се молела дене и ноще, като оплаквала греховете си. Когато след известно време игуменката на манастира се поминала, Евдокия по общо желание на монахините била избрана на нейно място, защото със строгия си живот тя спечелила уважението на всички. Между това в Илиопол твърде много жалеели за заминаването на Евдокия и скоро започнали преследване против нея. Те донесли, че всичкото богатство, събрано от нея в техния град, тя раздала на християните, които били считани за врагове на държавата. Повикали на съд Евдокия, но Бог й помогнал като й дал сила да прави чудеса, които убедили самия управител на страната, неговото семейство и множество народ в истината на християнската вяра. Същото се случило, когато след няколко години новия управител я повикал на съд като християнка. През нощта срещу тоя ден Евдокия чула в съня си гласа на Господа: "Стой твърдо във вярата, Евдокия! Дошло е времето да изповядаш Моето име. Не бой се, Аз ще бъда с тебе във всички твои страдания!" Евдокия без страх изповядала вярата си пред управителя и била предадена на страшни мъчения. Тя ги понесла с непоколебима твърдост и след туй извършила чудеса, които обърнали управителя към Бога! Той паднал пред нозете на Евдокия, като се провикнал: "Направи и мене християнин, защото велик е Бог, Когото изповядваш!"
Оттогава Евдокия живеела спокойно в своята обител, обръщала мнозина в пътя на истинската вяра и достигнала дълбока старост. Когато римският император Адриан (117-138 г.) предприел гонение против християните, Евдокия била осъдена на смърт като разпространителка на християнската вяра. Тя била посечена с меч в 126 година.

св. преподобни Василий Изповедник. Св. свещеномъченик Протерий, архиепископ Александрийски. Св. мъченица Кирана Солунска

2009-02-28T03:00:00.000-08:00

Свети Василий живял през царуването на иконобореца Лъв Исаврянин. Като оставил света с неговите съблазни, той постъпил в манастир и добродетелно водил монашеско житие. Когато настанало гонение за светите икони, свети Василий мъжествено се съпротивлявал на иконоборците. За това той бил задържан и бил предаден на много мъчения; но въпреки това той отхвърлил еретическото учение на иконоборците и заедно със свети Прокопий отстоявал истината до проливане на кръв. Стъргали цялото му тяло, подобно на преподобния Прокопий; после го затворили в тъмница, където се мъчил дълго време - до смъртта на нечестивия цар. След смъртта на мъчителя преподобният Василий бил пуснат заедно със свети Прокопий и с другите изповедници и живял, както и преди, в постнически трудове, като обърнал мнозина към православната вяра и като ги наставил в добродетелното житие. След няколко години богоугоден живот той се сподобил с блажена кончина и с молитва, благодарност и неизказана радост отишъл при Господа, Когото възлюбил от ранно детство.

The Hieromartyr Proterius, Patriarch of Alexandria, and those with him. The priest Proterius lived in Alexandria during the patriarchal tenure of Dioscorus (444-451), an adherent of the Monophysite heresy of Eutyches. Proterius fearlessly denounced the heretics and confessed the Orthodox Faith. In 451 at the Fourth Ecumenical Council of Chalcedon, the heresy of Eutyches was condemned and the teaching of Christ as Perfect God and Perfect Man, existing in these two natures "unconfusedly" and "indivisibly" [and "immutably" and "inseparably"] was set forth. The heretic Dioscorus was deposed and exiled, and Proterius, distinguished for his strict and virtuous life, was placed upon the patriarchal throne of Alexandria. However, many supporters of Dioscorus remained in Alexandria. Rebelling against the election of Proterius, they rioted and burned the soldiers who were sent out to pacify them. The pious emperor Marcian (450-457) deprived the Alexandrians of all the privileges they were accustomed to, and sent new and reinforced detachments of soldiers. The inhabitants of the city then quieted down and begged Patriarch Proterius to intercede with the emperor to restore their former privileges to them. The kindly saint consented and readily obtained their request.
After the death of Marcian the heretics again raised their heads. Presbyter Menignus ("the Cat"), himself striving for the patriarchal dignity, and taking advantage of the absence of the prefect of the city, was at the head of the rioters. St Proterius decided to leave Alexandria, but that night he saw in a dream the holy Prophet Isaiah, who said to him, "Return to the city, I am waiting to take you." The saint realized that this was a prediction of his martyric end. He returned to Alexandria and concealed himself in a baptistry. The insolent heretics broke into this refuge and killed the Patriarch and six men who were with him. The fact that it was Holy Saturday and the Canon of Pascha was being sung did not stop them. In their insane hatred they tied a rope to the body of the murdered Patriarch, and dragged it through the streets. They beat and lacerated it, and finally they burned it, scattering the ashes to the wind. The Orthodox reported this to the holy Emperor Leo (457-474) and St Anatolius, Patriarch of Constantinople. An army arrived at Alexandria, the rebellion was crushed, and Menignus was brought to trial and exiled.
Regarding the death of the Hieromartyr Proterius, four Thracian bishops of his time wrote: "We consider His Holiness Proterius to be in the ranks and choir of the saints, and we beseech God to be compassionate and merciful to us through his prayers."

Св. Кирана (Керана) била родена в солунското село Ависона, в семейството на благочестиви християни. Стройна и красива девойка, тя била харесана от един еничарин, който бил субашия (чиновник, събиращ десятък) в селото й. След като Кирана го отблъснала, той я отвлякъл с банда еничари. Отвел я в Солун, където негови приятели лъжесвидетелствали, че девойката обещала да му стане жена и да приеме тяхната вяра. Кирана се проявила като смела и непоклатима християнка - тя не пожелала нито да се омъжи за насилника, нито да приеме исляма. Заради това била окована във вериги и хвърлена в затвора. Комендантът на крепостта Али бей разрешил на еничарите да влизат при Кирана и да я измъчват както си искат.
"Един я биеше с дърво - четем в житието й, - друг - с нож, трети - с ритници, четвърти - с юмруци, докато я оставиха като мъртва... А в нощите ключарят на затвора я окачваше за мишците и грабвайки каквото дърво намери, биеше я безмилостно...".
Така в продължение на една седмица Кирана била жестоко измъчвана. На седмия ден (28 февруари 1751 г.) издъхнала. И тогава станало чудо - "... блесна голяма светлина в затвора, слезе отгоре от покрива като светкавица, която обкръжи тялото на мъченицата, разля се по целия затвор и го освети, като да беше влязло вътре цяло слънце. Беше тогава четвъртият или петият час на нощта (т. е. 10-11 часа през нощта)."
На сутринта турците разрешили на християните да вземат тялото на мъченицата. Погребали я вън от града, в тамошните християнски гробища. Дрехите й били разделени между вярващите като свещени. По-късно неизвестен книжовник съставил житието й на гръцки език.

св. преподобни Талалей. Св. преподобни Прокопий Декаполит

2009-02-27T10:51:00.000-08:00

Свети Талалей бил родом от Киликийска област. Като презрял светската суета, отначало дошъл в обителта на преподобни Сава Освещени. И като възлюбил постническите подвизи на монашеското житие, той приел ангелския образ и за добродетелния си живот се удостоил със сана презвитер. След няколко години отишъл в Гавала, един от сирийските градове, който принадлежал към Лаодикийската митрополия. На разстояние двайсет стадия от града имало голяма могила. На нея имало старо езическо капище, заобиколено от древни гробници; там обитавали множество нечисти духове. Всички, които минавали оттам, се боели от това място, защото нечистите духове не само плашели пътниците с привидения, но често дори ги нападали и причинявали много злини на хора и на животни. Като чул за това, преподобният отишъл и се поселил на могилата. Построил си там неголяма палатка и живял в нея, подвизавайки се в пост, умъртвявайки плътта си с лишения, молейки се непрестанно денем и нощем. Нечистите духове не могли да понесат това съседство. Като се събрали цяло пълчище, те се устремили с голяма ярост към светия мъж, стараели се да го уплашат с диви гласове, заканвали му се и с всякакви козни се опитвали да заставят светеца да напусне това място, което той отдавна считал за свое. Но силен чрез вярата си в Бога, преподобният, като се ограждал с молитва и с кръстно знамение, стоял бодро като храбър и непобедим воин и потъпквал немощната сила на злите духове. Така светецът дълго време, денем и нощем, мъжествено се борил с нечистите духове и накрая с Божия помощ ги победил. Те избягали със срам, като не били в състояние да надвият непобедимия Христов воин. Като изгонил бесовете, Божият угодник си построил, съвсем не според ръста си, малка и тясна килия, която била два лакътя на височина и един - на широчина; в нея той не можел не само да стои, но дори и да седи по обичайния начин: той бил висок на ръст, затова, като седял в килията си, той винаги бил принуден да навежда главата към коленете си. В тази теснота той живял около десет години. В това време го посетил Киринейският епископ Теодорит и заварил преподобния да чете Евангелието. Когато епископът го попитал защо си е избрал този начин на живот, светецът отговорил:
- Аз съм голям грешник; вярвайки, че в бъдещия живот ще ме постигнат големи мъчения, изобретих за себе си този малък затвор, надявайки се, че с тези неголеми ограничения ще се избавя от вечните мъки.
Беседвайки с него, епископът получил голяма полза за душата си.
Бог дарувал на преподобния и дара на чудотворството: с молитвите си той можел да изцерява страдащите от всякакви болести и изцерявал не само хора, но и животни. Затова мнозина идвали при него като при целебен извор и намирали не само телесно, но и душевно здраве. Поради това мнозина от елините, живеещи наоколо, се обърнали към Христа Бога. Сред християните, живеещи в пределите на град Гавала, имало много езичници. Всички те се просветили със светата вяра, доведени до познание на истината чрез чудесата на свети Талалей. С помощта на тези новообърнати християни преподобният разорил езическото капище и унищожил могилата. Като очистил това място от бесовските скверноти, той построил тук Божий храм в чест на всички свети мъченици и установил ежедневно богослужение за слава Божия. Останалото време от живота си прекарал в същите подвизи, в които пребивавал и по-рано и като угодил на Бога, се преставил в дълбока старост. Свети Софроний Иерусалимски пише за този преподобен в Лимонария следното: „Авва Петър, презвитер в лаврата на свети Сава, ни разказа за авва Талалей Киликийски, че този блажен отец шейсет години бил монах и никога не прекратявал сълзите си, казвайки:
- Братя, Бог ни е дал това време за покаяние и ако го пропилеем, ще бъдем съдени строго за това."
Преподобният Талалей починал около 460 г., като преживял в монашество 60 години.

Преподобни Прокопий бил от Десетоградие, около Галилейско море, поради което бил наречен Декаполит. От младост той се отдал на постнически и други подвижнически трудове, чрез които сърцето се очиства и духът се издига към Бога. Когато настанало гонение против иконите от страна на император Лъв Исаврянин (717-741), Прокопий се вдигнал в защита на иконите, като доказвал, че иконопочитанието не е идолопоклонство, понеже християните знаят, че кланяйки се пред иконите, те не се кланят на мъртва материя, а на живите светци, които са изобразени на иконите. Поради това Прокопий зверски бил мъчен, бит и с желязо стърган. Когато след смъртта на Лъв Исаврянин иконите били поставени отново в църквите, Прокопий се върнал в своя манастир, където прекарал останалите си дни в мир. В дълбока старост той се преселил в небесното царство, където съзерцава ангелите и светците, чиито ликове почитал на земята.
Заедно със свети Прокопий се подвизавал с духовен подвиг и страдал ученикът му Василий, чиято памет се празнува на 28 февруари.

св. Порфирий, епископ Газски. Св. мъченик Севастиан

2009-02-26T05:43:00.000-08:00

Св. Порфирий, родом от Солун, живял в ІV век. Стремейки се към подвижнически живот, той оставил богатия бащин дом и заминал за Египет, където приел монашество. Тогава той бил на 20 години. След като прекарал пет години в Скитската пустиня, той посетил Йерусалим, с благоговейна любов се поклонил на светите места и се поселил след това в Йорданската страна, където живеел в пост, труд и непрестанни молитви. След няколко години Порфирий тежко заболял и помолил един познат човек да го заведе в Йерусалим. Там той всеки ден посещавал храма "Възкресение Господне" и се покланял на светия Кръст, като понякога допълзявал да светите места, понеже не могъл да ходи от болки в стомаха. Един млад монах, като видял неговия труд и страдания, започнал да му прислужва. По негово поръчение монахът отишъл в Солун и донесъл оттам неговата част от наследството, оставено на Порфирий от баща му. Порфирий раздал всичко на сиромасите и на бедните манастири, като не оставил нищо за себе си. Той чувствал себе си обогатен чрез Божията милост, понеже бил чудесно изцерен от своята болест чрез явяването на Христа, Когото той видял, като че ли слиза от кръста към него, при което чул думите: "Пази това дърво!" Скоро след това Порфирий бил ръкоположен за свещеник и му било поверено да пази скъпоценното дърво – Кръста Господен. Тук той прекарвал в постоянна молитва, радвайки се на своето служение. Но след няколко години Бог му посочил друго дело.
В палестинския град Газа умрял епископът и газските християни дошли при митрополита на Кесария Палестинска да го молят да избере за тях епископ. Митрополитът пламенно молил Господа за помощ и нему било внушено чрез откровение отгоре, че Порфирий ще бъде достоен епископ. Той поръчал на скромния йерусалимски презвитер и пазител на животворящия Кръст да замине за Кесария. Едва в Кесария той узнал за своето назначение. Служението било трудно. От времето на Юлиан Отстъпник, гонител на християните, идолопоклонството се било засилило в Газа и християните търпели притеснения от езичниците. В града имало само една християнска църква и тя била малка и бедна, а идолски капища имало много. Между тях се отличавал с красота и великолепие храмът на езическия бог Марнас.
Порфирий ръководел вярно и предано малкото си паство, като извършвал с пълно усърдие своето служение. Свети Порфирий управлявал Газската църква 25 години. Той умрял в 401 година.

...Sebastian, an official in Italy, said to St Victor, "I know that you, your mother and your brother, are followers of Christ. As a friend I advise you to submit to the will of the emperor. If you inform on any Christians, you will receive their wealth. I shall write to your mother and brother, asking them not to preach Christ in public. Let them practice their faith in secret." St Victor replied, "I want to be a preacher of Christianity like my mother and brother." Sebastian said, "O Victor, we all know what woes await you, your mother and brother." Then Sebastian suddenly felt a sharp pain in his eyes. He was dumbfounded, and his face was somber. For three days he lay there blind, without uttering a word. On the fourth day he declared, "The God of the Christians is the only true God." St Victor asked why Sebastian had suddenly changed his mind. Sebastian replied, "Because Christ is calling me." Soon he was baptized, and immediately regained his sight. St Sebastian's servants, after witnessing the miracle, were also baptized. Reports of this reached Nero, and he commanded that the Christians be brought to him at Rome. Then the Lord Himself appeared to the confessors and said, "Fear not, for I am with you. Nero, and all who serve him, will be vanquished." The Lord said to St Victor, "From this day forward, your name will be Photinus, because through you, many will be enlightened and will believe in Me." The Lord then told the Christians to strengthen and encourage St Sebastian to peresevere until the end. All these things, and even future events, were revealed to St Photina. She left Carthage in the company of several Christians and joined the confessors in Rome. At Rome the emperor ordered the saints to be brought before him and he asked them whether they truly believed in Christ. All the confessors refused to renounce the Savior. Then the emperor gave orders to smash the martyrs' finger joints. During the torments, the confessors felt no pain, and their hands remained unharmed. Nero ordered that Sts Sebastian, Photinus and Joses be blinded and locked up in prison, and St Photina and her five sisters Anatola, Phota, Photis, Paraskeva and Kyriake were sent to the imperial court under the supervision of Nero's daughter Domnina. St Photina converted both Domnina and all her servants to Christ. She also converted a sorcerer, who had brought her poisoned food to kill her. Three years passed, and Nero sent to the prison for one of his servants, who had been locked up. The messengers reported to him that Sts Sebastian, Photinus and Joses, who had been blinded, had completely recovered, and that people were visiting them to hear their preaching, and indeed the whole prison had been transformed into a bright and fragrant place where God was glorified. Nero then gave orders to crucify the saints, and to beat their naked bodies with straps. On the fourth day the emperor sent servants to see whether the martyrs were still alive. But, approaching the place of the tortures, the servants fell blind. An angel of the Lord freed the martyrs from their crosses and healed them. The saints took pity on the blinded servants, and restored their sight by their prayers to the Lord. Those who were healed came to believe in Christ and were soon baptized. In an impotent rage Nero gave orders to flay the skin from St Photina and to throw the martyr down a well. Sebastian, Photinus and Joses had their legs cut off, and they were thrown to dogs, and then had their skin flayed off. The sisters of St Photina also suffered terrible torments.

св. Тарасий, патриарх Цариградски

2009-02-25T07:20:00.000-08:00

Свети Тарасий се родил в Цариград около половината на VІІІ век от родители богати и знатни, които го възпитавали в благоговеен страх пред Бога и му дали добро образование. Той напълно оправдал старанията на родителите си. Високите му достойнства и добродетели привлекли към него общото внимание и той – още твърде млад – бил възведен във важна гражданска длъжност и станал един от царските съветници. В това време царувал малолетният император Константин с майка си Ирина, която ръководела държавните работи. Разприте по иконоборческата ерес смущавали църковния мир. Ирина се стараела да възстанови православното почитане на иконите, но ереста, силно поддържана от нейните предшественици, имала много последователи. Сам патриарх Павел – човек добър, но слаб – допринесъл за това, защото при предишните императори от страх и малодушие бил подписал, против убежденията си, правилата, изложени от иконоборците. Тая малодушна отстъпка тревожела съвестта на патриарха. Със сърдечно съкрушение той се каел за нея, молел Бога за прощение и най-после пожелал да напусне архипастирския престол. Той обяснил това на императрица Ирина, като я молил да бъде избран вместо него друг патриарх, който със своето правоверие и твърдост на духа би могъл да възстанови мира в Църквата. Патриарх Павел препоръчал Тарасия като човек напълно достоен да заеме този важен сан, а сам желаел – отдалечен от света – да прекара в молитва и покаяние останалия си живот. Няколко дни подир това обяснение Павел се поминал. Духовенството се събрало да избере негов приемник. Ирина съобщила думите на Павел и общото мнение било съгласно с указанието на патриарха: всички единодушно избрали Тарасий още като цивилно лице. Но той сам се считал недостоен за високия сан и неспособен да управлява Църквата в такова смутно и трудно време. Без да обръщат внимание на неговите възражения, всички продължавали да настояват на своя избор и най-после Тарасий се съгласил с условието, че незабавно ще бъде свикан вселенски събор, който да разреши спорните въпроси и със своите постановление да въдвори мир и съгласие в Църквата. "Защото – казал той – аз виждам разкъсана Църквата Божия, разпри между Изток и Запад, взаимна вражда там, гдето би трябвало да има единство на вяра и любов." Цялото събрание намерило думите на Тарасий справедливи. Решено било да се свика вселенски събор. А Тарасий, като минал всички църковни степени, бил посветен в патриаршески сан.
Първа негова работа била да напише послание до всички патриарси и епископи – източни и западни – и да ги покани на вселенския събор. Той написал послание и до римския папа Адриан. В отговора си Адриан проявил вече ония властолюбиви претенции, които по-късно били отчасти причина за окончателното скъсване на отношенията между източната и западната църква, обаче пратил на събора двама епископи. Било решено съборът да стане в Цариград и за място на заседанията бил избран храмът, построен от Константин Велики. Но току-що се събрали в него епископите под председателството на Тарасий, и тълпа войници, които държали за иконоборството, обкръжили храма, като заплашвали със смърт епископите. Те казвали, че няма да позволят да се внесат идоли в Божия храм. Иконоборците – в своето заблуждение – наричали идоли изображението на Божеството и на светиите, а не самите дъски, на които те са изрисувани. За да се избегне смут в Църквата, съборът се разотишъл и на следната 787 г. отново се събрал в град Никея, по-малко от Цариград заразен от ереста. Това бил Седмият вселенски събор. На него присъствали повече от 360 епископи под председателството на патриарх Тарасий. Те единодушно утвърдили няколко църковни правила и, основавайки се на Свещеното Писание и на съчиненията на светите Отци, разрешили въпроса за иконопочитанието, като приели, че трябва "да се почитат светите икони и да им се въздава поклонение не като на Бога, а като на Негово и на светиите възпоменателно начертание". Когато по такъв начин бил разрешен въпросът, който в продължение на толкова години вълнувал Църквата, Тарасий се отдал напълно на своето високо духовно служение. Той веднага след избирането си за патриарх премахнал от дома си всякакъв разкош и въдворил в него строга простота. Всичкото си имущество той употребил за подпомагане на бедните, за устройване на болници и за други богоугодни дела. Всички, които дохождали при него, той приемал с любов, с внимание ги изслушвал, като винаги имал пред себе си примера на Иисуса Христа, Който дошъл "не да Му служат, но Сам да послужи". Давайки личен пример и непрестанно поучавайки със слова и послания, той искал от цялото духовенство дейност, благочестие и ревностно изпълнение на християнския дълг. Спокойствието не продължило дълго време. Смутове от друг род налагали голяма твърдост на духа у патриарха. Император Константин като станал пълнолетен, започнал да управлява самовластно и скоро се отдал на страсти и пороци. Той обикнал една своя сродница, която се намирала при царицата, и намислил да се ожени за нея и да се разведе с жена си Мария. За да може да оправдае една такава постъпка, той наклеветил Мария, като казал, че тя иска да го отрови. Приближените на царя не смеели от страх да опровергаят ужасната клевета. Но когато тая вест дошла до патриарх Тарасий, той силно възнегодувал...
Но царят само се ядосал и заповядал да изгонят с безчестие от двореца Тарасий и Йоан. След това Константин принудил жена си да постъпи в манастир, а сам се оженил за сродницата си. Намерил се един свещеник Йосиф, който благословил незаконния брак. Той по-късно бил осъден от църковен съд. Този брак навлякъл на Константин много укори. Тарасий не разтрогнал незаконния брак, като се боял, да не би царят да въздигне отново иконоборческата ерес, но оттогава станал чужд за царя, като се ограничавал с изпълнението на своите задължения, и с търпение и кротост понасял неприятностите и притесненията от страна на императора.
Константин не царувал дълго време. Патриарх Тарасий доживял дълбока старост и умрял около 806 година. Той е погребан в построяние от него манастир на Босфора (на тракийския бряг) и много чудесни изцерявания се извършвали при гроба му.